Алън Фолсъм
Денят след утре (140)

140.

Другарю старши лейтенант, така го наричаха в Спецназ. Но кой беше сега? Още ли беше Leiter der Sicherheit, или се бе превърнал в последен самотен боец, тръгнал на най-важната мисия в своя живот? И двете, помисли Фон Холден. И двете.

До него Вера гледаше през прозореца. Навярно просто се мъчеше да убие времето. Фон Холден се завъртя и също погледна навън. Преди малко бяха сменили влака в Гринделвалд и сега зъбчатите колела със скърцане тласкаха вагона нагоре през стръмни алпийски ливади, осеяни с диви цветя и пасящи крави.

След още двайсет минути щяха да достигнат Клайне Шайдег, където ливадите рязко свършваха. Там отново щяха да се прехвърлят и да продължат към сърцето на Алпите — през Айгерванд и Айсмеер до последната спирка, Юнгфрау. Отляво се издигаше връх Айгер, иззад него надничаше заснеженият Монх. А още по-нататък беше Юнгфрау — невидим засега, но познат до най-малките подробности. Самият връх, висок повече от четири километра, се извисяваше на осемстотин метра над последната гара. Фон Холден се вгледа в шеметната северна стена на Айгер — хиляда и осемстотин метра гладка отвесна скала от алпийските пасища до върха — и помисли за петдесетината професионални алпинисти, които бяха загинали при опитите да я покорят. Това беше риск, несравним с нищо друго. Подготвяш се търпеливо, полагаш всички усилия, после връхлита нещо непредвидено и падаш. Смъртта просто протяга ръка и те сграбчва.

Фон Холден бе очаквал полицията да го пресрещне в Тун. После в Интерлакен. Но от полицията нямаше и следа, а това означаваше, че Озбърн е сам. Фон Холден не знаеше колко влака минават дневно през Интерлакен. Знаеше обаче, че десет минути след пристигането им бе потеглил влак за Люцерн. Люцерн беше важен транспортен възел, осигуряващ връзка за Амстердам, Белгия, Австрия, Люксембург и Италия. Юнгфрау беше само странично разклонение за туристи и алпинисти. Едва ли някой би очаквал един беглец от закона да тръгне на екскурзия из планините, особено след като знае, че линията води към задънена улица. Не, беглецът би бързал да се откъсне от преследвачите, а ако е възможно — и да напусне страната.

Фон Холден бе отхвърлил идеята за засада в Интерлакен като прекалено рискована. Вместо това бе решил да отвърне на Озбърн със собствения му трик. Обявлението преследваше двояка цел — да обърка противника и в същото време да го изплаши. Озбърн бе стигнал дотук с инстинкт и лукавство, но сега щеше да изпадне в паника и да потърси последната опора. Логиката. След пристигането от Берн оставаха само два пътя — със зъбчатата железница към върховете или с теснолинейката към Люцерн. Озбърн щеше да узнае, че влакът за Люцерн е потеглил само десет минути след идването на Фон Холден. И нямаше да има друг избор, освен да изчака следващия влак, за да се втурне по дирите на една сянка.

Озбърн скочи на перона на гринделвалдската гара и изтича към влака, който щеше да го откара до Клайне Шайдег за последното прехвърляне по пътя към Юнгфрауйох. Вече не се боеше от засада. Беше сигурен, че противникът е потеглил с предния влак. А Фон Холден с цялото си високомерие навярно мислеше, че го е заблудил в Интерлакен и че сега Озбърн стои съвсем объркан на гарата или пътува с теснолинейката за Люцерн.

От краткия разговор с един от американските туристи бе узнал, че на последната гара има малка пощенска служба, магазинче за сувенири, ресторант, автоматична метеостанция и специална атракция за туристите, наречена „Ледения дворец“ — тунел с множество скулптури, изсечени от самия ледник. Всички тия забележителности се намираха на различни нива и бяха свързани с асансьори. Освен тях наоколо имаше само върхове и ледници. Ако Фон Холден носеше съдържанието на раницата за някого, срещата трябваше да се състои около гарата. Какво точно носеше, кой щеше да го чака? Озбърн не знаеше и нямаше шанс да узнае преди края на пътуването.

С пронизително скърцане на зъбчатки вагонът преодоля поредния завой и Озбърн за пръв път видя изцяло острите, заснежени върхове. Най-близко беше Айгер и дори от това разстояние се различаваха малките снежни вихрушки по склоновете му.

— Минем ли Клайне Шайдег, душко, поемаме право нагоре — посочи нататък една изрусена американка от групата. Не беше трудно да се забележи, че си е правила пластична операция, а липсата на халка върху лявата ръка, с която го потупваше по коляното, недвусмислено показваше, че е неомъжена. — Ще се изкачим по тунел през стената на Айгер, а пък отгоре се вижда цялата долина чак до Интерлакен.

Озбърн с усмивка благодари за информацията, после я загледа втренчено, докато тя най-после се сети да дръпне ръка. Не че мразеше агресивните жени, просто мислите му бяха заети с друго. Съжаляваше, че освен револвера на Маквей не носи поне една от спринцовките със сукцинилхолин, които бе приготвил в Париж за отвличането на Албърт Мериман.