Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day After Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ДЕНЯТ СЛЕД УТРЕ. 1994. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Day After Tomorrow / Allan FOLSOM]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Страници: 543. Цена: 98.00 лв. ISBN 954-8240-19-Х.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

135.

Маквей лежеше по гръб и се взираше в тавана. Ремер бе заминал. Озбърн също. И никой не му казваше какво става. Беше десет без пет сутринта, а не разполагаше с нищо, освен вестници и телевизия. Половината му лице беше покрито с марлена превръзка и непрекъснато му се гадеше, но иначе се чувстваше сравнително добре. Само дето не знаеше нищо и го държаха в неизвестност.

Изведнъж се запита къде ли са личните му вещи. Виждаше костюма и обувките си в отворения гардероб. Отстрани имаше шкафче с две чекмеджета. Куфарът, записките и международният му паспорт навярно бяха в хотела. Но къде беше портфейлът с полицейската му значка, дявол да го вземе? Къде беше револверът?

Той отметна завивките, смъкна крака на пода и се изправи. Зави му се свят и трябваше няколко секунди да постои неподвижно, докато се опомни.

С три неуверени крачки се добра до шкафчето. В горното чекмедже откри бельото и чорапите си. В долното лежаха ключовете, гребенът, очилата и портфейлът. Но от револвера нямаше и следа. Сигурно бяха прибрали оръжието в някоя каса, или пък Ремер го бе взел. Маквей затвори чекмеджето, направи крачка към леглото и изведнъж спря. Нещо не беше наред. Завъртя се, дръпна отново чекмеджето и отвори портфейла. Значката и препоръчителното писмо от Интерпол бяха изчезнали.

— Озбърн! — възкликна Маквей. — Мътните да го вземат!

Беше сам. Без Ремер. Без Маквей. Без германските полицаи. Озбърн се облегна назад, докато самолетът на швейцарските авиолинии бавно набираше скорост по пистата.

След разговора с черния сервитьор Озбърн бе постъпил така, както навярно щеше да постъпи Маквей на негово място. Обади се в представителството на „Суисеър“, помоли да го свържат с отговорника по охраната и обясни, че е полицейски инспектор от Лос Анджелис, работещ съвместно с Интерпол. В момента преследва един от виновниците за пожара в Шарлотенбург. Човекът е пристигнал с влак от Берлин, убил е на гарата трима полицаи и сега пътува за Швейцария. Трябва да бъде настигнат на всяка цена. Има ли начин да се осигури едно място за полета до Цюрих в 10:10?

В десет и три минути командирът на полет 533 го посрещна на аерогарата. Озбърн се представи под името Уилям Маквей, инспектор от полицейското управление в Лос Анджелис. Показа револвера, значката и препоръчителното писмо от Интерпол, като обясни, че в бързината не е имал време да вземе от берлинския си хотел паспорта и полицейското удостоверение. Носеше и още нещо — фотографията на Фон Холден.

Пилотът огледа снимката, прочете внимателно писмото и вдигна очи към човека, който се представяше за полицейски служител. Да, несъмнено беше американец, а наболата брада и тъмните сенки под очите му подсказваха, че отдавна е на крак.

Часът беше 10:06. До излитането оставаха четири минути.

— Мистър Маквей…

— Да, сър.

„Какво мисли? Че лъжа? Че може би аз съм беглецът и по някакъв начин съм успял да се сдобия с револвера и значката? Не, дръж се! Ако те обвини, отричай всичко! Притискай го, не му оставяй време да спори!“

— Никак не обичам огнестрелните оръжия.

— Аз също.

— В такъв случай, ако нямате нищо против, ще взема револвера в кабината докато пристигнем.

Това бе всичко. Капитанът се върна на борда, а Озбърн изтича до касата за билет и се настани в туристическия салон на самолета. Затвори очи и зачака тласъка на ускорението, който щеше да го увери, че командирът не е размислил. Изведнъж самолетът се устреми напред и след трийсет секунди вече бяха във въздуха.

Докато се издигаха през рядката облачност, Озбърн гледаше към земята. После насреща блеснаха ослепителни слънчеви лъчи и самолетът навлезе в синевата над облаците.

Някой леко го докосна по рамото. Озбърн стреснато надигна глава и видя, че до него стои усмихната стюардеса.

— Сър, в първа класа има свободни места. Командирът ви предлага да се преместите.

— Благодаря — кимна той и се изправи.

Полетът нямаше да трае повече от час, но в първа класа можеше да се настани удобно и да подремне. Освен това в първокласната тоалетна осигуряваха комплекти за бръснене.

Командирът на екипажа навярно изпитваше най-топли чувства към полицията или към американците, защото освен топлите грижи по време на полета, след кацането оказа на Озбърн една неоценима услуга — представи го на швейцарските полицаи, като лично гарантира за него и подчерта колко е важно незабавно да тръгне по следите на престъпника от Шарлотенбург. Само след няколко минути Озбърн бе изведен навън с най-сърдечни пожелания за успех.

Пред аерогарата пилотът му върна револвера и предложи да го откара донякъде.

— Не, благодаря — отвърна Озбърн. Въпреки облекчението си предпочиташе да не разкрива накъде е тръгнал.

— В такъв случай всичко хубаво.

Озбърн се усмихна и протегна ръка.

— Ако някой ден минавате през Лос Анджелис, обадете се да пийнем заедно.

— Непременно.

Беше 11:20 сутринта на 13 октомври, събота.

В 11:35 Озбърн напусна Цюрих с експреса за Берн. Щеше да пристигне в 12:45, трийсет и четири минути след влака от Франкфурт. Влаковете за Женева и Страсбург навярно вече бяха проверени и Ремер знаеше за провала. Щеше да продължи издирването — но в коя посока?

Внезапно му хрумна, че негърът може да е излъгал и него. Дали наистина бе успял да намали преднината на Фон Холден, или в Берн щеше да открие, че отново е останал с празни ръце?