Алън Фолсъм
Денят след утре (133)

133.

За един час Озбърн забрави всичко друго, освен жестоката касапница наоколо. Отначало с помощта на Ремер, а после със съдействието на първите пристигнали санитари той полагаше отчаяни усилия да спаси жертвите, проснати върху кървавия бетон на автострадата. Трябваше да напрегне цялото си умение на хирург, всичко, което бе научил още от първия ден в медицинския колеж. Без инструменти, без лекарства и упойка.

Швейцарското ножче на един шофьор, стерилизирано върху пламъчето на клечка кибрит, му послужи за скалпел, с който да извърши трахеотомия на седемдесетгодишна монахиня.

След като привърши операцията, Озбърн се зае с една жена на средна възраст. Невръстният й син истерично крещеше, че имала ужасна рана в крака и щяла да умре от загуба на кръв. Не беше рана. Кракът се оказа откъснат. Озбърн смъкна колана си, пристегна го около бедрото и нареди на момчето да държи импровизирания турникет. Веднага след това Ремер го повика да измъкнат млада жена изпод една толкова смачкана кола, че изглеждаше невъзможно някой да е оцелял вътре. Проснат по корем на бетона, Озбърн бавно я изтегли навън, докато легналият по гръб Ремер повдигаше с крака купчината ламарини и говореше нещо на немски. Едва сега забелязаха, че жената стиска в прегръдките си бебе. Бебето беше мъртво. Когато разбра това, тя просто стана и се отдалечи по пътя. След малко шофьорът на един смачкан микробус изтича подир нея, защото жената вървеше слепешком към идващите автомобили. По магистралата продължаваха да пристигат полицейски коли и линейки, а от Франкфурт бяха съобщили, че изпращат санитарен хеликоптер. Ремер вече стискаше измършавялото тяло на един младеж в последния стадий на СПИН, докато Озбърн наместваше изкълченото му рамо. Болката навярно беше непоносима, но младежът дори не изохка. Накрая се отпусна и едва доловимо прошепна:

— Danke.^[1]

Оттук нататък с пострадалите се заеха екипите от „Бърза помощ“. Бяха започнали още по тъмно, сега вече настъпваше утрото. Наоколо магистралата приличаше на бойно поле. Докато двамата вървяха по чакъла към мерцедеса, от небето с рев се спусна санитарен хеликоптер. Веднага към него се спуснаха двама спасители с носилка, трети санитар тичаше край тях, вдигнал високо банка с кръвна плазма.

Озбърн погледна Ремер и спокойно подхвърли:

— Мисля, че изтървахме влака.

— Ja.

Ремер отвори вратата на мерцедеса и в този момент от радиостанцията се раздаде поредица от кодови цифри, последвани от неговото име. Той веднага грабна микрофона и отговори. Отсреща развълнувано заговориха на немски. Ремер изслуша съобщението, потвърди, че е приел и прекъсна връзката.

— Преди малко Фон Холден е застрелял трима полицаи на гарата във Франкфурт. И тримата са мъртви. Фон Холден е избягал.

Ремер не каза нищо повече, но продължаваше да го гледа втренчено. Озбърн изтръпна от лошо предчувствие.

— Не ми казахте всичко. Какво има?

— Заедно с Фон Холден е пътувала жена.

— Значи…

 — Снощи в 22:37 Вера Монере е била освободена от затвора — каза Ремер, докато се отдалечаваха с бясна скорост от мястото на катастрофата. — Преди час в една кола близо до централната берлинска гара са открили трупа на служителя, който е подписал заповедта.

— Да не би да намеквате, че тя е била жената с Фон Холден? — гневно запита Озбърн.

— Нищо не намеквам, просто ви съобщавам фактите. Смятам, че при сегашните обстоятелства трябва да знаете.

— Значи са я освободили, но никой не знае какво е станало след това.

Ремер мълчаливо поклати глава.

— Ремер… какво става, по дяволите?

— И аз това бих искал да знам.

Трима свидетели бяха забелязали мъж и жена да слизат от берлинския влак малко след пристигането във Франкфурт. Двойката прекосила перона и влязла в чакалнята. По-нататък мненията на свидетелите се разминаваха. В едно обаче бяха единодушни — че мъжът е този от снимката и че е носил на рамо някаква голяма чанта.

По фактите и свидетелските показания мрачните франкфуртски полицаи възстановиха картината на престъплението. Тримата им колеги бяха посрещнали влака в 7:04. Пет-шест минути по-късно някой ги бе застрелял от купето, в което пътуваше издирваният Фон Холден. Труповете бяха открити в 7:18 от италиански бизнесмен, напускащ съседното купе. Човекът бе чул разговор в коридора, но не и изстрели, което подсказваше, че убиецът е използвал пистолет със заглушител. В 7:25 бе пристигнал първият полицейски патрул. В 7:45 районът беше блокиран. През следващите три часа бяха проверени всички пътници, напускащи гарата с влак, автобус, такси или пеш.

Ремер бе приел обаждането в 7:34. В 8:10 двамата с Озбърн пристигнаха на гарата.

Най-напред Ремер обсъди подробно произшествието с франкфуртските полицаи, след това лично разпита свидетелите. Озбърн слушаше внимателно и се мъчеше да разбере за какво става дума. Но не схвана почти нищо. Както му бе казал Ремер още по пътя, всичко беше въпрос на логика. Като важен транспортен възел, Франкфурт навярно беше само междинен пункт, а не крайна цел на Фон Холден. Летището се намираше само на десет километра от гарата и дотам имаше пряка линия на метрото. Но по всичко личеше, че Фон Холден е бил изненадан от полицаите, иначе би слязъл на някоя от предишните спирки. Убийството го е поставило в отчаяно положение. Едва ли би поел риска да потърси самолет, особено във Франкфурт. Следователно са му останали две възможности. Да се укрие в града за известно време, или незабавно да избяга. Самото бягство би могло да стане по три начина: с автобус, кола или влак. Ако не бе откраднал кола, този вариант отпадаше, защото в бюрата за наемане на автомобили щяха непременно да си спомнят за него. Оставаха две възможности — автобус или влак. Тук вече полицията заставаше пред сериозен проблем, защото Франкфурт имаше автобусна връзка с над двеста градове в Европа. Дори при внимателно претърсване на автобусите не беше изключено двойката да се е изплъзнала. Същото се отнасяше и до влаковете. Проверките бяха започнали едва след блокирането на гарата в 7:45. През трийсетте минути от 7:15 до 7:45 бяха потеглили шестнайсет влака. Автобусните билети се закупуваха предварително и нито един от касиерите не си спомняше за човек с външността на Фон Холден. Но с влаковете не беше така. Пътниците често си купуваха билет от кондуктора след потеглянето.

Нищо нямаше да бъде пропуснато — франкфуртската полиция щеше да претърси града къща по къща, летището щеше да остане под наблюдение още няколко дни, влаковете и автобусите щяха да бъдат проверявани най-внимателно. Но интуицията подсказваше на Ремер, че Фон Холден е отпътувал с един от онези шестнайсет влака, потеглили преди гарата да бъде блокирана.

— Какво казаха за жената? — тревожно запита Озбърн, като си проби път през свидетелите.

— Описанията им не съвпадат — тихо каза Ремер. — Може да е госпожица Монере, може и да не е тя.

— Хей! Този човек ги е видял! — извика един униформен полицай, влачейки през тълпата мършав негър с бяла престилка.

Ремер бързо се завъртя.

— Видяхте ли ги?

— Да, господине — отвърна негърът, без да надигне глава.

— Около седем и половина е сервирал кафе на жената — добави полицаят, който стърчеше с две глави над изплашения негър.

— Защо не казахте веднага? — запита Ремер.

— Той е от Мозамбик. Наскоро го пребиха някакви хулигани и сега се страхува от всички бели.

— Слушай — кротко изрече Ремер. — Никой няма да те бие. Просто кажи какво си видял.

Негърът го погледна и отново наведе глава.

— Мъж поръчал кафе за жена — отговори той на развален немски. — Тя много хубав, много изплашен. Ръце трепери, едвам пие кафе. Той отива, връща с вестник. Показва на жена. После двамата излиза…

— Накъде тръгнаха?

— Натам, на влак.

— Кой влак?

Негърът кимна към два съседни коловоза и сви рамене.

— Натам или натам. Не помни. Не гледал подир тях.

Внезапно Озбърн не издържа и сграбчи негъра за раменете.

— Как изглеждаше жената?

— По-кротко, докторе — обади се Ремер.

— Питайте го каква коса е имала! Питайте!

Ремер преведе на немски.

Негърът леко се усмихна и вдигна ръка към косата си.

— Schwarz.

— Боже Господи! — възкликна Озбърн.

Знаеше какво означава тази дума. Черна. Като косата на Вера.

— Да вървим — каза Ремер и го дръпна през тълпата.

След малко двамата нахълтаха в кабинета на началник-гарата. Ремер погледна часовника. Беше 8:47.

— Кои влакове са потеглили от коловози С-3 и С-4 от 7:20 до 7:45? — кресна Ремер на слисания железничар. — Mach schnell!^[2]

Човекът се изправи пред голямата железопътна карта на Европа и започна да изрежда с точността на компютър:

— Коловоз С-3… Експрес за Женева. Пристига в 14:06 с прехвърляне в Базел. Коловоз С-4. Бърз влак за Страсбург. Пристига в 10:37 с прехвърляне в Офенбург.

Ремер се навъси.

— Швейцария или Франция. И в двата случая напускат страната. По кое време пристигат влаковете в Базел и Офенбург?

В следващите няколко минути Ремер окупира кабинета и предупреди по телефона германската полиция в Офенбург, френската полиция в Страсбург и швейцарската полиция в Базел и Женева. В Базел и Офенбург всички слизащи пътници щяха да бъдат грижливо проверени, а в същото време на влаковете щяха да се качат групи цивилни полицаи. Ако Фон Холден и жената се опитаха да слязат на някоя от междинните гари, щяха да бъдат обкръжени и арестувани. Ако останеха във влака, рано или късно щяха да бъдат открити.

Когато Ремер остави слушалката, Озбърн пристъпи към него.

— Какво ще стане… с нея?

— Ще бъде задържана. Също като Фон Холден.

Ремер разбираше за какво става дума. Сега се издирваше убиец на трима полицаи. Ако бегълците се намираха в един от двата влака, шансовете им за повторно бягство бяха почти нулеви. А ако окажеха дори и най-малка съпротива, щяха да бъдат убити на място.

Озбърн го изгледа втренчено.

— А ние какво ще правим? Дали да не си поделим посоките? Вие в едната, аз в другата.

— Докторе… — Ремер се запъна и Озбърн усети, че след миг ще го изхвърлят от играта. — Знам, че искате да присъствате. Знам колко е важно за вас. Но не бих искал да попаднете между два огъня.

— Ремер, готов съм да поема риска. Не се тревожете.

— Не става дума за вас, докторе. Но в момента сте прекалено напрегнат и можете да съсипете всичко. Онзи човек е убил хладнокръвно трима полицаи и едно двайсетгодишно момиче. Методите му подсказват, че Нобъл навярно е прав и имаме работа с боец от Спецназ. Минал е специално обучение в Съветската армия, а може би и в ГРУ, което го поставя поне шест нива над най-добрите агенти на КГБ. Подобни хора са сред елита на най-опасните убийци в света и нормален човек просто не е в състояние да разбере техния начин на мислене. Залавянето му няма да е лесно. Не бих искал заради вас, или заради когото и да било да загинат още полицаи. Върнете се в Берлин, докторе. Обещавам, че когато му дойде времето, ще ви уредя разговор с двамата.

С тия думи Ремер стана иззад бюрото и тръгна към вратата на кабинета. Озбърн го сграбчи за ръката.

— Ремер, не можете да ме прогоните просто така. Маквей не би го сторил.

— Не би го сторил ли? — мрачно се разсмя Ремер и бутна ръката му настрани. — Маквей ви доведе заради своите цели, доктор Озбърн. Само заради тях. Тъй че не се залъгвайте. А сега направете каквото ви казах. Върнете се в Берлин и се настанете на старото място, в хотел „Палас“. Ще ви потърся при първа възможност.

Ремер отвори вратата, мина край началник-гарата и се отправи към перона. Озбърн изчака малко и го последва. Видя как Ремер се приближи към струпаните полицаи и размени няколко думи със свидетелите. После групата се разпадна. Напълно. На нейно място нахлуха безименни хора, сякаш изобщо нищо не се беше случило. И Озбърн се озова съвсем сам сред франкфуртската гара. Отстрани биха могли да го сметнат за безгрижен турист, който се вълнува единствено от разписанието на влаковете. Но вълненията му бяха далеч по-сериозни.

Вече бе решил твърдо, че спътничката на Фон Холден не е Вера — може би имаше черна коса и приличаше на нея, но не можеше да е тя. Двамата пътуваха за Франция или Швейцария. А след това накъде?

И кое беше по-лошо? Да бъдат настигнати от полицията или да избягат?

Дори ако успееха да открият Джоана Марш, дори ако се окажеше, че тя знае нещо, Фон Холден си оставаше последният ръководител на Организацията, последната пряка нишка към смъртта на баща му. Ако попаднеше на полицейска засада, Фон Холден щеше да се бие. И да бъде убит. А това означаваше край на всичко.

Ремер му бе заръчал да се върне в Берлин. Да се настани в хотела и да чака. Но Озбърн бе чакал цели трийсет години. Стига толкова!

Изведнъж осъзна, че без да усети е прекосил гарата и наближава изхода към улицата. В този момент нещо привлече погледа му. Завъртя глава и видя, че откъм перона се задава с бърза крачка черният сервитьор. Негърът смъкваше в движение бялата си престилка и непрестанно се озърташе през рамо, сякаш се боеше от преследвачи. Когато стигна до изхода, той се озърна за последен път, захвърли престилката в близкото кошче и изтича навън. За момент Озбърн се запита какво става. После разбра.

— Кучият син ни е излъгал!