Алън Фолсъм
Денят след утре (129)

129.

Придържайки кученцето си за каишката, Бербел Брахер разговаряше с инспекторите от берлинския отдел за разследване на убийства. Фрау Брахер беше на осемдесет и седем години и изглеждаше странно, че е излязла на улицата половин час след полунощ. Обяснението беше просто — откакто навърши шестнайсет години, кученцето й Хайнц имаше проблеми с бъбреците и трябваше да го извежда по четири пъти на вечер. Понякога даже пет или шест пъти. Тази вечер Хайнц беше зле; фрау Брахер го извеждаше вече за шести път, когато забеляза полицейските коли и любопитните младежи, струпани около таксито.

— Да, видях го. Беше млад и красив, облечен със смокинг. — Тя млъкна за момент, докато от пристигналата линейка слизаха двама санитари с бели престилки. — Стори ми се малко странно, че такъв симпатичен и официално облечен младеж зарязва таксито и хвърля ключовете вътре.

Санитарите извадиха от багажника трупа на млада жена и го прибраха голям найлонов плик.

— Но в края на краищата това не е моя работа, нали? — каза Фрау Брахер. — А, да, човекът носеше на рамо голям бял сак. И това ми се стори странно. Младеж със смокинг да носи толкова неудобна чанта. Но какво ли не става в днешно време… Вече на нищо не се учудвам.

Смокингът подсказваше връзка между убийството и трагедията в Шарлотенбург. Половин час по-късно фрау Брахер седеше в централното полицейско управление и разглеждаше купчина снимки. За всеки случай уведомиха БКА, а оттам незабавно се свързаха с Ремер.

— Прибавете снимката от видеозаписа — нареди той от болничната си стая. — Не я изтъквайте, просто я пъхнете между останалите.

След двайсет минути от Бад Годесбург му се обадиха, че резултатът е положителен. Това означаваше, че един от висшите ръководители на „Организацията“ е успял да избяга от пожара в Шарлотенбург и в момента се намира на свобода. Незабавно по цялата страна бе разпратен циркуляр за издирване на Паскал Фон Холден, аржентинец с швейцарско поданство, заподозрян в убийство. Ремер настоя да бъде издадена международна заповед за арестуване.

След по-малко от час заповедта бе подписана и факсът разпрати снимката на Фон Холден към всички полицейски служби в Европа, Великобритания, Северна и Южна Америка с кодово обозначение „Червено“, което означаваше „да се задържи незабавно“. Следваше забележка: „въоръжен и крайно опасен“.

Когато Ремер влезе в болничната стая, вече минаваше два след полунощ. Озбърн бе задремал, но се събуди веднага.

— Как се чувствате? — запита инспекторът.

— Добре. А вашата китка?

Ремер надигна ръка.

— Гипсираха я.

— Маквей?

— Спи.

Ремер пристъпи напред и Озбърн забеляза напрегнатия блясък в очите му.

— Открили сте рехабилитаторката!

— Не.

— Какво има тогава?

— Човекът от Спецназ. Онзи, с когото се срещнахте в Зоологическата градина. Успял е да се измъкне от пожара.

Озбърн трепна. Значи нишката не беше прекъсната докрай.

— Фон Холден?

— В 22:48 човек с неговото описание е потеглил с влака за Франкфурт. Не сме сигурни дали е той, но смятам да потегля натам. Времето е прекалено мъгливо за полети. Влакове няма. Ще тръгна с кола.

— Идвам с вас.

Ремер се усмихна широко.

— Знаех си.

Десет минути по-късно един тъмносив мерцедес напусна Берлин по магистралата. Беше специален полицейски модел с V-образен осемцилиндров двигател с обем шест хиляди кубически сантиметра. Максималната му скорост се пазеше в тайна, но слуховете твърдяха, че на права отсечка можел да достигне триста и петдесет километра в час.

— Прилошава ли ви в автомобил? — сериозно запита Ремер.

— Защо?

— Влакът пристига в 7:04. Остават ни около пет часа. По магистралата опитен шофьор може да стигне до Франкфурт за пет часа и половина. Аз съм опитен шофьор. И освен това полицай.

— Какъв е рекордът?

— Засега няма рекорд.

Озбърн се усмихна.

— Значи вече ще има.