Алън Фолсъм
Денят след утре (127)

127.

Около огнения ад в Шарлотенбург вече се бяха струпали седемнайсет пожарни коли и от съседните райони продължаваха да пристигат нови. Наоколо прииждаха хиляди любопитни, едва удържани от верига униформени полицаи. Въпреки гъстата мъгла въздушното пространство над пожара гъмжеше от хеликоптери на пресата, полицията и противопожарните служби.

Частите на Втора моторизирана команда Feuerwehrmanns^[1] си пробиваха път откъм задната страна, поваляйки полицейските заграждения и тъпчейки градините. Опитваха се да насочат водните струи към пламтящите горни етажи, когато от мрака изскочи Озбърн с отчаяни викове за помощ.

Беше измъкнал Маквей колкото се може по-далеч от ужасната горещина, после го бе оставил проснат върху тревата. Полицаят бе загубил съзнание и едва дишаше. За да го облекчи поне малко, Озбърн разкъса сакото и ризата му. Но с нищо не можеше да спре гърчовете на шията и ръцете. Атропинът помагаше при отравяне с цианид, но трябваше да се приложи незабавно. Озбърн забеляза тълпата по отсрещния бряг на Шпрее и макар че сам се задъхваше от отравянето, побягна натам, размахвайки ръце. Ала веднага разбра, че има нови неприятели — мракът и разстоянието. Никой не го виждаше, никой не чуваше виковете му. Завъртя глава и зърна Маквей да се гърчи върху тревата на фона на ослепителните пламъци. Умираше, а Озбърн с нищо не можеше да му помогне. И в този момент се появиха пожарникарите.

— Цианов газ! — изкрещя той в лицето на едър млад пожарникар, който притича покрай него под дъжд от искри. Знаеше, че американските противопожарни служби винаги носят средства против отравяне, защото горящите пластмаси отделят цианови съединения. Молеше се на Бога германските им колеги да са също тъй добре подготвени. — Трябва ни средство против отравяне с цианиди! Амил нитрит! Разбирате ли? Амил нитрит! Това е противоотрова!

— Ich verstehe nicht Englisch^[2] — отчаяно отвърна пожарникарят.

— Доктор! Доктор! Моля ви! Цианид! — изрече Озбърн бавно и отчетливо, като се молеше човекът най-сетне да го разбере.

Пожарникарят кимна.

— Arzt! Ja!^[3]

Той извърна глава към микрофона върху ревера си и бързо заговори нещо, сред което Озбърн разбра само думите: „Ich brauche schnell einen Arzt!“^[4]

— Амил нитрит — едва изрече Озбърн, после се завъртя настрани и повърна върху тревата.

Освен тях двамата, в линейката пътуваха Ремер и трима санитари. Лекарството вече започваше да действа. Носът и устата на Маквей бяха покрити с кислородна маска. Дишането му постепенно се нормализираше. Легнал до него, Озбърн гледаше Ремер и се вслушваше в развълнуваните гласове, които долитаха от радиостанцията през воя на сирени. Макар че говореха на немски, някак успяваше да разбере за какво става дума. Почти всички гости на двореца бяха загинали в пламъците. Освен него и Маквей бяха успели да се спасят само няколко души от обслужващия персонал. Златната галерия все още беше блокирана от автоматичните врати, превърнати в безформена, разтопена маса. Щяха да минат часове, дори може би дни, докато вътре успеят да проникнат спасители с газови маски.

Озбърн се помъчи да прогони спомена за Маквей, разтърсван от гърчове сред тревата. В онзи момент нямаше никакво значение, че вече е възрастен мъж и опитен лекар. Не бе в състояние да стори друго, освен да гледа отчаяно… и накрая да побегне с викове за помощ. Беше безсилен, също както преди години, докато собственият му баща умираше на улицата в Бостън.

Разтърси го горчиво ридание, защото внезапно бе осъзнал, че загадката около смъртта на баща му е погребана завинаги под огнените останки на Шарлотенбург. Не бе успял да узнае нищо друго, освен че баща му и мнозина други са станали жертви на зловеща конспирация, прикриваща някакъв фантастичен експеримент на тайна нацистка организация. Но и сега нямаше отговор защо е било всичко това. Кой знае, може би вече бе узнал прекалено много. Отново си спомни как Каролин Хенигер и синът й бягаха от него. Колко хора бяха загинали заради неговото упорство? И повечето от тях бяха напълно невинни. Вината за тяхната смърт падаше върху него. Без капчица справедливост собственият му кошмар се бе стоварил върху другите. По една трагична случайност съдбите им бяха пресекли неговата.

На десетгодишна възраст Бог бе извърнал лице от него и това продължаваше до днес. Прехвърляше се дори върху Вера, която за няколко кратки дни бе хвърлила светъл лъч сред мрака на неговия живот. Какво друго бе получила за своята добрина, освен затвор, изгнание и клеймо на конспираторка?

Изведнъж той си я представи под страшния блясък на мощните електрически лампи. Къде ли беше сега? Какво й причиняваха? Как се справяше с изпитанията? Би искал да протегне ръка и да я погали, да я утеши, да й каже, че в края на краищата всичко ще се оправи. А сетне му мина мисълта, че дори да го стори, тя навярно ще се отдръпне с ужас, загубила напълно доверие към него. Нима и това бе загубил през последните дни?

— Озбърн… — изхриптя внезапно Маквей през кислородната маска.

Озбърн завъртя глава и зърна лицето на Ремер, осветено от жълтеникавите лампички. Ремер гледаше Маквей с неописуемо желание да го види отново здрав.

— Озбърн е тук, Маквей — каза немецът. — Нищо му няма.

Озбърн дръпна кислородната маска от лицето си, протегна ръка към Маквей и видя, че детективът го гледа.

— Скоро ще пристигнем в болницата — каза Озбърн, опитвайки да го успокои.

Маквей болезнено се закашля и затвори очи.

Ремер погледна санитаря.

— Ще се оправи — каза Озбърн, продължавайки да стиска ръката на Маквей. — Оставете го да почива.

— По дяволите почивката. Слушайте. — Изведнъж Маквей стисна здраво ръката на Озбърн и отвори очи. — Залетл… — Той дълбоко си пое дъх. — Залетл каза… рехабилитаторката на Либаргер… онова момиче… утре сутрин…

— Ще излети със самолета за Лос Анджелис! — задъхано довърши Озбърн. Боже Господи, той не го каза случайно! Тя трябва да е жива. Някъде тук, в Берлин!

— Да…