Алън Фолсъм
Денят след утре (123)

123.

— Няколко дни преди да бъде убит, бащата на доктор Озбърн е изобретил скалпел. — Маквей бе извадил от вътрешния си джоб оръфан бележник и от време на време надничаше в него. — Много особен скалпел. Направен по поръчка на неговите работодатели, малка компания в едно от предградията на Бостън. Тази компания е била ваша собственост, мистър Шол.

— Никога не съм притежавал компания за производство на скалпели.

— Не знам дали са произвеждали скалпели. Знам само, че са произвели един.

Още в мига, когато Гьоц напусна залата, Маквей бе разбрал, че Шол ще слезе при тях. Самолюбието щеше да го застави. Как би могъл да пропусне възможността за среща с човека, който току-що се е изплъзнал от смъртоносна засада и въпреки всичко има нахалството да атакува на чужда територия? Но любопитството е мимолетно. След като видеше достатъчно, Шол щеше да си тръгне. Освен ако Маквей успееше да се възползва именно от това чувство. Това беше главното — да заложи на любопитството, защото на следващото ниво се криеха емоциите, а Маквей подозираше, че Шол е далеч по-емоционален, отколкото изглежда от пръв поглед. Изтърве ли емоциите си, човек престава да мисли какво говори.

— Става дума за компанията „Майкротаб“ със седалище в Уолтъм, Масачузетс. По онова време е била контролирана от канадската частна компания „Уентуърт продъктс“. Собственик е… — Маквей присви очи и отново се вгледа в записките — … някой си мистър Джеймс Толмидж от Уиндзър, Онтарио. Толмидж и директорите на „Майкротаб“ — Ърл Семюълс, Еван Харт и Джон Харис, всички от Бостън — са починали почти едновременно. Хората от „Майкротаб“ в края на 1966, Толмидж в началото на 1967.

— Никога не съм чувал за компания, наречена „Майкротаб“, мистър Маквей — каза Шол. — А сега мисля,че ви отделих достатъчно време. Мистър Гьоц ще ви прави компания, докато съм при гостите. След час ще пристигнат адвокати и ще можете да обсъдите с тях заповедта за арест.

Шол бутна стола назад и се изправи. Гьоц въздъхна от облекчение.

— Толмидж и останалите са били свързани с още две ваши компании — невъзмутимо продължаваше Маквей. — „Алама стийл лимитед“ в Питсбърг, Пенсилвания и „Стандард текнолъджис“ в Пърт Амбой, Ню Джърси. Впрочем, „Стандард текнолъджис“ е била финансирана от нюйоркската компания „ТЛТ интернешънъл“, прекратила дейността си през 1967.

Шол го изгледа с хладно любопитство.

— Защо ми изреждате всичко това?

— Просто ви давам възможност да обясните.

— Какво точно искате да обясня?

— Връзката си с всички тези компании и факта, че…

— Нямам никаква връзка с тези компании.

— Никаква?

— Абсолютно — отсече Шол с едва сдържана ярост.

Добре, помисли Маквей. Започва да побеснява.

— Разкажете ми за презокеански линии „Омега“…

Гьоц се изправи. Беше крайно време да прекрати този разговор.

— Боя се, че темата е изчерпана, детектив Маквей. Мистър Шол, гостите ви очакват.

— Питах мистър Шол за презокеански линии „Омега“ — каза Маквей, без да изпуска Шол от поглед. — Доколкото разбрах, нямате никаква връзка със споменатите компании. Нали така казахте?

— Казах край на въпросите, Маквей — повиши глас Гьоц.

— Съжалявам, мистър Гьоц. Опитвам се да предпазя вашия клиент от затвора. Но не мога да изкопча от него ясен отговор. Преди малко ми каза, че не е свързан с „Майкротаб“, „Алама стийл“, „Стандард текнолъджис“ и „ТЛТ интернешънъл“. „ТЛТ интернешънъл“ е контролирала предните три компании и на свой ред е била контролирана от „Омега“. Сигурен съм, че разбирате какво искам да кажа. Средно положение няма. Мистър Шол, или сте свързан с тези компании, или не. Кое от двете?

— „Омега“ вече не съществува — глухо отвърна Шол.

Очевидно бе подценил Маквей. Не бе взел предвид неговото свирепо упорство. Сега отчиташе грешката си, че не остави Фон Холден да действа както сметне за добре. Но положението скоро щеше да се оправи.

— Отделих ви цялото време, за което настоявахте и дори повече. Лека нощ, мистър Маквей.

Маквей се изправи и извади от вътрешния си джоб две снимки.

— Мистър Гьоц, бихте ли помолил своя клиент да погледне това?

Гьоц взе снимките и ги огледа.

— Кои са тези?

— Точно това бих искал да чуя от мистър Шол.

Гьоц пристъпи към своя клиент и му подаде снимките. Шол свирепо изгледа Маквей, после сведе очи. Изведнъж трепна, но веднага се овладя.

— Нямам представа — спокойно изрече той.

— Значи не ги познавате?

— Не.

— Имената им са Каролин и Йохан Хенигер. — Маквей помълча. — Били са убити днес.

Този път Шол не прояви и следа от вълнение.

— Казах ви, че нямам представа кои са.

Той подаде снимките на Гьоц и тръгна към вратата. Озбърн изтръпна. Затвореше ли се тази врата, навярно вече никога нямаше да видят Шол.

— Високо ценя вашата готовност да отделите от скъпоценното си време за разговор с нас — бързо изрече Маквей. — Знам също какво уважение изпитвате към доктор Озбърн за това, че не е успял да се примири със смъртта на баща си. Обещах да му дам възможност за един въпрос. Съвсем кратък. Само между нас.

Шол извърна глава.

— Вашето нахалство надхвърля границите на приличието.

Гьоц отвори вратата и Шол вече прекрачваше прага, когато Озбърн запита:

— Защо присадихте върху чуждо тяло главата на Елтон Либаргер?

Шол застина на място. Гьоц също. После Шол бавно се завъртя. Изглеждаше… беззащитен. Сякаш някой внезапно бе смъкнал всичките му дрехи и го бе изнасилил. За част от секундата сякаш беше готов да се прекърши. Но вместо това върху лицето му се появи маска на безразличие. Ударът го бе тласнал към презрително високомерие, сетне към ярост. Ала той бе овладял чувствата с ужасяващо, ледено хладнокръвие.

— Препоръчвам ви да се заемете с писане на научна фантастика.

— Не е фантастика — каза Озбърн.

Внезапно отсрещната врата се отвори и в залата влезе Залетл.

— Къде е Фон Холден? — властно запита Шол, докато Залетл вървеше към тях.

Стъпките на доктора кънтяха по мраморния под.

— Фон Холден е горе, в Кралските покои.

Предишното напрежение бе изчезнало. Сега Залетл изглеждаше напълно спокоен.

— Доведете го незабавно.

Залетл се усмихна.

— Боя се, че това е невъзможно. Вече нямаме достъп до Кралските покои и Златната галерия.

— Какво говорите?

Маквей и Озбърн се спогледаха. Ставаше нещо, но нямаха представа какво. Залетл мълчеше и това раздразни Шол.

— Зададох ви въпрос.

— Щеше да е много по-добре, ако и вие бяхте горе.

Залетл вече бе прекосил залата и стоеше само на няколко крачки от Шол и Гьоц.

— Доведете Фон Холден — кресна Шол на адвоката.

Гьоц кимна и тъкмо пристъпваше към вратата, когато се раздаде остър пукот. Той подскочи като ударен. Хвана се за шията, после отдръпна ръка и я огледа. По дланта му се стичаше кръв. Той погледна Залетл с широко разтворени очи. После сведе глава. Докторът стискаше малък пистолет.

— Застреля ме, гадното копеле! — изрева Гьоц, после се сгърчи и рухна до вратата.

— ХВЪРЛИ ПИСТОЛЕТА ВЕДНАГА!

Маквей бе измъкнал револвера с лявата ръка, а с дясната избутваше Озбърн настрани. Залетл го изгледа спокойно.

— Разбира се. — Той обърна глава към Шол и се усмихна. — Тия американци без малко да провалят всичко.

— ХВЪРЛИ ГО ВЕДНАГА!

Шол гледаше с неописуемо презрение.

— Вида?

Залетл отново се усмихна.

— Тя живееше в Берлин от четири години насам.

— Как смееш? — Шол се изпъна в цял ръст. Кипеше от ярост. От високомерие. От презрение. — Как смееш да си позволяваш…

Първият куршум го улучи точно над папийонката. Вторият се заби над сърцето, разкъса аортата и оплиска Залетл с кървав фонтан. За момент Шол се полюшна, в очите му проблесна недоумение, после краката му се подгънаха и той рухна на пода.

— ХВЪРЛИ ГО! ЩЕ ТЕ ЗАСТРЕЛЯМ НА МЯСТО! — изрева Маквей, притискайки пръст върху спусъка.

— Маквей… НЕДЕЙТЕ! — раздаде се зад гърба му викът на Озбърн.

В този момент Залетл отпусна оръжието и Маквей разхлаби спусъка. Докторът се завъртя към тях. Беше мъртвешки бледен и целият оплискан в кръв. С официалното си облекло приличаше на някакъв нелеп, зловещ клоун. В гласа му прозвучаха нотки на сдържан гняв.

— Не биваше да се месите.

— Разтвори пръсти и пусни пистолета на пода!

Маквей бавно пристъпваше напред, готов да го застреля без колебание, ако се наложи. Озбърн бе изкрещял, защото се боеше, че могат да загубят единствения свидетел, който знае истината. Навярно имаше право. Но Залетл вече бе убил двама души; Маквей нямаше намерение да му даде нова възможност.

Залетл ги гледаше, без да изпуска оръжието.

— Пусни пистолета на пода — повтори Маквей.

— Истинското име на Каролин Хенигер беше Вида — каза Залетл. — Преди време Шол заповяда да бъде убита заедно с детето. Тайно ги доведох в Берлин с фалшиви документи. Тя ми се обади веднага след вашето посещение. Мислеше, че сте от Организацията. Че са я открили. — Залетл помълча, после продължи почти шепнешком: — Организацията знаеше къде сте били. Щяха да я открият много бързо. След това щяха да стигнат до мен. А това би провалило всичко.

— Затова ги убихте — каза Маквей.

— Да.

С пламнали от вълнение очи Озбърн пристъпи напред.

— Казахте, че всичко щяло да се провали. Какво е това всичко? За какво говорите?

Залетл мълчеше.

— Каролин, Вида, няма значение как се е казвала — настояваше Озбърн. — Тя е била съпруга на Либаргер. А момчето е било негов син.

— Освен това беше моя дъщеря — с усилие проговори Залетл.

— О, Господи!

Озбърн се озърна към Маквей. И двамата бяха изтръпнали от ужас.

— Утре сутрин рехабилитаторката на господин Либаргер ще излети за Лос Анджелис — изрече Залетл рязко и съвсем не на място, като че ги подканваше да си заминат с нея.

Озбърн продължаваше да го гледа.

— Що за хора сте всички вие? Убихте баща ми, убихте собствената си дъщеря, внука си и Бог знае още колко хора. — Гласът му трепереше от гняв. — Защо? За какво? Заради Либаргер? Заради Шол? Заради тази „Организация“?… ЗАЩО?

— Трябваше да оставите Германия на германците, господа — тихо каза Залетл. — Тази вечер оцеляхте в един пожар. Няма да се спасите от следващия, ако веднага не напуснете сградата. — Той опита да се усмихне. Не успя и погледна Озбърн право в очите. — Казват, че това било най-трудно, докторе. Но не е.

После светкавично вдигна пистолета към устата си и натисна спусъка.