Алън Фолсъм
Денят след утре (116)

116.

След по-малко от десет минути таксито зави по Борггревещрасе и веднага спря. Улицата беше преградена с полицейски бариери, отвъд които се тълпяха пожарникарски машини, линейки и полицейски коли. В далечината Фон Холден различи пламъци на фона на нощното небе. Всичко изглеждаше точно тъй, както би трябвало да бъде. Но без връзка с екипа не можеше да знае дали планът е изпълнен.

Изведнъж го изби студена пот и сърцето му яростно заподскача. Сякаш някой връзваше всичко в гърдите му на възел. Гълтайки жадно въздух, той се подпря с длани на седалката, обзет от ужас, че всеки миг може да припадне. Стори му се, че чува шофьора да пита накъде да кара сега, защото полицията връща колите обратно. Без да обръща внимание на въпроса, той трескаво вкопчи пръсти във вратовръзката. Най-сетне успя да я смъкне и задъхан се облегна назад.

Шофьорът се завъртя и го изгледа през рамо.

— Какво ви става?

В този момент наблизо спря линейка и мигащите лампи се врязаха като кинжали в очните нерви на Фон Холден. С отчаян крясък той захлупи лицето си с длани и завъртя глава, търсейки спасителния мрак.

И те дойдоха.

Обагрени в сладникави зелени и червени оттенъци, чудовищните ленти ритмично се люшкаха нагоре-надолу. Грамадни, демонични чукове премазваха основите на съзнанието му. Фон Холден се изцъкли, езикът му хлътна в гърлото, готов да го задуши. За пръв път видението бе дошло наяве. По-страшно от когато и да било.

Твърдо уверен, че ще умре, ако не излезе от колата, той напипа вратата с треперещи пръсти. Блъсна я, пролази по седалката и изскочи в прохладната нощ.

— Хей! Накъде така? — изкрещя шофьорът. — Да не мислиш, че съм благотворително дружество?

Изведнъж усмихнатият хлапак се бе превърнал в див, свиреп капиталист. Чак сега Фон Холден разбра, че всъщност шофьорът е жена. Не бе забелязал преди, защото косите й бяха прибрани под каскетчето.

Той дълбоко пое дъх и се върна в таксито.

— Знаете ли къде е Беренщрасе?

— Да.

— Откарайте ме на номер 45.

Насрещните фарове осветяваха четиримата мъже в колата. Зад волана седеше Шнайдер, до него Ремер. Маквей и Озбърн бяха на задната седалка. Дясната буза и почти цялата долна устна на Маквей бяха жестоко обгорени и сега мътно блестяха под дебел слой защитен мехлем. Косата на Ремер беше напълно изгоряла, а китката му счупена на няколко места от голямо парче мазилка. Тъй като той категорично заяви, че не позволява да го отписват докато се държи на крака, Озбърн бе принуден да му окаже първа помощ и да бинтова колкото се може по-стегнато счупената китка.

Всички мислеха за Нобъл, когото преди малко бяха изпратили до линейката. С изгаряния над шейсет процента, поставен на системи, той би трябвало да е на границата между живота и смъртта. Но за тяхна изненада Нобъл внезапно отвори очи, огледа ги и дрезгаво прошепна през кислородната маска:

— Пластичен експлозив. Ама и ние сме едни тъпи копелета… — Гласът му стана по-силен и той добави с гневен блясък в очите: — Открийте ги. Открийте ги и ги размажете.

Докато Шнайдер правеше рязък завой, Ремер се подпря със здравата ръка, после завъртя глава към Маквей.

— Знаеш, че няма да изненадаме Шол. Охраната ще му съобщи още преди да сме пристигнали.

Маквей мълчаливо гледаше настрани. Нобъл имаше право. Само тъпи копелета можеха тъй слепешком да се хвърлят в капана. Но за всичко беше виновна тревогата, липсата на време, стремежът да се доберат до Каду преди „групата“. Сега беше лесно да се разсъждава, че при подобна ситуация би трябвало да повикат не полицаи, а взвод морски пехотинци или поне подкрепления от специалните служби. Но не го бяха сторили и Нобъл бе платил най-скъпо от четиримата. Заедно с убитите берлински полицаи. Маквей кипеше от гняв, ала вече нищо не можеше да се промени. Единствената мизерна утеха бе, че са унищожили четирима от „групата“. Може би идентифицирането на труповете щеше да ги насочи по нова следа.

Ремер не го остави на мира.

— Освен това охраната изобщо няма да ни пусне вътре. Имаме заповед само за Шол. Ще заявят, че той не е вътре. Не можем да използваме заповедта, без да се доберем до него.

Маквей надигна глава.

— Кажи им, че ако се опитат да ни забавят, ще накараме противопожарните служби да опразнят сградата. Ако и това не помогне, измисли нещо друго. — Той рязко се завъртя и приближи лице към Озбърн. Въпреки жестоките изгаряния очите му бяха бодри и енергични. Говореше бързо и решително. — Шол може да отрича колкото си иска, но той несъмнено знае кой сте. Знае, че цялата каша започва от вашата среща с Албърт Мериман в Париж. Ще предположи, че Мериман ви е признал всичко, а вие сте казал на мен. Но няма да знае, или поне аз смятам, че няма да знае най-главното — докъде сме разплели кълбото. Дори охраната да го предупреди, той все пак ще бъде изненадан, защото вече ни мисли за мъртви. А освен това е достатъчно високомерен, за да се възмути от нашето нахълтване на тържеството. Именно на това разчитам. По все още не съвсем ясни причини днешната вечер е извънредно важна за него и той ще иска да ни пропъди час по-скоро, за да се върне при гостите. Ние обаче няма да му позволим. Това ще го ядоса още повече. А ние ще се помъчим да го вбесим.

Озбърн поклати глава.

— Нещо не ви разбирам.

— Ще му кажем всичко, което знаем. За убийството на баща ви. За скалпела. За разработките на останалите хора, убити през онази година. И по някое време ще подхвърлим с категорична увереност две-три неща, които все още не знаем. Целта е да го подложим на такъв натиск, че да се пречупи. Да го изстискаме като лимон, докато пропее. И се признае за съучастник в наемни убийства. — Маквей се завъртя към Ремер. — Колко подсигуряващи екипа си поръчал?

— Шест. И още шест чакат в пълна готовност. Осигурили сме и униформени отряди, ако се наложи да предприемем масови арести.

— Маквей — обади се Озбърн. — Споменахте, че ще му кажем неща, които не знаем. Какво имате предвид?

— Поставете се на мястото на хер Шол когато узнае, че сме проучвали неговия почетен гост хер Либаргер и резултатът е пълна нула. Любопитни сме и искаме да видим този загадъчен човек. Естествено, той ще откаже по ред причини. Добре, казваме ние, щом не ни разрешавате да го видим, можем да предположим, че неуспешните ни проучвания имат съвсем просто обяснение — горкият човечец отдавна е мъртъв.

— Мъртъв ли? — трепна Ремер.

— Да. Мъртъв.

— Тогава кой разиграва неговата роля и защо?

— Не съм казал, че това не е Либаргер. Казах просто, че проучването завърши с неуспех, защото човекът е мъртъв. Или поне част от него…

Озбърн усети как по гърба му пролазват ледени тръпки.

— Мислите, че експериментът е успял. Че главата на Либаргер е присадена върху чуждо тяло. Чрез атомна хирургия при свръхниски температури.

— Не знам дали го мисля, но не е лоша теория, нали? Лъжа или не, сам Каду ни подхвърли тая мисъл, когато каза, че разполага с информация, свързваща Шол, Либаргер и обезглавените трупове. Иначе защо ще е цялата тайнственост около инсулта на Либаргер, изолацията му в Кармел под надзора на доктор Залетл и дългото възстановяване в Ню Мексико? Доктор Ричман казваше, че ако подобна операция сполучи, няма да има шев и всичко ще изглежда тъй, сякаш е сътворено от самата природа. Дори онази рехабилитаторка не би го забелязала. Не би и сънувала подобно нещо.

Ремер запали цигара и я стисна между бинтованите си пръсти.

— Маквей, мисля, че прекалено дълго си се мотал около Холивуд. Защо не им продадеш идеята?

— Сигурно Шол ще каже същото, но смятам, че сме длъжни да проверим.

— Как?

— Отпечатъците на Либаргер.

Ремер го изгледа втренчено.

— Маквей, това вече не е теория. Ти наистина вярваш.

— Във всеки случай не го отхвърлям, Манфред. Твърде съм стар. Мога да повярвам в каквото и да било.

— Добре, да речем, че вземем отпечатъци от Либаргер, което съвсем няма да е лесно. И каква полза? Ако твоята франкенщайновска теория е вярна, ако тялото му е мъртво и заровено Бог знае къде, просто няма да има с какво да ги сравним.

— Манфред, ако решиш да си сменяш тялото, няма ли да избереш много по-младо от сегашното?

— Чак толкова смахнат не съм те виждал — усмихна се Ремер.

— Представи си, че не съм смахнат. Представи си, че е най-обикновена операция.

— Ами… ако… Да, разбира се, много по-младо тяло. — Ремер се ухили. — Както съм насъбрал опит, нямаш представа колко младички хубавици бих могъл да сваля.

— Добре. А сега нека ти кажа, че в една лондонска морга лежи замразената отрязана глава на двайсетинагодишен младеж. Името му е Тимоти Ашфорд. Навремето е натупал двама-трима пазители на реда, тъй че лондонската полиция разполага с отпечатъците му.

Усмивката на Ремер изчезна.

— И ти наистина вярваш, че отпечатъците на Тимоти Ашфорд могат да съвпаднат с тия на Либаргер?

Маквей вдигна ръка, намръщи се и опипа мехлема по раните си.

— Тия хора са хвърлили огромни усилия, за да запазят всичко в тайна. Мнозина загинаха заради нея. Да, само предполагам, Манфред. Но Шол няма да знае, нали?