Алън Фолсъм
Денят след утре (115)

115.

18:50

— Тази вечер се чувствам много добре — каза Елтон Либаргер и доволно се усмихна на Фон Холден и Джоана.

Седяха в средния от трите бронирани мерцедеса, летящи един след друг през Берлин. В челната кола пътуваха Шол и Ута Баур, най-отзад бяха Залетл и двамата близнаци.

— Чувствам се спокоен и уверен — добави Либаргер. — Благодаря и на двама ви.

— Затова сме тук, господине — отвърна Фон Холден. — За вашето спокойствие.

Лимузините завиха по Лиценбургерщрасе и се понесоха към двореца Шарлотенбург.

Фон Холден изтръска някаква прашинка от ревера си, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Джоана се усмихна. Ако не беше толкова зает, той сигурно щеше да оцени външния й вид, защото се бе постарала заради него. Имаше безупречен грим и великолепна прическа. Навлажнена и сресана настрани, косата й се спускаше като водопад върху зашеметяващо еротичното модно творение на Ута Баур — дълга, изумруденозелена рокля, плътно затворена около шията, но по-надолу разцепена почти до пъпа, тъй че разкриваше изкусително по-голямата част от бюста. С къса наметка от черна норка върху раменете, в тази последна нощ Джоана изглеждаше не гостенка на европейската аристокрация, а част от нея.

Фон Холден разсеяно й се усмихна, слушайки как отсреща телефонът продължава да дава свободно. Внезапно се раздаде тих пукот и автоматичен глас произнесе на немски:

— Моля, позвънете отново, номерът не отговаря.

Фон Холден бавно остави слушалката, като се мъчеше да прикрие раздразнението си. Отново го обземаше чувството, че не биваше да се съгласява с Шол и че сега трябваше да ръководи операцията в хотел „Борггреве“, вместо да придружава Либаргер в Шарлотенбург. Но вече нищо не можеше да промени.

В три следобед бе уточнил последните подробности с изпълнителите от Щази — Каду, Наталия и Виктор Шевченко. Освен тях за участие в акцията бяха пристигнали с влак от Полша Ана Шубарт и Вилхелм Подл — специалисти по взривното дело и опитни терористи, обучени в Либия.

Проведоха срещата в схлупена работилничка за ремонт на мотоциклети близо до Остбанхоф — една от двете големи берлински гари. Фон Холден описа минута по минута цялата операция, използвайки снимки и чертежи на хотел „Борггреве“, чиято сграда всъщност бе собственост на фиктивна компания, управлявана от берлинския сектор. Прецизният план навлизаше в такива подробности като облеклото на Ана и „нейния престарял баща“ Вилхелм, броя и точната марка на оръжията, количеството експлозив и начина на взривяване.

Маквей и останалите бяха поставени в ситуация, от която не можеха да се откажат. Огромното предимство на Фон Холден се криеше в онова, което изтъкваше и Шол: въпреки целия си опит, противниците бяха обикновени полицаи. Те щяха да мислят и да се подготвят като полицаи — много внимателно, но без въображение. Фон Холден знаеше това отдавна, защото мнозина от собствените му сътрудници бяха вербувани сред полицейските кръгове и мисленето им неизменно се оказваше толкова отдалечено от мирогледа на един терорист, че се налагаше да започват обучението от самото начало.

Оттук нататък всичко беше сравнително просто. Каду трябваше да се обади по телефона и да подаде на противниците грижливо подготвена частица от реалната информация, като признае съучастието си в убийството на Лебрюн, а после да обещае важни сведения срещу Шол. Под предлог, че животът му е под заплаха, щеше набързо да уговори среща и да прекъсне връзката.

След пристигането им в хотела, той щеше да започне разговора, после щеше да се извини и да отиде до тоалетната. Разбира се, щяха да изпратят човек с него. Той нямаше да възрази. Веднага след това Наталия щеше да взриви заряда от разстояние. Каду щеше да застреля човека до себе си, а Наталия щеше да се заеме с охраната в коридора. Виктор, Ана и Вилхелм Подл щяха да имат грижата за фоайето и околностите на сградата. Като цяло планът беше пределно прост — вкарваха жертвите в капан и ги изтребваха бързо и ефикасно.

Точно в 15:45 съвещанието свърши. Докато другите напускаха работилницата, Фон Холден откара Каду да телефонира от близката бакалия. Веднага след това се отправиха към „Борггреве“, където повториха още веднъж всички подробности и заредиха експлозива. Накрая Фон Холден каза, че трябва да поговори с Каду насаме и затвори вратата на стая 412.

Започна с това, че държи извънредно много на Каду и не му се сърди за предишната грешка, защото разбира дълбоките му чувства към Аврил Рокар. След това му пожела успех и се накани да тръгва, но внезапно си спомни, че трябва да го снабди с оръжие. Отвори куфарчето си и извади отвътре деветмилиметров австрийски пистолет „Глок 18“. Този модел имаше пълнител с 32 патрона и можеше да се превключва на автоматична стрелба. Очите на Каду светнаха.

— Добър избор — каза той.

— И още нещо — добави Фон Холден, преди да му подаде оръжието. — Госпожица Рокар е мъртва. Убили са я в къщата край Нанси.

— Какво? — смаяно възкликна Каду.

— Много печално. Особено от моя гледна точка.

Лицето на Каду посивя.

— От ваша гледна точка?

— Тя трябваше да дойде в Берлин по моя покана. Не знаете ли, че бяхме любовници? Аврил обичаше свястното чукане, а не тая жалка пародия, която трябваше да търпи с теб.

С яростен рев Каду се нахвърли върху него. Фон Холден изчака за секунда, после просто вдигна пистолета и три пъти натисна спусъка. Тялото на Каду заглуши изстрелите.

После Фон Холден го сложи върху дивана и излезе.

В далечината се появи ярко осветената фасада на Шарлотенбург. Фон Холден отново набра номера и зачака. Никой не отговаряше. Той остави слушалката и се загледа настрани. Инструкциите му бяха ясни и категорични. Веднага след експлозията и ликвидирането на оцелелите, групата да напусне хотела и да се изтегли на юг със син товарен фиат, паркиран до отсрещния тротоар. Да изчакат обаждането му, след това да изоставят камиона близо до летище Темпелхоф и да се пръснат в различни посоки. Най-късно в десет вечерта всички да са напуснали страната.

— Има ли нещо, Паскал? — запита Джоана.

— Не, нищо — усмихна се Фон Холден.

Джоана отвърна на усмивката. Мерцедесът прелетя през желязната порта, продължи по павирания двор на Шарлотенбург и заобиколи конната статуя на Фридрих Вилхелм Първи. Отпред първата лимузина вече бе спряла и от нея излизаха Шол и Ута Баур. След миг спряха и те. Вратата се отвори и широкоплещест телохранител в смокинг протегна ръка на Джоана.

Три минути по-късно бяха въведени в Историческите покои — великолепните лични апартаменти на Фридрих Първи и неговата съпруга Софие-Шарлоте. Внезапно развълнуван като театрален режисьор пред премиера, Шол избута Либаргер, Ерик и Едуард настрани от останалите и започна да търси фотограф.

Фон Холден тихо помоли Джоана да се погрижи за Либаргер и да му осигури място за отдих докато бъде повикан.

— Случило се е нещо, нали?

— Нищо сериозно — бързо отвърна Фон Холден. — След малко ще се върна.

Заобикаляйки отдалече Шол, той излезе през една странична врата и изтича по коридора за обслужващия персонал. Малко преди залата за приеми спря в една странична ниша и опита да се свърже по радиото с хотел „Борггреве“. Отново никакъв отговор.

Фон Холден изключи радиостанцията, кимна на един от пазачите и излезе през главния вход, където вече прииждаха първите гости. Видя как дребният брадат Ханс Дабриц излиза от лимузината и подава ръка на висока, изумително стройна негърка, поне с трийсет години по-млада от него. Като се стараеше да остава в сянка, Фон Холден закрачи към улицата. Пресичайки двора, зърна в една минаваща лимузина Конрад и Маргарете Пайпер. Зад тях се бе оформила дълга опашка от автомобили, чакащи да прекосят портата.

Ако поръчаше да му докарат кола, щеше да чака поне десет минути. А в момента не можеше да си позволи подобно забавяне.

Край отсрещния тротоар спря някакво такси. Активистката Гертруде Бирман слезе от него и решително пресече улицата, развявайки около дебелите си прасци полите на дълго зелено палто с военна кройка. Когато наближи портата, войнствената й външност предизвиква струпване на пазачи, а тя реагира с възмутени крясъци, размахвайки високо поканата. Таксито все още стоеше до тротоара, изчаквайки удобен момент да се вмъкне между минаващите коли. Фон Холден бързо изтича натам, дръпна вратата и се настани на задната седалка.

— Накъде? — запита шофьорът, после се озърна през рамо към потока от фарове и рязко потегли.

Днес следобед, след като се любиха с Джоана, Фон Холден бе задремал. И макар че спа само няколко минути, това бе достатъчно, за да се завърне видението. Обзет от ужас, той изкрещя и се събуди облян в пот. Джоана се опита да го успокои, но той я блъсна настрани и изтича в банята. Леденият душ и липсата на време бързо го ободриха. Реши да припише всичко на умората. Но знаеше, че се самозалъгва. Сънят беше истински. Die Vorahnung, предчувствието, бе дошло отново. После го бе усетил още веднъж, когато посегна към телефона в лимузината и изтръпна от страх, че няма да получи отговор. Защото още преди да се обади знаеше, че е станала някаква ужасна грешка.

— Попитах ви накъде — повтори шофьорът. — Или да обикалям в кръг докато решите?

Фон Холден вдигна очи към отражението му в огледалото. Шофьорът беше млад, на не повече от двайсет и две години. Откъде можеше да знае, че в този момент за неговия пътник съществува само една посока?

— Хотел „Борггреве“ — каза Фон Холден.