Алън Фолсъм
Денят след утре (103)

103.

Озбърн лежеше в мътните лъчи на новото утро и слушаше тежкото дишане на Нобъл, долитащо от съседното легло. Маквей и Ремер спяха в другата стая. Бяха загасили лампата в три и половина, сега наближаваше шест без четвърт. Беше спал по-малко от два часа.

Откакто бяха пристигнали в Берлин, Озбърн усещаше как яростта на Маквей постепенно се превръща в отчаяние, докато се мъчи да разкъса защитните слоеве около Шол. Именно затова бе атакувал Ремер, опитвайки, макар и с цената на грубост, да разкрие нещо, което не са схванали досега. И бе успял — защото всъщност Ремер не говореше за тевтонски рицари, препускащи в мъглата. Говореше за надменност. Мисълта, че която и да било раса може да се обяви за „висша“ и като доказателство да се заеме с изтреблението на всички останали. Тази идея пасваше на Шол като презерватив — идеята за човек, способен безмилостно да убива и в същото време да се гордее с ролята на баща и изповедник на крале и президенти. Щяха да се сблъскат с тази представа, когато застанеха пред Шол. Но въпреки всичко тя си оставаше само представа, гледна точка и нищо повече. Не беше конкретна.

Конкретното се наричаше Либаргер. И Озбърн твърдо вярваше, че именно той стои в центъра на всичко. За жалост досега не бяха открили нищо повече от кратките първоначални данни. Единственият обнадеждаващ факт беше, че доктор Залетл също трябваше да присъства в Шарлотенбург, но засега БКА не можеше да го открие нито в Австрия, нито в Германия или Швейцария. Къде се криеше?

Някъде трябваше да има още нещо. Но какво? И как да го открият?

Когато Озбърн влезе в съседната спалня, Маквей вече беше буден и пишеше нещо в бележника си.

— През цялото време смятахме, че Либаргер няма роднини — заяви Озбърн още от прага. — Но можем ли да сме сигурни? Нека си представим, че аз съм австрийски лекар и седем месеца наред работя в Калифорния с тежко болен швейцарец. Малко по малко положението му се подобрява. Опасността е отминала. Ако той има съпруга, дете, брат…

— Ще иска да им съобщи как е — довърши Маквей.

— Да. Но ако е прекарал тежък инсулт като Либаргер, ще има затруднения с говора, а вероятно и с писането. Трудно би осигурил връзка с близките си, затова ще се обърне към мен. И аз ще му помогна. Няма да пиша писма, но ще се обаждам по телефона. Поне веднъж месечно, може би и по-често.

Ремер отметна завивката и скочи от леглото.

— Архивите на телефонните компании!

След един час получиха факс от специалния агент на ФБР Фред Ханли.

Страница след страница бяха изписани с телефонните поръчки от личния телефон на доктор Залетл в болницата „Пало Колорадо“. Общо седемстотин трийсет и шест разговора. Ханли бе оградил петнайсет от тях, водени с Ервин Шол по всички краища на света. Повечето от останалите разговори бяха с номера в Калифорния, Австрия и Цюрих. Сред всички тия поръчки бяха разхвърляни двайсет и пет обаждания до страна с телефонен код 49 — Германия. Кодът на града беше 30 — Берлин.

Маквей остави страниците.

— Имате късмет, докторе — подхвърли той и се обърна към Ремер. — Тук сме на твоя територия. Какво ще правим?

— Каквото и в Лос Анджелис. Отиваме да проверим.

 

7:45

— Тази Каролин Хенигер… — промърмори Маквей, докато Ремер спираше мерцедеса пред изисканата антикварна галерия на Кантщрасе. — Не ми се вярва да е пряко свързана с Либаргер. Може да е роднина на Залетл, приятелка, дори любовница.

— След малко ще разберем, нали така?

Озбърн отвори вратата и излезе. Планът му бе получил одобрението на Маквей. Щеше да се представи като американски лекар, търсещ доктор Залетл по молба на свой колега от Калифорния. Колкото до Ремер — той беше просто приятел, дошъл да превежда в случай, че Каролин Хенигер не говори английски. Нататък щяха да действат в зависимост от обстоятелствата.

Маквей и Нобъл останаха да ги чакат в мерцедеса. До отсрещния тротоар бе спряло светлозелено БМВ с полицаите от охраната.

Още в хотела, докато Ремер издирваше адреса на Каролин Хенигер, Маквей се обади в Лос Анджелис на своя стар приятел кардинал Чарлс О’Конъл. Знаеше, че Шол е католик и щедър дарител на архиепископствата в Ню Йорк и Лос Анджелис, следователно трябваше да се познава с О’Конъл. А поне в едно отношение всички католици са равни, независимо от ранга си. Когато кардиналът лично помоли за нещо, то бива изпълнено незабавно и без въпроси. Маквей каза на О’Конъл, че се намира в Берлин и го запита дали ще може да му уреди за днес следобед среща с Шол, който също е тук. По изключително важен въпрос. Без да разпитва повече, О’Конъл обеща да стори каквото е по силите му.

Докато се изкачваха по тясното стълбище към апартаментите над галерията, Ремер завъртя глава към Озбърн:

— Трябва да разберете, че тази жена не е извършила престъпление и не е длъжна да отговаря на въпроси. Ако откаже да говори, това е нейно право.

— Добре — кимна Озбърн.

В момента изобщо не му се мислеше за правни подробности. Времето им изтичаше, трябваше на всяка цена да открият оръжие срещу Шол.

Апартаменти 1 и 2 бяха от двете страни на площадката. В дъното на късия коридор беше апартамент 3, където живееше Каролин Хенигер.

Озбърн пръв стигна до вратата. Озърна се към Ремер и почука. За момент не чуха нищо, после отвътре долетяха стъпки, ключалката изщрака и вратата се открехна. Отвътре надникна привлекателна жена, облечена с делови костюм. Имаше леко прошарена червеникава коса и изглеждаше на около четирийсет и пет години.

— Каролин Хенигер? — любезно запита Озбърн.

Тя го огледа, после надигна очи към Ремер.

— Ja.

— Говорите ли английски?

— Да — тя отново погледна Ремер. — Кои сте вие? Какво искате?

— Името ми е Озбърн. Лекар съм и идвам от Съединените щати. Мъчим се да открием един човек, когото навярно познавате… доктор Хелмут Залетл.

Жената изведнъж пребледня.

— Не познавам такъв човек — отсече тя. — Съжалявам, изобщо не го познавам. Auf Wiedersehen!

Тя направи крачка назад и затръшна вратата. Ключалката щракна и двамата я чуха отвътре да вика някого.

Озбърн заблъска с юмруци по вратата.

— Моля ви, трябва да ни помогнете!

Вътре жената продължаваше да говори, но гласът й постепенно затихваше. После чуха как някъде хлопна врата.

— Измъква се от другата страна! — възкликна Озбърн и се завъртя към стълбището.

Ремер протегна ръка да го спре.

— Предупредих ви, докторе. Тя има права, тъй че нищо не можем да сторим.

— Вие може и да не можете! — кресна Озбърн и се гмурна под ръката му.

Маквей и Нобъл тъкмо спореха дали Залетл може да се окаже пряко свързан с обезглавените трупове, когато Озбърн изхвръкна от входа.

— Идвайте! — изкрещя той и хукна към съседната пресечка.

Тичаше с всичка сила и изведнъж ги видя. Каролин Хенигер бе отключила бежов фолксваген и подканваше някакво момче да влезе вътре.

— Чакайте! — извика Озбърн. — Чакайте! Моля ви!

Беше на крачка от колата, когато двигателят заработи.

— Моля ви, трябва да поговорим!

Гумите изскърцаха и колата се стрелна напред. Озбърн се втурна след нея.

— Недейте! Няма да ви сторим нищо…

Късно. Видя как в края на уличката Маквей и Нобъл отскачат настрани. После фолксвагенът излетя на булеварда и изчезна.

 — Опитахме си късмета и нищо не стана. Понякога е така — каза Маквей след няколко минути, докато Ремер подкарваше мерцедеса.

Озбърн се вторачи в тила на Ремер; беше кипнал от гняв.

— Видяхте лицето й като чу за Залетл. Тя знае, по дяволите. Познава Залетл, а бас държа, че познава и Либаргер.

— Може би, докторе — тихо каза Маквей. — Но тази жена не е Албърт Мериман и няма как за я заплашите с убийство, за да разберете.