Алън Фолсъм
Денят след утре (102)

102.

Минаваше два през нощта. След десетина телефонни разговора през последните три часа Озбърн и Маквей с помощта на доктор Хърб Мандел от Сан Франциско и специалния агент Фред Ханли от Лос Анджелис бяха успели да изяснят сравнително добре какво се е случило с Елтон Либаргер в Съединените щати.

Нито една болница в района на Сан Франциско не разполагаше със сведения за приемане на подобен пациент след прекаран инсулт. Но през септември 1992 някой си Е. Либаргер беше докаран с частна линейка в скъпата болница „Пало Колорадо“ в Кармел, Калифорния. Останал там до март 1993, след което бил прехвърлен в също тъй скъпия санаториум „Ранчо де пиньон“ близо до Таос, Ню Мексико. Само преди седмица отлетял за дома си в Цюрих, придружен от рехабилитаторка на име Джоана Марш.

Болницата в Кармел осигурявала апаратура и услуги, но без персонал. С линейката на Либаргер пристигнали лекар и медицинска сестра. На следващия ден към тях се присъединили четирима санитари. Сестрата и санитарите имали швейцарски паспорти. Лекарят бил австриец на име Хелмут Залетл.

В 3:45 получиха от Бад Годесбург биографията на доктор Хелмут Залетл в четири екземпляра и Ремер ги раздаде на всички, този път без да пропуска Озбърн.

Залетл беше стар ерген на седемдесет и девет години, живеещ със сестра си в Залцбург, Австрия. Роден през 1914. Втората световна война го заварва като млад хирург в Берлинския университет. По-късно става групенфюрер от СС и Хитлер го назначава за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. В последните дни на войната е арестуван за опит да предаде на американците секретни документи. Осъден на смърт по лична заповед на Хитлер. В очакване на екзекуцията е поставен под охрана в една вила близо до Берлин, после внезапно го прехвърлят в Северна Германия, където бива освободен от настъпващите американски части. Разпитван от съюзническото разузнаване в Камп Оберурзел близо до Франкфурт, след това изпратен в Нюрнберг. Обвинен в „подготовка и водене на агресивна война“, но получава оправдателна присъда. След освобождаване от затвора се завръща в Австрия, където практикува медицина до седемдесетгодишна възраст. Пенсионира се, запазвайки само неколцина подбрани пациенти. Един от тях е Елтон Либаргер.

— Ето го пак! — възкликна Маквей и захвърли листовете върху леглото.

— Нацистката връзка — подметна Ремер.

Маквей погледна Озбърн.

— Защо един лекар ще прекара седем месеца в болница на десет хиляди километра от дома си, само за да се грижи за възстановяването на един пациент след мозъчен удар? Има ли някакъв смисъл според вас?

— Само ако ударът е бил изключително тежък, а Либаргер — крайно ексцентричен и податлив на невроза. Или ако близките му са толкова разтревожени, че да плащат скъпо и прескъпо за подобни грижи.

— Докторе — натърти Маквей. — Либаргер няма близки. Забравихте ли? А ако е бил толкова болен, че седем месеца да се нуждае от непрестанен лекарски контрол, едва ли би могъл да уреди това сам, поне в началото.

— Някой го е направил. Някой е пратил доктор Залетл и неговия екип в Щатите, поемайки всички разноски — добави Нобъл.

— Шол — обади се Ремер.

— Защо не? — Маквей разроши косата си. — Имението в Швейцария е негова собственост. Защо тогава да не предположим, че Шол движи и всичко останало? Особено щом става дума за здравето на Либаргер.

Нобъл уморено се пресегна към подноса за чаша чай.

— От което се връщаме на познатия въпрос. Защо?

Маквей седна на ръба на леглото и за пореден път вдигна петте гъсто изписани страници със сведения за поканените в Шарлотенбург. Нищо не подсказваше, че тия хора могат да бъдат друго, освен почтени и преуспели германски граждани. За момент мислите му се стрелнаха към няколкото имена, които все още не бяха идентифицирани. Да, ключът можеше да се крие там, но шансовете изглеждаха твърде малки. Шестото чувство упорито му подсказваше, че отговорът е пред тях, някъде в информацията, с която разполагаха.

— Манфред — обърна се той към Ремер. — Въртим се, ровим, душим, спорим, издирваме поверителна информация за частни лица с помощта на една от най-добрите полицейски служби в света. И какво? Пак сме с празни ръце. Не можем дори да открехнем вратата. Обаче знаем, че има нещо. Може да е свързано с утрешната вечер, може и да не е. Но така или иначе, утре по някое време ще си размърдаме дебелите задници и със заповед в ръка ще притиснем Шол в ъгъла, за да му зададем два-три въпроса. Имаме един-единствен шанс, преди да налетят адвокатите. И ако не го изпотим дотам, че да рухне и да признае всичко, или поне да ни даде някакво основание за нови атаки, ако и в края на разговора знаем колкото сега…

— Маквей — боязливо запита Ремер, — защо ме наричаш Манфред? Нали винаги си ми казвал Мани?

— Защото си германец и искам да подчертая това. Ако тази история с Либаргер се окаже сборище на някаква политическа сила от нацистки тип… какво може да са замислили? Ново изтребване на евреите? — Гласът на Маквей омекна, без да губи нито частица от силата си. Не търсеше отговор, а обяснение. — Създаване на военна машина, която да смаже Европа и Русия, а след време и всичко останало? Нова премиера на старата трагедия? Защо биха го пожелали? Кажи ми, Манфред, защото не знам.

— Аз… — Ремер стисна юмруци. — И аз не знам…

— Така ли?

— Да.

— Мисля, че знаеш.

Настана мъртвешка тишина. В стаята имаше четирима мъже и нито един от тях не помръдваше. Бяха затаили дъх. После Озбърн сякаш видя как Ремер едва доловимо се люшва назад.

— Хайде, Манфред — добродушно подхвърли Маквей.

Но в този момент той нямаше намерение да бъде добродушен. Целенасочено бъркаше в раната, заварвайки Ремер неподготвен.

— Знам, Манфред, не е честно — тихо добави Маквей. — И все пак те питам. Заради последната надежда, че именно това ще ни помогне.

— Маквей, не мога…

— Можеш.

Ремер се озърна из стаята.

— Weltanschauung^[1] — изрече той почти шепнешком. — Хитлеровата представа за живота като вечна борба, в която само силните оцеляват, а най-силните властват. Според него германците някога са били най-силни сред силните. И следователно избрани да управляват. Но с поколенията тази сила почнала да запада, защото чистата германска раса се смесвала с други, по-низши. Хитлер е вярвал, че в цялата човешка история смесването на расите е единствената причина за гибелта на древните култури. Затова Германия загубила Първата световна война — защото арийците вече не пазели чистотата на своята кръв. Според Хитлер германците са били висша раса и можели отново да си възвърнат някогашното величие… но само чрез извънредно грижлив расов подбор.

Хотелската стая се бе превърнала в театър с трима зрители и един-единствен актьор. Ремер стоеше изпъчен. Очите му блестяха, по челото му избиваше пот. Вече не шепнеше, гласът му се бе издигнал в твърд и безпогрешен монолог, сякаш предварително учен наизуст.

— В началото на нацисткото движение германците са осемдесет милиона; след сто години Хитлер предвижда двеста и петдесет милиона, дори повече. Затова Германия се нуждае от Lebensraum — жизнено пространство. Много жизнено пространство, чрез което нацията да си осигури правото на пълна свобода и независимост. Но жизнено пространство и земя, казва Хитлер, има единствено за народите, притежаващи силата да ги извоюват. Тоест, новият райх трябва пак да поеме по пътя на тевтонските рицари. Да извоюва с меч земя за германския плуг и хляб за германския стомах.

— Значи решили набързо да оправят работата като изтребят шест милиона евреи, за да не кръшкат с германките? — запита Маквей с гласа на стар провинциален съдия, който е изтървал нещо и се опитва да разбере. Нарочно поддържаше шеговит тон, защото знаеше, че Ремер ще се опита да отвърне на удара, да защити миналото. И своята вина.

— Трябва да разберете обстоятелствата. Това става след жестокото поражение в Първата световна война. Версайският договор е отнел нашата гордост, инфлацията достига чудовищни размери, безработицата е масова. Кой би дръзнал да спре един водач, дошъл да ни върне гордостта и самоуважението? Той ни обгръща в чара си и ние потъваме, изчезваме. Погледнете старите филми, старите снимки. Вижте лицата на хората. Те обичат своя фюрер. Обичат неговите думи и огъня в тях. И затова няма значение, че са думи на необразован, безумен човек…

Изведнъж лицето на Ремер стана безизразно и той млъкна, сякаш бе забравил какво иска да каже.

— Защо? — изсъска Маквей като суфльор в евтин театър. — Чухме урока по история, Манфред. А сега ни кажи истината. Защо сте потънали в чара на Хитлер? Защо сте повярвали в идеите и страстите на необразован, безумен човек? Нима прехвърляш цялата вина върху него?

Ремер отчаяно стрелна поглед из стаята. Беше достигнал последния предел.

— Нацистите са нещо повече от Хитлер, Манфред. — Маквей вече не беше стар провинциален съдия. Гласът му се врязваше в подсъзнанието на Ремер, заповядваше да потърси по-надолу. — Въпреки цялата си власт, не е бил само той…

Ремер бе забил поглед в килима. Когато надигна глава, в очите му блестеше ужас.

— Както други народи вярват в религия, ние вярваме в митове. Те са древни, първични, вродени… и лежат под самата повърхност, очаквайки историческия миг, когато обаянието на нов водач ще им вдъхне живот… Хитлер е последният и до ден днешен бихме го последвали, накъдето и да ни поведе… Това е древна култура, Маквей — идва от Прусия и много преди нея. Тевтонски рицари препускат в мъглата. Покрити с брони. Мечове литват нагоре в железни юмруци. Тътнещи копита разтърсват земята, газейки всичко по пътя си. Завоеватели. Господари. Наша земя. Наша съдба. Ние сме висшите. Раса на господари. Чистокръвни германци. Руса коса, сини очи и тъй нататък.

Ремер изгледа втренчено Маквей. После се завъртя, измъкна цигара, запали я и отиде да седне на канапето, колкото се може по-далече от другите. Придърпа един пепелник и наведе глава. Цигарата остана забравена между пожълтелите му пръсти. Димът й бавно се виеше към тавана.