Алън Фолсъм
Денят след утре (100)

100.

Нобъл остави слушалката и се обърна към Маквей.

— Все още никакви новини за Каду. Секретният му телефон в Лион не отговаря.

Объркан и разгневен, Маквей се втренчи в Ремер, който пиеше вече трета чаша кафе за последните четирийсет минути. Бяха прегледали списъка на поканените поне двайсет пъти и с изключение на имената, за които все още чакаха резултат от Бад Годесбург, всичко останало беше както в началото. Може би щяха да открият ключ към загадката някъде между тия последни имена. Може би не. Маквей смяташе, че трябва да хвърлят всички усилия към това, с което вече разполагат, а не към неизвестното. Беше помолил Ремер за по-подробно проучване на идентифицираните гости. Навярно тайната се криеше не в личността и професията на тези хора, а нейде по-дълбоко, например в техните семейства и биографии, както се бе изяснило за Клас и Халдер.

Може би от самото начало не разполагаха с достатъчно данни, за да задвижат нещата и да открият гранитната канара с червения надпис: ТЪРСИ ТУК! Възможно бе и да няма нищо за откриване. Кой знае дали цялата история около Либаргер нямаше да се окаже точно това, което изглеждаше: невинно посрещане на един кротък човек след тежка болест. Но Маквей нямаше да се успокои, преди да узнае със сигурност. А докато чакаха нещо повече от Бад Годесбург, тримата отново разговаряха, този път за Каду.

— Нека да разгледаме Каду през призмата на случая Клас-Халдер — предложи Маквей, като се отпусна в креслото и вдигна крака върху близкото легло. — Има ли вероятност някой от неговите роднини — баща, брат, братовчед, който и да било — да е сътрудничил с нацистите по време на войната?

— Чувал ли си за „Аякс“? — запита Ремер.

Нобъл надигна глава.

— „Аякс“ е тайна организация на френски полицаи, работили за Съпротивата. След войната станало ясно, че само пет процента от тях наистина са се борили. Останалите се занимавали с контрабанда и доносничество за правителството във Виши.

— Чичото на Каду е бил полицай в Ница — добави Ремер. — Член на „Аякс“. След войната бил уволнен при прочистването на полицията от колаборационисти.

— А баща му? И той ли е бил в „Аякс“?

— Бащата на Каду е починал една година след раждането му.

— Искаш да кажеш, че е отгледан от чичо си — обади се Маквей и кихна.

— Точно така.

Маквей се загледа настрани, после стана и закрачи из стаята.

— Около това ли се върти всичко, Мани? Нацисти? Нацист ли е Шол? Или Либаргер? — Той вдигна списъка от леглото. — Това ли са всички тия видни, богати, образовани хора — ново поколение германски нацисти?

В този момент лампичката на факса светна. Раздаде се бръмчене и хартиената лента плъзна надолу. Ремер дръпна листа и бързо го изчете.

— В Есен няма сведения за раждане на Елтон Либаргер през 1933 или някоя съседна година. Проверката продължава. А замъкът в Цюрих…

— Какво?

— Замъкът е собственост на Ервин Шол.

Озбърн нямаше представа какво ще предприеме, когато стигне до гранд хотел „Берлин“. В Париж нещата бяха съвсем различни. Тогава имаше време да размишлява, да си състави план за действие, докато Жан Пакар издирваше Мериман. А сега, крачейки по осветената алея през сенките на Зоологическата градина, той осъзнаваше, че трябва да отговори не на един, а на цели три въпроса: как да остане насаме с Шол, как да изтръгне истината и какво да направи след това.

Високопоставен човек като Шол несъмнено щеше да бъде обкръжен от сътрудници, познати и поне един телохранител. Това означаваше, че би било почти невъзможно да остане насаме с него.

Но дори да допуснеше, че останат насаме, как би могъл да изтръгне истината от Шол? Да го накара да проговори? Както вече бе казал Дитрих Хониг, Шол категорично щеше да заяви, че не е чувал нито за Албърт Мериман, нито за бащата на Озбърн или някой от другите. Сукцинилхолинът можеше отново да свърши работа, но Озбърн нямаше съюзници в Берлин, чрез които да си го набави. За миг мислите му се устремиха към Вера. Как беше тя, къде се намираше? Защо бе станало всичко това? Но той побърза да прогони мислите. Сега трябваше да се съсредоточи върху Шол. Останалото нямаше значение.

Виждаха го на около двеста метра пред себе си. Все още беше сам и продължаваше да върви по алеята, която след няколко минути щеше да го изведе при Бранденбургската врата.

— Как искате да стане? — запита Виктор.

— Искам да го погледна в очите — каза Фон Холден.

Озбърн погледна часовника си. Беше 22:35.

Дали Шнайдер още го търсеше или вече бе докладвал на Ремер? Може би вече го издирваха по целия град, тъй че трябваше да се пази и от полицията. Нямаше паспорт, а Маквей като нищо би го зарязал в ареста, за да не се пречка.

Внезапно му мина мисълта, че може и да не е така. А заедно с нея дойде въпросът дали не греши и за всичко останало. Може би напразно се страхуваше, че Маквей ще го остави в хотела, когато тръгне за разговора с Шол. Доброволно бе потърсил помощта на Маквей, по своя воля бе дошъл с него дотук. Защо сега му обръщаше гръб и се опитваше да свърши цялата работа сам? Всичко бе станало толкова набързо. Чувствата бяха взели връх както винаги през последните трийсет години. Но сега беше прекалено близо до успеха, за да им позволи да го тласнат към провал. Нима не разбираше? Бе пожелал да бъде силен, да поеме в свои ръце цялата отговорност и обичта към баща си, за да свърши веднъж завинаги. Но беше тръгнал по грешен път; не притежаваше нито опита, нито средствата да се справи самостоятелно с човек като Шол. Беше разбрал това още в Париж. Защо не искаше да го разбере сега?

Внезапно се почувства безкрайно объркан. Всичко, което до неотдавна изглеждаше ясно и категорично очертано, сега се размиваше като полузабравен спомен. Трябваше да успокои мозъка си. Поне за миг да престане да разсъждава.

Той хвърли поглед наоколо и опита да се съсредоточи върху мисълта къде е попаднал. Все още беше студено, но вече не валеше. Паркът беше пуст и мрачен. Само осветените алеи и високите сгради в далечината потвърждаваха, че се намира насред града, а не в затънтени горски дебри. Като погледна назад, видя кръгла площадка, в която се събираха пет алеи. По коя от тях бе дошъл? Накъде точно отиваше?

Пристъпи към близката скамейка и седна. Щеше да даде на мозъка си кратък отдих, а след това да вземе решение. С наслада вдъхна прохладния, свеж въздух. После разсеяно пъхна ръце в джобовете на сакото, за да ги стопли. И внезапно напипа пистолета като нещо прибрано преди години и напълно забравено.

В този момент нещо го накара да вдигне глава.

По алеята се задаваше мъж. Беше вдигнал яката на шлифера си и пристъпваше леко изкривен настрани, сякаш страдаше от някакъв недъг. Когато човекът наближи, Озбърн разбра, че е по-висок, отколкото изглежда, строен, широкоплещест и късо подстриган. Беше само на няколко крачки, когато завъртя глава и погледите им се срещнаха.

— Guten Abend — каза Фон Холден.

Озбърн леко кимна, после извърна очи и плъзна пръсти около дръжката на пистолета. Човекът отмина още десетина крачки, после рязко спря и се завъртя. Стреснат от този ход, Озбърн реагира незабавно. Измъкна пистолета от джоба си, насочи го право в гърдите на непознатия и отсечено заповяда на английски:

— Ма-хай се!

Фон Холден го погледна за миг, после сведе очи към пистолета. Озбърн беше развълнуван и нервен, но ръката му не трепереше, показалецът лекичко притискаше спусъка. Пистолетът беше чешки CZ. Малък калибър, но изключително точен от близко разстояние. Фон Холден се усмихна. Бе познал пистолета на Бернхард Офен.

— Какво се смееш? — кресна Озбърн.

Изведнъж разбра, че човекът се вглежда в нещо зад гърба му. Веднага отстъпи настрани, без да го изпуска от прицел. Лекичко завъртя глава и погледна надясно. Само на пет-шест метра от тях в сянката на едно дърво се прикриваше втори човек.

— Кажи му да дойде до теб — нареди Озбърн, гледайки непознатия право в очите.

Фон Холден мълчеше.

— Sprechen Sie English?^[1]

Отново никакъв отговор.

— Sprechen Sie English? — повтори Озбърн, този път по-високо.

Фон Холден кимна едва забележимо.

— Тогава му кажи да дойде до теб. — Озбърн бе натиснал спусъка и придържаше ударника с палец. Ако се нахвърлеха върху него, трябваше само да плъзне палеца настрани и пистолетът щеше да стреля от упор. — Веднага!

Фон Холден изчака още една-две секунди, после изрече на немски:

— Прави каквото казва.

След тази заповед Виктор излезе изпод дървото и тръгна по тревата към Фон Холден.

Озбърн ги погледа мълчаливо, после бавно отстъпи назад, продължавайки да държи Фон Холден под прицел. Измина заднешком двайсетина метра. После в сянката на едно дърво се завъртя и побягна. Прекоси осветена алея, изтича нагоре по някакви стъпала и продължи да тича между дърветата. Когато се озърна, видя, че двамата го гонят. Тъмните им силуети се очертаха за миг на фона на нощното небе, докато изскачаха от горичката, която бе прекосил току-що.

Отпред блестяха светлините на уличното движение. Озбърн отново се озърна. Дърветата тънеха в мрак. Навярно двамата продължаваха преследването, но нямаше как да разбере. Задъхан, с разтуптяно сърце, той побягна напред, като се подхлъзваше по мокрите листа. Най-сетне усети под краката си плочки и разбра, че е достигнал края на парка. Уличните лампи и фаровете на колите бяха съвсем наблизо. Без да спира, той изскочи на асфалта. Наоколо се раздаде воят на клаксони. Озбърн отскочи от една кола, после от друга. Изскърцаха спирачки. Едно такси рязко зави настрани и с трясък се вряза в паркиран автомобил. В следващата секунда нова кола връхлетя върху таксито и запрати към мрака парче от задната му броня.

Озбърн не погледна назад. С пламнали дробове се хвърли зад редица паркирани коли, пробяга още стотина крачки и свърна по първата пресечка. Забеляза пред себе си ярко осветено кръстовище. Със сетни сили зави зад ъгъла и потъна в гъмжило от пешеходци.

Пъхна пистолета под колана си, прикри го със сакото и продължи напред, като се мъчеше да прогони паниката. Край един павилион за хамбургери спря и погледна назад. Нищо. Дали изобщо го бяха преследвали, или само си въобразяваше? Той въздъхна и продължи напред през тълпата.

Насреща се зададоха неколцина предизвикателно облечени младежи и едно тъмнокосо момиче му се усмихна. Защо бе извадил пистолета? Онзи човек само се бе обърнал. А другият можеше да е просто случаен минувач. Но неестествената походка на непознатия, поздравът, рязкото му обръщане — всичко това бе накарало Озбърн да сметне, че го нападат. Затова бе постъпил така. И правилно. По-добре да сбърка, отколкото да лежи с куршум в главата.

Часовникът на една витрина показваше 22:52.

До този момент бе забравил за Маквей. Но след осем минути трябваше да е в хотела, а нямаше представа къде се намира. Какво да прави? Да позвъни? Да измисли нещо, да каже, че…

Ненадейно иззад близкия ъгъл се появи Европейският център. Върху фасадата светеше името на хотел „Палас“.

Шест минути преди единайсет Озбърн влезе в асансьора и натисна бутона за шести етаж. Вратата се затвори и кабината потегли. Беше сам и в безопасност.

Опитвайки да забрави двамата от парка, той огледа кабината. Отляво имаше огледало. Озбърн се среса с пръсти и приглади сакото си. На другата стена имаше туристически плакат с най-важните забележителности на Берлин. Една от централните снимки показваше двореца Шарлотенбург. Изведнъж Озбърн си спомни какво бе казал Ремер. „Поводът е завръщането на някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.“

— Дявол да го вземе! — шепнешком изруга той. — Дявол да го вземе!

Как не се бе сетил досега!