Марио Кроненберг
Далече си скитнико…

Дните минават без теб

И нощите също

Сънят ми и бдението

в едно се превръщат

 

В страдание, в болка,

във вик в тишината

И знаеш ли, знаеш ли

чия е вината?

 

„Моя е!“ — казваме двамата

Защо да виниме съдбата

Защо ли намерих опората

в покоя, а не във войната?

 

Стоях аз безмълвна

и гледах странично

на случките с мене,

на твойто„Обичам те!“

 

Не смеех да мръдна,

да кажа ни дума…

Във тази магия

какво да издумам?

 

И тръгна ти в пътища земни —

дълбоки и прашни

И чувам ти стъпките…

далече са страшно!

 

Далече е всичко —

целувки, „обичам те“

Далече, далече…

отиваш си скитнико!

 

А аз не желая

оттука да мръдна

Стоя и сияя

във минало бъдно

 

Ще бъде! Ще дойдеш!

Но трябва търпение…

И само аз виждам

в това измерение