Север Гансовски
Новата сигнална

Явно тука има нещо. Макар че това е глупава, почти еснафска фраза. Фраза след обилен обед, когато гостите и стопаните са полусънни от преяждане и след като са разнищили всички клюки, им се прииска нещо „за душата…“

Разбира се, работата не е там, че „има нещо“. Просто науката не е стигнала още до него и не го е открила. Самият аз, щом се замисля за това, се обвинявам едва ли не в мистика. Но да не слагаме етикети. Това е най-лесното. По-добре да си припомним нашите усещания. На фронта например.

Такова нещо ми се случи четири пъти, веднъж на Ленинградския фронт през септември четиридесет и първа година, край Нови Петерхоф (сега той се нарича Петродворец).

С един другар се връщахме от разузнаване, отдясно, някъде там в тъмнината зад вълните, бяха Кронщат и Финският залив, а отляво — храстите и буренаците на Петерхофския парк. Територията тук твърдо беше наша, фронтовата линия минаваше на около два километра от железопътната линия, а паркът бе претъпкан с наши части, които отстъпваха пред превъзхождащите ги по сили дивизии на Лееб и постепенно се събираха на Ораниенбаумкин плацдарм. Крачехме безгрижно, метнали автоматите през рамо. И изведнъж усетих, че сега ще стрелят по нас. Това бе необяснима и в същото време толкова силна убеденост, че с вик „Залегни“ аз се хвърлих върху изненадания си приятел и го съборих на земята. Миг след това над нас прелетя редица от трасиращи куршуми, изскочили като безшумни червени искрици от сивата тъмнина на крайпътните храсти, а миг по-късно, сякаш отделно, се чу автоматен откос. Ние веднага открихме огън по тези храсти, после се хвърлихме към тях, но за съжаление не открихме никого.

Какво ми е казало, че някой се прицелва в нас? Откъде е възникнала в мен тази увереност, докато се движехме в съвсем спокойна местност? Но тя наистина е възниквала, още повече, че ако не се бяхме хвърлили върху асфалта, и двамата щяхме да бъдем простреляни, на сутринта щяха да ни намерят вкочанени, с посивели лица, и след рядък винтовъчен залп момчетата от съседната 7-а морска бригада, намръщени и мълчаливи, щяха да ни заровят в братската могила. И сега нямаше да си спомням нищо.

Или да вземем друг случай. През четиридесет и втора край Калач, когато се биехме с 8-а италианска армия…

Макар че не. Не трябва! Да не се отвличаме, а да преминем към онова, което се случило с Коля Званцов, към историята, която ни разказа през зимата на четиридесет и трета в здравбатальона на проспект „Загородний“, онази голяма, сива сграда срещу Витебската гара. (Сега тази сграда се намира не само срещу Витебската гара, но също така срещу новия Театър на младия зрител, построен тук вместо стария на „Моховая“.) В здравбатальона човек попада след болницата, когато вече не му трябва болнично лечение, а просто някаква рана не ще да зараства, нужни са превръзки, пък и самият той не е съвсем готов за военна служба. Онези, които не бяха освободени, имаха през деня боева подготовка — изучаване на оръжията и строева. А вечер, легнали на дървените нарове, си разказвахме кой каквото знае, каквото е видял или чул. За Урицк, градчето край Ленинград, което шест пъти в ръкопашен бой бе минавало от ръка в ръка, за Невска Дубровка, за преминаването на Волга, за боевете край Моздок, за разни такива неща. Не знам защо всички говорехме за войната. Може би защото тогава бяхме в тила. Отдавна е забелязано, че в малкото тихи минути на предната линия войниците рядко говорят за боя, повече мислят за предишния довоенен живот. А в болниците и на почивка винаги се сещаш за фронта.

Няколко вечери Николай Званцов ни разказваше за случилото се с него. Впрочем дори не с него, а по-скоро чрез него. Чрез него се бе проявила някаква странна сила, някаква неизвестна нам способност на организма, свършила бе, така да се каже, работата си и бе изчезнала.

Това се бе случило през май четиридесет и втора година, по време на нашето настъпление от Изюмската височина към Харков. Известно е, че операцията не бе добре подготвена. В района на Славянск немците преминаха в контранастъпление, част от дивизиите на 6-а, 9-а и 57-а армия бяха обкръжени и с боеве започнаха да си пробиват път назад към Северен Донец.

Званцов служеше в картечно-артилерийски батальон и в края на май ротата му две седмици отбраняваше някакво селце, името на което не можа да си спомни. Обстановката бе тревожна. На ротния участък бе тихо, но отпред ставаха някакви големи придвижвания. От фланговеге се дочуваше канонадата на оръдията и се знаеше, че съседният полк е разгромен и отстъпва. Имаше опасност противникът да навлезе в тила им, чакаха заповеди от дивизията, но връзката беше прекъсната.

В местността наоколо нямаше жива душа, а и самото селце, в което се бяха окопали, не съществуваше вече като населен пункт. То пострадало още през четиридесет и първа, когато немците завзеха Харков и по тези места се водеха ожесточени боеве. А случайно оцелелите къщи били окончателно опожарени от есесовците от 4-а танкова армия, отстъпващи след скорошния пробив към Мерета и Чугуев.

От селцето бяха останали само пожарища и обрасли с храсталак развалини. Останала бе една-единствена полуразрушена тухлена къща, в която се бе разположил командният пункт на ротата, а в мазата се бяха приютили двама оцелели и неевакуирани жители — към шестдесет и пет годишен старец и глухонямата му дъщеря. В мазето бяха струпани доста картофи и старецът черпеше с тях бойците. Бе силен и заедно с дъщеря си копаеше окопи и площадки за оръдията.

Ето там, в онова селце, с Николай започнаха да стават странни неща, там започнаха неговите удивителни сънища. Всъщност не е съвсем така, защото за пръв път това се прояви в онази утрин, когато ротният командир изпратил Званцов на разузнаване.

Николай и още един войник, Абрамов, тръгнаха да уточнят къде точно се намира противникът. Извървяха около пет километра, но не откриха нито чужди, нито свои, а както бяха легнали на височинката зад малка гора, дочуха шум на приближаващи се танкове. Колите се показаха, Званцов позна нашия бързоходен Т–70, а с него два Т–34. Това можеше да е взвод от танковото разузнаване, затова Николай реши да изчака танковете да се приближат, да ги спре и да се осведоми за общата обстановка.

Двамата с Абрамов лежаха и чакаха и изведнъж Званцов почувствува, че не само те наблюдават танковете, че и други внимателни очи — и то не един чифт, а много повече, следят приближаващите танкове и измерват разстоянието до тях. Това чувство сякаш го удари по главата, той се обърна, опипа местността с очи и показа на Абрамов другата горичка на около двеста метра от тях. Започнаха да се взират и веднага видяха как над храстите едва забележително се надига дулото на „змията“ — противотанковото оръдие на немците, наричано така заради дългия ствол и малката главичка на дулото.

И веднага гръмна първият точен изстрел, снарядът полетя и проряза въздуха. Челният Т–70 потрепера, куполът му се изкриви, от танка лъхна огромно кълбо черен дим и Николай Званцов почти физически усети, че там, вътре, в мига, в който избухнаха боеприпасите, сред дивата ярост на високата температура, отведнъж пресекнаха всички мисли, страхове, смели планове и три руски момчета престанаха да съществуват.

Званцов и Абрамов скочиха и завикаха, като че ли този вик можеше да помогне с нещо на танкистите, но после дойдоха на себе си и отново легнаха, за да не се разкрият.

А боят се разгаряше. Противотанковата батарея, направила засада в горичката, откри бърза стрелба по двата останали танка. Те отговориха на стрелбата и започнаха да се разгръщат.

Тук Николай почувствува, че нова група хора, този път отгоре, вижда и тях двамата, и батареята, и танковете. Той дръпна Абрамов за ръката, двамата се претърколиха в канавката. Навреме, защото над тях плуваше ниско „Юнкерс–88“, по пясъчния гребен на канавката в миг се появиха дупчици, в които имаше стъклени капки, образуващи се, когато куршуми от едрокалибрена картечница преминават през пясък с голяма скорост.

И в същия този миг Званцов по неясен и необясним начин усети цялата картина на боя. Усети я като огромен пространствен многоъгълник с движещ се горен ъгъл — ревящия самолет, с ъгли по повърхността на земята — противотанковата батарея на немците, където стволовете на оръдията щракаха и се претъркулваха върху лафетите; желязно гърмящите танкове, бягащи от обстрела; те самите с Абрамов; и последния ъгъл — нашата танкова група, спотаила се в далечната рядка гора, но вече открита от юнкерса. (Той беше сигурен, че там има танкове, макар че не можеше да разбере защо, с какво и как ги усеща.)

Ъглите на движещия се по земята и над нея многоъгълник бяха свързани и точно тези отношения по някакъв начин даваха на Званцов възможност да ги усети. Артилеристите от фашистката батарея искаха да унищожат двата танка, танкистите се опитваха да се измъкнат от обстрела, командирът на юнкерса виждаше танковете в далечната гора и искаше да ги бомбардира, а неговият картечар съжаляваше, че не улучи двете малки фигурки на края на гората, Званцов и Абрамов. Всичките тези стремежи, намерения и съжаления минаваха през съзнанието на Званцов и обединяваха в едно цяло всичко, което ставаше. Сякаш той бе получил ново, добавъчно вътрешно зрение.

И не само това.

Той знаеше какво става, но в един миг бе способен да предвиди и какво ще стане.

Отсега знаеше, че двата танка няма да се върнат към горичката, откъдето дойдоха, а ще се предвижат през откритите места към далечната горичка. И наистина, едва Званцов почувствува това, челният танк започна да завива към дърветата.

Званцов знаеше, че юнкерсът няма да гони двата танка, а ще полети към птичката и ето самолетът му се подчини, зави надясно, след две секунди се завъртя през крило и изведнъж пикира в далечината.

Знаеше, че батареята ще открие преграден огън, и преди да го е осмислил докрай, „змиите“ прекъснаха прекия обстрел и дадоха няколко изпреварващи пробни изстрела по танковете.

Няколко мига Званцов разбираше всичко за всички. Виждаше нещо, което не се вижда със зрение, четеше всички мисли в едно пространство от няколко километра и чувствуваше не само настоящето, но и близкото бъдеще.

После всичко свърши и той отново стана предишният.

Танковете се скриха зад хълма, батареята млъкна. С пълзене разузнавачите стигнаха до гората и тръгнаха за частта си да доложат обстановката.

Цял ден след това Званцов си мислеше за чудния многоъгълник, за начина, по който бе могъл да види и почувствува нещо, недостъпно за окото и за сетивата изобщо.

А после започнаха сънищата.

Първият му се присъни същата вечер, когато легна на пода на къщата, в която се помещаваше КП-то.

Сънят бе ясен, отчетлив, почти осезаем.

Званцов сънуваше, че се намира в голяма красива градина. Или не в градина, а в парк, като този в Гатчино край Ленинград, с големи стогодишни дървета, с пътечки, посипани с пясък, и с великолепни цветни лехи. Отстрани зад поляната се виждаше чист и спретнат двуетажен дворец, а пред него, пред Званцов, стои малка къщичка без прозорци. По-скоро не къщичка, а мраморен куб с врата. Къщичката или кубът бе обградена с ниска, украсена чугунена решетка.

Званцов сънуваше, разбираше, че това е сън, но с крайчеца на съзнанието си си помисли, че му е провървяло с този сън, и се зарадва, че поне насън ще си почива в тази красива градина. Искаше му се да си почине, от единадесет месеца бе на фронта, отстъпва с боеве от самата граница и дори когато ги преразпределяха, не се задържаше никъде повече от седмица.

Но сънят продължаваше и той разбра, че няма да му е до почивка, защото нещата се развиваха не така, както му се искаше.

Той, Званцов, стоеше с широко разкрачени крака. Отдалеч се чу шум, в парка влезе голям открит камион, натоварен с блестящи бидони за мляко. Колата спря. От нея слязоха двама души, отпратиха шофьора и изчакаха да се отдалечи. После махнаха капака и бързо започнаха да свалят тежките бидони.

В ръката си Званцов усети връзка ключове. Отвори вратичката на чугунената ограда, после вратата на къщичката. Вътре имаше малка стая без прозорци, на пода се виждаше люк, а надолу се спускаше широка вита стълба. Званцов, а след него хората с тежките бидони слязоха в новото помещение. Тук на ниски поставки стояха пет или шест дъбови ковчега.

Нататък ставаше все по-необяснимо. Званцов и хората, които той явно командуваше, свалиха капаците на ковчезите — те бяха празни. После свалиха всички бидони долу. Единият от мъжете отвори първия бидон и Званцов видя вътре разглобени автомати с пълнители, шмайзери.

Това толкова учуди Званцов, че той се събуди и видя на две крачки от себе си тук, в КП-то, да седи на пода непознат човек с голяма фуражка и да го гледа с широко отворени жадни очи.

Те се гледаха секунда-две, после човекът с фуражката затвори очи и се обърна на другата страна. Званцов бе учуден от появяването на непознатия в КП-то на ротата. Иначе всичко си беше наред. Мрачният лейтенант Петришчев, командирът на ротата, бе седнал на масата и разглеждаше картата, осветена от парче горяща немска жица. Разузнавачът Абрамов спеше проснат по гръб на единственото легло, ръцете му бяха разперени, а устата отворена. Всичко наоколо спеше, през прозореца се виждаше черното звездно небе и чернееше фигурата на часовия, подпрял се на винтовката си.

Званцов затвори очи, обърна се на другата страна и веднага „се включи“ продължението на съня. Сега той се намираше в двореца. Позна го по това, че през прозорците на стаята се виждаше същата градина с алеи и цветни лехи. До Званцов бе застанал господин, с побелели коси, със зелено сако, голф и високи обувки с връзки (в съня си Званцов определи този човек като господин, а не като гражданин). Званцов и господинът приказваха на чужд език, при това Николай, в качеството си на персонаж от този сън, знаеше езика, а в качеството си на реално съществуващия боец Званцов, който в момента спеше и знаеше, че спи, не разбираше нито дума.

Двамата разговаряха доста оживено и ръкомахаха. Господинът с побелялата коса се обърна към вратата и викна нещо. Тя веднага се отвори, оттам двама мъже довлякоха трети, който се оказа шофьорът на камиона от първия сън. Но сега той бе отслабнал, лицето му бе измъчено, а устата разкъсана. Господинът и Званцов — все още като герой от този странен сън — се нахвърлиха върху шофьора и започнаха да го бият. Отначало онзи не се защищаваше, само прикриваше главата си с ръка. Но изведнъж в нея проблесна нож, той се хвърли напред и удари Званцов по лицето. Ножът се плъзна по брадата и засегна шията. Останалите бързо събориха шофьора на земята, а Званцов затисна раната с ръка, дръпна се настрани, извади от джоба си огледалце и погледна в него.

В огледалото той видя не своето, а някакво чуждо лице. Беше ужасно. Званцов сънуваше. Той бе субект от този сън, действуваше в него и осъзнаваше своето „аз“. Но в огледалото се виждаше чуждо лице.

В този момеят Званцов почувствува, че го разтърсват, и се събуди.

Бе дошъл неговият ред да застане на пост край КП-то. Не беше си починал, но стана, взе автомата си в ръка, излезе, олюлявайки се, навън и зае мястото си. Със съжаление усети как утринният ветрец издухва и последната топлинка от гимнастьорката му.

Съмваше се, той огледа селцето и внезапно го осени, че някъде е виждал лицето, което го погледна от огледалцето. При това бе го виждал наскоро: може би преди месец, преди седмица, а може би вчера. Но в същото време, както често се случва в сънищата, той изобщо не си спомняше как изглежда то.

Новият ден бе доста напрегнат. Успяха за малко да се свържат с щаба на дивизията. Заповядаха им да се задържат в селото на всяка цена, за да осигурят настъплението на другите по-големи части. Но противникът не се обаждаше, бе изчезнала дори батареята, която откриха разузнавачите.

И от същата нощ, в която Званцов видя първия си сън, в ротата започнаха да пристигат войници от пехотната дивизия, приела първа върху себе си танковия таран на немците край Мерета. Водили бой до последния патрон, те бяха почти напълно унищожени заедно с щаба и командния състав. Мрачният лейтенант Петришчев препращаше ранените нататък, а здравите оставяше при себе си.

По-късно Званцов научи, че същата нощ бе дошъл и непознатият с фуражката. Той бе особено момче, пълномощник на Специалния отдел на дивизията. Още в началото на май, по време на марш, отделът им се натъкнал на засадата на танковия дивизион на есесовците и бил три четвърти унищожен. Удубченко, така се нарече непознатият, е бил тогава ординарец на началника на отдела и според думите му веднага след катастрофата бил произведен пълномощник. След още три дни дивизията им била разрязана на части, техният отдел бил жестоко бомбардиран, успял да се спаси само той. Прибрал оцелялото имущество на отдела — голямата и неудобна за носене машинка „Ундервуд“ и единствената запазена папка с дела — и тръгнал да си пробива път на изток, към своите.

Петришчев го бе оставил в КП-то до изясняване на самоличността. Виждаше се, че на Удубченко повече му се иска да бъде сътрудник на Специалния отдел, отколкото редник. Не се разделяше с папката си денем и нощем. Войниците от ротата му се присмиваха, питаха го с „Ундервуд“-а ли щеше да стреля, ако му се бе наложило. Но той им показа пистолета си „ТТ“.

Удубченко проявяваше особен интерес към Званцов, Николай забеляза, че той непрекъснато се стреми да остане насаме с него, а когато работеха в окопите, на няколко пъти издебваше втренчения му поглед.

През следващите два дни в ротата бе спокойно. Командирите и бойците копаха резервни окопи и съобщителни ходове, доуточняваха се секторите на обстрел за картечниците. Противникът сякаш бе решил да остави батальона на мира. Грохотът на артилерията се премести по на изток. Само често през деня и през нощта над позициите на батальона прелитаха немски транспортни самолети „Ю–54“ с курс към Изюм.

И отново Званцов започна да сънува.

Веднъж му се присъни, че крачи през обрасла с трева слънчогледова нива, по леко нагорнище. Навън е нощ. Но той върви уверено и излиза край гората. Там, над полуразрушен стар окоп, се е килнал обгорял съветски двукуполен учебен танк — ветеран от боевете през четиридесет и първа година. Бронята му е издута, очевидно от взрива на боеприпасите. И по издутото място нечия ръка разкривено и неграмотно е написала с бяла боя: „Бронита ни е сдрава и танковете ни са борзи.“ Званцов знае за този надпис, но не се възмущава, а само леко се подсмихва. Оттук нататък той не върви свободно, а се навежда и с леки котешки скокове се крие между дърветата. Така преминава около половин километър, а после ляга на залята и започва да пълзи. Пред него се показва поляна, осветена от лунната светлина. Званцов съзира силуетите на някакви големи коли с покривала, край тях седят или се разхождат хора с черни шинели. Званцов ги наблюдава дълго, доволен кимва и пълзешком тръгва по обратния път…

На това място сънят се прекъсна. Известно време се мяркаха „кадри“ от стария сън — в градината. После отново започна цял откъс, без прекъсване.

Отново е нощ и Званцов стои на голямата пустинна поляна в гората, очаква някого и напрегнато се взира в небето. Някъде отгоре се чува бръмчене на самолет. Той изважда от джоба си фенерче, светва няколко пъти. Невидимият самолет се приближава, после почва да се отдалечава. Званцов не се притеснява от това, той ляга на тревата и зачаква.

След известно време, без бръмчене на мотор, в небето припламва огънче. Званцов веднага изважда от джоба си друго фенерче и светва и с двете. Огънчето започва стремително да пада, после угасва. Но на фона на просветляващото небе вече се вижда тъмната птица, носеща се към земята. Това е планер. На височина двеста метра той спира да пикира и се плъзва като черна сянка над гората, шасито му докосва тревата на поляната, приземява се, изминава още сто и петдесет метра и спира, недалеч от Званцов.

Търбухът му се отваря, оттам се изсипват десетина тъмни сенки. Званцов скача и вдига ръка. Десантчиците му се подчиняват и безшумно забързват след него към гората. Стигат до обгорелия танк с написаното от немска ръка издевателство, оттам се придвижват много внимателно. Поляната е отпред, Званцов разделя отряда на три групи. Зад дървото се вижда фигурата на часовия с черен шинел. Званцов изважда ножа, леко като насън пристъпва към часовия, затисва с една ръка устата му, а с другата го намушва. Зад него се чува свиркане, хората му се хвърлят към колите с покривала, които стоят на поляната.

Войниците с черни шинели ги пресрещат, завързва се кратък горещ бой. Една от колите неочаквано пламва с ален пламък и избухва, няколко фигури падат. Но Званцов с пистолет в ръка си пробива път към другата кола. Около нея се мята човек и трескаво драска по борда й с някаква кутийка. В кабината вторият човек се мъчеше да запали мотора. С един изстрел Званцов събаря първия, после втория, хвърля се в кабината, без дори да изхвърли убития навън, натиска стартера, дава пълна газ. В това време край него избухва третата кола, но той е влязъл мощно в късата дъга на завоя и се измъква от поляната.

Разсъмва, обраслите с трева вдлъбнатини на горския път се носят насреща му. Колата лъкатуши по пътя, после той завърта кормилото на 360 градуса и се устремява към целта, която знае. Някакви хора се изпречват на пътя му, но се отдръпват, за да се спасят от колелата, само стъклото на кабината се осейва с ярките звездички на куршумите.

Гората остава назад, пред него се разстила светлият простор на полето. Отпред, в ниското, се води бой. Танковете се разгръщат, отдалеч изглеждат като играчки, батареята стреля по тях, вижда се начупената редица от бягащи войници.

Званцов се слива с колата. Пътят лъкатуши надолу като удар от бич и води точно към центъра на боя. Убитият до него се удря с глава във облегалката, но Званцов не може, няма нито миг излишен, за да отвори вратата и да го избута.

Боят се приближава, чува се звучното тракане на автоматните откоси. Ето я линията на окопите, бойците скачат с учудени лица, вдигат ръце, опитват се да го спрат. Но той прелита край тях, прелита през минното попе, някъде до колата избухва мина, но Званцов е вече далеч, преминава бързо през веригата на атакуващите. И отново черният път като пружина ляга под колелата. Струва му се, че не той завива с колата, а самата земя се върти — бързо сменящите се хоризонти, изпънатите редици на храсталаците, зелените хълмчета на горичките, — върти се, за да легнат под радиатора му два коловоза и да изправят мълниеносния му път.

Най-сетне насреща му забързва нова гора със сенки и прохлада. Клоните чукат по кабината. Званцов започва да вдига крака си от педала за газта, свива по горската просека, понася се към малка къщичка и натиска спирачката.

Неколцина цивилни се втурват към него. От преживяната скорост дърветата още се люлеят пред очите му, но той е изскочил от кабината и заедно с цивилните сваля брезентовото покривало от колата. Под него има голяма рамка с надлъжни метални жлебове.

Бързо се приближават още три камиона и дотичват още хора. Мълчаливо, без да губят нито минута за приказки, Званцов и цивилните нахвърлят клони върху колата, която е докарал, после на ръце я избутват към най-големия гъсталак под дърветата. Опъват брезентовото покривало върху друг камион, домъкват отнякъде още два такива брезента и дървени подпорки. Появяват се трима войници със зелени мундири. Те се качват в новите три коли и потеглят сред облаци прах.

И веднага с другото зрение Званцов вижда как там, отвъд линията на фронта, която току-що е преминал, към самолетите тичат малки фигурки, вдигнати по тревога, чува командата „Напред“, чува как моторите изревават за миг и запяват.

А след миг той не е само Званцов, но и летецът от самолета. Земята пропада, провисва под него като огромна вдлъбната чаша, избягалият към безкрайните далечини хоризонт е на нивото на очите му. Но летецът, прехапал устни, старателно се взира надолу, търси нещо сред макетните къщички на селата, сред изпъкналите килимчета на горите и горичките, сред светлите пътеки. После по горския път вижда забързана товарна бойна кола с покривало. Точно това е, което търси. С радостен прилив в сърцето той пикира и се приготвя да пусне тежкия бомбен товар.

И така, едно подир друго, Званцов бе трима летци и унищожи трите коли, тръгнали от поляната в гората. Но в същото време той бе и предишният Званцов, останал при първата, най-важна кола, скрита в гората. Той седеше в каросерията, а в кабината бе останал убитият шофьор.

Званцов сънува този сън три нощи подред и се измъчи. Щом си затвореше очите, веднага започваше нощният бой с хората с черни шинели, отново летеше пътят под радиатора на колата или пък преследваше със самолета лъжливата кола.

На четвъртата нощ му се присъни заключителната част на тези сънища.

Вечерта си легна в КП-то, свали ботушите, намести си шинела и пъхна глава в шлема. Не го обичаше и не го слагаше, по-често ползваше шлема за спане, защото е удобен като възглавница. После затвори очи и в същия миг засънува.

Званцов пътуваше с влак. Колелетата тракаха, мяркаха се траверсите, а той знаеше, че носи и вече почти е донесъл нещо много ценно. Влакът спря на чужда, непозната гара. Двама работници с тъмносиви униформи и пречупен кръст на ръкавите местеха стрелките. Чужди войници в комбинезони стояха свободно по перона. Началникът на гарата с бяла халка в ръка тичаше към Званцов, лицето му изразяваше почтителност и страх. А той, Званцов, чакаше обясненията му хладно, презрително и властно…

После гарата изчезна, той се озова в огромна зала с тераса от дясната страна. Пред него нямаше никой. Но Званцов знаеше, че отзад като плътна и мълчалива стена стоят множество хора, почти всички с мундири: маршали, генерали и полковници от фашистката армия. В залата бе тихо, но в един миг настъпи направо гробна тишина. Широката бяла врата пред него се отвори, дочуха се бързи стъпки и в залата влезе… Хитлер. Той вървеше към Званцов, тълпата военни бе застинала. Званцов се напрегна, приготви се да изпъне ръка за фашисткото приветствие и усети как от това усилие добре ушитият му костюм се опъва на раменете.

Хитлер се спря, кокалестото му лице беше бледо. Около минута той гледаше Званцов с бесен и в същото време нежен поглед. После очите му се метнаха някъде назад, зад гърба на Званцов. Оттам излязоха двама тръбачи, те застанаха от двете страни на Званцов, поеха дълбоко въздух и… рязко кукуригане на петел огласи залата.

От този шум Званцов се събуди.

Кукуригаше единственият останал в селото петел, който по чудо бе успял да преживее и немското настъпление през четиридесет и първа, и минаването на есесовските части през четиридесет и втора година.

Званцов бе абсолютно объркан.

Какво значи всичко това и защо му се присънват такива сънища?

Той разбираше, че тези сънища са съвсем нередни, че това са нечии чужди сънища, които не могат да му се присънват на него, съветския войник Званцов, и просто по силата на някаква грешка попадат в главата му.

Но чии сънища са тогава?

Той седна на пода и се огледа. Мрачният лейтенант Петришчев, командирът на ротата, спеше, върнал се от обход на постовете. (Той бе винаги мрачен, защото в Брест бяха останали жена му и двете му малки дъщери и от началото на войната не бе чувал нищо за тях.) Но Званцов добре познаваше лейтенанта, заедно бяха служили край Брест и бе сигурен в него, както в самия себе си.

До Званцов хъркаше Ваня Абрамов, с когото ходеше на разузнаване. След болницата Абрамов бе дошъл в тяхната част. Той му бе разправял биографията си и Званцов знаеше, че е точно такава. Преди войната Абрамов бе отбивал редовната си военна служба в Специалния железопътен батальон на Червенознаменния балтийски флот. Това бе интересна войнска част, може би единствена по рода си в целия свят. Край Ленинград има две укрепления — Червения хълм и Сивата кобила, които се свързват с Голяма Ижора чрез специално железопътно отклонение. Отклонението служи за снабдяване на укрепленията с оръжие, боеприпаси и разни други. За обслужването му на времето е бил създаден Специалният железопътен батальон. Там служат железничари, които вършат своята железничарска работа. Но са с флотска униформа и се водят към ЧБФ. Докато служеше в този батальон, през почивните дни Абрамов често ходеше в Ленинград, познаваше го добре, а Званцов, самият ленинградчанин, имаше пълната възможност да го провери. (Абрамов бе ходил дори в новата баня на улица „Чайковска“, която Званцов като бригадир на каменоделци бе построил преди войната.) И изобщо те бяха приятели, заедно ходеха на разузнаване и неведнъж животът на единия зависеше от съвестта и смелостта на другия.

И още един човек спеше в КП-то — свързочникът Зорин. Той бе съвсем младо момче, с мъх по бузите, бе роден през двадесет и трета година, получаваше писма с хиляди поклони от роднините на село.

Сънищата, които по силата на някаква грешка попадаха при Званцов, не можеха да са предназначени за нито един от тримата.

Николай си мислеше за всичко това и изведнъж почувствува, че някой го гледа отзад. Той се обърна и видя седналия до стената Удубченко, който го гледаше със светлите си очи.

Той стана, приближи се до Званцов и го попита с неочаквано тих глас:

— Знаеш ли немски?

— Не — отговори Званцов.

— Ами полски?

— Също не.

Званцов наистина не знаеше никакви чужди езици. По-точно някога в училище бе учил немски, но оттогава в главата му бе останало само „Их хабе, ду хаст…“ и немската дума за „печка“ — „офт“, за която не беше сигурен, че значи точно „печка“ и можеше да бъде „често“.

За миг Удубченко гледаше Званцов с някакво очакване, после каза „добре“ и излезе от КП-то.

Всичко това бе доста подозрително. То дори можеше да бъде парола: „Знаеш ли немски?“ „Не“ „Ами полски?“

В същото време Званцов разбираше, че сега не може да направи нищо.

Обзет от съмнения, той си сви цигарка, запали с кремъка огън, дръпна от него, отгоре махорката набъбна, запука настрани, заподскачаха малки искрички. Званцов се наметна с шинела и излезе на улицата.

Глупав и подъл сън? Той, Званцов, да се изпъва пред кучето Хитлер! Ако му паднеше, той би го разкъсал на парчета, а парчетата би стъпкал в земята. Би стъпкал тази твар с ботушите си, а после щеше да помоли старшината да му даде други и онези щеше да изхвърли.

…! … … …!

Званцов си дръпна от цигарата, разклати глава, за да се разсъни, и се огледа.

Навън бе уханна, мека, кадифена украинска нощ. Миришеше на ябълков цвят и на жасмин. Луната заливаше селото със синята си фосфоресцираща светлина, то изглеждаше уродливо и безобразно. Диво и самотно стърчаха комините на изоставените къщи, легнала бе гробна тишина и навсякъде се таеше заплаха по тъмните места на развалините, в дерето зад градините, в далечната горичка отвъд полето.

Обстановката на фронта бе неясна и Званцов знаеше, че може би в този миг зад горичката се събира фашистка пехота, че в същия миг от полуизгнилата купа сено в полето може би го наблюдава вражески разузнавач.

И главно не се знаеше къде е неприятелят, а къде са своите и накъде да се обърне ротата, за да не я ударят в гръб.

От тези мисли на Званцов му стана студено и неуютно. Той предпазливо премести цигарата си така, че да не се вижда огънчето.

В отдалечения край на градината се мярна нещо сиво. Званцов трепна, напрегна се и се вгледа. Движението се повтори. Той се наведе и тръгна напред, като се стараеше да не настъпва клончетата. Тогава видя глухонямото момиче, дъщерята на стареца.

Тя беше боса, с рокля от домашно платно, копаеше пръстта с кратки, силни, но в същото време тромави движения. До нея се търкаляше голям грубо скован сандък, а в него имаше чувал със зърно.

Нямата почувствува присъствието на Званцов, обърна се уплашено и се дръпна настрани.

Званцов погледна дупката, сандъка и чувала. Разбра, че старецът и дъщеря му не вярват, че ротата ще удържи селото и предвидливо закопават хляба, за да не им го отнемат фашистите мародери. Стана му тъжно и го досрамя от нямата.

Той с ръка й поиска лопатата, плю си на ръцете и бързо изкопа трап в податливата и рохкава градинска пръст. Двамата сложиха сандъка с чувала вътре, заровиха го и утъпкаха мястото.

Званцов ожадня. Отначало попита момичето за вода, но после се сети, че тя не чува, и със знаци й обясни какво иска.

Нямата го гледаше тъпо и явно не разбираше. После го повика с ръка след себе си. Приближиха се до къщата. Нямата се наведе над прозорчето на мазата и замуча. Долу запалиха газениче и старецът се изкачи по стълбата. Докато се изкачваше, луната осветяваше плешивината му, обрасла по края с дълги невчесани коси.

Щом разбра, че Званцов иска вода, старецът реши да го почерпи с чай и мед и го покани при себе си. Той взе да отказва. Макар че много му се пиеше чай с мед, Званцов разбираше, че медът, картофите и зърното, закопано в градината до ябълката, може да станат единствената храна на тези двамата за доста време.

И докато приказваха, зад оградата се мярна пълномощникът, старецът го изгледа неодобрително и каза:

— Само се разхожда. Какво толкова търси?

Най-сетне той успя да уговори Званцов и пръв се спусна надолу. Стълбата, която водеше към мазето, бе тясна и паянтова. Нямата му подаде ръка, за да не падне в тъмното. Дланта й бе месеста и неприятна. Отначало тя подаде ръката си свита по селски, но после Званцов усети как пръстите й здраво и доверчиво са стиснали ръката му. От тази малка ласка сърцето му се стопли, той си спомни за жена си и синчето, останали в Ленинград, от година вече от тях нямаше новини и очите му се насълзиха в тъмнината.

Мазето бе голямо, в единия ъгъл до стената бяха струпани картофи, които бяха почнали да покълват с бели израстъци. Миришеше на кисело. Край стената имаше пейки, покрити с парцали — постелите на стареца и дъщеря му, имаше маса и някакви сандъци. Върху влажната тухлена стена, на ръждива кука висеше малко потъмняло огледало в дървена рамка.

Старецът издърпа фитила на газеничето и усили пламъка, после донесе самовара, водата в който беше вече гореща. Започнаха да пият липов чай с мед. Разговорът не вървеше, старецът не бе от приказливите. Оказа се учител и наистина Званцов забеляза, че ръцете му не са за селска, а за интелигентска работа.

Нямата гледаше Званцов в лицето и през цялото време се усмихваше, но усмивката й бе безсмислена. Старецът му каза, че през целия си живот е живяла тук, в съседното село, не знае езика на глухонемите и е неграмотна. Заради нейната грозота, за това, че преди малко двамата закопаваха зърното в земята, и за това, че разбираха защо го правят, Званцов през цялото време се срамуваше от нямата и баща й. Не му се седеше в мазата…

Отгоре се чуха стъпки — мазата се намираше точно под стаята на ротното КП. Званцов каза, че това е командирът на ротата, който може да го потърси, благодари за чая и се измъкна навън.

През нощта грохотът на артилерийската канонада се чуваше в тила на батальона на Званцов, а на сутринта пристигна заповед от дивизията да удържат позициите поне три дена, след което ще се присъединят към дивизията на изток.

Но немците така и не се появиха в околностите на селото. Мрачният лейтенант Петришчев съвсем се изтормози, защото той очакваше боя и се готвеше за нето, а неизвестността е много по-лоша и опасна от всяка реална опасност.

На сутринта Званцов и Абрамов отново тръгнаха да търсят неприятеля. Отидоха в горичката, където се намираше противотанковата батарея, после заобиколиха от югозапад на североизток към гората, където предполагаха, че ще има кавалерийска част и където още не бяха ходили разузнавачи.

Но воински части нямаше нито в началото на гората, нито по-навътре. Званцов и Абрамов минаха край гората и продължиха нататък, така че селото, където бе разположена ротата, остана зад слънцето.

Мястото бе неравно. Те се спуснаха в едно дере, където се търкаляха почернели гилзи от снаряди, изкачиха се нагоре — там по гребена минаваше линията на старите окопи. На Званцов започна да му се струва, че вече е бил тук и познава тези места. Те прескочиха няколко полузаринати съобщителни ходове, преплетени от сиви телефонни жици. В пролуката между дърветата нещо се чернееше. Странно предчувствие бодна Николай в сърцето.

Пред тях, килнат над окопа, стоеше двукуполният танк от неговия сън. Върху издутия му борд се виждаше разкривеният надпис: „бронита ни е сдрава и танковете ни са борзи.“

Званцов толкова се учуди, че целият се изпоти и усети как гимнастьорката залепна за гърба му.

И от него към гората водеше пътеката, която той също си спомняше от сънищата.

Гърлото му бе пресъхнало, той се изкашля, кимна на Абрамов и двамата предпазливо тръгнаха по пътеката.

Не бяха изминали и километър, когато пред тях се чу рязко: „Стой! Не мърдай, горе ръцете!“ От храстите излезе човек с прицелен автомат.

Той бе с черен матроски шинел.

— Кой сте вие?

— Свои — отвърна Званцов иззад дървото. (И двамата бяха успели да се скрият зад дърветата.) — Пехотно разузнаване. А вашата част каква е?

— Ръцете! — дочу се друг глас. Разузнавачите се огледаха и видяха, че зад тях е застанал друг матрос с автомат.

— Я хващайте пътя, момчета — каза първият матрос. — Нашата част е секретна. Насам е забранено. И не се бавете. Петров, изпрати ги.

Вторият матрос ги доведе до края на гората и разузнавачите се върнаха в ротата. Но преди да ги изведат, Званцов успя да забележи зад дърветата контурите на някаква голяма кола, прикрита с клони.

Върнаха се в селото по тъмно, през целия път Званцов крачеше замислен.

По обратния път Абрамов започна да си спомня собствената си служба и взе да гадае каква ще да е тази секретна част. Но Званцов почти не го слушаше, с ужас си мислеше, че сега не се доверява нито на Абрамов, нито на Петришчев, изобщо на никого от нощувалите в КП-то тогава, дори и на самия себе си. Сънят ставаше реалност и на него му се струваше, че полудява.

До вечерта не можа да реши да каже ли или не на лейтенанта за сънищата си, на края си легна измъчен, без да измисли нищо. В стаята бе шумно. Петришчев бе удвоил боевата охрана, идваха свръзките на взводовете, а телефонистът държеше непрекъсната връзка с батальона.

Званцов успя да заспи едва призори, затвори очи и му се стори, че се оглежда в някакво мътно стъкло, в някакво прашно огледало и там е отразено лице. Но отново не неговото, а чуждо лице. Лицето!

Сякаш нещо проблесна в съзнанието му. Той се събуди, помисли минута. Озари го някаква мисъл, скочи бързо, взе автомата и излезе от къщата.

Новата нощ бе ветровита. Времето се влошаваше, западният край на небето бе покрит с облаци.

Званцов се огледа, почака очите му да свикнат с тъмнината, провери на място ли си е ножът и със спорна крачка тръгна из селото. Той знаеше къде има часови и за да не се натъкне на някого, къде пълзешком, къде с къси притичвания се промъкна през градините. После градините останаха назад и той излезе на пътеката, заобикаляща дерето. Отначало вървеше несигурно, но когато видя пред себе си слънчогледовото поле, разбра, че посоката е вярна.

Забърза. Почти затича, като се оглеждаше често. На излизане от полето пред него се мярна сянка. Без да я губи от очи, Званцов тръгна след нея, а в горичката я доближи. Беше старецът от мазето. Но сега той вървеше изправен, походката му бе станала лека и гъвкава. Званцов смъкна ботушите си, за да не вдига шум. По някое време чу стъпки зад гърба си, скри се в храстите и видя бледния и озърташ се пълномощник Удубченко.

Званцов очакваше, че той ще се появи тук, пропусна го и тръгна след него.

Така преминаха горичката, но когато стигнаха до широката поляна, Званцов видя, че пълномощникът е изчезнал и по тревата върви само старецът. Званцов удвои предпазливостта си, заобиколи поляната и се доближи до стареца в момента, в който той бе спрял и гледаше към небето.

Званцов се огледа, за да прецени как да действува в случай на нападение отзад, и вече се готвеше да свали предпазителя на автомата. В този момент нещо изпращя под краката му.

Старецът се обърна по посока на шума, но не се разбра дали е видял Николай.

Луната се скри зад облак и отново изплува.

Званцов искаше да се премести зад храста.

Но старецът гледаше към него, после каза нещо на чужд език. И изведнъж Николай усети страхотен удар по главата. В мозъка му нещо избухна. Той се обърна и видя, че на крачка от него стои глухонямата дъщеря на стареца и държи в ръцете си продълговат предмет.

Ръцете и краката му отмаляха и той си помисли, че това е смъртта. Но в тази минута се чу оглушителен изстрел, както само „ТТ“ може да гърми. Куршумът мина край Званцов и удари стареца, който се преви. Зад гърба на глухонямото момиче се появи пълномощникът Удубченко, с един удар той я събори на земята и се хвърли към стареца.

След две минути всичко бе свършено. Старецът и момичето, което не беше вече глухонямо, а злобно псуваше на немски, лежаха на тревата, вързани с колани, а Удубченко трепереше от вълнение и говореше на Званцов:

— Ама че гадове! Ама че гадове… Разбираш ли, аз мислех, че и ти си с тях. Едва не стрелях по тебе. Щях да те убия.

На Николай вече не му се виеше свят, той вдигна от тревата изтървания от момичето фенер и тръгна към средата на поляната.

Немският самолет вече бръмчеше, Званцов му подаваше сигнали, когато на поляната, вдигнати по тревога заради изстрелите, се появиха матросите с черните шинели. Те се намираха в съседната горичка заедно с батареята на гвардейските минохвъргачки, или „Катюши“, както щяха да ги нарекат по-късно.

Званцов им обясни всичко. А по-нататък събитията се развиваха така, както ги бе сънувал.

Самолетът отлетя. Известно време над поляната бе тихо. После в небето се появи пламъче. Огромна черна птица безшумно се спусна над върховете на дърветата. Планерът се сниши и се понесе по поляната, а обвитите му с бодлива тел шасита смъкнаха тревната покривка.

Вратата се отвори.

Но Званцов, Удубченко и матросите бяха готови. Полетя граната, чу се залп. Фашистките десантчици бяха изненадани и дори не опитваха да се съпротивяват. Целият им отряд бе заловен и доставен в ротата с изключение на убитите.

А на сутринта фронтът се раздвижи. Два батальона немци, подкрепени от танкове, удариха по грижливо обмислената отбрана на лейтенант Петришчев. Зад селото започнаха да излизат от обкръжение пооределите дивизии на 57-а армия и дивизионът гвардейски минохвъргачки. А мрачният лейтенант Петришчев се сражаваше, за да осигури оттеглянето им. По-голямата част от ротата му бе унищожена, но изпълни заповедта и се оттегли едва на третата нощ, като изнесе ранените и взе със себе си двете оцелели оръдия. Лейтетант Петришчев също буташе оръдието, по-точно държеше се за лафета. Той бе оглушал, главата му бе бинтована, но продължаваше да „ръководи боя“. Само че никой не го слушаше, защото бе в безсъзнание.

Но точно в тези боеве Николай Званцов не участвуваше и разбра за тях по разказите на приятелите. Заедно с Удубченко, стареца с бившата глухоняма и оцелелите десантчици веднага ги изпратиха в щаба на дивизията, в Специалния отдел на армията. Стана ясно, че „старецът“ е голям немски разузнавач диверсант, а лъжливата глухоняма — негова помощничка. Специално са ги оставили в тила на отстъпващите немски части, за да се опитат да отмъкнат новото ни оръжие — едната от „Катюшите“, чието значение и сила немското командване е разбирало още тогава.

Фашистският диверсант е открил батареята и по скритата в картофите радиостанция е извикал десанта на горската поляна. Но преди да се обади, той на няколко пъти е премислял цялата операция, по-точно непрекъснато е мислел за нея, представял си е как ще протече тя, как ще откара „Катюшата“ отвъд фронтовата линия, дори кога ще я откара в Германия и ще получи награда от Хитлер. Той мечтаел и си представял всичко това нощем, в мазето под ротния КП и всичките тези мечти и представи по някакъв непостижим начин са се предавали на Званцов и са възниквали в неговите сънища. И Званцов насън е приказвал дори на немски и на полски, с което е предизвикал подозренията на Удубченко.

Възможно е този фашист да е мечтаел някак си много активно и страстно и да е предизвиквал около себе си някакво неизвестно електромагнитно попе. Но работата е по-скоро не в качеството на неговите мечти, а в онези особени способности, които внезапно е проявил Званцов. Та нали над този „старец“ бяха нощували много хора, но само Николай сънуваше такива сънища. Пък и преди това — онзи случай с многоъгълника.

В Специалния отдел на армията Званцов разказа и за първите си сънища, за камиона с бидони и за шофьора. И немецът поясни, че тези сънища се отнасят към спомените му за тридесет и девета година в Полша, когато през лятото са започнали да внасят тайно оръжие в немските имоти на територията на полската държава и да създават там фашистката „пета колона“. За една от тези истории, когато едва не ги издал шофьорът поляк, „старецът“ си е спомнял през онази нощ, а на Званцов му се присънили паркът и гробницата, в която криели шмайзерите. (Малката къщичка без прозорци била гробница.)

В Специалния отдел на армията много се учудили на способността на Званцов да чувствува чуждите мисли и дори искали да го оставят в щаба, за да му се присънват мислите на онези пленени немски офицери, които били убедени фашисти и отказвали да дадат нужните сведения. Но Николай не сънуваше вече нищо, чувствуваше се неловко в щаба и взе да се моли да го върнат в батальона, както най-сетне сториха.

А Удубченко остана да служи в Специалния отдел. Предаде там пишещата машинка „Ундервуд“ и папката с делата. Назначиха го за ординарец на някакъв подполковник и той с голямо желание се зае със задълженията си.

Ето такава история е станала с Николай Званцов и той ни я разказваше през дългите нощи на февруари четиридесет и трета в Ленинград, на проспект „Загородний“ срещу Витебската гара. Някои му повярваха веднага, други изказваха предпазливи съмнения и твърдяха, че това трябва да се доизясни.

Наистина, тук не всичко е ясно. Но, от друга страна, ние не познаваме до край своя организъм. Ето, да вземем разказа на приятеля ми. По време на войната, когато е бил партизанин край Лвов, в гората частта им се натъкнала на един танкист. Той бил избягал от плен през четиридесет и първа, но не му провървяло и не успял да се присъедини към ничия група. Цяла година живял сам в гората, докато не срещнал нашите. Та за това време той придобил такова обоняние, че от пет километра усещал дима и по него можел да определи каква е пещта — в чифлик или в село. Усещал опасността от много голямо разстояние и както си лежал през нощта в мъха под някое дърво, се е будел, ако дори на километър от него мине човек. Освен това можел да върви през което и да е блато, без преди да го е виждал. С някакъв особен усет той уверено стъпвал под водата точно на онези буци, които не пропадали, и спокойно заобикалял опасните места. По-късно той станал разузнавач в партизанския отряд и веднъж извел хората през непроходимо тресавище, когато от три страни били обкръжени от немски полицаи.

Макар че може би това е друго нещо…

Изобщо по онова време, когато слушахме Николай, печатът не засягаше въпроса за предаване на мисли от разстояние. И дълги години по-късно също не говореха за това, дори за кибернетиката. Но в последно време положението се промени. Неотдавна в списание „Техника на младежта“ бе публикувана цяла дискусия във връзка с това. Пак там бе напечатано, че когато Норберт Винер, прогресивният чуждестранен учен, автор на книгата „Кибернетика“, пристигнал в Москва, студентите го попитали способен ли е мозъкът да излъчва електровълни с такава мощност, че да бъдат приети. Той отговорил, че честотата на излъчванията на мозъка — поне онази, която е известна — е толкова ниска, че за предаването и приемането й би била нужна антена, голяма колкото целия Съветски съюз. Но веднага добавил: не е изключено мозъкът да е способен и да излъчва ритми с по-висока честота.

А неотдавна в един вестник имаше статия, в която се казваше, че образите — не думите, а образите — могат да се предадат. Там се описва опитът на двама американски учени, единият от които седял в лабораторията и си представял разни фигурки, а другият в същото време далеч в подводна лодка и успял да приеме някои от тези фигурки.

Разбира се, хубаво щеше да е, ако Коля Званцов можеше да прочете тази статия. Щеше да му е приятно, че най-сетне науката се доближава до обяснението на онова, което се случи с него. Но за съжаление той не може да прочети този вестник, тъй като загина през 1945 година в края на войната.

Едно момче, служило по-късно с него, ми разказа, че тогава, след здравбатальона, Званцов участвал в освобождението на Луга, отново бил ранен, а след като излязъл от болницата, се озовал в състава на 4-и украински. И по една случайност, както често става на война, с група бойци от попълнението се представя пред лейтенант Петришчев, с когото край Брест заедно посрещнаха двадесет и втори юни четиридесет и първа година.

Заедно с Петришчев Званцов стигнал до Унгария, закачил дори част от Румъния, освободил Дебрецен, после тръгнал към Мишколц, пресякъл Карпатите и вече в Чехословакия се изкачил на Бескидските планини… Той старателно изпълняваше войнишките си задължения, гърдите му бяха окичени с ордени и медали и дори стана старши сержант. Но през зеления месец май, докато подкрепяха танкистите на генерал Рибалко, в един от боевете бе ранен лейтенант Петришчев. Званцов сам изнесе от бойното поле мрачния лейтенант Петришчев, който всъщност беше вече капитан, а не лейтенант и не бе мрачен, а по-скоро весел и радостен, защото наближаваше краят на войната, семейството му бе освободено от войските на 2-и украински фронт, той дори получи от тях писмо, че жена му и двете му малки дъщерички са останали живи. Вярно, че момичетата му не бяха вече толкова малки — за четирите години война те бяха израснали и дори му бяха написали няколко реда, но с печатни букви. Званцов остави капитан Петришчев в санитарната част, а капитанът му написа адреса си в далечна Русия и Званцов прибра листчето във външния джоб на гимнастьорката си. После Званцов се запъти към своята част, но в това време бе настъпила промяна в обстановката. Батальонът се оказа отрязан от санитарната част и Званцов реши сам да си пробива път към Пршибрам. Той бодро закрачи, като вървеше през гората, за да заобиколи пътищата, по които се придвижваха отстъпващите фашистки дивизии. Вървя цял ден, през нощта си отспа на една поляна в гората, а на сутринта видя в далечината градчето, в което очакваше да намери своите. Но долу в долината се движеше отряд от „вафен СС“ — всичките бяха с черни ризи, на ръкавите и в петлиците имаха пречупен кръст, носеха автомати и кинжали. Когато Званцов погледна надясно, видя дима и пожарищата на подпалено село, а когато погледна наляво, там, накъдето се движеше отрядът, видя, че от съседното село бягат жени и деца, селяни изкарват добитъка от навесите, чу стонове и викове.

Само миг задържал поглед на тази картина, после претичал през храстите и слязъл по-близо до пътя. Там си избрал място за стрелба, премислил как ще претичва и как ще маневрира, после свалил автомата, легнал, почакал, докато онези с черните ризи се приближили толкова, че виждал цвета на очите им, сам си дал заповед и започнал да стреля.

Но есесовците също не били вчерашни. Все пак, воювали вече шеста година, знаели и разбирали всичко. Нямало дори секунда паника. Щом първите паднали от изстрелите на Званцов, останалите веднага залегнали, разсредоточили се, бързо разбрали, че е сам, и започнали да се придвижват напред, притискайки го с огъня на автоматите си.

Званцов също стрелял, когато го ранили първия път в крака си помислил, че е добре, дето не е ръката, но после се сетил, че всъщност това няма значение, защото му остават да живее не часове, а минути. И малко се натъжил, задето черноризците от „вафен СС“ тръгнали точно по този път, и на него би му било приятно да се върне в Ленинград, да види жена си Нюта, някой пролетен ден да отидат с нея и със синчето в Лятната градина, той да е накичен с ордени, да постоят край езерцето с надпис „Не хранете лебедите“ и да погледа как по алеите играят слънчеви отблясъци. Но нищо не можеше да се направи и той стреля дотогава, докато от планината не слезе чешки партизански отряд, който удари немците по фланговете. Тогава те отстъпиха, заминаха, като си проправяха път на запад, за да се предадат не на съветските, а на американските войски.

Чехите от отряда пристъпиха към Званцов и искаха много да му помогнат. Но вече нищо не можеха да сторят, защото той лежеше в локва кръв и умираше. Те му казаха нещо на чешки и той почти ги разбра, защото бе пресякъл цяла Европа и разбираше вече няколко чужди езика, а от чешкия знаеше думата „приятел“, която звучи почти като руската дума.

Небето се разцепи на две, невидими тръби запяха, потръпнаха земи и държави и Николай Званцов умря.

Чехите от партизанския отряд го вдигнаха, занесоха го на върха на високата планина и го сложиха на малка красива полянка там, където сред големите камъни, покрити с трева, под боровете извира силен ручей със студена, кристално чиста вода.

Званцов и досега лежи там.

Но вече от камък.

Случило се така, че в онова чешко селце имало един скулптор. Той издялал паметник на поляната от огромен блок. На гранитната плоча по гръб е паднал войник, главата му е отметната назад, а ръцете му са разперени. Водата се стича по гърдите му, ромоли и пада долу.

Званцов лежи сам. Над него се люлеят върховете на боровете, а той гледа към небето. Денем му свети слънцето, нощем — луната и винаги духа свеж планински вятър.

Той лежи сам. Но на тридесет, тридесет и пет метра надолу има по-голяма поляна, където си определят срещи чешките момичета и момчета. Те се смеят, закачат се и се плискат в ручея.

А водата все се лее от неговото безкрайно сърце.

Е, какво, приятели, вие май се замислихте и се натъжихте? Нека, който е наблизо, да напълни чашите, ще си поговорим още, ще си спомним другарите и това, което е било.