Нора Робъртс
Даровете на слънцето (18)

Глава 18

Тя не очакваше да го види; поне не толкова скоро. Но понеже Дарси се показа необичайно сговорчива, Ейдан тръгна два часа преди кръчмата да затвори и извървя пътя към къщурката на Джуд.

Нощта бе благоуханна, а от морето духаше свеж бриз. Облаците плуваха бързо, а зад тях намигаха звезди. Кръглата луна излъчваше нежна светлина.

Прекрасна нощ, помисли си Ейдан, за романтично преживяване с жената, за която възнамеряваш да се жениш.

Носеше й букет рози с нежен розов цвят, които открадна от градината на Кати Дъфи. Не вярваше Кати да се сърди, щом са за такава благородна кауза.

От прозорците й струеше светлина — уютна и примамлива гледка. Представи си как след години, когато са се венчали и устроили, ще бъде все така. Ще се прибира пеша след работа, а тя ще го чака със запалени светлини, за да насочва стъпките му. Вече не се изненадваше от страстните си мечти за подобен живот, нито че така ясно си го представя. Нощ след нощ, година след година, ще прекарат живота си заедно.

Не почука. Някои формалности помежду им вече бяха отпаднали. Забеляза, че е подредила след тържеството. Така типично за нея, помисли си той умилен. Всичко е спретнато и чисто.

Чу музика на горния етаж и се насочи натам.

Беше в кабинета си, а радиото свиреше приятна мелодия. Кутрето дремеше в краката й под масата. Косата й завързана, а пръстите й се движеха пъргаво по клавиатурата.

Изпита потребност да я вземе в обятията си и да я хруска цялата. Но прецени, че при създадените обстоятелства това не е най-подходящото поведение.

Трябва да я убеди, напомни си той, не бързо и разгорещено, а бавно и нежно.

Пристъпи тихо към нея и се наведе да постави лека целувка на врата й.

Тя подскочи, но той го очакваше и се засмя. Прегърна я така, че букетът се оказа под брадичката й, а устните му до ухото й.

— Изглеждаш толкова хубава, седнала тук, a ghra, работиш до тъмна доба. Какви приказки редиш този път?

— Ами аз…

Сърцето й се бе качило в гърлото. Прав беше, че не го очакваше. Не само толкова скоро, а въобще. Съзнаваше колко рязко и невъзпитано се държа. Направо студено! Смяташе случилото се помежду им за приключило. Дори започна да тъжи по този повод.

А ето го тук. Донесъл й е цветя и шепне нежно в ухото й.

— Приказката за Пади Макний, която господин Рей ми разказа. Цветята са прекрасни, Ейдан.

На този етап не бе готова някой да види работата, затова спусна капака на лаптопа, а после помириса розите.

— Радвам се, че ги харесваш, още повече, че са крадени и всеки момент има опасност да ме арестуват.

— Ще ти платя гаранцията. — Извърна се на стола да го погледне. Не е сърдит, забеляза тя с озадачено облекчение. Един мъж не се усмихва така, ако е сърдит. — Ще ги натопя и ще ти направя чай.

Когато стана, кутрето се извърна, тихо изръмжа и продължи да спи.

— Като куче пазач е пълен провал — изкоментира Ейдан.

— Още е бебе. — Пое цветята, докато слизаха надолу. — А и без това нямам какво да пази.

Беше такова удоволствие да се потопят отново в обичайните си отношения, да се държат приятелски и да флиртуват. Част от нея искаше да повдигне въпроса за случилото се снощи, но друга не й позволи. Защо да споменава нещо, което ще ги напрегне?

Той вероятно вече съжалява, че й е направил предложение и изпитва облекчение от нейното не. Неизвестно защо тази мисъл отново разбуни онова тъмно и бълбукащо нещо. Заповяда си да се овладее и натопи розовите цветя в бледосиня бутилка.

Неволно погледна часовника и се намръщи.

— Още е едва десет. Да не би да си затворил кръчмата?

— Не. Взех си два свободни часа. Полагат ми се от време на време. А и ти ми липсваше — добави той и положи ръце на кръста й. — Защото не дойде да ме видиш.

— Работех.

„Не си представях, че ще искаш да ме видиш. Не сме ли сърдити“, питаше се тя дори когато той се наведе, за да докосне леко устните й със своите.

— А аз те прекъснах. Но понеже вече го сторих… — Дръпна се. — Ела да се поразходим, Джуд Франсис.

— Да се поразходим? Сега?

— Да. — Започна да я побутва към задната врата. — Нощта е прекрасна за разходка.

— Тъмно е — отбеляза тя, но вече навън.

— Грее луна и звездите светят. Най-приятната светлина. Ще ти разкажа приказка за кралицата на феите, която излизала от двореца си само нощем и оставяла луната да води стъпките й. Защото дори феите могат да бъдат омагьосани, а ориста на кралицата била да приема формата на бяла птица през деня.

Вървяха с преплетени пръсти и той разказваше. Обрисува самотната кралица, бродеща в нощта, и черния вълк, когото намерила ранен в подножието на скалата.

— Наблюдавал я зорко, а очите му святкали като зелени изумруди. Ала сърцето й не устояло и тя превъзмогнала страха. Погрижила се за него — използвала всичките си умения и излекувала раните му. От онази нощ той я придружавал неизменно. Всяка нощ се разхождал с нея из хълмовете до пукването на зората, когато тя го оставяла размахвайки белите си крила с тъжен писък, изтръгващ се от разбитото й сърце.

— Не е ли имало начин да се развали магията?

— О, винаги има начин.

Вдигна сплетените им пръсти и целуна ръката й, после я поведе към пътеката върху скалите, където се чуваше бученето на морето и стоновете на вятъра.

Лунна светлина огряваше високата трева и очертаваше сред нея пътека. Там камъчетата приличаха на сребърни монети, а от гънките на скалите сякаш надничаха елфи. Остави се Ейдан да я води и изчакваше да поднови разказа.

Една сутрин млад мъж излязъл сред нивите на лов. Бил гладен, а се изхранвал само с лъка и стрелите си, много време нямало дивеч. И през този ден, както и през много други, зайците и сърните му убягвали до късно следобед. Мъчел го страшен глад. Именно тогава зърнал бялата птица да се рее в небето и като мислел единствено за стомаха си, поставил стрела върху тетивата на лъка. Стрелял и я повалил. Внимавай къде стъпваш тук, скъпа. Да — това е пътят.

— Но не я убил, нали?

— Още не съм свършил. — Помогна й да преодолее малко възвишение. После я притисна към себе си и за пореден път се увери как добре приляга към тялото му. — Тя надала крясък, пълен с болка и отчаяние, което разкъсало сърцето му, макар главата му да се маела от глад. Пристъпил към нея — гледала го със сини като планинско езеро очи. Ръцете му потреперили, защото тези очи му би познати. Започнал да разбира какво е сторил. — Прегърна я през раменете и продължиха разходката си на лунната светлина. — Независимо че почти умирал от глад, направил всичко възможно да се погрижи за нанесената от него рана — отнесъл птицата в заслона на скалите, наклал огън да я стопли и останал да я пази до залез слънце.

Когато стигнаха върха, Ейдан обърна Джуд така, че да вижда тъмното море под тях. Вълните прииждаха и се отдръпваха, и пак прииждаха. Следваха постоянен, първичен и сякаш сексуален ритъм.

Обладана от магията на Ейдановата приказка, Джуд стисна ръката му.

— Какво станало после?

— Слънцето се скрило. Настъпила нощта и птицата започнала да се променя. Променил се и мъжът. Птицата се превърнала в жена, а мъжът — във вълк. За един миг те посегнали един към друг, ала не успели да докоснат ръце, преди да настъпи пълната промяна. Тя все още била прекалено трескава и немощна, за да се грижи за себе си. Вълкът обаче стоял плътно до нея, топлел я с тялото си и бил готов да я брани с живота си, ако се наложи. Студено ли ти е? — попита той, долавяйки потреперването на Джуд.

— Не — прошепна тя. — Трогната съм.

— Има още. След нощта отново последвал ден, а после отново настъпила нощта. И всеки път те разполагали с миг, през който да се опитат да се докоснат, а после това ставало невъзможно. Той не я напуснал нито за миг — било в образа на мъж, било в образа на вълк, — за да си потърси храна, макар самият той да се намирал пред прага на смъртта. Като доловила това, тя използвала цялото си останало умение, за да спаси него, а не себе си. Любовта, която изпитвала към него, означавала за нея повече, отколкото собственият й живот. За пореден път настъпила зората и преобразяването им започнало. Отново посегнали да се докоснат, знаейки колко е безнадеждно, а тя съзнавала, че няма да доживее още едно зазоряване. Но този път, заради саможертвата, която и двамата направили, били възнаградени. Ръцете им се срещнали, пръстите се докоснали и най-накрая те се видели един друг едновременно — като мъж и жена. Първите им изречени думи били за любов.

— И живели щастливо до края на дните си.

— Още по-добре. Той се оказал крал на далечна страна и взел феята за своя съпруга. До края на живота си никога повече не прекарали нито едно зазоряване или заник разделени.

— Прекрасна приказка. — Отпусна глава на рамото му! — Както е прекрасно и в момента.

— Това е моята страна. Или така си мислех като момче! Идвах да се разхождам тук, да гледам хоризонта и да мечтая кои места искам да посетя.

— И кои искаше да посетиш?

— Всички. — Зарови лице в косата й и си помисли, че да бъде тук му е напълно достатъчно. Но за нея бе по-различно. — А ти къде си мечтала да отидеш, Джуд?

— Не знам. Никога не съм мислила истински по въпроса.

— Тогава помисли сега. — Побутна я и я настани да седне на камъка до него. — От всички съществуващи места, кои искаш да видиш?

— Венеция. — Представа нямаше откъде й хрумна, но после се засмя, давайки си сметка, че постоянно е висяла в съзнанието й и сега ненадейно изскочи. — Бих искала да видя Венеция с красивите дворци, величествените катедрали и тайнствените канали. А после и винопроизводителните райони на Франция — всички онези хектари лозя със зреещо грозде и стари ферми с градини. И Лондон, разбира се, заради музеите, историята. Но в Англия бих искала да видя и провинцията. Корнуол например, с хълмовете и скалите. Да подишам въздуха на мястото, където се е родил крал Артур.

Никакви тропически острови, екзотични плажове, закътани пристанища за неговата Джуд Франсис вече, отбеляза наум Ейдан. Сега търсеше романтичното, традиционното, със загатване за легенди.

— Никое от тези места не е особено далеч оттук. Защо не дойдеш с мен, Джуд, да ги разгледаме?

— О, просто отлитаме до Венеция и се връщаме във Франция и Англия?! Как ли пък не!

— Е, точно тази вечер едва ли ще стане, но иначе ще е както го изреди. Имаш ли нещо против да изчакаме септември?

— Защо?

„Заради медения месец“ — едва не се изплъзна от уста му, но предпочете този път да е по-предпазлив.

— Искам да заминеш с мен. — Отново държеше ръката й, целуваше пръстите и й се усмихваше. — Да полетиш с мен към романтични и тайнствени места, нашепващи легенди. Ще ти покажа къде точно е бил заченат крал Артур, къде Мерлин е правил магиите си. Ще отседнем в някоя френска ферма, ще пием вино и ще се любим върху пухени дюшеци. После ще се разходим по каналите на Венеция, ще обиколим величествените катедрали. Няма ли да ти допадне, скъпа?

— Да, разбира се. — Звучеше страхотно, магическо. Като поредната му приказка. — Но е невъзможно.

— Защо?

— Защото… имам работа, както и ти. — Той се засмя и насочи вниманието си от пръстите й към брадичката.

— Да не мислиш, че кръчмата ми ще се срине, а работата ти ще изчезне? Какво са две-три седмици?

— Вярно е, но…

— Виждал съм местата, които спомена. — Доближи устните си към нейните, за да ги съблазни. — А сега искам да ги разгледам с теб. — Ръцете му милваха лицето й и той започна да открива как се губи в нея, как потъва. — Ела с мен, a ghra — промълви и я привлече по-близо, защото тя потрепери.

— Аз… Трябва да се върна обратно в Чикаго.

— Не го прави. — Устните му станаха по-настойчиви, по-горещи. — Бъди с мен.

— Ами… — Не можеше да подреди мислите си. Колчем се опиташе да улови една, тя й се изплъзваше, прогонвайки и останалите. — Би могло, предполагам… — Колко са две седмици в края на краищата? — През септември. Ако си сигурен…

— Сигурен съм. — Изправи се и я вдигна нагоре. Ухили се, когато тя изпищя и обгърна врата му с ръце. — Да не мислиш, че ще те изпусна, сега, когато те намерих? Грижа се добре за моите неща.

Кое е негово? Думите му я разтревожиха малко, но преди да измисли отговор, видя фигурата близо до тях.

— Ейдан — едва-едва успя да прошепне тя.

Той се напрегна, сложи ръка върху рамото й, за да я защити, ако се наложи, извърна се и се успокои.

Дамата сякаш се носеше във въздуха, докато вървеше. По светлата коса проблясваше на лунната светлина точно както и сълзите й.

— Лейди Гуен е излязла да търси изгубената си любов.

Жал изпълни сърцето му при вида на проблясващи сълзи по лицето й.

— Така постъпва и той. Днес отново го видях. Говорихме.

— Май доста си се сприятелила с феите, Джуд Франсис.

Усети вятъра по лицето си и улови аромата на морето.

Ръката на Ейдан върху раменете й бе силна и топла, същевременно всичко приличаше на илюзия, сякаш щеше да изчезне в момента, в който мигне.

— Постоянно си мисля как ще се събудя в леглото си в Чикаго и това — всичко това — ще се окаже някакъв невъобразимо дълъг сън. Сърцето ми ще се пръсне от мъка.

— Сърцето ти е в безопасност. — Сведе глава да я целуне. — Това не е никакъв сън — давам ти честна дума.

— Сигурно я боли, когато вижда влюбени тук. — Погледна през рамо. Бляскавите коси на дамата се пилееха по раменете, а страните й бяха мокри. — Дори не са разполагали с онези мигове на зазоряване или здрачаване, за да протегнат ръце.

— Един-единствен избор може да изгради съдби или да ги унищожи.

Сепна се, като го чу да повтаря думите на Карик вдигна очи, а той погали косата й.

— Хайде да се връщаме. Тя те натъжава.

— Наистина.

Джуд се вкопчи здраво в ръката на Ейдан — слизането бе по-трудно от изкачването.

— Ще ми се да поговоря с нея и не мога да повярвам, имам желание да беседвам с призрак. Но това е истината. Бих искала да я попитам какво чувства, какво мисли, какво желае, какво би променила.

— Сълзите й ми подсказват, че е готова да промени всичко.

— Не. Жените плачат по най-различни причини. За да промени всичко, трябва да се откаже от децата, които е носила в утробата си, които е отгледала и обичала. Според мен не е в състояние да направи подобно нещо. Не би го сторила. Карик е поискал прекалено много от нея, но не я е разбрал. Един ден сигурно ще го проумее и тогава ще се открият един друг.

— Той е поискал само онова, от което е имал нужда, и е готов да й даде всичко, което притежава.

— Разсъждаваш като мъж.

— Е, аз съм мъж. Как иначе да разсъждавам?

Тонът му подсказа колко е засегната гордостта му и тази реакция я накара да се усмихне.

— Понеже жената разсъждава като жена, това обяснява защо мъжете и жените се разминават толкова често.

— Нямам нищо против да се разминавам от време на време — така нещата са по-интересни. И тъй като в момента разсъждавам като мъж…

Притегли я в обятията си и заглуши изненадания й вик с устни.

Как е възможно една целувка да е нежна и същевременно разтърсваща, запита се тя. Толкова нежна, че предизвикваше сълзи в очите й, и така пламенна, че чувстваше костите си омекнали. Потопи се в усещането и започна да потъва в езеро от разпалени чувства.

— Желаеш ли ме, Джуд? Кажи, че ме желаеш.

— Да, желая те. Винаги те желая.

Вече бе до колене в езерото и продължаваше да потъва.

— Люби ме тук. — Не спираше да хапе долната й устна. На лунната светлина.

— М-м-м-м… — Бе почти готова да се съгласи, но се стресна, като неопитен плувец, който се опитва да се задържи на повърхността. — Тук? Навън?

При други обстоятелства би се развеселил от реакцията й, но желанието да я прелъсти го увлече.

— Тук, на тревата, докато нощта диша около нас. — Продължавайки да я държи, той коленичи, като я увлече със себе си. Започна да обхожда лицето и с устни. Едва-едва промълви: — Отдай ми се.

— Ами ако някой дойде?

— На целия свят няма друг освен нас. — Ръцете и устните му й даряваха неустоими ласки. После, когато тя отвори уста, за да възрази, той подхвана отново: — Изпитвам непреодолима потребност от теб. Позволи ми да ти покажа. Позволи ми да те обладая.

Тревата бе така мека, а той — толкова топъл. Да имат нужда от теб е такова вълшебство; то е несравнимо по-важно от здравия разум или скромността. Ръцете му бяха пълни с нежност, докато я галеше; правеше го бавно и разгорещяваше кръвта й. Устните му докосваха нейните и й обещаваха хиляди неща.

И изведнъж на света престана да съществува всичко друго.

Вдигна ръце, той свали пуловера й, после плъзна ръка по тялото й. Клепачите й натежаха, тялото й се отпусна. Свали обувките й, панталоните. Правеше го, без да бърза, оставяше ръцете си да докосват местата, привлекли вниманието му, докато й се стори, че плътта й затананика.

Лежеше гола върху тревата, а лунната светлина къпеше тялото й. Протегна ръце към него и той я издърпа леко нагоре.

— Искам да разпусна косата ти, да гледам как се разпилява по раменете. — Не откъсна очи от нея, докато го правеше. — Помниш ли първия път?

— Да.

— Сега знам кое ти доставя наслада. — Притисна устни към рамото й и се опи от аромата на косата й. — Отпусни се върху тревата и ми позволи да ти доставя удоволствие. — Устните му се плъзнаха по шията й, докато внимателно я полагаше да легне. — Ще ти дам всичко, което имам.

Можеше да й се нахвърли, но — не; действаше бавно, наслаждавайки се на всяко движение. Последваха дълги разтърсващи целувки и нежни стонове. След всяко нейно простенване той предприемаше нещо ново.

Можеше да избърза, но — не; съблазняваше я. От бавните, нежни милувки кожата й потръпваше. Той приемаше с възторг всяко потреперване.

Тя се загуби, потъна във възхитително замаяно усещане. Хладна трева и топла плът; приятни аромати и приглушен шепот; силни ръце и търпеливи устни.

Забеляза луната над главите им: светещо бяло кълбо на фона на тъмносиньото небе.

Промълви името му, литнала към висините.

— Остави се на насладата — прошепна. Искаше да наблюдава как се носи на вълните на страстта, как те я издигат все по-нагоре, докато очите й подивеят, а тялото затрепери. — Отдай й се — помоли той и я отведе натам по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Обля я гореща вълна. Звездите сякаш експлодираха! Удоволствието бе така върховно, така неочаквано след цялата нежност, че тялото й се изви нагоре: отчасти като протест, отчасти за да му достави същата наслада. Този път от устните й се откъсна не стон, а писък.

— Ейдан. Не мога…

Вкопчи се в раменете му, тъй като целият свят около нея се сриваше.

— Отново. — Хванал косите й, дръпна главата й назад и се нахвърли върху устните й. — Отново, докато и двамата сме празни. — Ръцете, които бяха толкова нежни досега, се вкопчиха в бедрата й. — Кажи, че ме искаш вътре в теб. Мен и никой друг.

— Да. — Нямаше търпение да я обладае. — Теб и никой друг.

— Тогава ме приеми.

Изпълни я цялата. Дъхът му секна, когато тялото й се изви нагоре, за да го приеме. Пръстите й се заровиха в косите му.

В следващия миг тялото й започна да се люлее, да се движи, да го търси.

Сега мощта бе в нейни ръце. Тя контролираше всеки миг на насладата. Тялото му се издигаше и спускаше над нейното. Всеки негов мускул потреперваше при допира й. Очите му станаха тъмни като нощта, когато тя се нахвърли на устните му, както той бе постъпил с нея. Тихият стон, който изтръгна от него, я накара да се засмее щастливо и победоносно.

Остави се на удоволствието. Претърколи се с него.

— Този път аз ще те отведа във висините. — Смело взе ръцете му и ги постави върху гърдите си. — Докосвай ме. Докосвай ме навсякъде, докато те любя.

Насочваше ръцете му към местата, където ги желаеше, и го приближаваше все по-близо и по-близо към края.

Усети как тялото му се напряга, опитва се да не се предаде, но напразно. Той простена и потъна в морето от наслада, а тя, възторжена от постигнатото, не се поколеба и скочи след него.

Сега той бе потреперил, а ръцете му лежаха отпуснати, когато тя се наведе напред да го целуне. Докосна с устни врата му и усети горещата пулсираща вена.

После победоносно вдигна ръце нагоре.

— Господи! Чувствам се божествено. Защо хората не се любят винаги навън? Толкова е… освобождаващо.

— Приличаш на кралица на феите.

— И се чувствам като такава. — Разтърси коса, после го погледна и се усмихна. — Пълна съм с вълшебство и опияняващи тайни. Толкова се радвам, че не ми се сърдиш. Бях убедена, че си ми сърдит.

— Да ти се сърдя? Защо? — Събра достатъчно енергия, за да се надигне и да я придърпа към себе си. — Всичко в теб ме очарова.

Тя се сгуши по-близо, все още опиянена от изпитана наслада.

— Снощи не бе особено очарован от мен.

— Да, права си, но понеже изяснихме нещата, няма да се тревожим.

— Изяснили сме нещата ли?

— Да. Току-що. Хайде да си облечеш пуловера, преди да ти стане студено.

— Какво искаш да кажеш… — Тя замлъкна, докато той нахлузваше пуловера през главата й.

— Готово. За момента е повече от достатъчно, защото веднага ще го съблека отново, след като влезем вътре. — Започна да събира дрехите и да ги трупа в ръцете й.

— Ейдан, какво означава, че сме изяснили нещата?

— Че точно това направихме. — Усмихна се ведро, взе я на ръце и я понесе към къщурката. — Ще се венчаем през септември.

— Какво? Почакай!

— Възнамерявам да почакам до септември.

Отвори портата.

— Не, няма да се венчаем през септември.

— Напротив. И заминаваме да видим местата, които спомена.

— Ейдан, не това имах предвид.

— Но аз го имах. — Отново й се усмихна, доволен, че открил точно как да се справи с положението. — Нямам нищо против, ако ти е нужно известно време да свикнеш с тази мисъл, скъпа.

— Пусни ме.

— Още не.

Отнесе я вътре и започна да се качва по стълбите.

— Няма да се омъжа за теб през септември!

— Е, остават само няколко месеца. Няма да мине много време и ще видим кой е прав по въпроса.

— Обидно ми е и ме вбесява, задето ей така приемаш, че ще се съглася изцяло с плановете ти. Явно ме смяташ за прекалено глупава. Мислиш, че не знам какво искам да постигна за себе си.

— Въобще не смятам, че си глупава. — Тръгна към банята. — Истината е, скъпа, че те намирам за една от най-умните жени, които познавам. Малко си вироглава, това е всичко, но нямам нищо против.

Подпря я леко на бедрото си, за да успее да пусне водата.

— Нямаш нищо против, така ли? — повтори тя.

— Никак. Както и не възразявам очите ти да ме пронизват като стрели, както правят в момента. Намирам го за… стимулиращо.

— Пусни ме, Ейдан.

— Добре.

Изпълни желанието й, настанявайки я във ваната, точно под струята на душа.

— По дяволите!

— Не се притеснявай за пуловера. Аз ще се погрижа. — Засмя се, когато тя започна да се дърпа и да го блъска.

Съблече го и го хвърли като мокър парцал на пода.

— Не ме докосвай. Трябва да се разберем по този въпрос веднъж завинаги.

— Ти си го изяснила в главата си точно така, както аз съм го изяснил за себе си. Признавам, че малко избързвам да наложа желанията си, но… — Отметна мокрите кичури от челото й. — След като си толкова уверена в себе си, няма за какво да съжаляваш. Съветвам те да се наслаждаваш на времето, което ни предстои да прекараме заедно.

— Не става въпрос за това, а…

— Може би искаш да кажеш, че не ти е приятно да си с мен?

— Приятно ми е, разбира се, но…

— Или не си наясно какво точно искаш?

— Знам много добре какво искам! — Докосна с горещите си устни челото й, слепоочието.

— Тогава защо не ми дадеш шанса да променя решението ти?

— Не знам. — Какво не беше наред? Здравият разум. Хладнокръвният здрав разум. Трябва да го прояви, дори сега, докато стои гола във ваната. — Не говорим за някакво хрумване, Ейдан. Въпросът е изключително сериозен за мен. И не възнамерявам да променям решението си.

— Е, по хубава ирландска традиция, да се обзаложим. Залагам сто лири, че ще приемеш да се омъжиш за мен.

— Нямам никакво намерение да се обзалагам по такъв въпрос.

Той сви небрежно рамене, после взе сапуна.

— Ако се страхуваш да рискуваш парите си…

— Не се страхувам — просъска тя. Опита се да определи кога точно той успя да извърти нещата и да я хване в капан. — Обзалагам се на двеста лири.

— Приемам.

Целуна я по носа, за да придаде официален вид на облога.