Нора Робъртс
Даровете на слънцето (8)

Глава 8

Относно деня се оказа съвършено прав. Беше идеално за разходка. Светлината искреше с мек бисерен блясък. Над хълмовете и полята, стелещи се към планините, Джу виждаше тънка пелена дъжд. Слънчеви лъчи я прорязаха и я оцветяваха в злато и сребро.

Беше от онези дни, които просто плачат за появата на дъга.

Лекият полъх на бриза раздвижваше въздуха и поклащаше кротко листата на дърветата, устремили се към пълна зрялост и тучна зеленина.

Държеше ръката й небрежно, едва-едва стиснал пръстите й — един жест на близост, който я накара да се почувства защитена.

Отпусната, спокойна и защитена.

Думите му я очароваха.

— Някога — гласи легендата — живяло младо момиче. Хубаво като сън било лицето й, кожата — млечнобяла, косите — по-тъмни от нощта, а очите й — сини като планински езера. Но по-голяма от красотата й била нейната доброта. А най-забележителен бил гласът й. Запявала ли, птиците замлъквали, за да я слушат, а ангелите се усмихвали.

Докато се изкачваха по хълма, морето започна да припява като фон на разказа му, или поне така й се струваше.

— Утрин след утрин песента й се носела над хълмовете и от радост слънцето греело още по-ярко — продължи той, теглейки я нагоре по хълма.

Докато се изкачваха, бризът се засили и затанцува весело над морето и скалите.

— Една вещица обаче чула песните й, видяла каква радост предизвикват и й завидяла.

— Винаги се явява някаква спънка.

Коментарът на Джуд го накара да се засмее.

— Вещицата била със зло сърце и не се колебаела да използва уменията си. Правела така, че сутрешното мляко да прокисва или рибарите да изтеглят празни мрежи. Независимо от способността си да направи лицето си красиво, щом отворела уста да запее, се разнасяли ужасни звуци, в сравнение с които жабешкото квакане било приятна мелодия. Ненавиждала девойката заради дарбата й да пее. Омагьосала я и я направила няма.

— Но съществува някакво избавление, включващо привлекателен принц, най-вероятно.

— О, разбира се, че имало начин да се развали магията, доброто винаги трябва да възтържествува над злото.

Джуд се усмихна, защото споделяше тази максима. Въпреки логиката вярваше в щастливия край. А тук, в низа от скали, дива трева, червени рибарски лодки из морската шир и силна топла ръка, стиснала нейната, това изглеждаше твърде вероятно. Направо неизбежно.

— Обречена на мълчание, девойката не можела да сподели радостта в сърцето си чрез песните, понеже вещицата я затворила в сребърна кутия и заключила кутията със сребърен ключ. Там гласът плачел, докато пеел.

— Защо ирландските легенди са винаги толкова тъжни?

— Тъжни ли ги намираш? — Погледна я искрено изненадан. — Не са толкова тъжни, всъщност са… печални. Поезията не винаги е плод на радост; по-често е на мъка, нали?

— Сигурно си прав. — Отметна разсеяно няколко кичура, които вятърът бе измъкнал. — И какво станало после?

— Ще ти кажа. Цели пет години девойката бродила по тези поля и скали, както ние се разхождаме сега. Слушала песните на птиците, музиката на вятъра, шепота на тревите, разбиването на морските вълни. И трупала всичко в себе си, а вещицата зорко пазела в сребърната кутия радостта, страстта и чистия девичи глас; единствено тя ги чувала.

Стигнаха върха на хълма — старата катедрала се издигаше все така устремила остра кула към небето. Ейдан се извърна към Джуд и отметна нежно разпилелите се по лицето й кичури.

— Какво станало после? — попита я той.

— Какво?

— Кажи ми какво станало после.

— Разказвачът си ти!

Наведе се към земята — там две малки бели цветчета се бореха да проникнат през нападалите камъни. Откъсна едното и го бодна в косите й.

— Кажи ми, Джуд Франсис, какво би искала да стане после.

Тя понечи да докосне цветето, но ръката му я спря, а веждите му се сключиха. След кратък размисъл тя сви рамене и подхвана:

— Един ден привлекателен млад мъж пристигнал тук, на хълмовете. Едрият му бял кон бил изморен, а доспехите — покрити с прах, повредени в битките. Бил ранен и изгубил пътя си. Намирал се далеч от дома.

Затвори очи и си представи цялата картина. Горите, сенките и ранения воин, копнеещ за дома си.

— Движел се през гората, но мъглата ставала все по-гъста; не чувал почти нищо, освен затрудненото туптене на собственото си сърце. С всеки удар разбирал, че краят му наближава. И тогава я видял — идвала към него през мъглата, сякаш си пробивала път през сребриста река. Понеже бил болен и се нуждаел от помощ, девойката го прибрала, погрижила се за раните му и излекувала треската му. Не можела да говори, за да го утеши, ала нежността й му била достатъчна. Влюбили се един в друг, а сърцето й едва не се пръснало от желание да му го каже, да излее в песен радостта и предаността си. Без колебание приела да го последва в далечния му дом; без съжаление оставила близките си, приятелите си и онази част от себе си, заключена на сигурно място в сребърната кутия.

Именно защото виждаше всичко, усещаше го, докато говореше, Джуд неволно поклати глава и мина край килнатите надгробни камъни, за да се облегне върху стената на кръглата кула. Долу, в краката й, се ширеше заливът, а по повърхността на морето се полюляваха червените лодки. Разказът я бе увлякъл. Обърна се към Ейдан:

— И какво станало после?

— Качила се на коня с него — продължи той, подхващайки нишката все едно не бе спирал разказа си. — Взела със себе си само вярата и любовта си. В замяна не искала нищо, освен него. И в този момент сребърната кутия, която вещицата държала в алчните си ръце, внезапно се отворила. Затвореният вътре глас излетял като златен поток, сякаш с криле се носел по хълмовете, и влязъл в гърдите на девойката. И докато тя се отдалечавала със своя избраник, гласът й, по-красив от всякога, запял. И птиците замлъкнали, за да я слушат, а ангелите отново се усмихнали.

Джуд въздъхна.

— Да, чудесно я разказа.

— И теб те бива да разказваш.

Думите я изпълниха с трепет, развълнуваха я, отново я накараха да се чувства неловко.

— Не, не. Беше лесно, защото ти започна.

— Ти разказа средата, и то възхитително.

— Все пак — мисля си — не си загубила всичко ирландско у себе си. А сега — промърмори той доволно, — виждам, че има весели пламъчета в очите ти и цвете в косите ти. Позволи ми да те целуна, Джуд Франсис.

Тя бързо се отмести. Предпазливостта, каза си тя, понякога трябва да се проявява бързо. Приклекна, мина под ръката му и го заобиколи.

— Ще ме накараш да забравя защо въобще дойдохме тук. Чела съм за кръгли кули, но никога не съм виждала такава толкова отблизо.

Търпение, Галахър, помисли си той, и напъха ръце в джобовете.

— Постоянно някой се е опитвал да нападне и да завладее перлата на Ирландия. Но ние продължаваме да сме тук, както виждаш.

— Да, тук сте. Тя направи малък кръг и огледа хълма, скалите и морето. — Мястото е чудесно. Човек има чувството, че е много древно. — Млъкна и поклати глава. — Това последното май прозвуча глупаво.

— Не. Защо? Наистина е много древно. И свято. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш как камъните пеят за битки и слава.

— Май нямам ухо за пеещи камъни. — Пристъпи няколко крачки, мина край надгробните камъни, край гробовете, покрити с цветя. — Баба ми е казвала, че е идвала тук, за да поседи. Тя ги е чувала, обзалагам се.

— Защо не дойде с теб?

— Исках.

Отметна черните си коси, извръщайки се, за да застане с лице към него. Подхожда му да е на това място, помисли си тя — при древността и светостта, при песните за битки и слава.

Къде ли, запита се, на нея й подхожда да бъде. Влезе в старата руина — отгоре небето се издигаше над главата й като покрив.

— Вероятно се опитва да ми даде урок: как за шест месеца, или по-малко, да се превърна в Джуд.

— Научаваш ли го?

— Може би.

Прокара пръст по издялан надпис и за миг — само миг усети топлина.

— Каква трябва да бъде Джуд?

— Въпросът е прекалено общ и предполага прекалено прости отговори: щастлива, здрава, да има успех.

— Не си ли щастлива?

— Аз… — Пръстите й отново затанцуваха върху камъка. После се отдръпнаха. — Не бях щастлива, докато преподавах… Поне накрая беше така. Не ме биваше особено. Обезкуражително е да не си добър в нещо, което си избрал за кариера за цял живот.

— Животът е почти изцяло пред теб. Разполагаш с време да направиш нов избор. Но се обзалагам, че си се справяла по-добре, отколкото твърдиш.

Погледна го косо, после тръгна да излиза.

— Защо мислиш така?

— Защото през времето, което прекарвам с теб, те слушам и те опознавам.

— А защо си прекарваш времето с мен, Ейдан?

— Защото те харесвам.

Тя отново поклати глава.

— Не ме познаваш. Самата аз още не съм се разгадала напълно. Не е възможно ти да ме познаваш.

— Харесвам каквото виждам.

— Значи е физическо привличане.

Веждите му отново бързо се свъсиха.

— Това представлява ли някакъв проблем за теб?

— Всъщност — да. — Въпреки всичко успя да се извърне и да го погледне. — Но работя върху него в момента.

— Е, надявам се да поработиш бързо, защото искам да ти се насладя.

Дъхът й секна. Наложи си бавно да издиша.

— Не знам какво да ти отговоря. Никога досега не съм водила подобен разговор. Не знам какво да кажа, струва ми се, че всичко ще прозвучи страшно глупаво.

Той се намръщи и пристъпи към нея.

— Защо да прозвучи глупаво, ако го мислиш?

— Защото имам навика да изтърсвам глупости, когато съм нервна.

Напъха цветето по-дълбоко в косите й, понеже вятърът почти го бе отнесъл.

— Мислех, че когато си нервна, пееш?

— Правя или едното, или другото — промърмори тя и стъпи назад, както й се стори на безопасно разстояние.

— В момента нервна ли си?

— Да! — Господи! Съзнаваше, че ще започне да заеква. Вдигна ръце, за да го задържи надалеч. — Просто престани. Никога не съм се чувствала така.

— Мигновено привличане.

— Вярвам в него казах ти го и отговаря на истината, но никога не съм го изпитвала. Трябва да премисля нещата.

— Защо? — Беше изключително лесно да протегне ръце, да я хване за китките и да я притегли към себе си. — Защо просто не се отпуснеш? Нали знаеш, че ще ти бъде добре? Пулсът ти е ускорен. — Палецът му се плъзна по китката й. — Приятно ми е да те усещам как се сепваш така, да виждам как очите ти се замъгляват и потъмняват. Защо този път ти не ме целунеш и да видим какво ще стане?

— Не ме бива колкото теб.

Сега вече той се засмя.

— Господи! Ама и теб си те бива. Остави аз да реша дали го умееш или не. Хайде, целуни ме, Джуд. Какво ще се случи след това, зависи от теб.

Тя определено искаше да го стори. Искаше да усети устните му отново върху своите; формата им, вкуса им. В момента бяха извити закачливо нагоре, а в очите му играеха весели пламъчета. Забавление, помисли си тя. Защо да не е просто забавление?

Пръстите му продължаваха леко да обгръщат китките й; тя се приближи към него, а той не откъсваше очи от лицето й. Надигна се на пръсти очите му продължаваха да я следят. Отпусна леко глава назад и докосна устните му със своите.

— Защо не го направиш отново?

И тя го послуша. Беше като омагьосана — очите му, така отворени, я предизвикваха и тя да не притваря своите. Този път остана по-дълго с прилепнали към негови устни; мръдна наляво, после — надясно. Изпълни я очарование. Само за опит разтвори леко зъби и гризна долната му устна. Някъде много отдалеч дочу собствения си възглас на наслада.

Очите му бяха така сини, така живи — като водата, ширнала се до хоризонта. Стори й се, че целият й свят обагря в този единствен прекрасен цвят. Сърцето й започна да бие учестено, погледът и се замрежи, както се случи при първото посещение на гроба на Мод.

Произнесе името му тихо като въздишка, после го обгърна с ръце.

Той беше потресен. Внезапната топлина, избликът сила, който се излъчваше от Джуд, го притегли като въже.

Ръцете му се плъзнаха нагоре: по бедрата й, по гърба, по косите й, в които вплете пръсти. От плахо докосване целувката прерасна в диво страстно привличане, телата им се напрегнаха, пулсът и на двамата се учести.

Тя се загуби в топлата вълна от усещания. Или може би откри затворената в себе си Джуд подобно на глас, заключен в сребърна кутия.

По-късно щеше да се кълне, че е чула как камъните пеят.

Зарови лице в извивката на врата му и започна да вдишва аромата му сякаш пиеше живителна вода.

— Всичко е прекалено бързо. — Още докато го произнасяше, тя го обгърна с ръце. Не съм в състояние да дишам, да мисля. Не вярвам на онова, което става с тялото ми.

Той леко се засмя и зарови нос в косите й.

— Ако е като онова, което става в мен, всеки момент и двамата ще експлодираме. Скъпа, можем да се озовем в къщурката след броени минути и веднага след това в леглото. И двамата ще се почувстваме по-добре, обещавам ти.

— Не се съмнявам, но…

— … не би го направила толкова бързо, иначе няма да си Джуд.

Макар да му струваше усилие, той се отдръпна, за да разгледа лицето й. Много повече от хубаво е, реши той този път. Защо, запита се, тя сякаш не съзнава колко е хубава?

Именно по тази причина щяха да са необходими повече време и грижи.

— Харесвам те, Джуд. Казвал съм ти го и преди. Имаш нужда от ухажване.

Тя не успя да определи дали е смаяна, развеселена или ядосана.

— Определено не е така!

— Напротив. Имаш нужда от цветя, думи, откраднати целувки и разходки в меко време. Джуд Франсис иска да я ухажват и аз ще го правя. Виж си лицето. — Хвана я за брадичката, както възрастен хваща навъсено дете, и тя прецени, че обидата надделява. — Ето, сега се цупиш.

— Нищо подобно.

Искаше да извърне лице, за да се освободи, но той я стисна по-здраво и решително я целуна по устните.

— Виждам те, скъпа. Ако това не е истинско цупене, аз съм шотландец. Мислиш, че ти се присмивам, но съвсем не е така… Какво имаш против романтиката? Самият аз бих искал да я изпитам.

Гласът му стана топъл и богат като сгрято уиски.

— Ще ме гледаш ли дълго от другия край на помещението, ще ми се усмихваш ли нежно, ще ме хващаш ли за ръката, ще ме целуваш ли страстно и отчаяно в сенките? Ще ме докосваш ли… — Върховете на пръстите му се плъзнаха по извивката на гърдите й и сърцето и за малко да спре. — … тайничко?

— Не съм дошла тук да търся романтика.

Наистина ли, запита се той. С интереса й към легенди, митове и приказки.

— Независимо дали я търсиш или не, ще я получиш. — В това отношение бе взел твърдо решение. — И когато те любя за пръв път, ще бъде дълго, бавно и сладостно. Обещавам ти. А сега тръгни обратно с мен, защото ме гледаш така, че ще ме накараш да наруша току-що даденото обещание.

— Просто искаш ти да контролираш положението.

Отново взе ръката й по най-приятелски и влудяващ начин.

— Сигурно съм свикнал да се държа така. Но щом желаеш ти да поемеш нещата в свои ръце и да ме съблазниш, скъпа Джуд, готов съм да се подчиня.

Тя се засмя, по дяволите, преди да успее да се спре.

— Убедена съм, че и двамата ни чака много работа.

— Но ти ще дойдеш да ме видиш — настоя той, когато тръгнаха. — Ще седиш пред чаша вино в кръчмата ми, да ми дадеш възможност да те гледам и да страдам.

— Господи, какъв ирландец си само! — прошепна тя.

— До мозъка на костите. — Вдигна ръката й и гризна китката и. — И, между другото, Джуд, страшно добре целуваш.

— Хммм…

Просто не й хрумна по-безопасен отговор.

Все пак тя отиде в кръчмата. Седеше и слушаше всевъзможни разкази. През следващите няколко дни, докато пролетта се настаняваше по-трайно в Ардмор, често виждаха Джуд вечер или следобед в кръчмата за час-два. Слушаше и си водеше бележки. Мълвата се разнесе. Мнозина, които знаеха разни истории, започнаха да й ги разказват.

Изпълни доста ленти и листове. Акуратно ги дешифрираше и анализираше на компютъра си, докато отпива от чая, превърнал се вече в обичайната й напитка.

Понякога сънуваше себе си в истории, пълни с романтика и вълшебство, но го намираше за безобидно. Дори полезно, ако трябва да е докрай откровена. Ако участваше лично в историите, разбираше смисъла и мотивите по-добре.

Не възнамеряваше да губи време, като записва разсъжденията си именно в този вид. В една академична статия няма място за измислици или фантазии. Тя просто изследваше историите, за да намери опорна точка за тезата си, после щеше да пооправи езика и да изтрие случайно попадналите отклонения.

И какво, по дяволите, ще правиш после с тази статия Джуд, попита се тя. Какво наистина смяташ да правиш с нея, дори да оправиш езика, да го усъвършенстваш и да го изсушиш? Ще се опиташ да я публикуваш в някое специализирано издание, което абсолютно никой не чете за удоволствие? Или да си организираш турне от лекции?

Самата идея за подобна перспектива, колкото и малка да бе вероятността, я накара да се почувства все едно цяла дружина скаути връзват множество възли в стомаха й.

За миг зарови глава в ръце, почти готова да се поддаде на отчаянието. Нищо никога няма да излезе от тази статия, от този проект. Глупаво е да мисли иначе. Никой няма да се събере на факултетен съвет да обсъжда прозренията и находките в статията на Джуд Ф. Мърей. И което е още по-лошо — тя самата не го желаеше.

Това не бе нищо друго освен вид терапия, начин да се отдалечи от ръба на кризата, която дори не успяваше да идентифицира.

Каква полза от всичките години учене и работа, ако не е в състояние дори да намери точните термини за собствената си криза?

Лошо самочувствие, накърнено его, липса на вяра в собствената й женственост, неудовлетворение от кариерата.

Но какво лежи под всичко това? Какво се намира отдолу? Неустановен характер ли, запита се. Вероятно това е част от цялото. Беше се загубила някъде по пътя и онова, което бе останало, което разпозна, бе така бледо, толкова непривлекателно, че тя просто избяга.

Къде?

Тук, помисли си и истински се изненада, установявайки колко бързо се движат пръстите й по клавиатурата, а мислите й препускат и се изливат върху листа.

Тук се чувствам някак по-истинска, определено повече у дома, отколкото някога съм се чувствала в къщата, която купихме с Уилям, или в собствения си апартамент, където се преместих, след като се разделихме. И със сигурност повече у дома, отколкото в класната стая.

О, Господи! Само колко мразех класната стая! Защо никога не го признах, не го изрекох на глас? Не желая да правя това! Не желая! Искам нещо друго. Почти всичко друго би ме задоволило.

Защо се превърнах в такава страхливка и — което е по-лошото — станах толкова отчайващо скучна? Защо аз, която сега нямам пред кого да отговарям освен пред себе си, поставям под въпрос настоящия проект, щом ми носи такава наслада? Той ми дава наистина огромно удовлетворение. Не е ли възможно през този малък отрязък от време да се посветя на нещо, не така солидно, не така гарантиращо цел или краен резултат?

Ако е терапия, крайно време е да позволя да започне да действа. Не може да ми навреди. Фактически — надявам се — дори вече действа. Изпитвам пристрастие към писането. Странна дума използвам, но е съвсем точна. Писането ми допада. Мистерията, свързана с него, начинът по който думите се нареждат върху страницата, за да изградят образ или да подчертаят определена мисъл, или просто да звучат.

Да виждам собствените си думи върху листа е страхотно. Изпитвам огромно удовлетворение, като ги чета, особено като знам, че са мои. Част от това ме ужасява, защото е невероятно вълнуващо. През доста дълъг период от живота си съм се извръщала, отстъпвала съм, крила съм се от всичко плашещо. Дори когато е било вълнуващо.

Отново искам да се чувствам значима. Копнея за самоувереност. А под всичко това долавям дълбока и почти всеобземаща наслада от фантастичното. Защо и как е била потъпкана и от кого всъщност не е важно. Не и сега, когато откривам, че проблясванията все още са налице, все още са у мен. Достатъчно силни, за да дадат тласък да пиша, поне тайно. Искам да повярвам в легендите, в митовете, във феите и призраците. Какво лошо има в това? Не е възможно да ме нарани.

Не, помисли си тя, облягайки се назад с ръце в скута. Разбира се, че не може да ме нарани. Напълно безобидно е и ме кара да се чудя. А мина прекалено дълго време, откакто съм се чудила за последен път.

Въздъхна дълбоко, затвори очи и не усети нищо друго, освен сладостта на облекчението.

— Толкова се радвам, че дойдох тук — произнесе тя на глас.

Надигна се да погледне през прозореца, доволна, че използва писането, за да прогони изпитаното преди малко отчаяние. Прекараните тук дни и нощи уталожиха една заплашителна буря в душата й. Тези кратки моменти на радост бяха скъпоценни.

Извърна се от прозореца, обзета от копнеж за свеж въздух и простор. Навън ще обмисли другия аспект на новия си живот.

Ейдан Галахър, помисли си тя. Прекрасен, донякъде хаотичен и необяснимо заинтересуван от стабилната Джуд Ф. Мърей. Нека после човек да говори за фантастичното.

Е, може би времето, прекарвано с Ейдан, да не е така успокояващо, призна тя, макар да се стараеше така да гласи нещата, че никога да не са сами. Липсата на уединение обаче не го спираше да флиртува, да й мята онези продължителни настойчиви погледи, за които бе споменал, бавно да й се усмихва скришом, небрежно да докосва ръката й или косата, бузата.

Е, и какво лошо има в това, запита се тя, понесла букет свежи цветя към гроба на Мод. На всяка жена й се налага да флиртува. Вероятно и тя ще разцъфне бавно, като цветята в ръката й, но това е по-добре отколкото никога.

Страшно копнееше да разцъфне. Идеята беше колкото вълнуваща, толкова и плашеща. И разтърсваща като писането.

Не беше ли чудесно да открие, че й допада да флиртуват с нея, да я гледат сякаш е красива и желана? За Бога, ако остане в Ирландия предвидените шест месеца, ще навърши тридесет, преди отново да види Чикаго. Крайно време е да се почувства привлекателна, нали? Бившият й съпруг никога не бе флиртувал с нея. И ако не я лъже паметта, най-големият комплимент, който бе изричал, бе подхвърлянето, че изглежда добре.

— Една жена не желае да й казват, че просто изглежда добре — промърмори Джуд, сядайки до гроба на Мод. — Иска да чуе колко е красива, неотразима. Колко страхотно изглежда. Няма значение дали отговаря на истината — въздъхна тя и постави цветята до надгробния камък. — Защото когато думите се изрекат и се чуят, те стават абсолютната истина.

— Тогава позволи ми да кажа, че си прекрасна като цветята, които носиш в днешния хубав ден, Джуд Франсис.

Тя бързо вдигна поглед и срещна дръзките сини очи на мъжа, когото вече бе срещнала веднъж на това място. Очи, помисли си тя неспокойно, които толкова често вижда в сънищата.

— Тихо се придвижваш.

— Мястото изисква да се стъпва тихо.

Той приклекна. Меката трева и ярките цветя върху гроба на Мод останаха помежду им. Водата в древния кладенец сякаш напяваше старинна песен.

— Как се чувстваш в къщурката на Хълма на феите?

— Много добре. Близки ли имаш наоколо?

Ясните му очи леко потъмняха, обхващайки надгробните камъни и високата трева.

— Имам онези, които помня и които ме помнят. Някога обичах девойка; бях готов да й предложа всичко, което притежавам. Забравих само да й предложа сърцето си като първо и последно. Забравих да й кажа очаквани думи. — Когато погледна нагоре, изражението му бе по-скоро объркано, отколкото уверено. — Думите са важни за жените, нали?

— Думите са важни за всекиго. Не ги ли изречеш, остават празни.

Дълбоки, тъмни празнини, помисли си Джуд, където виреят съмнения и провали. Неизречените думи са не по-малко болезнени от плесници.

— Да, но ако мъжът, за когото си била омъжена, ти ги беше казал, сега нямаше да си тук, нали? — Тя премигна насреща му стресната, а той само се подсмихна. — Но той нямаше да ги изрече от сърце, щяха да са просто удобни лъжи. Вече знаеш колко неподходящ беше за теб.

Тръпка на страх премина по гърба й. Не, не страх, осъзна тя, останала без дъх. На вълнение.

— Откъде знаеш за Уилям?

— Знам това-онова. — Отново се усмихна леко. — Джуд, чудя се защо поемаш върху себе си вината за нещо, което не си направила. Но пък е факт, че жените винаги са били очарователна загадка за мен.

Баба й вероятно е говорила с Мод, а Мод — с този мъж, макар да не й бе приятно, че личният й живот и още повече — смущаващите неща в него, са били обсъждани от непознати, докато са си пиели чая.

— Не мога да си представя, че бракът ми и неговият провал представляват особен интерес за теб.

Ако ледените нотки в тона й го засегнаха, небрежното присвиване на раменете му не го показа.

— Е, винаги съм бил егоистично настроен. Каквото и да си направила или правиш, може да се окаже важно за най-голямото ми желание. Но се извинявам, ако съм те засегнал. Както казах — жените са загадка за мен.

— Едва ли има значение дали си ме засегнал.

— Има, доколкото го позволяваш. Чудя се дали ще отговориш на един мой въпрос.

— Зависи от въпроса.

— На мен ми се струва прост, но ме интересува женската гледна точка. Ще ми кажеш ли, Джуд, дали би предпочела шепа скъпоценни камъни като тези…

Обърна елегантната си длан — ослепително ярко в нея светеха безброй диаманти, сапфири и перли.

— Господи, как…

— Ви ли ги взела, ако ти ги предложи мъжът, за когото знаеш, че държи сърцето ти, или би предпочела думите?

Смаяна, тя вдигна глава. Искрите и пламъчетата все още проблясваха пред нея, но тя забеляза колко тъмен и проницателен е изучаващият му поглед. Зададе първия хрумнал й въпрос — впрочем друго и не я интересуваше:

— А какви са думите?

И той въздъхна — дълго и дълбоко; гордите му рамене се отпуснаха. Очите му станаха меки и тъжни.

— Значи е вярно, че те имат такова огромно значение. А тези… — Разтвори пръсти и позволи на камъчетата да се посипят по гроба. — … не са нищо друго освен гордост.

Гледаше го със затаен дъх и чувстваше главата си олекнала — в това време скъпоценните камъни се превръщаха в цветни локвички, а после — в обикновени свежи цветя.

— Сънувам — промърмори тя тихо със замаяна глава. — Вероятно съм заспала.

— Будна си. — Сега той говореше остро, нетърпеливо. — Погледни поне веднъж по-далеч от носа си, жено. Заслушай се. Това е вълшебство. Но силата му е нищо в сравнение с любовта. Това е труден урок. Отне ми доста време да го науча. Не повтаряй същата грешка. Сега не става въпрос само за твоето сърце.

Той се изправи. Тя продължаваше да стои замръзнала на мястото си. Камъкът на пръстена върху ръката му пръскаше искри сякаш кожата му сияеше.

— Боговете да са ми на помощ, но се налага да разчитам на смъртен да започне всичко, при това — американка Вълшебство е — повтори той. — Затова го погледни и се справи.

Хвърли й последен нетърпелив поглед и вдигна драматично ръце към небето. После изчезна във въздуха.

Сънувах, помисли си тя замаяно, докато се изправяше с мъка. Халюцинирах. Естествено, щом непрекъснато или слушаше приказки и легенди, или ги обработваше сама в къщурката. Възприемаше ги като безобидни, но очевидно са я тласнали в определена посока.

Загледа се в гроба и в новопоявилите се танцуващи с вятъра разноцветни цветя. Нещо проблесна. Наведе се внимателно пъхна ръка сред нежните стръкове. Извади диамант, голям колкото монета от четвърт долар.

Истински, помисли си тя, докато се бореше да нормализира дишането си. Виждаше го, усещаше формата му хладния пламък, скрит в недрата му.

Или беше луда, или току-що проведе втория си разговор с Карик, Принца на феите.

Потрепери и прекара ръка през лицето. Както и да е и в двата случая е луда.

Тогава защо се чувства така дяволски добре?

Тръгна бавно. Стискаше скъпоценния камък, както дете би стискало красиво стъкълце. Изпита потребност да запише цялата случка. Внимателно, сбито. Точно как изглеждаше, какво каза, какво се случи.

А после ще се опита да изгради концепция. Тя е образована жена. Изключено е да не успее да намери някакъв смисъл във всичко това.

Спускайки се по хълма, видя на алеята пред къщурката си малка синя кола — Дарси Галахър точно излизаше с нея.

Беше облечена в джинси и яркочервен пуловер. Косите й се пилееха по гърба като необуздан черен копринен водопад. Бегъл поглед накара Джуд да въздъхне завистливо докато внимателно прибираше диаманта в джоба на панталоните си.

Веднъж, помисли си тя — един-единствен път — да успее да изглежда така нехайно привлекателна и напълно самоуверена. Неволно опипа диаманта и реши, че си струва да заплати с много скъпоценни камъни за това.

Дарси я зърна — с една ръка заслони очи, а с другата й махна.

— Ето те и теб. Била си на разходка, така ли? Денят е ясен, макар да казват, че довечера ще завали.

— Бях на гроба на Мод.

И разговарях с Принца на феите, а преди да изчезне във въздуха ми остави диамант, с който вероятно може да купя малка държава от Третия свят. С бегла усмивка на устните, Джуд реши да запази тази част от информацията за себе си.

— А аз изкарах няколко рунда с Шон. Изпитах желание да се поразходя с колата, та да ми се проветри главата. — Уж небрежно Дарси плъзна поглед по обувките на Джуд — опитваше се да прецени дали отговарят на нейния номер. Тази жена, помисли си Дарси, има фантастичен вкус по отношение на обувките. — Изглеждаш малко бледа — отбеляза тя, когато Джуд съвсем се приближи. — Добре ли си?

— Да, напълно. — Несъзнателно оправи косата си. Бризът бе измъкнал кичури от ластичето и косата й изглеждаше рошава, а не чудесно бухнала като на Дарси. — Защо не влезем да изпием по чаша чай?

— О, би било чудесно, но трябва да се връщам. Ейдан вероятно вече ме кълне. — После се усмихна ослепително.

— Дали пък не би се съгласила да се върнеш с мен — така ще го разсееш и ще забрави да ме скастри, задето съм излязла да се разходя.

— Ами аз… — Не, прецени тя, не е в състояние да се прави с Ейдан Галахър, когато чувства главата си така замаяна. — Наистина е редно да поработя. Имам да прегледам някои записки. — Дарси стисна устни.

— Ама на теб май наистина ти е приятно това, което вършиш, а?

— Да. — Каква изненада, помисли си Джуд. — Да, това, което върша, ми е изключително приятно.

— На твое място бих измислила всевъзможни причини, за да не работя. — Греещите й очи обходиха къщурката, градината, ската на хълма. — И бих умряла от самота съвсем самичка тук.

— О, не, тук е чудесно. Тихо е, гледката е прекрасна. Всичко.

Дарси сви рамене.

— Имаш Чикаго, където да се върнеш.

Усмивката на Джуд се стопи.

— Да. Имам Чикаго, където да се върна.

— Един ден непременно ще отида да го видя. — Дарси облегна на колата. — Както и всички големи градове в Америка. Всички големи градове по света. Ще пътувам първа класа, не си прави илюзии. — Засмя се и поклати глава. Но сега най-добре да се връщам, преди Ейдан да е измислил някое пъклено наказание за мен.

— Надявам се да се отбиеш отново, когато разполагаш с повече време.

Влизайки в колата, Дарси отново й се усмихна ослепително.

— Довечера съм свободна, слава на небесата. Ще наминем с Брена по-късно и ще видим в каква каша ще се забъркаме. Като те гледам, една каша не би ти се отразила зле.

Джуд отвори уста, макар да не знаеше какво да каже, но не й се наложи — Дарси включи двигателя и подкара към пътя със същото нехайство, както правеше Брена.