Нора Робъртс
Даровете на слънцето (7)

Глава 7

Записвам легенди — отбеляза Джуд в дневника си — намирам проекта за по-интересен от очакваното. Записите от баба ме карат да се чувствам все едно е тук. Току-що ги прослушвах, сякаш седеше срещу мен. И, което бе още по-чудесно, като че ли съм дете и тя е дошла с приказка за лека нощ.

Подхвана историята за лейди Гуен с думите, че ще ми я разкаже за първи път. Вероятно греши, докато слушах Ейдан, някои откъси ми бяха познати.

Логично беше да сънувам историята — споменът от разказа на баба е останал в подсъзнанието ми и сега тук в къщурката, той се освобождава.

Джуд спря да пише и забарабани с пръсти. Да, разбира се, това е обяснението. Сега, като го записа, се почувства по-добре. Същото упражнение задаваше на студентите си първокурсници. Изложете мислите или колебанията си по определен проблем в свободен стил, без задръжки. После седнете, прочетете написаното и изследвайте собствените си отговори.

Тогава защо не описа в дневника срещата си с Ейдан? Не драсна нито ред нито как я притисна между печката и тялото си, нито как я целуна и обяви, че е вкусна. Нито какво изпита или си помисли.

Господи. Само при спомена за случилото се стомахът й отново се сви.

Все пак това е част от експеримента и е редно преживяванията, мислите и чувствата й да намират място в дневника.

Но не желаеше да вниква дълбоко в мислите и чувствата си. При всеки опит за анализ чувствата превръщаха разума й в пихтия.

— Освен това няма значение — отбеляза тя на глас. Въздъхна, размърда рамене и отново постави пръсти върху клавиатурата.

Интересно е, че версията на баба за историята на лейди Гуен почти съвпада с разказа на Ейдан. Всяка дума се оформя от разказвача, но героите, подробностите, тонът на историята са сходни.

Това е ясен случай на добре отрепетирана и умела устна традиция — говори за хора, които достатъчно уважават това изкуство и го пазят колкото е възможно в чист вид. Освен това ми подсказва — от психологическа гледна точка — как една история се превръща в легенда, а легендата започва да се възприема като истина. Умът чува — отново и отново — същата история, същия ритъм, със същия тон и започва да я възприема като истинска.

Сънувам тези неща.

Джуд отново спря и се загледа в екрана. Не беше възнамерявала да напечата това. Но мисълта просто се мерна в главата й и изтече през пръстите. Но беше истина, нали?

Тя ги сънуваше почти всяка нощ — принцът върху крилатия бял кон, забележително приличащ на мъжа, когото видя до гроба на Мод. Жената със сериозния трезв поглед, чието лице си мислеше, че вижда — всъщност беше видяла, поправи се Джуд, на прозореца на къщурката.

Несъмнено подсъзнанието й им бе придало тези образи. Това е напълно естествено. Според легендата историята се бе развила в къщурката, където тя живее — семената естествено бяха посети и разцъфваха в сънищата й.

Нямаше нищо изненадващо или обезпокоително.

И все пак не намираше настроението си подходящо за записки в дневника. Изключи компютъра. От неделя почти не бе излизала — работеше. Това бе причината, а не за да избягва някого, и макар работата да я удовлетворяваше, да я зареждаше по някакъв начин със сили, време беше да си покаже носа.

Да отскочи с колата до Уотърфорд за продукти, може и да потърси книги по градинарство. Друга възможност е да поопознае по-широк участък от района, а не да се разхожда само по близките хълмове и ниви. А и колкото повече шофира, определено толкова по-уверена ще бъде, че успява да се справи.

Самотата, напомни си тя, е успокояваща. Но заплашва да те задуши, да те накара да забравяш, прецени тя. Нали тази сутрин се наложи да погледне календара, за да установи дали е сряда или четвъртък?

Навън, изкомандва се, докато търсеше чантата и ключовете. Изследвай, пазарувай, гледай хората. Снимай, добави тя и напъха в чантата фотоапарата. Със следващото писмо ще изпрати снимки на баба си.

А после ще поостане в града и ще се нагости с хубава вечеря.

Но щом стъпи навън, си даде сметка, че предпочита да се помотае точно тук, в хубавата градина с изглед към зелените поля, сенчестите планини и дивите скали.

Какво ще й навреди да поплеви половин час преди да тръгне? Добре, не е облечена подходящо, но какво от това? Нали вече знае как да се справя с прането?

Като се изключи жилетката, която неизвестно защо придобила кукленски размер, експериментът се оказа успешен.

Наистина не различаваше плевел от маргаритка. Ще трябва да се научи, нали? Затова няма да изскубва нищо, което изглежда красиво.

Въздухът бе така мек, светлината — така прекрасна, облаците — така гъсти и бели.

Нещо прошумоля до портата. Жълтата кучка танцуваше изкусително и Джуд се предаде — само половин час — обеща си тя и отиде да пусне животното. Погали го, потупа го, а то едва не се разтопи в краката й от преданост.

— Цезар и Клио не ми позволяват да ги докосна — промърмори тя, сетила се за снобските котки на майка си. — Изпълнени са с прекалено много достойнство. — Изсмя се, а кучето се преобърна по гръб и оголи корем.

— А ти нямаш никакво достойнство. Точно това ми харесва у теб.

Отбеляза си наум да купи нещо вкусно за кучето. В следващия момент на пътя се появи пикапът на Брена и зави рязко по нейната алея.

— О, значи вече си се запознала с Бети.

— Така ли се казва? — Джуд се надяваше усмивката й да не е толкова глупава, колкото се чувстваше, когато кучето зарови гальовно нос в ръката й. — Много е дружелюбна.

— Има особена слабост към дамите. — Подпряла ръце на отворения прозорец, Брена облегна брадичка на тях. Чудеше се защо жената изглежда смутена, че са я заловили как гали куче. — Обичаш кучета, така ли?

— Явно.

— Когато вече не е добре дошла, просто я избутваш през портата и тя ще се прибере вкъщи. Нашата Бети винаги разбира кога се държат мило с нея и няма нищо против да се възползва.

— Чудесна компания е, но дали не лишавам майка ти от присъствието й.

— В момента е достатъчно заета, за да се пита къде ли е Бети. Хладилникът пак се развали. Тръгнала съм да го ритна. Не те видях в кръчмата през седмицата.

— О, не. Работех. Почти не съм излизала.

— Но днес се каниш да го направиш — кимна тя към чантата на Джуд.

— Мислех да отида с колата до Уотърфорд да потърся книги по градинарство.

— О, няма смисъл да ходиш чак там, освен ако не си си го наумила твърдо. Ела у дома и поговори с мама, докато се занимавам с хладилника. Ще й бъде приятно, а и ще ме предпазиш от въпросите й.

— Едва ли очаква гости. Не бих искала…

— Вратата винаги е отворена.

Тази жена е толкова странна, помисли си Брена. Почти никога не изрича наведнъж повече от няколко думи освен ако не й ги теглиш с ченгел. Според Брена определено мисис Моли О’Тул би била в състояние да извлече някаква информация от нея.

— Хайде, качвай се — покани тя и свирна на кучето. Бети излая радостно, втурна се към пикапа и елегантно скочи отзад.

Джуд трескаво търсеше някакво учтиво извинение, но всичко, което й хрумваше, й се струваше сковано и грубо. Усмихна се плахо, спусна резето на портата и отиде до пикапа.

— Сигурна ли си, че няма да преча?

— Напълно.

Брена й се усмихна насърчително, изчака я да се качи и излезе на заден ход от алеята.

— Господи! Какво?

Бренда рязко натисна спирачките, а Джуд опря ръце на таблото, преди да забие глава в предното стъкло. Не бе имала време да сложи предпазния колан.

— Ти… — Опитвайки се да регулира дишането си, Джуд бързо препаса колана. — Никога ли не се притесняваш, че по пътя може да идва кола?

Брена се засмя с цяло гърло и потупа Джуд приятелски по рамото.

— Е, нямаше, нали? Не се притеснявай. Ще те откарам цяла. Обувките ти са прекрасни — добави тя, макар да не вярваше, че са толкова удобни, колкото ботушите й.

— Дарси се обзалага, че носиш обувки, правени в Италия. Така ли е?

— Ами… — Леко намръщена, Джуд погледна към спретнатите си черни мокасини. — Всъщност — да.

— Дарси е запалена по модата. Обожава да разглежда списания и каталози. Като момичета доста мечтаехме над тях.

— Тя е изключително красива.

— О, да, определено. Всички от семейство Галахър са подчертано привлекателни.

— Странно — такива симпатични хора, а не са обвързани по-специално с никого.

Още докато го изричаше, стараейки се да звучи колкото възможно по-непринудено, се наруга мислено за проявеното любопитство.

— Дарси не се интересува — никога не се е интересувала от местните ергени. Най-много да пофлиртува с някой. Ейдан… — Сви рамене. — Откакто се върна сякаш се е оженил за кръчмата. Или е изключително дискретен. Шон…

Челото на Брена се свъси, докато поемаше по алеята към тяхната къща.

— Не вижда дори пред носа си, ако питаш мен.

Кучето скочи от пикапа и се вмъкна през задната врата.

Намръщеното изражение на Брена изчезна и тя продължи:

— Ако си намислила да пазаруваш в Уотърфорд сити или Дъблин, Дарси е момичето за теб. Не обича нищо повече от обикалянето по магазините, пробване на дрехи и обувки, мазане с гримове и пудри. Но ако печката ти прави номера или покривът ти протече… — Намигна, докато въвеждаше Джуд през предната врата, — … само ми се обади.

Наоколо всичко бе потънало в цветя — подредени по цвят и форма, те представляваха великолепен килим: насадени в лехите или в многобройни саксии от червена глина, стигаха чак до вратата.

Привидно сияеха безразборно, но всъщност цареше строг ред, прецени Джуд пред прага на къщата. Верандата, изтъркана до блясък, съперничеше по чистота с операционна зала. Джуд неволно трепна, когато Брена нехайно остави отпечатъци от ботушите си.

— Мамо! — изкънтя гласът й в спретнатия коридор и нагоре по извитото стълбище. Отнякъде се измъкна дебела сива котка и започна да се отърква в краката й. — Водя гости.

Къщата мирише на жена, бе първата мисъл на Джуд. Не само на цветя, не само на препарат за полиране. Долавяше се едва различим женски аромат парфюми, червила, шампоани — онези сладки миризми, които винаги витаят около младите жени.

Помнеше този аромат от колежа и се зачуди дали затова стомахът й се сви. Чувстваше се неловко и не на място сред всички онези доверяващи се едно на друго момичета.

— Мери Брена О’Тул, ще имам грижата да ти съобщя когато изгубя слуха си. Тогава можеш да ми викаш.

Моли се появи в коридора. Разпасваше къса розова престилка.

Беше набита, не по-висока от дъщеря си, но определено по-пълна. Позагубилата й лъскавина коса бе прибрана и пригладена. На пълничкото й хубаво лице се появи усмивка, а дружелюбните зелени очи засияха приветливо, преди да подаде ръка за поздрав.

— Значи си довела госпожица Мърей да ме види. Доста приличаш на баба си… Много мила жена. Радвам се да запознаем.

— Благодаря. — Десницата, поела ръката на Джуд, силна и твърда — цял живот бе градила дом. — Дано не идвам в неподходящ момент.

— Съвсем не. Около семейство О’Тул непрекъснато се явява едно-друго. Ела да поседим в гостната. Ще приготвя чай.

— Не бих искала да ви създавам грижи.

— Какви грижи? — Моли я стисна окуражително по рамото, все едно бе някоя от дъщерите й. — Точно ще ми правиш компания, докато тази девойка тук тропа из кухнята и ругае. Брена, казвам го точно както ще го кажа и на баща ти, щом ми се мерне пред очите: време е тоя хладилник да бъде изнесен от къщата ми и да се купи нов.

— Ще го оправя.

— Вие двамата все това повтаряте. Поклати глава, въвеждайки Джуд в гостната, подредена с удобни столове и свежи цветя. — При толкова много сръчни хора, които никога не искат да изхвърлят нищо, това е истинско бреме, госпожице Мърей. Постоянно чувам: „Ще го оправя.“ И Брена, помогни на госпожица Мърей да се почувства у дома, докато се погрижа за чая. После ще опитваш да оправиш хладилника.

— Няма да се опитвам, а ще го оправя — промърмори Брена, когато майка й се отдалечи и нямаше вероятност да я чуе. — А дори и да не успея, ще стане за части, нали?

— Части за какво?

Брена извърна глава назад, после отново погледна Джуд и се ухили.

— О, за това-онова, където потрябват. Чух, че миналата неделя Джак Бренан дошъл да иска извинение с букет цветя.

— Да, вярно е. — Джуд седна вдървено. — Беше много мил. Толкова се смути. Ейдан не е трябвало да го кара да го прави.

— Така си връща на Джак за сцепената устна. — Размърда се на стола и кръстоса обутите си в ботуши крака. Очите й засияха. Чудя се как въобще е успял да го цапне. Много рядко забавен от уискито юмрук се стоварва върху Ейдан Галахър.

— Вината е моя, предполагам. Неволно извиках… — По-скоро изпищях, помисли си Джуд, изпълнена с отвращение към себе си. — Вероятно го разсеях и така получи юмрук в лицето. Главата му отскочи назад, а от устата му потече кръв. Никога не бях виждала подобно нещо.

— Сериозно? — Смаяна, Брена стисна устни. Дори в женско домочадие като тяхното от време на време се размахваха юмруци. Най-често нейните. — В Чикаго не се ли бият?

Джуд се усмихна.

— Не и в квартала, където живея — поясни тя. — Ейдан често ли се бие с клиентите си?

— Не. Е, навремето все той започваше. Но сега, ако някой прекрачи границата и не се държи както трябва, Ейдан се оправя с приказки. А повечето хора и без това предпочитат да не го предизвикват. Семейство Галахър са известни с мрачните си настроения и избухливостта си.

— За разлика от семейство О’Тул — подметна Моли суховато, внасяйки подноса с чай, — които са със слънчево настроение ден и нощ.

— Истина е. Бренда скочи и звучно целуна майка си по бузата. — Ще се погрижа за хладилника, мамо. Ще го направя като нов.

— Не е работил като нов откакто се роди Алис Мей, а това лято тя навършва петнадесет. Бягай там преди млякото да се вкисне. Добро момиче е моята Брена — продължи Моли, когато дъщеря й излезе. — Всичките ми дъщери са такива. Ще вземеш ли бисквитки с чая, госпожице Мърей? Вчера ги пекох.

— Благодаря. Моля, наричайте ме Джуд.

— Добре, но пък ти ми викай Моли. Приятно е да имаш отново съседка в къщурката на Хълма на феите. Старата Мод щеше да е доволна. Нямаше да й е приятно къщата да е празна. Не, за теб няма, шишко.

Последните думи Моли отправи към котката, скочила върху облегалката на стола й. Бързо-бързо я бутна на пода, но все пак я почеса зад ушите.

— Имаш чудесна къща. Много ми е приятно да я гледам, когато се разхождам.

— Доста е пристроявана, но ни устройва. — Моли наля чая в хубави порцеланови чаши и се усмихна, докато поставяше обратно чайника. — Моят Майк все добавяше по някоя стая, а когато Брена порасна достатъчно, за да върти чука, двамата се съюзиха срещу мен и започнаха да правят с къщата каквото искат.

— С толкова много деца ви е било нужно повече пространство предполагам. — Джуд пое чашата с чай и две изпечени до златисто бисквити. — Брена спомена, че имаш пет дъщери.

— Пет, но понякога ми се струват двадесет, особено като се съберат всичките. Брена е най-голямата, любимка е на баща си. Морийн ще се жени през есента. Подлудява ни с приготовленията и с дрязгите с нейния млад мъж, а Пати, току-що се сгоди за Кевин Рейли. Сигурна съм, че не след дълго и тя ще ни прекара през същите мъки като Морийн. А Мери Кейт е в университета в Дъблин. Учи компютри и разни други работи. Малката Алис Мей — изтърсачката — прекарва цялото си време с животните. Постоянно ме уговаря да приберем всяко ранено пиле в областта. — Моли направи пауза. — Но не са ли наоколо, страшно много ми липсват. Както съм сигурна, че и ти липсваш на майка си сега.

Джуд издаде неопределен звук. Майка й положително мислеше за нея, но чак активно да усеща липсата й — едва ли. При начина на живот, който водеха родителите й, не си го представяше.

— Аз…

Джуд млъкна — откъм задната част на къщата се чуха високи, яростни ругатни.

— Мамицата ти, коварно чудовище такова. Ще те изхвърля със собствените си ръце да се потрошиш по скалите.

— Брена прилича на баща си и в други отношения — продължи Моли и отпи от чая, докато ругатните и заканите на дъщеря й ехтяха над ударите и трясъците. — Добро, умно момиче е, но понякога бързо си изпуска нервите. Спомена ми, че се интересуваш от цветя.

— Да — Джуд прочисти гърлото си; ругатните продължаваха да ехтят. Искам да кажа, не знам много за градинарството, но ми се ще да поддържам цветята около къщурката. Канех се да си купя някои книги.

— Чудесно. Човек може да научи много от книгите. Брена обаче е готова да я вържеш по лице върху мравуняк, но не и да прочете някакви указания. Предпочита да разглоби нещо на части. Аз самата разбирам малко от градинарство. Ако искаш, да се поразходим и да видиш какво съм направила. После ще ми кажеш какво точно те интересува.

Джуд остави чашата.

— Наистина ще ми бъде много приятно.

— Чудесно. Да оставим Брена да фучи и трещи, преди да си го изкара на нас. — Надигна се, но видимо се поколеба. — Мога ли да видя ръцете ти?

— Ръцете ми?

Озадачена, Джуд ги протегна и се изненада, че Моли ги стисна здраво.

Старата Мод имаше като твоите ръце. Бяха, разбира се, набръчкани и изкривени от артрита, но бяха тесни и елегантни. На младини пръстите й сигурно са били дълги и прави като твоите. Ще се справиш, Джуд. — Моли задържа ръцете й още малко. Очите им се срещнаха. Имаш добри ръце за градинарство.

— Искам да се справя добре — изтърси Джуд, изненадвайки сама себе си.

Очите на Моли се стоплиха.

— Тогава ще се справиш.

Следващият час бе наистина чудесен. Омагьосана от цветята и запленена от безкрайното търпение на Моли, Джуд се отърси от всякаква стеснителност и резервираност.

— Онова там с нежните листа е ралица. Ще разцъфне с меки разнообразни цветове — обясняваше Моли, — а онези чаровни двуцветни камбанки са кандилчета. — Посочваше и други, все с хубави имена — далия, равнец.

Джуд знаеше, че ще забрави имената или ще обърка, но бе истинско чудо да научава кои ще разцъфнат през пролетта, кои ще изчакат лятото; кои са по-издръжливи, кои — крехки; кои привличат пчелите, кои пеперудите.

Не се притесняваше да задава и най-елементарни въпроси. Моли се усмихваше, кимаше и обясняваше.

— Със Старата Мод постоянно се разхождахме с цветя, садяхме, разменяхме си семена и разсад. Затова имаме почти еднакви цветя. Все пак тя предпочиташе по-нежните, а аз по-ярките. Някой ден ще намина, ако не възразяваш, да погледна дали не трябва да правиш нещо, за което не си се сетила да ме питаш.

— Много ще съм ти задължена. Особено като знам колко си заета.

Моли наклони глава. Лицето й бе свежо и лъчезарно като градината й.

— Ти си симпатично момиче, Джуд. Ще ми бъде приятно да прекарвам по някой и друг час в градината с теб. А и имаш много добри обноски. Ще се радвам Брена да усвои малко от тях. Тя е с добро сърце и голям ум, но е малко грубовата. — Моли плъзна поглед над рамото на Джуд възкликна: — За вълка говорим, а той… Е, справи ли най-сетне, Мери Брена?

— Беше истинска битка, но я спечелих. — На бузата, имаше мазно петно, а по кокалчетата на лявата ръка засъхнала кръв. — Сега вече ще работи, мамо.

— По дяволите, момиче, знаеш, че си бях наумила да купим нов.

— О, този ще работи още години. Весело целуна майка си по бузата. — Трябва да вървя. Обещах да оправя прозореца в къщата на Бетси Клуни. Искаш ли да те откарам обратно, Джуд, или ще поостанеш?

— Време е и аз да тръгвам. Наистина ми беше много приятно, Моли. Благодаря.

— Идвай винаги щом ти се прииска компания.

— Непременно. О, оставих си чантата вътре. Ще изтичам да я взема, ако не възразяваш.

— Бягай — Моли изчака вратата да се затвори зад Джуд. — Жадна е — промърмори тя.

— Жадна ли, мамо?

— Да бъде, да живее. Страхува се обаче да пие прекалено бързо. Разумна е и поема нещата на малки глътки, но от време на време…

— Според Дарси, Ейдан и е хвърлил око.

— О, така ли? — Развеселена, Моли се обърна да погледне към дъщеря си. — Това вече ще бъде бързо и чудесно пиене, не смяташ ли?

— Дарси ми каза, че веднъж го шпионирала как ухажвал едно от момичетата на Дъфи. Когато спрял да я целува, тя залитнала като пияна.

— Не е работа на Дарси да шпионира братята си — отбеляза Моли строго. Но попита: — Кое от всичките момичета на Дъфи? Не, не. Ще ми кажеш по-късно — добави тя припряно, виждайки Джуд да излиза от къщата.

— Е, значи си доволна от посещението — подхвана Брена вече в пикапа.

— Майка ти е чудесна. — Джуд импулсивно се извърна да помаха, докато Брена излизаше от алеята с характерната си бързина и ентусиазъм. — Ще забравя половината неща, които ми каза, но положих добро начало.

— Мисля, че й беше приятно да разговаря с теб. Пати също я бива в градината, но напоследък съвсем се е захласнала по Кевин Рейли. Прекарва повечето време да въздиша по него със замечтан поглед.

— Страшно се гордее с теб и сестрите ти.

— Това е част от работата на майката.

— Да, но не всички го правят — настоя Джуд. — Вероятно си свикнала, затова не го забелязваш, но е прекрасно да видиш такова нещо.

— Каква си само — замислено отбеляза Брена, — обръщаш голямо внимание на тези неща. Научила ли си се, или го носиш у себе си?

— И двете, предполагам. И забелязах още колко се гордее с теб, че оправи хладилника, макар да се надяваше да не успееш.

Брена извърна глава към Джуд и се засмя.

— Своенравната купчина едва не ме провали. Но трябваше да се справя — с татко преговаряме за чисто нов хладилник. Истински красавец при това. Не сме се споразумели обаче докрай. Едва ли ще ни го доставят по-рано от една-две седмици. Ако искаме да направим изненадата, налага се онази хриптяща бракма да изтрае още малко.

— Толкова мило сте го намислили.

Джуд хареса идеята, но се опита да си представи как би реагирала майка й, ако тя и баща й решат да я изненада с нов хладилник.

Смайване, но и обида. Развеселена от предположението си, се засмя.

— Ако подаря на майка по-голям електроуред, ще си помисли, че съм изгубила разсъдъка си.

— Защото майка ти е с професия, доколкото си спомням.

— Да. И чудесно се справя с работата си. Но и майка ти е човек с професия. Всъщност професията й е да е майка.

Брена премигна и очите й засияха.

— О, това определено ще й хареса. Непременно ще й кажа следващия път, когато понечи да ме ритне по задника за нещо. О, я виж ти кой идва насреща. Красив като два дявола наведнъж и точно толкова опасен.

Брена удари спирачки и се наведе навън, за да поговори с Ейдан. В това време Джуд се превърна в кълбо от напрежение.

— Само бродиш нагоре-надолу — подхвърли Брена.

— Вече не го правя — възрази той и намигна. После взе отпуснатата върху прозореца ръка и огледа охлузената кожа на кокалчетата. — Какво си направила?

— Проклетият скапан хладилник се опита да ме ухапе.

Той цъкна с език и повдигна нараненото място към устните си. После погледът му се насочи към Джуд. — А вие, две прекрасни дами, накъде сте тръгнали?

— Ще закарам Джуд до дома й. Дойде да види майка. После отивам при Бетси Клуни да оправя прозорците й.

— Ако ти или баща ти имате време утре, печката в кръчмата прави номера и Шон е съсипан.

— Един от нас ще има грижата.

— Благодаря. Сега ще те разтоваря от пътничката ти.

— Внимавай с нея — подхвърли Брена, докато Ейдан заобикаляше пикапа. — Харесвам я.

— И аз. — Отвори вратата и подаде ръка. — Но я карам да се чувства нервна. Нали така, Джуд Франсис?

— Не, разбира се.

Понечи да слезе, но в следващия миг предвиденото елегантно движение се провали — беше забравила да освободи предпазния колан и той я дръпна обратно.

Преди да се засуети с него, Ейдан го разкопча, обгърна талията й и я свали. Това съвсем скова езика й дори не успя да благодари повторно на Брена, а младата жена — като се ухили и махна — отпраши надолу с пикапа.

— Това момиче кара като самия дявол. — Ейдан поклати глава и пусна Джуд, но веднага я хвана за ръката. — Не си идвала в кръчмата цяла седмица.

— Бях заета.

— Но днес не си толкова заета, нали?

— Всъщност би трябвало да…

— … ме поканиш вътре и да ми приготвиш сандвич. — Тя го зяпна смаяна и той се засмя. — Или ако предпочиташ, да дойдеш с мен на разходка. Денят е разкошен. Няма да те целувам, ако не желаеш и те притеснява.

— Не съм притеснена. Добре.

Той сведе глава и стигна на сантиметри от устните й, когато тя отстъпи.

— Не това имах предвид.

— Точно от това се опасявах. — Но леко се отдръпна. — Е, тогава просто ще се поразходим. Била ли си горе на хълма да видиш катедралата?

— Още не.

— Дори при цялото ти любопитство? Е, тогава ще отидем натам и ще ти разкажа легенда за твоята статия.

— Не съм си взела магнетофона. — Бавно вдигна ръката си, която все още държеше нейната и докосна дланта й с устни.

— Тогава ще ти разкажа някоя по-простичка, та да я запомниш.