Нора Робъртс
Даровете на слънцето (5)

Глава 5

Ейдан не просто роптаеше срещу цялата писмена работа, свързана с управлението на кръчмата. Направо я ненавиждаше.

Ала три дни в седмицата в студ и пек прекарваше час или повече зад бюрото в помещенията си горе, като се потеше над ордери, разходи, приходи и печалби.

С неизменно облекчение установяваше, че има печалба. Никога не се бе интересувал особено от пари, преди кръчмата да премине в негови ръце. И сега се питаше дали това не е една от причините родителите да му поверят заведението. Много добре си живееше ден за ден, когато пътуваше. Прехранваше се с онова, което изкарваше по пътя. Не бе спестил дори пени, пък и не изпитваше потребност да го стори.

Не можеше да се каже, че е най-отговорният човек на света.

Така или иначе се бе чувствал достатъчно уютно, докато растеше и даде своя дял труд през детството и юношеството си. Но да забършеш подовете, да разнесеш халбите и да изпееш някоя и друга мелодия бе несравнимо с това да предвидиш колко бира да поръчаш, какъв процент да отделиш за счупена посуда — благодаря ти, сестрице — да подредиш цифрите в стройни колони и да изчислиш дължимите данъци.

Всеки път го заболяваше главата. Удоволствието да седи над счетоводните книги бе сравнимо само с ваденето на зъб. С времето обаче се научи.

И докато се учеше, осъзна колко много означава заведението за него. Да, родителите му бяха умни хора, прецени той. И добре познаваха сина си.

Разговаря известно време по телефона с неколцина дистрибутори, опитвайки се да получи най-изгодната цена. Това задължение не му бе чак толкова неприятно, защото приличаше малко на пазарене за кон. И нещо, към което имаше нагласа.

Приятно му бе, че музиканти от Дъблин, Уотърфорд, а и от по-далечни места като Клер и Галуей, не само бяха склонни, но и с удоволствие идваха да посвирят в Галахър. Гордееше се, че през четирите години, откакто оглави бизнеса, успя да изгради репутация на кръчмата като за място, където се слуша хубава музика.

И очакваше летният сезон, когато туристите пристигат на тълпи, да бъде най-добрият, който са имали.

Но това не правеше събирането и ваденето на цифри по-малко мъчително.

Мислеше си за компютър, но тогава трябваше да се научи да работи с проклетото нещо. Без да го е срам, признаваше, че самата идея го изпълва с ужас. Опипа почвата пред Дарси — тя да се заеме с машинката, но сестра му така се разсмя, че по красивите й страни потекоха сълзи.

Не си даде труда да попита Шон, комуто не би хрумнало да смени и електрическа крушка, дори да остане на тъмно.

Нямаше готовност да наеме външен човек. Откакто заведението бе отворило врати, членовете на семейство Галахър се справяха самостоятелно. Значи или щеше да продължи да се труди с молив, хартия и сметачна машина, или да събере кураж и да усвои новите технологии.

Джуд сигурно борави с компютър. Не би имал нищо против тя да го научи на някои неща. Определено ще му бъде приятно, мина му през ума и бавно се усмихна, да върне услугата в съвършено различна сфера.

Копнееше ръцете му да я обгърнат. Вече се питаше какво ли е усещането от допира до прекрасната й широка уста. Отдавна жена не бе карала кръвта във вените му да пее и му бе приятно да си представя, да гадае с радостно вълнение.

Напомняше му за млада кобила, застанала не съвсем стабилно на краката си — такава, която се свива при приближаването на мъж дори за нежно погалване. Представляваше привлекателна комбинация — колебливо поведение с остър ум и школуван глас.

След като я покани, се надяваше да дойде тази вечер.

Надяваше се, че ще бъде облечена в изискан тоалет, с прибрани коси, а той ще си представя удоволствието да ги разроши.

Ако Джуд имаше и най-малка представа какво се върти в главата на Ейдан, никога не би събрала кураж да напусне къщурката. Дори и без да го знае тя промени поне десетина пъти решението си дали да отиде или не.

Ще бъде невъзпитано, щом я е поканил.

Ще изглежда, че очаква той да й отдели време и внимание.

Това е просто приятен начин да се прекара вечерта.

Тя не е от типа жени, които прекарват вечерите в кръчма.

Колебанията й я ядосаха не на шега и заради принципа реши да отскочи за един час.

Облече сив костюм с панталони и сако, като го освежи с елече на тънки ивици бордо. В края на краищата събота вечер е, мина й през ума, и добави сребърни обици, които се поклащаха весело. Щеше да има музика, сети се тя, чудейки се дали да не полудее съвсем и да сложи чифт тънки сребърни гривни.

Изпитваше тайна и огромна страст към бижутата.

Докато нанизваше гривните на китката си, се сети за пръстена на мъжа от гробищата. Проблясването на сапфира в сребърната халка ни най-малко не се връзваше с провинциалното спокойствие.

Всъщност беше толкова странен, помисли си сега. Появи се и изчезна неусетно, сякаш го е сънувала. Но си спомняше лицето и гласа му съвсем ясно, така ясно, както и онзи облак аромат, повея на вятъра и замайването.

Просто й е прилошало от захарта, реши в крайна сметка. Толкова много сладки погълна, че за миг й е прилошало.

Сви рамене и се наведе напред към огледалото да провери дали не се е размазал гримът. Вероятно ще го види отново — довечера в кръчмата или когато отнесе следващия път цветя на Старата Мод.

Гривните й весело подрънкваха и й вдъхваха увереност. Слезе долу. Този път се сети да вземе ключовете преди да стигне до колата. Определи го като голям напредък. И дланите й не се изпотиха, докато поемаше по пътя в тъмнината. Това също прие за добър знак.

Доволна от себе си, очакваща тиха и приятна вечер, спря до тротоара пред „Галахър“. Приглади коси, отиде до вратата, пое дълбоко въздух и я отвори.

И почти бе пометена назад от ударната вълна на музиката.

Гайди, цигулки, гласове, после дивият вик на тълпата, припяваща припева: „Уиски в шишето“. Бързият стремителен ритъм направо размазваше звуците. Музиката я грабна, придърпа я и изцяло я обгърна.

Това не бе снощната слабо осветена тиха кръчма. Тази гъмжеше от хора, насядали около ниските маси или струпали се на бара — някои пред пълни, други пред вече празни чаши.

Музикантите — как е възможно само трима души да изтръгват тези звуци — седяха в предната част. Макар да бяха облечени в работни дрехи и ботуши, свиреха като истински ангели. Помещението миришеше на дим, мая и характерния за събота вечер мирис на сапун.

За миг се усъмни дали не е сбъркали мястото, но видя Дарси с великолепния ореол от тъмни коси, вързани с голяма червена панделка. Носеше поднос с празни чаши, бутилки и препълнени пепелници, което ни най-малко не пречеше да флиртува с млад мъж, чието лице съперничеше по цвят е панделката на главата и, а очите му изразяваха отчаяно обожание.

Уловила погледа на Джуд, Дарси й намигна, после тупна увлеклия се младеж по бузата и продължи да си пробива път през тълпата.

— Доста е оживено тук тази вечер. Ейдан каза, че ще дойдеш и да гледам за теб.

— О… Много мило от негова страна. И от твоя. Не очаквах чак толкова… внимание.

— Музикантите са на почит тук и обикновено привличат много хора.

— Чудесни са.

— Да. Добре свирят. — Дарси се интересуваше повече от обиците на Джуд. Питаше се къде и за колко ги е купила.

— Хайде, върви след мен и ще те отведа до бара невредима. — Направи точно това. Извиваше се, криволичеше, от време на време побутваше някого е усмивка или с шеговита забележка, обръщайки се към хората по име. Така стигна далечния край на плота, където се подаваха поръчките.

— Добър вечер, господин Рейли — поздрави Дарси възрастен мъж, седнал на последния стол.

— Добър вечер и на теб, прекрасна Дарси. — Говореше с леко потреперващ глас и й се усмихна с очи, на Джуд й се сториха полуслепи. Отпи от тъмната бира. — Ако се омъжиш за мен, скъпа, ще те направя кралица.

— Тогава да се венчаем следващата събота, защото определено заслужавам да бъда кралица. — Целуна го по съсухрената буза. — Уил Рейли, я отстъпи на американката да седне тук до дядо ти.

— С удоволствие. — Млад строен мъж стана от стола си и се обърна със сияеща усмивка към Джуд. — Значи ти си американката. Седни до дядо и ще те почерпим халба бира.

— Дамата предпочита вино. — Ейдан вече пристъпваше с чаша вино, която й предложи.

— Да. Благодаря.

— Е, добре тогава, запиши го на сметката на Уил Рейли, Ейдан, и ще пием за всичките ни братовчеди от другата страна на океана.

— Така ще постъпя, Уил. — Усмихна се с характерната си ленива усмивка и се обърна към Джуд: — Постой малко тук.

После се отдалечи, за да изпълни новите поръчки.

Тя остана. Защото й се струваше редно да пие за здравето на хора, за които никога не бе чувала. Защото не се изискваше особено усилие от нейна страна. Поведе разговор и с двамата Рейли за техните роднини в Щатите и за гостуванията им там. Осъзна обаче колко ги разочарова с признанието си, че никога не е била в Уайоминг и не е виждала истински каубой.

Слушаше музиката — беше прелестна. Някои мелодии бяха познати, други — странни. Въздействащи и разкъсващи сърцето, те се лееха над тълпата. Усети се, че си тананика, когато разпознае песента; усмихна се, дочувайки как старият Рейли припява с тънкия си глас.

— Навремето харесвах братовчедка ти Мод — довери господин Рейли на Джуд. — Но тя обръщаше внимание единствено на Джони Магий, мир на душата му. — Въздъхна дълбоко и отпи голяма глътка бира „Гинес“. — А един ден, когато застанах пред вратата й с шапка в ръка, тя ми каза, че преди да изтече годината ще се оженя за девойка със светли коси и сиви очи.

Замълча и се усмихна на себе си, сякаш, помисли си Джуд, се връща в спомените си. Наведе се по-напред, за да го чуе през тътена на музиката.

— И след по-малко от месец срещнах моята Лизи със светли коси и сиви очи. Оженихме се през юни. Живяхме заедно близо петдесет години, преди тя да почине.

— Това е чудесно.

— Мод знаеше някои неща. — Избелелите му очи се загледаха в Джуд. — Добрите хора винаги нашепваха в ушите на Мод.

— Така ли? — Джуд усети как се развеселява.

— О, да. И понеже имаш от нейната кръв, сигурно ще дойдат да пошепнат нещо и на теб. Внимавай да ги чуеш.

— Непременно.

Известно време отпиваха приятелски и слушаха музиката. После в очите на Джуд се появиха сълзи: Дарси прегърна стария мъж през костеливите рамене и сля разкошния си глас с неговия, за да изпълнят песен за загубата на безкрайна любов.

В един момент Джуд съзря Брена зад бара — наливаше уиски и пълнеше халби бира. Усмихна й се. За пръв път я виждаше без кепе — червените й къдрици се разпиляваха във всички посоки.

— Не знаех, че работиш тук.

— Само когато се налага. Какво пиеш, Джуд?

— О, това е шардоне, но наистина не бива повече…

Ала се оказа, че говори на гърба й. Преди да се усети, Брена се бе извърнала и напълнила чашата й отново.

— През уикендите в „Галахър“ понякога е доста пълно — продължи Брена. — Помагам и през летния сезон. Тази вечер музиката е чудесна, нали?

— Прекрасна е. Е, как вървят нещата, господин Рейли, скъпи?

— Добре, хубава Брена О’Тул. Кога ще станеш моя съпруга и ще накараш сърцето да спре да ме боли?

— През веселия месец май. — Ловко подмени празната му чаша с пълна. — Внимавай с него, Джуд. Няма да спре да те отрупва с внимание и ласки.

— Мини в другия край на бара, ако обичаш, Брена — помоли Ейдан. Стоеше зад гърба й и дръпна ярките й коси.

— Наумил съм аз да поема този край, за да пофлиртувам с Джуд.

— О, още един мераклия. Не можеш да се разминеш от тях.

— Тази е хубавица — обяви господин Рейли, а Ейдан му намигна.

— Коя точно, господин Рейли?

— Всичките. — Старецът се засмя и удари с длан по плота. — А и никога не съм виждал женско лице, което да не е достатъчно хубаво, че да не го щипнеш. Американката тук е с очи на вълшебница. Внимавай, момко Ейдан, или ще те омагьоса.

— Може вече и да го е сторила. — Той събра няколко чаши, постави ги в мивката под бара и извади чисти. — Излиза ли вече посреднощ, Джуд Франсис, да береш лунни цветя и да нашепваш името ми?

— А ако съм го направила? — чу се да отговаря тя. — Само дето не знам кои точно са лунните цветя.

Думите й предизвикаха силния смях на господин Рейли и той се разтресе, Джуд се изплаши да не би да падне от стола си. Ейдан само се усмихна, сервира халбите и прибра монетите. После се наведе по-близо, загледа се как очите й се разширяват, устните й затреперват и леко се отварят от изненада.

— Когато се отбия при теб следващия път, ще ти покажа кои са лунните цветя.

— Ами…

Е, така й се пада, като се старае да остроумничи, рече си тя и отпи малко вино.

Дали виното, дали интимният поглед, с който я дари, тутакси замаяха главата й. Реши да се отнася и към двете с по-голяма предпазливост и уважение. Когато Ейдан вдигна за пореден път бутилката вино, тя поклати глава и закри чашата си с ръка.

— Не, благодаря. Ще пия вода.

— От бълбукащата ли искаш?

— Бълбукаща ли? О, да, чудесно.

Той я поднесе в ниска чаша без лед. Джуд отпи и се загледа как той поставя нови халби под кранчето и започва методичния процес по пълненето им с хубава бира „Гинес“.

— Май отнема доста време — произнесе тя по-скоро на себе си, но той я погледна, продължавайки да върти кранчето.

— Само колкото е необходимо, за да стане добре. Ако никой ден си в настроение, ще ти налея една халба, та да разбереш какво пропускаш, като пиеш тези френски питиета.

Дарси се появи при бара и остави подноса.

— Голяма и малка „Смитуик“, халба „Гинес“ и две чаши уиски. Ейдан, да знаеш, че Джак Бренан стигна лимита си.

— Ще се погрижа. С колко време разполагаш, Джуд Франсис?

— Време ли? — Престана да гледа ръцете му — работеха сръчно и бързо — и погледна часовника. — Господи, минава единадесет. Представа нямах… — Единият час, който си отпусна, се бе превърнал в близо три. — Трябва да си вървя.

Ейдан й кимна разсеяно — лично тя се бе надявала на нещо повече — и се залови да изпълнява поръчката. Джуд понечи да извади пари.

— Внукът ми плаща. — Господин Рейли постави крехката си ръка върху рамото й. — Той е добър момък. Прибери си портмонето, мила.

— Благодаря. — Протегна десница да се сбогува и остана очарована, когато той я поднесе към устните си. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. — Плъзна се от стола си. — С двама ви.

Без помощта на Дарси стигна до изхода много по-трудно, отколкото се беше придвижвала до бара. Най-после се добра до вратата — лицето й бе зачервено от топлината на телата, а кръвта й танцуваше в ритмите на цигулката.

Прецени вечерта като една от най-забавните в живота си.

Пристъпи навън. Хладният въздух я облъхна. И видя как Ейдан се отмества, за да избегне удара на ръка, дебела колкото ствол на дърво.

— Хайде, Джак — говореше той кротко, докато мъжът великан с яркочервени коси, свиваше огромните си ръце в юмруци. — Нали знаеш, че всъщност не искаш да ме удариш?

— Защо не? За Бога, Ейдан Галахър, ще счупя носа ти, задето се навира навсякъде. Кой си ти да ми казваш мога или не мога да получа едно шибано питие в шибаната кръчма, след като така искам?

— Добре си се наквасил, Джак. Редно е вече да се прибираш и да се наспиш.

— Ха да видим как ще спиш ти, като получиш това — и се хвърли напред.

Ейдан бе готов да се отмести, за да избегне атаката на разярения си гост, но Джуд нададе лек тревожен писък достатъчен да разсее Ейдан за миг — в резултат на което получи крошето на Джак. По дяволите!

Ейдан разтърка челюстта си и шумно изкара въздуха от дробовете си.

Увлечен от тромавата си атака, Джак се строполи по лице на земята.

— Добре ли си? — Силно уплашена, Джуд бързо се приближи и заобиколи пльоснатата фигура с размери почти на океански лайнер. — Устата ти кърви. Боли ли те? Това е ужасно.

Затършува в чантата си за книжна салфетка, като не преставаше да се суети.

Раздразненият Ейдан се готвеше да й съобщи, че получи удара колкото по вина на Джак, толкова и по нейна, защото изпищя и го разсея, ала тя изглеждаше така хубава и отчаяна, а и вече попиваше кръвта от сцепената му устна с книжна кърпичка.

Готвеше се да й се усмихне, но го заболя и се отказа.

— Господи, какъв побойник. Трябва да се обадим в полицията.

— Защо?

— Да го арестуват. Той те нападна.

Искрено шокиран, Ейдан я зяпна.

— Да се обадя да арестуват един от най-старите ми приятели само защото ми е разцепил устната?

— Приятел ли?

— Разбира се. Просто лекува разбитото си сърце с уиски — глупаво е, но и напълно естествено. Обича едно момиче, а преди две седмици тя замина с някакъв от Дъблин. Затова започна да пие — да удави мъката си — и го избива на бой. Не влага нищо в разправията.

— Но той те удари по лицето. — Ако го изговори бавно и ясно, вероятно смисълът ще стигне до него. — Заплаши да ти счупи носа.

— Опитвал се е да го прави и преди, но без никакъв успех. Утре сутрин ще съжалява за буйството си, както че го боли главата — ще му се иска да я махне от раменете си и никой да не го закача. Ама ти май се разтревожи за мен, скъпа? — Този път Ейдан се усмихна.

— Явно не е било необходимо. — Каза го суховато и сви на топка окървавената кърпичка. — Особено след като очевидно ти доставя удоволствие да се биеш с приятелите си.

— Едно време наистина обичах да предизвиквам по улиците непознати, но със съзряването предпочитам схватките с приятели. — Протегна ръка и се заигра както отдавна му се искаше с кичур от вързаните й на опашка коси. — Благодаря ти за проявената загриженост.

Пристъпи напред. Тя отстъпи.

И той въздъхна.

— Един ден няма да разполагаш с чак толкова много място, за да отстъпваш. А и клетият пиян Джак, за когото трябва да се погрижа, няма да лежи в краката ми.

Въздъхна философски и за огромна изненада на Джуд метна през рамо огромния замаян мъж.

— Ти ли си, Ейдан?

— Да, Джак.

— Счупих ли ти носа?

— Не успя. Но ми разкървави устната.

— Шибаният късмет на Галахър.

— Тук има дама, дебелоглавецо.

— О… Извинявам се.

— И двамата се държите като глупаци — отсече Джуд и с решителна крачка се отправи към колата си.

— Джуд, скъпа — ухилен й подхвърли Ейдан, но леко простена, защото устната му отново се цепна. Ще те видя утре към един и половина.

Не се въздържа и се разсмя, докато тя крачеше с бързо потракващи токчета, но влизайки в колата, се извърна да го погледне смразяващо.

— Тя тръгна ли си вече? — поиска да узнае Джак.

— Тръгна си. Но няма да отиде далеч — промърмори Ейдан, докато колата й поемаше предпазливо надолу по пътя. — Не, няма да отиде далеч.

Мъжете са глупаци. Несъмнено. Джуд поклати глава, почука неодобрително с пръст по волана и продължи да кара към къщи. Пиянските кавги по улиците не са от най-забавните занимания; всеки, който ги възприема като такива, отчаяно се нуждае от терапия.

Господи! Той я накара да се почувства като идиотка. Стоеше там ухилен насреща й, а тя попиваше кръвта от устната му и трескаво бъбреше. Нахална усмивка, прецени сега, на едър, силен мъж към глупава, разтреперана жена.

И нещо по-лошо: тя самата се държа като глупава и разтреперана жена. Когато Ейдан нарами онзи мъжага сякаш е торба с перушина, стомахът й определено се сви. Ако не се бе стегнала на секундата, ако не се бе отдалечила достатъчно бързо, вероятно щеше да извика от възхищение.

Колко унизително.

Дали се бе смутил, задето го фраснаха с юмрук по лицето пред нея? Ни най-малко. Изчерви ли се, когато представи пияния глупак в краката си за свой стар и близък приятел? Ни най-малко.

Най-вероятно и в този момент е зад тезгяха на бара забавлява клиентите с разказ за случката и ги разсмива как тя е изпищяла тревожно и как са треперили ръцете й.

Копеле.

Подсмръкна и се почувства по-добре.

При завоя на алеята вече си бе възвърнала убеждението, че се е държала определено достойно и разумно. Ейдан Галахър се показа като глупак.

Лунни цветя, как ли пък не! Затръшна вратата на колата си достатъчно силно, та ехото от резкия звук да се чуе в долината.

Пое си дълбоко дъх, приглади коси и се отправи към портата. В този момент погледът й попадна на прозореца и тя видя жената.

— О, Господи!

Кръвта се дръпна от главата й. Буквално усещаше изтичането на всяка капка. Лунната светлина огряваше нежно светлите коси, бялото лице, дълбоките зелени очи.

Усмихваше се. Красива, затрогваща сърцето усмивка. Направо плени душата на Джуд и почти я изтръгна.

Набра кураж, отмести портата и хукна към вратата.

Отваряйки я със замах, й хрумна, че е забравила да я заключи. Някой е влязъл, докато е била в кръчмата, каза си. Това е обяснението.

С треперещи колене се изкачи бързо по стълбите.

Спалнята се оказа празна, както и всички други помещения из къщата. Бе останал единствено едва доловимият аромат на жената.

Неспокойна, Джуд започна да заключва вратите. Когато отново влезе в спалнята, заключи от вътрешната страна и тази стая.

Съблече се и се сгуши в леглото, но не изгаси светлината. Мина доста време преди да заспи. И сънува скъпоценни камъни: избликваха от слънцето и падаха от небето, а мъж, яхнал крилат снежнобял кон, ги събираше в сребърна торба.

Сипеха се от небето, пилееха се по долините и планините, по езерата и реките, по нивите и мочурищата, с които е осеяна Ирландия. Падаха по бойниците и по кулите на замъците, по дворците и по скромните сламени покриви на къщите, а белите криле на коня сякаш пееха, рееха се из въздуха.

Спря рязко, копитата му докоснаха земята пред белостенната къщурка на хълма, заобиколена с море от цветя.

Тя излезе да го посрещне, а косите й — най-бледо злато — се стелеха по раменете й. Очите й имаха цвета на зелените поля. Колкото нейните коси бяха светли, толкова тъмни бяха косите на мъжа. Той носеше сребърен пръстен с камък, ярък като очите му. Скочи от коня.

Пристъпи към нея и изсипа скъпоценните камъни в краката й. Сред тревата заблестяха диаманти.

— Ето моите чувства и страст към теб — рече той. — Приеми ги — тях и мен. Ще ти дам всичко, което притежавам, че и повече.

— Чувствата и страстта не са достатъчни, нито пък диамантите. — Гласът и звучеше тихо, сдържано; ръцете й бяха сключени. — Обещана съм на друг.

— Ще ти дам всичко. Ще ти дам вечността. Ела с мен, Гуен, и ще ти дам сто живота.

— Не скъпоценни камъни и вечен живот желая аз. — Една-единствена сълза се спусна по бузата й. Беше ярка като диамантите в тревата. — Не мога да напусна моя дом. Не мога да сменя моя свят с твоя. Не и заради всичките ти диаманти, за всичките животи, които ми обеща ти.

Без да промълви дума, той се извърна и възседна коня. И докато се издигаше в небето, тя влезе обратно в къщурката, оставяйки диамантите на земята, сякаш не бяха нищо повече от цветя.

И те наистина се превърнаха в цветя и покриха земята със сладък и нежен аромат.