Нора Робъртс
Даровете на слънцето (4)

Глава 4

За да разчитат на теб, помисли си Джуд, трябва да проявяваш отговорност. А и двете неща се коренят в дисциплината. С тази кратка лекция в главата тя стана на следното утро, приготви си лека закуска и отнесе в кабинета си чайник с чай. Смяташе да работи.

Няма да излезе на разходка по хълмовете, макар денят да бе фантастичен. Няма да седне да мечтае сред цветята, независимо колко красиви изглеждат от прозореца. И определено няма да отиде с колата до селото, за да прекара час-два в безцелно бродене по плажа, колкото и съблазнителна да бе идеята.

Вероятно мнозина ще погледнат на решението й да изследва предаваните от поколение на поколение ирландски легенди в най-добрия случай като на лекомислено начинание, но в задачата определено има хляб, стига да подходи правилно и с ясна мисъл. Устно предаваните приказки и писменото слово са сред устоите на културата в края на краищата.

Не смееше да си признае, че най-скритото й, най-съкровеното й желание е да пише. Да пише разкази, книги — просто да отвори внимателно заключените кътчета на сърцето си и да остави думите и образите да се леят.

Всеки път, когато катинарът на тези кътчета издрънчаваше, тя си напомняше, че това е непрактична, романтична и дори глупава амбиция. По-добре е обикновените хора със средни възможности да се задоволят просто да са разумни.

Изследването, уточняването и анализирането са разумни дейности. Темата, избрана за разработка, сама по себе си беше бунт. Готвеше се да изследва психологическите причини за възникването и разпространението на многовековните митове, характерни за страната на нейните предци.

Те изобилстваха в Ирландия.

Призраци, духове, феи. Колко богато и изобретателно чудо е келтското съзнание! Твърдяха, че къщурката се намира върху хълм на феи — вълшебно място, под което са скрити блестящи дворци.

Ако не й изневеряваше паметта, легендата гласеше, че някои смъртни са били примамвани, дори отвличани, долу в света на феите под хълма и са оставали там сто години.

Не е ли смайващо?

Привидно разумни, обикновени хора твърдяха това без никакво лукавство, и то в навечерието на двадесет и първи век.

Ето каква сила има митът върху интелекта и психиката, реши тя.

До такава степен мощна и въздействаща, че докато бе сама през нощта, за известно време почти го повярва. Музиката на камбанките и вятърът бяха допринесли за това, прецени тя сега: песни, изпълнявани от вятъра, подтикват съзнанието към мечти.

А и онази фигура, застанала на скалите. Мъжки силует, открояващ се на фона на небето и морето, привлече погледа й и накара сърцето й да забие лудо. Можеше да е мъж, който чака любимата си, или е потънал в тъга по нея; принц на духовете, който вплита магия в морето.

Много романтично, реши тя, и много въздействащо.

Независимо кой е бил, независимо кой е вървял по брулените от вятъра скали след полунощ, очевидно е лунатик. Но се замисли за това едва сутринта, защото въздействието на образа я остави да въздиша и потреперва през нощта.

Но подобна лунатичност — няма по-подходяща дума — е част от очарованието на тукашните хора и техните разкази. И тя ще се възползва от нея. Ще я изследва. Ще се потопи в нея.

Набрала инерция, тя се обърна към компютъра си, изоставяйки засега лентите и писмата, и започна материала си.

Според местните жители къщурката се издига на Хълма на феите — едно от многото възвишения в Ирландия, под което тези митични същества живеят в дворци и палати. Хората твърдят, че ако се приближиш до хълм на феи, ще чуеш музиката, която се изпълнява в голямата дворцова зала под тучната зелена трева. А минеш ли над такъв дворец, рискуваш феите да те отвлекат и да те принудят да им се подчиниш.

Спря и се усмихна. Колко лирично и ирландско начало за сериозен академичен трактат. През първата година в колежа редовно оценяваха по-ниско писмените й работи точно заради подобна характеристика: объркани, далеч от основната мисъл на темата, следват нейния поток на разсъждения.

Понеже знаеше колко важни са оценките за родителите й, се научи да избягва цветистите отклонения.

Ала сегашното изложение не пишеше за оценка, пък и това е само чернова. По-късно ще го изчисти. За момента, реши тя, просто ще нахвърли някои мисли и ще сложи основите на анализа.

От разказите на баба си знаеше достатъчно, за да очертае контурите на най-често срещаните митични герои. Задачата й бе да намери подходящи разкази и приказки, да изясни около каква структура се върти всеки легендарен образ и да обясни мястото му в психологията на хората, които им вярват.

Сутринта работи върху основните дефиниции; често добавяше бележки под линия, съотнасящи фигурата към подобни образи в други култури.

Потънала в заниманията си, не чу първото потропване по входната врата. Когато то отекна по-високо, премигна няколко пъти, за да прогони образа на Писога — мъдрата ирландка, неизменно присъствала в повечето села в по ранни времена. Закачи очилата си на деколтето на жилетката и бързо слезе. Когато отвори вратата, Брена О’Тул вече отиваше към пикапа.

— Съжалявам, че те безпокоя — подхвана Брена.

— Не, не ми пречиш. — Как можеше жена с кални ботуши да я сплаши, зачуди се Джуд. — Бях горе в малката спалня. Радвам се, че се отби. Онзи ден не ти благодарих подобаващо.

— О, не е никакъв проблем. Ти заспиваше права. — Брена се извърна от портата и тръгна обратно към къщата. — Настани ли се вече? Имаш ли всичко необходимо?

— Да, благодаря.

Джуд забеляза малката летяща фигура, бодната върху избелялото кепе на Брена. Пак феи и духове, помисли си Джуд и се смая, че такава делова жена носи талисманче.

— Искаш ли да влезеш, да пием чай?

— Би било прекрасно, но имам работа. — Въпреки това Брена изглеждаше готова да поостане за малко на градинската пътека. — Отбих се само да разбера дали се ориентираш и имаш ли нужда от нещо. Минавам оттук по два-три пъти на ден.

— Не се сещам. Всъщност — с кого да се свържа да ми прекара телефонен контакт в малката спалня? Използвам я за кабинет и ще ми е нужен за модема.

— Модем, така ли? За компютъра ли? — Очите й заблестяха с интерес. — Сестра ми Мери Кейт има компютър — в училище учи програмиране. Човек да си помисли, че чрез това нещо е открила лек срещу глупостта, но пък не ме пуска да припаря до него.

— Интересуваш ли се от компютри?

— Обичам да знам как функционират нещата и тя се опасява да не го разглобя. Бих го направила, разбира се. Как иначе да установя как работи? И тя има модем. Изпраща съобщения до някакви наши братовчеди в Ню Йорк и приятели в Галуей. Истинско чудо.

— И така може да се каже, предполагам. И го приемаме вече като даденост.

— Ще предам поръчката ти на когото трябва — продължи Брена. — Рано или късно ще те свържат. — Отново се усмихна. — Рано или късно, но не повече от седмица или там някъде.

— Много ти благодаря. О… Вчера ходих до селото, но изглежда позакъснях — магазините бяха затворени. Надявах се да открия книжарница. Искам да купя някои книги по градинарство.

— Книги по градинарство ли? Брена стисна устни. — Не съм сигурна дали има такова нещо в Ардмор. По-вероятно е да намериш в Дънгарван и положително в Уотърфорд Сити. Но ако искаш да научиш нещо за цветята тук, попитай мама. Тя е страстна градинарка.

При шума от кола Брена хвърли поглед през рамо.

— О, госпожа Дъфи и Бетси Клуни идват да те поздравят с добре дошла. Ще преместя пикапа, за да минат. Госпожа Дъфи вероятно носи сладки — добави Брена. — Всеизвестна е с тях. — Махна жизнерадостно на двете жени в колата. — Просто извикай надолу по хълма, ако имаш нужда от нещо.

— Да, аз…

О, Господи, помисли си Джуд, не ме оставяй насаме с непознати. Ала Брена вече се качваше в пикапа.

Независимо от тясната алея между живите плетове, потегли с прекалено голяма и несъобразена скорост по преценката на Джуд, и изобщо не взе предвид вероятността, колкото и малка да беше, да се натъкне на насрещно движение. После спря на сантиметър от калника на другата кола да побъбри за миг с новите посетителки.

Джуд мислено започна да кърши ръце, когато пикапът пое надолу по пътя, а колата се приближи.

— Добър ден, госпожице Мърей!

Очите на жената зад волана лъщяха като на червеношийка, а светлокестенявите й коси бяха насилствено усмирени — дебел слой лак стягаше в шлем къдриците й, които блестяха силно на слънцето.

Изскочи от колата. Имаше едри гърди, а бедрата й преминаваха в къси прасци и малки ходила.

Джуд се насили да се усмихне и пое към портата като осъдена на смърт. Докато търсеше най-подходящите думи, жената отвори задната врата на колата и заговори едновременно на Джуд и на спътницата си, която слезе. И на целия свят като цяло.

— Аз съм Кати Дъфи от селцето, а това е Бетси Клуни, моя племенница и дете на сестра ми. Сестра ми — Пати Мери — днес е на работа в бакалницата, иначе и тя щеше да дойде да засвидетелства уважението си. Но както казах тази сутрин на Бетси — ако успее да уговори съседката си да погледа бебето, докато двете по-големи деца са на училище, ние просто ще се отбием до къщурката на Хълма на феите и ще кажем добър ден на братовчедката на Старата Мод от Америка.

Изля по-голяма част от словесния поток, докато ровичкаше в задната част на колата, обърнала към Джуд доста впечатляващня си задник, покрит от плат на цъфнали макове. Отново го развъртя, измъквайки се навън със зачервено лице. Държеше покрита форма за торта, а на лицето й грееше сияйна усмивка.

— Малко приличаш на баба си — продължи Кати, — каквато я помня, когато бях момиче. Надявам се да е добре.

— О, да. Благодаря. Много мило от ваша страна да наминете. — Отвори портата. — Моля, влезте.

— Дано сме ти оставили достатъчно време да се настаниш. — Бетси заобиколи колата и Джуд се сети, че предишната вечер я видя в кръчмата, жената от петчленното семейство. Дори тази бегла връзка й помогна по някакъв начин.

— Споменах на лели Кати, че снощи те видях в кръчмата на Галахър. Та решихме, че сигурно вече си готова да ни приемеш и да те поздравим с добре дошла.

— Ти беше със семейството си. Децата ти са много възпитани.

— Ами… — Бетси завъртя ясните си зелени очи. — На този етап няма защо да те разубеждавам. Ти нямаш ли деца?

— Не. Не съм омъжена. Ще приготвя чай, ако искате — предложи тя, когато влязоха.

— Прекрасно. — Кати пое по коридора, очевидно добре запозната с разположението. — Ще си прекараме чудесно в кухнята.

За учудване на Джуд точно така се получи. Прекара приятно с двете жени, които се държаха сърдечно и лесно се смееха. Кати Дъфи се оказа бъбрица и с мнение по доста въпроси, но проявяваше и добро чувство за хумор.

За по-малко от час главата на Джуд гъмжеше от имена, роднински връзки между жителите на Ардмор, враждите между някои семейства, сватосванията и кръщенетата. Ако Катрин Ан Дъфи не знаеше нещо за някого, живял през последния век в околността, значи просто не си заслужаваше да се говори за него.

— Жалко, че никога не си се срещала със Старата Мод — изкоментира Кати. — Беше чудесна жена.

— Баба ми беше силно привързана към нея.

— Бяха като сестри, а не като братовчедки, независимо от разликата във възрастта — кимна Кати. — Баба ти живееше тук като момиче, след като загуби родителите си. Моята майка беше приятелка и с двете. И тя, и Мод почувстваха липсата на баба ти, когато се омъжи и замина за Америка.

— А Мод остана тук. — Джуд огледа кухнята. — Сама.

— Така е било писано. Имаше любим и възнамеряваха да се оженят.

— О? Какво стана?

— Казваше се Джон Магий. Според майка ми бил привлекателен младеж, влюбен в морето. През Световната война отишъл в армията и загинал по бойните полета на Франция.

— Толкова тъжно — вметна Бетси. — Но и романтично! Мод никога не се влюби в друг и често говореше за него, когато й идвахме на гости, макар той да бе мъртъв от три четвърти век.

— За някои — обади се Кати с въздишка — има само един. Никой не се е появил дотогава и никой след това. Но Старата Мод живееше щастливо тук, със спомените и цветята си.

— Къщата е много хубава — отбеляза Джуд.

Кати Дъфи се усмихна и кимна.

— Така е. Ние, които я познавахме, сме щастливи сега тук да живее нейна роднина. Хубаво е, че се мяркаш в селото, опознаваш хората и се срещаш с родственици.

— Родственици ли?

— Роднина си с Фицджералдови. Те са доста много. Моята приятелка Дидри, която живее в Бостън, е от рода Фицджералд, после се омъжи за Патрик Галахър. Вчера беше в тяхната кръчма.

— А, ясно. — Пред очите на Джуд тутакси изплува лицето на Ейдан. Ленивата му усмивка, дивните сини очи. — Ние сме някакви братовчеди.

— Според мен баба ти беше първа братовчедка с пралелята на Дидри — Сара — или май с прабаба й бяха втори братовчедки. Е, няма никакво значение. А колкото до най-големия син на Галахър… Кати направи достатъчно дълга пауза, за да опита една от сладките си, — … по едно време май му беше хвърлила око, а, Бетси?

— Може и да съм го погледнала веднъж-дваж, когато бях на шестнадесет. — Очите на Бетси над чашата се смееха. — А и той може да ме е поглеждал. Но после се впусна в пътешествията си, а и моят Том се появи. Когато Ейдан Галахър се завърна… Е, може и тогава да съм го погледнала, но само да се възхитя на Божието творение.

— Буен беше като младеж, пък изглежда още си е такъв. — Кати въздъхна. — Винаги съм имала слабост към дивото в сърцето на мъжа. А ти имаш ли си възлюбен в Щатите, Джуд?

— Не. — Замисли се за миг за Уилям. Беше ли смятала съпруга си някога за възлюбен? — Никой по-специален.

— Ако не е специален, какъв е смисълът?

Никакъв, помисли си Джуд по-късно, когато изпращаше гостенките си до вратата. Не можеше да твърди, че някога е бил голямата й любов, както Джон Магий за Мод. Двамата с Уилям не бяха специални един за друг.

А беше редно да са. За известно време той представляваше средоточието на живота й. Обичаше го, или поне смяташе, че го обича. По дяволите искаше да го обича и му даде най-доброто от себе си.

Но не се оказа достатъчно. Унизително бе да го осъзнае. Да знае колко лесно, без да се замисля, той наруши току-що дадените обети и я прогони от живота си.

Но, призна си Джуд, и тя не би жалила за него седемдесет години, ако бе умрял героично или трагично. Ако Уилям бе загинал нелепо, тя би била неговата смела вдовица, а не отхвърлената му съпруга.

И колкото и да беше ужасно, осъзна, че предпочиташе да е така.

От кое я заболя повече, питаше се тя сега. Че го загуби или че загуби гордостта си? Каквато и да е истината, няма да разреши подобно нещо да се случи втори път. Просто няма да допусне да встъпи отново в брак, а после да се приспособява.

Този път ще се съсредоточи върху себе си и ще се справя сама.

Нямаше нищо против брака, мина й през ума, докато бавно влизаше вътре. Родителите й имаха стабилен брак, бяха привързани един към друг. Е, вероятно не ги владееше дивата страст, за каквато мнозина мечтаят, но взаимоотношенията им бяха съвсем коректни.

Навярно и тя си бе представяла подобни взаимоотношения с Уилям: спокоен и достолепен брак. Не се получи обаче. И вината бе нейна.

У нея няма нищо специално. Не без притеснение и срам признаваше, че се бе превърнала в навик за него, в част от неговото всекидневие.

Среща с Уилям в сряда в седем за вечеря в един от трите предпочитани от тях ресторанта. В събота среща, за да отидат на театър или кино, след това късна вечеря, последвана от секс. Ако устройваше и двете страни посвещаваха нощта на здравословни осем часа сън, после късна закуска, сливаща се с обяда, и обсъждане на неделния вестник.

Такъв модел прилагаха през периода на „ходенето“ им, а бракът им чисто и просто продължи по същия начин.

Всъщност се оказа толкова лесно да сложат край на този модел като цяло.

Но Господи — как й се искаше тя да бе сложила край на връзката им. Тя да бе събрала куража или енергията. Да беше се впуснала в знойна авантюра в някой евтин мотел. Да беше избягала с банда мотоциклетисти.

Опитвайки се да се види как скача в кожени дрехи и мотоциклет зад гърба на едър, татуиран тип на име Зоро тя се засмя.

— Боже, каква приятна гледка за всеки мъж през днешния априлски следобед. — Ейдан стоеше ухилен насреща до пролука в живия плет, пъхнал ръце в джобовете си. Смееща се жена с цветя в краката. Като се има предвид къде се намираме, човек би си помислил, че е срещнал фея, появила се на повърхността, за да накара цветята разцъфнат.

Докато говореше, тръгна към портата и там спря. Джуд беше убедена, че никога не е виждала по-романтична картина в живота си — Ейдан Галахър с гъсти къдрици, разрошени от вятъра, с ясни и зашеметяващо сини очи, застанал до портата й на фона на далечните скали.

— Но ти не си фея, нали, Джуд Франсис?

— Не съм, разбира се. — Неволно опипа коси, за да се увери, че не е чорлава. — Кати Дъфи и Бетси Клуни току-що ми бяха на гости.

— Разминах се с тях по пътя, докато идвах насам пеша. Казаха, че са прекарали чудесно — пили сте чай и сте яли сладки.

— Дошъл си пеша? От селцето?

— Не е толкова далеч, ако човек обича да ходи, а аз обичам.

И сега тя изглеждаше леко притеснена, отбеляза Ейдан. Сякаш не е съвсем сигурна как да се държи с него.

Е, в момента — установи за себе си той — си приличат в това отношение. Искаше обаче да я накара да се усмихне да види как устните й бавно и стеснително се извиват и как се появяват трапчинките.

— Ще ме поканиш ли в градината, или да си продължа разходката?

Тя бързо се приближи до портата и посегна към резето. Той стори същото. Ръцете му обгърнаха нейните. Бяха топли и твърди. Дръпнаха резето заедно.

— За какво мислеше, че се смееше така?

— Ами… Той още държеше ръката й и тя започна да отстъпва. — Нищо съществено. Останаха сладки от госпожа Дъфи, а има и чай.

Не си спомняше да е виждал жена, толкова подплашена само от факта, че говори с него. Но реакцията й определено му допадна. За да я изпита, тръгна напред, без да пуска ръката й; тя продължи да отстъпва.

— Сигурно вече си хапнала достатъчно. Пък и на мен от време на време ми е нужен въздух, затова тръгвам на някоя от, както хората ги наричат, разходките на Ейдан. Ако не бързаш да влезеш отново вътре, да поседим малко на площадката.

Свободната му ръка се протегна напред, докосна я по бедрото и спря отстъплението й.

— Ще стъпчеш цветята — рече той. — Грехота е да ги смачкаш.

— О… — Предпазливо се отдръпна. — Колко съм непохватна.

— Не бих казал. Просто си малко нервна. — Независимо от странното удоволствие да я види объркана и напрегната, изпита потребност да я успокои и да накара да се отпусне.

С пръсти, преплетени в нейните, той я завъртя грациозно — тя само премигна, озовавайки се с лице към него.

— Чудех се — продължи той, докато я отвеждаше към площадката, — дали ще ти е интересно да чуеш приказките, които аз знам. За статията ти.

— Да, много. Тя въздъхна облекчено и седна на пейката. — Сутринта започнах работа… по материала… Искам да видя как се получава, да очертая контурите, основната структура.

Обгърна колене с ръце и погледна към него. Видя, че наблюдава.

— Какво има?

Той вдигна вежди нагоре.

— Нищо. Слушам те. Харесва ми да те слушам. Произношението ти е толкова прецизно, американско.

— О… — Прочисти гърло и отново се загледа напред, сякаш трябваше да следи внимателно цветята да не избягат. — Докъде бях стигнала? Да… Структурата. Различните аспекти, които искам да засегна. Фантастичните елементи също така, разбира се, но и социалните, културните, сексуалните страни на традиционните митове. Обичайната им употреба е за развлечение, за откриване на сходство, за предупреждение.

— За предупреждение ли?

— Да. Майките разказват на децата си за феите в тресавищата, за да ги предпазят да не се разхождат по опасни места, или им шепнат за зли духове и други такива, за да ги накарат да слушат. Има много — всъщност те са по-голямата част — легенди за проявено милосърдие.

— Ти кои предпочиташ?

— Ами… — Леко се запъна. — И двете, предполагам, в зависимост от настроението.

— Имаш ли много?

— Много какво?

— Много различни настроения. Според мен — да. Очите ти са пълни с униние.

„Ето — отбеляза си наум той, — това я накара отново да ме погледне.“

Силните присвивания в корема започнаха отново и тя отмести поглед. Бързо.

— Не. Всъщност не изпадам често в унило настроение. Както и да е… Става въпрос за деца, грабнати от люлката и подменени с други… деца, изядени от великани. През изминалия век са променяли цели части и финала на приказките, за да се стигне до „и живели щастливо во веки веков“. А ранните им варианти всъщност съдържат кръв, убийства и изяждане. Психологически това отразява промените в културата на нашите общества — желанието на родителите какво да чуят и в какво да вярват децата им.

— А ти в какво вярваш? Една приказка си е просто приказка, но при щастлив завършек е по-малко вероятно детето да сънува кошмари. Майка ти разказвала ли ти е как феите подмамват деца?

— Не. — Представата за това накара Джуд да се разсмее. Но баба ми го правеше. По много забавен начин. Ти, предполагам, разказваш по същия забавен начин.

— Още сега ще ти разкажа една, стига да нямаш нищо против да повървиш с мен до селото.

— Пеша? — Тя поклати глава. — Но това са километри.

— Не повече от три.

Изведнъж страшно му се прииска да повървят заедно.

— Хайде, така ще изразходваш част от сладките на госпожа Дъфи. Ще ти предложа и вечеря. Днес в кръчмата има еленска яхния. Много я харесват. А после ще се погрижа някой да те прибере с кола.

Плъзна поглед към него, но го измести. Звучеше страшно спонтанно — ставаш и тръгваш. Никакви планове, никакви предварителни уговорки. Което, разбира се, бе истинската причина да не постъпи така.

— Звучи изкусително, но наистина е редно да поработя още малко.

— Тогава ела утре. — Хвана я за ръка и я издърпа да се изправи на крака. — В събота вечер в кръчмата свири музика.

— И снощи имаше музика.

— Става въпрос за нещо повече — уточни той. — Ще бъде малко… по-структурна, както би казала ти. Ще дойдат истински музиканти от Уотърфорд Сити. Ще ти достави удоволствие, а и как ще пишеш за легендите на Ирландия, без да споменеш музиката на страната? Затова ела утре вечер в кръчмата, а в неделя аз ще дойда при теб.

— Ще дойдеш при мен ли?

Той отново се усмихна: съзнателно бавно, подкупващо.

— За да ти разкажа приказка за статията ти. Неделя следобед удобно ли ти е?

— О, да, чудесно. Идеално.

— Е, тогава приятен ден, Джуд Франсис. Тръгна към портата, но там се извърна. Очите му бяха някак по-сини, когато се срещнаха с нейните. — Ела в събота. Приятно ми е да те гледам.

По лицето й не трепна и мускул: нито когато той отвори портата, нито когато излезе и тръгна по пътя. Нито дори след като беше отвъд живия плет и вървеше към селото!

Да я гледа ли? Какво точно имаше предвид?

Да не би да започваше нехаен флирт? Но не я гледаше така, сякаш само се закачаше, помисли си тя, разхождайки се напред-назад по тясната пътека. Но, всъщност откъде да знае как гледа изобщо, след като го вижда едва за втори път?

Очевидно става въпрос точно за това. Нехайна, неангажираща закачка за мъж, който по принцип има навика да флиртува.

— … Бих искал да те видя в кръчмата в събота… Намини — промърмори тя. — Само това е искал да каже. И, по дяволите, защо постоянно анализирам нещата?

Раздразнена на себе си, се отправи обратно към къщата и решително затвори вратата. При тези думи всяка разумна жена би отвърнала на усмивката му, сигурно, донякъде би откликнала и на флирта. Това е безобидна направо несъзнателна реакция. Освен ако не е невротичка.

Каквато точно си ти, Джуд Ф. Мърей. Невротичка. Не можа ли да си отвориш идиотската уста и да кажеш нещо като: „И на мен ми е приятно да те гледам.“ Но не — ти просто стоиш там все едно те е прострелял между очите.

Джуд спря и вдигна ръце нагоре със затворени очи. Сега не само си говореше сама. Мъмреше се и сякаш беше двама души.

Няколко пъти си пое дълбоко въздух, успокои се и реши, че наистина иска още една от онези сладки с глазура, просто да разсее натрупалото се в нея напрежение.

С твърда крачка се отправи към кухнята, глуха към тихия придирчив глас в нея, който нашепваше, че прави това като компенсация. Е, и какво от това? Щом един адски привлекателен, почти непознат мъж раздвижва хормоните й, тя възнамерява да се утеши с нещо сладко.

Грабна курабийката с бледорозова глазура, но тутакси се извъртя — нещо изтрополя силно до задната врата. Неволно изпищя при вида на косматата физиономия и дългите зъби. Сладката полетя във въздуха, а после тупна с глазурата надолу в краката й.

Времето, през което курабийката беше във въздуха, се оказа достатъчно да осъзнае, че съществото на задната врата не е чудовище, а куче.

Господи! Милостиви Боже! Какво й е на тази страна? На всеки две минути някой застава на вратата ти.

Прокара пръсти през косата си, разбърка къдриците, а после тя и кучката се вторачиха една в друга през стъклото.

Животното имаше огромни кафяви очи и Джуд ги прецени като пълни по-скоро с надежда, отколкото със заплаха. Вярно, зъбите й бяха оголени, но езикът бе изплезен. Едрите лапи вече бяха изцапали стъклото с кал, но когато излая приятелски, Джуд се предаде.

Тръгна към вратата и кучката изчезна. Джуд отвори и я намери отпред: седеше възпитано на площадката, биеше по пода с опашка и гледаше нагоре към нея.

— Ти си кучето на О’Тул, нали?

Животното явно схвана това за покана и влезе в кухнята, оставяйки кална диря след себе си. После направи услуга на Джуд излапа падналата сладка преди да се отправи към камината, където седна на задните си лапи.

— Днес не ми се палеше огън тук — обясни Джуд. Отиде при камината и протегна ръка да види какво ще предприеме кучката. Животното я помириса кротко, а после я побутна с нос така, че да настани ръката й на главата си, Джуд се разсмя. — Много си умна.

Изпълни указанието и почеса кучето между ушите. Никога не бе имала куче. Майка й отглеждаше два зли сиамски котарака и ги глезеше като царски особи.

Представи си как кучката е посещавала Старата Мод, свивала се е на кълбо до огъня в кухнята и от време на време е правила компания на възрастната дама. Дали кучетата изпитват тъга, когато умре някой техен приятел, запита се тя и се сети, че тепърва й предстои да изпълни обещанието си и да занесе цветя на гроба на Мод.

Предишната вечер разпита къде се намира това-онова в селото. Мод беше погребана над морето, отвъд пътеката, която минаваше близо до хотела и отвеждаше към руините и параклиса на свети Деклан.

Дълга разходка през красива местност, помисли си тя.

Джуд импулсивно грабна цветята от бутилката върху кухненския плот и кимна на кучката.

— Искаш ли да отидем да посетим Старата Мод?

Кучето излая, надигна се и докато се отправяха заедно към задната врата, Джуд се запита кой кого води всъщност.

Беше много живописно и провинциално. Докато пресичаше хълмовете с жълтата кучка по петите, стиснала китка за гроба на старата роднина, Джуд си представи, че това е част от обичайната седмична програма. Ирландска селянка, съпроводена от преданото си куче, отива да изрази почитта си към далечна братовчедка.

Беше нещо, което щеше да превърне в навик — е, ако наистина се сдобие с куче и заживее тук постоянно.

Действаше й успокоително да е на въздух, да наблюдава как кучето се втурва да подуши Бог знае какво, да долавя онези прекрасни признаци на пролетта, цъфналия жив плет, песента на птиците.

Морето боботеше. Скалите се издигаха величествено.

С наближаването към параклиса слънцето се показа през облаците и огря тревата и камъните. Трите каменни кръста хвърляха сенки, а кладенецът със свещената си вода се намираше под тях.

Тук поклонници са се мили, припомни си тя прочетеното в туристическия справочник.

Мястото е изключително красиво, помисли си. И затрогващо, сякаш разбираше живота, смъртта и онова, което ги свързва.

Независимо от вятъра, въздухът й се стори по-топъл, все едно беше лято, а ароматът на цветята сред тревата и върху пръстта над мъртвите, я омая. Чу жуженето на пчели и чуруликането на птици. Звуците бяха сочни и мелодични.

На неравната земя тревата растеше висока, зелена и дива. Малки груби камъчета очертаваха древни гробове и сякаш се губеха в растителността, сред старите гробове имаше и един нов. Старата Мод бе предпочела да бъде заровена тук почти сама, на хълм с изглед към спретнатото селце, към синьото море и зелените възвишения, преливащи в далечните планини.

Върху каменна поставка сред руините стоеше продълговато пластмасово сандъче с ярки червени цветя. Видът им трогна сърцето на Джуд.

Хората така често забравят, мина й през ума, но това не важи за тези тук. Тук хората помнят и уважават спомените с цветя за мъртвите.

Мод Алис Фицджералд гласеше скромният надпис. Мъдра жена, беше издялано под името, а най-отдолу — датите на дългия й живот.

Странен надгробен надпис, помисли си Джуд, приклякайки до малкото възвишение. Там вече имаше цветя — малка китка ранни виолетки — леко повехнали. Джуд сложи своя букет до тях. Отпусна се и седна на пети.

— Аз съм Джуд — подхвана тя. — Внучка на братовчедка ти Агнес. Онази от Америка. Отседнала съм за известно време в къщата ти. Наистина е прекрасна. Съжалявам, че никога не сме се срещали, но баба често разказваше за времето, което сте прекарали заедно. И колко си била щастлива за нея, когато се омъжила и заминала за Америка. Но ти си останала тук, у дома.

— Беше прекрасна жена.

Сърцето на Джуд подскочи и тя рязко вдигна глава. Очите й срещнаха дълбоки сини очи върху привлекателно лице — гладко и младежко. Тъмните му коси стигаха почти до раменете. Крайчетата на устните бяха извити в дружелюбна усмивка, когато пристъпи напред към гроба до Джуд.

— Не ви чух. Не знаех, че сте тук.

— Човек стъпва леко по светите места. Не исках да ви изплаша.

— Не ме изплашихте. — „Само дето не припаднах от страх“ — помисли си. — Просто ме стреснахте. Отметна косите, които вятърът бе разпилял по челото й. — Познавахте ли Мод?

— Разбира се, че я познавах. Прекрасна жена, както казах. Живя пълноценен и благодатен живот. Хубаво е, че сте й донесли цветя, защото тя ги обожаваше.

— Те са нейни. От градината й са.

— Аха. — Усмивката му стана още по-широка. — Така е още по-добре. — Положи ръка върху главата на кучето седнало кротко до краката му. Джуд забеляза как на пръста му проблесна пръстен. Син камък в сребърен обков. — Чакала си много, преди да се върнеш при корените си.

Тя свъси вежди и присви очи от слънцето — струваше й се, че сега грее по-силно. Толкова силно, че не виждаше съвсем ясно.

— О, имате предвид да дойда в Ирландия ли? Май е така.

— Това е място, където човек може да погледне в сърцето си и да види кое има най-голямо значение. — Сега очите му бяха кобалтови, напрегнати, хипнотични. — Избирай — подкани я той. — Избирай внимателно, Джуд Франсис, защото няма да си единствената засегната.

Ароматът на цветята, тревата, земята се завихриха около главата й и тя се почувства опиянена. Слънцето зад гърба и печеше безмилостно и направо я изгаряше. Вятърът засили, сякаш придоби нова енергия.

Беше готова да се закълне, че чува гайди, а бързия вятър подема музиката.

— Представа нямам за какво говорите. — Замаяна, вдигна ръка и я постави на челото си. Затвори очи.

— Ще разбереш.

— Видях ви в дъжда. — Продължаваше да се чувстваше замаяна. — На хълма, в дъжда.

— Знам. Ние те чакаме.

— Чакате ме? Кои? — Вятърът утихна така внезапно, както се бе разбунтувал, а музиката заглъхна и скоро се възцари тишина. Тръсна глава, за да я избистри. — Съжалявам. Какво казахте?

Но когато отново отвори очи, видя, че е сама с тишината на смъртта и голямата жълта кучка.