Нора Робъртс
Даровете на слънцето (3)

Глава 3

Светлините в кръчмата на Галахър бяха приглушени, а огънят пламтеше весело. Така предпочитаха клиентите през влажните вечери на започващата пролет. В кръчмата обслужваха и се съобразяваха с клиентите повече от сто и петдесет години. На това място предлагаха хубава светла и тъмна бира, чисто уиски на разумна цена и уютна обстановка, където да се насладиш на халбата или чашата.

Когато Шамъс Галахър, заедно с добрата си жена Мег, откри заведението си в хиляда осемстотин четиридесет и второ лето Господне, уискито може да е било и по-евтино. Ала човек трябва да си изкарва парите, колкото и да е гостоприемен. Затова сега уискито бе по-скъпо, но го сервираха с не по-малката надежда, че ще му се насладят.

Отваряйки заведението, Шамъс вложи в него всичките си упования и всичките си спестявания. Лошите моменти бяха повече от добрите, а веднъж развихрилата се над морето буря отвя целия покрив и го отнесе чак в Дънгарван.

Или поне така обичаха да разказват някои, след като изпият повече от едно-две ирландски питиета.

И въпреки това кръчмата просъществува, забила корени в пясъците на Ардмор — първородният син на Шамъс зае мястото на баща си зад стария тезгях от кестеново дърво, после го смени синът му и така нататък.

Поколение след поколение семейство Галахър обслужваше съселяните си. Преуспяха и разшириха бизнеса. Сега, през влажните вечери, тук се стичаха много хора, за да се разведрят с малко бира след усиления труд през деня. Освен пиене се предлагаше и храна. Но в заведението се грижеха не само за тялото, но и за духа — често вечер имаше музика, за да радва сърцето.

Рибарското селище Ардмор зависеше изцяло от щедростта и капризите на морето. Заради живописното си местоположение и прекрасните плажове негова гордост разчиташе и на туристи. И се съобразяваше и с техните капризи.

Кръчмата на Галахър бе един от притегателните центрове. В добри или лоши моменти, при изобилен улов на риба или при вилнееща в залива буря, когато никой не смееше да излезе да хвърли мрежи, вратите на заведението бяха отворени.

Дим и аромат на уиски, вкусни ухания на яхнии и мирис на мъжка пот се бяха пропили дълбоко в тъмното дърво, така че мястото лъхаше на живот. Тъмночервена тапицерии покриваше пейките и столовете, а потъмнели месингови кабъри задържаха тъканта.

Таваните бяха високи, а полиците — без стъкла; в не една съботна вечер, когато музиката свиреше високо, те се клатеха. По пода, протъркан от ботушите на мъжете, тук-там се виждаше изгорено от случайно паднало огънче от камината или от цигара. Но беше чист и четири пъти в годината, независимо дали имаше нужда или не, го полираха до блясък.

Гордостта на заведението беше големият, масивен тезгях на бара. Старият Шамъс го бе изработил собственоръчно от кестен. Хората разправяха, че дървото било поразено от гръм през деня на слънцестоенето. Затова то обладавало някаква магия и всеки седнал там, веднага започваше да се чувства по-добре.

По дългата, облицована с огледала стена зад тезгяха, бяха наредени всевъзможни бутилки. И всичките грееха от чистота и лъщяха като нови монети. Галахър поддържаха кръчмата оживена, но прилежно се грижеха за спретнатия й вид. Миеха пода, бършеха прахта и никога не поднасяха питие в мръсна чаша.

В камината горяха парчета торф, защото това очароваше туристите, а имаше значение дали те просто наминават, или се заседяват. През лятото и ранната есен идваха на тълпи да се насладят на плажовете. Макар през зимата и в началото на пролетта да пооредяваха, пак имаше посетители, които се отбиваха в кръчмата, за да изпият по чаша, да чуят някоя мелодия или да хапнат от пикантните месни пайове, с които заведението бе прочуто.

Редовните посетители се появяваха малко след вечеря обичаха да си поприказват, да разменят клюки, да изпият по халба „Гинес“. Някои вечеряха тук, но обикновено при специален случай, особено ако ставаше въпрос за семейство. По-често клиент се оказваше самотен мъж, наситил се на собствените си манджи или зажаднял да пофлиртува с Дарен Галахър, която обикновено откликваше с готовност.

Дарси обслужваше бара, сервираше по масите и работеше в кухнята. Кухнята обаче най-малко я привличаше, затова при всяка възможност оставяше там да действа брат й.

Онези, които познаваха семейство Галахър, възприемаха Ейдан, най-възрастният, за негова глава, особено след като родителите очевидно предпочитаха да останат в Бостън за постоянно. Повечето бяха съгласни, че той вече се бе поукротил, бе зарязал склонността си към скитничество и сега се грижеше наистина добре за семейната кръчма. Шамъс би се гордял.

Самият Ейдън бе доволен и от работата си, и от мястото, където се намираше. По време на безбройните си пътувания научи доста за себе си и за живота. Слабостта към широкия друм идваше от страна на рода Фицджералд — поне така се говореше — понеже, преди да се омъжи, майка му бе пътувала доста по света и си бе изкарвала прехраната с гласа си.

Още като осемнадесетгодишен метна раница на гърба си и пропътува родината си нашир и надлъж, а после — Англия, Франция, Италия и дори Испания. Прекара цяла година в Америка, смаян от планините и прериите на запад, изнемогвал от жегите на юга и замръзвал от студа на севера.

Той, брат му и сестра му наследиха музикалния талант на майка им. Често си бе изкарвал вечерята с песни или с работа на бара — според случая. Видя всичко, за което бе копнял, и се върна отново вкъщи — много видял мъж на двадесет и пет.

През последните шест години въртеше кръчмата и живееше в помещенията над нея.

Но чакаше. Не знаеше какво точно, но беше наясно, че чака нещо.

Дори сега, докато наливаше внимателно халба „Гинес“ и надаваше ухо към разговорите, та при необходимост да се намеси с коментар, част от него — търпелива и наблюдателна — стоеше нащрек. Онези, които биха се вгледали по-отблизо, щяха да установят колко наблюдателни са очите му, сини като проблясване на мълния, под вежди така тъмни, както тезгяха, зад който работеше.

В изсеченото му келтско лице с дивна привлекателност се бяха намесили и фините гени на родителите му — дълъг, прав нос, добре оформена, съблазнително чувствена уста и широка брадичка със загатната трапчинка.

Имаше снажната снага на побойник: широки рамене, дълги ръце и тесен ханш. Голяма част от младостта си прекара, раздавайки юмруци или поемайки удари. Не се срамуваше да го признае, защото според него беше забавно. А и бе въпрос на гордост, тъй като за разлика от брат му Шон, носът на Ейдан никога не бе чупен при сбиване.

Все пак спря да си търси белята, превърна се от юноша в мъж. Оглеждаше се и вярваше, че ще разбере кога е открил онова, което чака, — стига да го зърне.

Веднага забеляза Джуд при влизането й, първо като кръчмар, а после като мъж. В елегантното си сако и тесните панталони изглеждаше спретната, но по напрегнатото й лице можеше да се заключи, че се бе загубила — големите й очи оглеждаха помещението както сърна би търсила нова пътека в гората.

Хубаво същество, прецени я той, както правят повечето мъже при вида на привлекателно женско лице и фигура. И понеже бе виждал много лица, забеляза също, че докато стои прикована на прага, сякаш се готви всеки момент да се извърне и да побегне, че тя е кълбо от нерви.

Видът й, поведението й, мигом приковаха интереса му и една тиха, приятна топлина се разля по вените му.

Тя изправи рамене с решително движение, което го развесели, и се насочи към бара.

— Добър вечер и на теб — поздрави той и плъзна кърпа по тезгяха, за да забърше случайните пръски. — Какво ще желаеш?

Тя понечи да отговори, да помоли учтиво за чаша бяло вино. В този момент обаче той се усмихна — бавна, ленива усмивка, която изви крайчетата на устните му, и по необясними причини накара сърцето й да потрепери, а в главата й да се появи странно жужене.

Да, тук всички изглеждат наистина великолепно — стрелна се несъзнателно в ума й.

Той не изгаряше от нетърпение да чуе поръчката й — просто се наведе непринудено напред и приближи привлекателното си лице към нейното.

— Да не би да си се загубила, скъпа?

Тя си представи как се стопява, как се свлича на пода като локвичка хормони и течна похот. Засрамена от появата на подобен образ, се взе в ръце.

— Не. Не съм се загубила. Ще получа ли чаша бяло вино? „Шардоне“, ако има.

— Ей сега — обади се той, но не помръдна. — Значи си американка. Да не си младата американска братовчедка на Старата Мод, която е дошла да поживее известно време в къщата й?

— Да. Казвам се Джуд. Джуд Мърей.

По инерция протегна ръка за поздрав и леко се усмихна — по страните й за миг се появиха трапчинките.

Открай време Ейдан имаше слабост към трапчинки върху привлекателно лице.

Пое ръката й, но не се здрависа. Просто я задържа, продължи да се взира в лицето й и — тя бе готова да се закълне, че накара костите й да омекнат.

— Добре дошла в Ардмор, госпожице Мърей, и в заведението на Галахър. Аз съм Ейдан и кръчмата е моя. Тим, отстъпи място на дамата. Къде са ти добрите маниери?

— О, не, няма…

Ала Тим, едър мъжага с гъсти, стоманени на цвят коси, се плъзна от стола.

— Извинете.

Отмести поглед от спортното предаване по телевизора, поставен в края на тезгяха, и й намигна приятелски.

— Освен ако не желаеш да седнеш на маса — добави Ейдан, докато тя продължаваше да стои объркана.

— Не, не. Тук е чудесно. Благодаря.

Покачи се на столчето, опитвайки се да прикрие смущението си, понеже бе станала център на внимание. Докато преподаваше, именно това я безпокоеше най-много: всички онези извърнати към нея лица, които очакват да е задълбочена и блестяща.

Точно когато тя реши, че ръката й ще се разтопи в неговата, той я пусна и взе халбата бира изпод чучура, за да я плъзне към очакващия я с радост клиент.

— И как ти се струва Ирландия? — попита той, като се обърна към полицата пред огледалото, за да вземе бутилка вино.

— Прекрасно е.

— Е, тук всички биха се съгласили с теб.

Не сваляше очи от Джуд.

— Как е баба ти?

— О! — Джуд остана смаяна от умението му: отля от виното без да гледа в ръцете си и го постави точно пред нея. — Много е добре. Познаваш ли я?

— Да. Майка ми е от рода Фицджералд и е братовчедка на твоята баба трета или четвърта, струва ми се. Така че и ние с теб сме братовчеди. — Почука с пръст по чашата й. — Slainte, братовчедке Джуд.

— Ами… Благодаря.

Тя тъкмо надигна питието си и отзад се разнесоха викове. Ясен като черковна камбана женски глас обвиняваше някого, че е проклет идиот с мозък колкото на тиква. В отговор раздразнен мъжки глас изрази предпочитание да е скапана тиква, вместо да е тъп като пръстта, в която расте.

Никой не изглеждаше особено изненадан от виковете и ругатните, нито от последвалия трясък, при който Джуд подскочи и разля малко от виното по ръката си.

— Още двама от твоите братовчеди — обясни Ейдан, поемайки отново мократа ръка на Джуд, за да я избърше внимателно. — Сестра ми Дарен и брат ми Шон.

— Е, не е ли редно някой да види какво точно става?

— Какво да става?

Очите й се разшириха: виковете отзад ставаха все по-високи и по-високи.

— Само да метнеш чинията по мен, усойнице, и се кълна, че…

Заканата приключи с яростна ругатня в момента, когато нещо се разби в стената. Секунди по-късно през вратата зад бара се показа жена. Носеше поднос с храна и, макар и зачервена, изглеждаше доволна.

— Даде ли му да разбере, Дарси? — полюбопитства някой.

— Не. Наведе се.

Тръсна глава и размята кичури гарвановочерни коси. Буйният темперамент й отиваше. Ясните й сини очи сияеха, а плътните й устни бяха нацупени. Отнесе подноса до петчленно семейство. Докато сервираше, се наведе да чуе какво й казва жената, после отметна глава и прихна.

И смехът й отиваше, установи Джуд.

— Ще удържа стойността на чинията от заплатата ти — уведоми я Ейдан, когато тя се приближи до бара.

— Нямам нищо против. Струваше си всяко пени. Щеше да е още по-добре, ако бях попаднала в целта. Семейство Клуни искат още две коли, една джинджифилова бира и две обикновени — голяма и малка халба.

Ейдан започна да изпълнява поръчката.

— Дарси, това е Джуд Мърей от Америка. Отседнала е в къщурката на Старата Мод.

— Приятно ми е да се запознаем. — Живият интерес в очите на Дарси бързо измести буйния й гняв. Издадените напред устни се разтеглиха в ослепителна усмивка. — Добре ли се настани?

— Да, благодаря.

— От Чикаго си, нали? Харесва ли ти там?

— Градът е много красив.

— И пълен с прекрасни магазини, ресторанти и какво ли още не. С какво си изкарваш прехраната в Чикаго?

— Преподавам психология.

Преподавах, помисли си Джуд, но й бе трудно да го обясни, особено след като вниманието на всички отново се съсредоточи върху нея.

— О, така ли? А и може да се окаже полезно. — Красивите очи на Дарси сияеха от веселие, премесено с капчица злорадство. — Дали ще намериш време да прегледаш главата на брат ми Шон? Там нещо не е наред по рождение. — Взе подноса с напитки, който Ейдан побутна към нея, а после му се ухили. — Всъщност чиниите бяха две. И двата пъти не го уцелих, но втория път за малко да успея.

Тръгна да отнесе питиетата и да вземе нови поръчки. Ейдан сложи две халби под чучура, за да налее „Гинес“, после вдигна вежди и попита Джуд: Не ти ли харесва виното?

— Какво? — Погледна надолу и забеляза, че едва го е докоснала. — Напротив. Хубаво е. — Отпи от учтивост, усмихна се и трапчинките пак оживяха срамежливо. — Направо е чудесно. За момент нещо се разсеях.

— Няма смисъл да се притесняваш за Дарси и Шон. Шон е чевръст в краката, но сестра ни няма грешка в ръцете. Ако е възнамерявала да го удари, най-вероятно щеше да успее.

Джуд издаде неопределен звук. След малко в предната част на заведението някой засвири на малък акордеон.

— Имам братовчеди в Чикаго. — Говореше Тим, застанал зад нея в очакване на втората си халба бира. — Демпси, Мери и Джак. Случайно да ги познаваш?

— Не, съжалявам.

Джуд се нагласи по-удобно на стола и извърна лице към него.

— Чикаго е голям град. Братовчед ми Джак и аз бяхме момчета, когато той замина за Америка. Работи при вуйчо си в завод за пакетиране на месо. Там е вече десетина години. Страшно се оплаква от острия вятър и зимите, но няма намерение да се връща. — Пое халбата от Ейдан с благодарност и плъзна монетите към него. Ейдън, ти си бил в Чикаго, нали?

— По-скоро минах оттам. Езерото си го бива. Изглежда голямо като море. Вятърът те пронизва като нож, но доколкото си спомням, там можеш да получиш пържола, която ще те накара да се разплачеш от благодарност, че Бог е създал кравата.

Приказваше, но не спираше да работи: подготви още един поднос с поръчки, наливаше халби от чучура, отвори бутилка американска бира за някакво момче, чийто вид подсказваше, че е по-редно да пие млечен шейк.

Музикантът подхвана по-живо парче. Вземайки подноса от тезгяха, Дарси запя така, че накара Джуд да се вторачи в нея с възхищение и завист.

Не само заради гласа — сам по себе си поразително ясен, — но и заради лекотата, с която пееше пред хората. В песента се разказваше за умираща в мизерия стара мома. От погледите на мъжете в помещението — като се започне от десетгодишния Клуни и се стигне до приличащия по-скоро на скелет престарял мъж, седнал в най-отдалечения край на бара, ставаше очевидно, че подобна съдба никога няма да сполети Дарси Галахър, заключи Джуд.

Посетителите се присъединиха към песента и халбите започнаха да се изпразват по-бързо.

Първата мелодия преля във втора — ритъмът почти не се промени. Ейдан подхвана песен за жена в траур. Запя така гладко, че Джуд неволно го зяпна. Гласът му бе богат като на сестра му и красив по същия непринуден начин.

Докато пееше, напълни халба със светла бира, после, плъзгайки я по тезгяха, и намигна. Тя усети как руменина залива лицето й — какво унижение: да те видят, че зяпаш откровено, — но разчиташе, че не особено ярката светлина е прикрила изчервяването й.

Вдигна чашата си — стараеше се да изглежда спокойна, сякаш често седи в барове, където спонтанно подхващат песни, а мъже с вид на антични статуи й намигат от всички посоки. И откри, че чашата й е пълна. Загледана в нея се намръщи — беше сигурна, че на малки глътки е изпила поне половината. Но понеже Ейдан се намираше в другия край на бара, а тя не желаеше да прекъсва нито работата му, нито песента му, сви рамене и се наслади на питието.

Вратата към кухнята — поне тя предполагаше, че води натам — се отвори отново. Изпита единствено благодарност, задето никой не й обръща внимание в момента, защото беше сигурна, че зяпна по най-неприличен начин, а очите й се разтвориха широко. Показа се мъж, който сякаш бе слязъл от снимачната площадка на филм за древни келтски рицари — спасители на кралства и невинни девици.

Износените джинси и тъмният пуловер още повече подчертаваха стройното му тяло. По яката на пуловера се спускаха кичури от черни като нощта коси. Очи с цвят на замечтано езеро искряха от веселие. Устните му бяха като на Ейдан — плътни, силни и чувствени, а носът му бе леко изкривен — точно колкото да го лиши от чертите на съвършенството.

Забеляза прясната резка на дясното му ухо и предположи, че това е Шон Галахър, който не се е отместил достатъчно бързо.

Мина грациозно през помещението, за да сервира храната върху подноса в ръката му. После, със светкавично движение, от което Джуд затаи дъх в очакване да се разрази битка, сграбчи сестра си, обърна я с лице към себе си и я понесе в сложен танц.

Какви хора, изуми се Джуд: в един миг се ругаят, а в следващия танцуват и се смеят заедно!

Постоянните посетители на заведението подсвиркваха с уста, ръкопляскаха и тропаха с крака. Танцът се вихреше в непосредствена близост до Джуд и тя долови повея на въртящите се тела. Когато свърши, Дарси и Шон се прегърнаха топло и се ухилиха един другиму.

След като целуна сестра си отривисто по устата, той извърна глава и разгледа Джуд най-дружелюбно.

— И кой е това, изплувал от нощта и попаднал в заведението на Галахър?

— Джуд Мърей, братовчедка на Старата Мод — обясни Дарси. А това е брат ми Шон, който отчаяно се нуждае от професионалната ти помощ.

— О, Бренда ми каза, че те е срещнала, когато си пристигнала. Джуд Ф. Мърей от Чикаго.

— Какво означава Ф-то? — поиска да узнае Ейдан.

Джуд извърна глава да го погледне и се почувства леко замаяна.

— Франсис — отвърна тя.

— Видяла е лейди Гуен — обяви Шон и преди Джуд да успее отново да обърне глава, всички в кръчмата бяха замлъкнали.

— Така ли? — Ейдан изтри ръце в кърпата, остави я настрана и се облегна на тезгяха. — Е, и?

Последва пауза, изпълнена с очакване. Притеснена, Джуд се опита да я запълни.

— Не, просто ми се стори, че видях… Валеше… Вдигна чашата и отпи сериозна глътка, молейки се музиката да започне отново.

— Ейдан е виждал лейди Гуен да се разхожда по скалите.

Джуд се вторачи в Шон, после в Ейдан.

— Виждал си призрак? — отчетливо изговори думите тя.

— Докато се разхожда и докато чака, плаче. И този звук пронизва сърцето ти и го кара да кърви.

Част от нея искаше да се остави музиката в гласа му да я понесе, но премигна и тръсна глава.

— Но не вярваш истински в призраци, нали?

Той вдигна нагоре добре оформените си вежди.

— Защо да не вярвам?

— Защото… не съществуват.

Ейдан се засмя гърлено и звънко, а после разкри тайната на вечно пълната й чаша — просто я доля.

— Бих искал да чуя какво ще кажеш, след като поживееш тук месец. Баба ти не ти ли е разказвала историята за духовете на лейди Гуен и Карик?

— Не. Всъщност, даде ми няколко записа и писма, както и списания с материали за легенди и митове. Аз… Намислила съм да напиша статия за ирландския фолклор и неговото място в психологията на културата.

— Браво. — Не си даде труда да прикрие колко го развесели, дори след като видя, че тя свъси вежди. Намираше цупенето й за привлекателно. — Дошла си на подходящо място за такъв чудесен проект.

— Редно е да й разкажеш за лейди Гуен — обади се Дарси. А и други истории, Ейдан. Ненадминат си в това отношение.

— Добре, но друг път. Ако, разбира се, ти е интересно, Джуд Франсис.

Беше начумерена и си даде сметка, че е и леко пияна. Призова цялото си достойнство, за да кимне.

— Естествено. Искам да включа в изследването си местен колорит и приказки. С удоволствие ще си уговоря час… който ти е удобен.

Усмивката му — бавна, непринудена — се появи отново. Действаше й зашеметяващо.

— О, ние не сме толкова официални тук. Просто ще намина край теб и, ако не си заета, ще ти разкажа някои от приказките, които знам.

— Добре. Благодаря.

Отвори чантата си, за да извади пари, но той положи ръце върху нейните.

— Не е нужно. Заведението те черпи за добре дошла.

— Много мило.

Щеше й се да знае точно колко от виното за добре дошла кръжи в момента из кръвоносната й система.

— Пак да дойдеш — покани той, когато тя се изправи.

— Непременно. Лека нощ. — Огледа помещението, за да даде да се разбере, че сбогуването е с всички, а после отново погледна Ейдан. — Благодаря.

— Лека нощ и на теб, Джуд Франсис.

Загледа я как си тръгва, разсеяно посягайки към халбите, когато някой поръча бира. Хубаво същество, помисли си той отново. И достатъчно напрегната, за да накара един мъж да се пита какво трябва да направи, та да я успокои.

Щеше да му бъде приятно да отдели нужното време, за да разбере, реши той. В края на краищата разполагаше с много време.

— Сигурно е богата — подхвърли Дарси с лека въздишка.

Ейдан я погледна:

— Защо смяташ така?

— Личи си по дрехите й — семпли, но с безупречна кройка. И малките й обици са от истинско злато, а обувките й — италиански. Ако не са — ще се омъжа за маймуна.

Той не бе забелязал нито обиците, нито обувките; просто цялата й фигура действаше определено и подчертано женствено. И понеже беше мъж, си бе представил как развързва шала около косата й и как кичурите се разпиляват по раменете й.

Прокара пръст по носа на нацупената си сестра.

— Може и да е богата, Дарси, скъпа, но е самотна и срамежлива, както ти никога не си била. Парите няма да й купят приятели.

Дарси отметна коси назад.

— Що се отбия в къщурката да я видя.

— Имаш добро сърце.

Тя му се усмихна и взе подноса.

— Гледаше задника й, когато си тръгваше.

— Имам добри очи — ухили й се той в отговор.

След като и последният посетител си тръгна, чашите бяха измити, подът — почистен, вратите — заключени, Ейдан се почувства прекалено неспокоен, за да заспи, да почете или да изпие питие, седнал до камината.

Нямаше нищо против този последен час от деня, който прекарваше сам в жилището си над кръчмата. Дори го обичаше. Но харесваше и дългите нощни разходки под осеяното със звезди небе, когато бялото отражение на луната се плъзгаше върху водната повърхност.

Тази вечер тръгна към скалите — не излизаха от мислите му. Думите на брат му напълно отговаряха на истината: Ейдан беше виждал лейди Гуен — и то неведнъж. Стоеше високо над морето, вятърът вееше светлите й коси назад като грива на див кон, а издутата й от бриза дреха, се белееше като луната в небето.

Първия път беше дете. Обзе го вълнение и ужас. После се трогна неимоверно от звука на горкия й плач и от отчаянието, изписано по лицето й.

Тя не му проговори, но го погледна. Беше го видяла. Беше готов да се закълне върху толкова Библии, колкото можеха да се натрупат под дланта му.

Тази вечер не търсеше нито призраци, нито духа на жената, загубила онова, което бе обичала най-много. Просто искаше да се разходи на въздух, охладен от нощта и морето, в страната, където се върна, защото никъде другаде не се бе почувствал у дома.

Изкачваше се по така познатата пътека, сякаш прекосяваше коридора от спалнята си до банята, наслаждавайки се единствено на нощния морски въздух.

В безкрайната си битка със скалите вълните се разбиваха долу в брега. Светлината на лунния сърп очертаваше деликатна линия върху постоянно движещите се тъмни води. Тук се чувстваше свободен да диша и да мисли за всичко, за което, улисан в работа, рядко имаше време през деня.

Той отговаряше за кръчмата. И макар никога да не бе очаквал цялото й бреме да се стовари върху него, в момента тя лежеше на неговите ръце. Не се изненада особено от решението на родителите му да се установят за постоянно в Бостън, въпреки първоначалното им намерение да останат там само шест месеца, за да помогнат на чичо му да отвори собствено заведение и да го разработи.

Баща му изпитваше силна привързаност към брат си, а майка му постоянно мечтаеше да отиде на ново място. Вероятно ще се върнат, но само да се видят с приятели и да прегърнат децата си. Кръчмата на Галахър отново бе минала от баща на син.

И понеже му се полагаше по наследство, възнамеряваше да се справи както подобава.

Дарси нямаше вечно да сервира и да прави сандвичи. И това приемаше. Тя пестеше парите си, както катеричката събира орехи. Щом събере достатъчно, ще замине.

За момента Шон бе достатъчно щастлив да ръководи кухнята, да си мечтае и да предизвиква копнежа на всички момичета в селцето. Един ден обаче щеше да разбере за какво точно мечтае, да открие подходящата жена и така да сложи край на сегашното положение.

Ако Ейдан искаше нещата в кръчмата да вървят — а той искаше точно това — трябваше да си намери жена и да му се роди син или дъщеря — в края на краищата той не бе роб на традициите и не виждаше защо да не предаде имота на момиче.

Слава Богу имаше време. Все пак бе едва на тридесет и една — не би се оженил само заради отговорността да продължи рода. Преди да си дадат брачните обети, щеше да има любов и страст, общи интереси и мисли.

По време на странстванията си научи с какво може и с какво не бива да се задоволява един мъж. Ако алтернативата е да спиш на пода, твърдото легло е чудесна придобивка и можеш да изпитваш благодарност. Не бива обаче да търпиш жена, която те отегчава или не успява да раздвижи кръвта ти, независимо колко красиво е лицето й.

Извърна се и хвърли поглед към хълма, където под звездното небе се открояваше бялата къщурка. От комина се издигаше тънка струя дим и самотна светлинка блещукаше от един прозорец.

Джуд Франсис Мърей, помисли си той и откри, че вика образа й в съзнанието си. Какво правиш в малката си къщурка на Хълма на феите? Вероятно четеш хубава книга — дебела и пълна с мъдри послания. Или нещо забавно и развлекателно?

Тревогите ти са въображаеми — продължи наум той. Долови го по времето, което тя прекара в кръчмата му. Какво си мислят хората, какво виждат, когато те погледнат, това те безпокои.

И докато тя се притеснява, попива всичко заобикалящо я — прецени той. Чудеше се доколко тя го съзнава, но го бе зърнал в очите й.

Реши да отдели известно време, за да определи какво точно мисли за нея, какво вижда в нея и кое от всичкото е истина.

Огромните й очи на морска богиня и строго прибраните й коси вече раздвижваха кръвта му. Харесваше ясния й глас, който звучеше така омайващо в съчетание с нейната стеснителност.

Какво ще направиш, хубава Джуд, запита се той, ако дойда сега и потропам на вратата ти?

Няма смисъл да я изплаши до смърт — смъмри се — само защото самият той се чувства неспокоен и нещо у нея го кара да я желае.

— Спи добре — промърмори той в бушуващия наоколо вятър и плъзна ръце в джобовете. — Една вечер ще тръгна на разходка не към скалите, а към твоята врата. И тогава ще видим какво ще стане.

Край прозореца премина сянка и пердето се отмести настрана. Тя застана там все едно го бе чула. В далечината видя само силуета й, очертан от светлината.

Хрумна му, че и тя може да го види — като сянка върху скалите.

После пердето се спусна и секунди по-късно светлината угасна.