Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jewels of the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 155гласа)

Информация

Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
Abalone(2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
Джейн(2011)

Издание:

Нора Робъртс. Даровете на слънцето

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. —Корекция

Глава 20

— Няма да хукна след нея като пале.

В кухнята Шон продължи да пържи риба и картофи, а Ейдан да налага носа си с лед.

— През последните двадесет минути го повтори най-малко десет пъти.

— Няма да го направя.

— Чудесно. Дръж се като проклет упорит идиот.

— Не ме подхващай и ти. — Ейдан смъкна торбичката с лед. — На теб поне мога да ти посегна.

— И си го правил повече пъти, отколкото бих могъл да преброя. Това обаче не те прави по-малък идиот.

— Защо да съм идиот? Тя нахълта тук, при това в натоварен час, и започна цялата разправия. Обиждаше ме, удряше ме, накрая счупи и шибания ми нос.

— Това те довърши, нали? — Шон постави златистите парчета риба и картофите в чиния, добави зеле и го украси с магданоз. — След толкова години и безброй сбивания една жена на половината от твоя ръст успя да го стори.

— Стана случайно — изръмжа Ейдан, а накърнената му гордост пулсираше заедно с носа му.

— Размаза те — възрази Шон и бързо се изниза през вратата с поръчката.

Какво стана със семейната преданост? Възмутен, Ейдан се надигна да намери аспирин. Лицето страшно го болеше.

При други обстоятелства вероятно щеше да се възхити от Джуд и от изблика, който даде на гнева си. Както и на точното й попадение. Но в момента нямаше сили да го стори.

Нарани лицето, гордостта и сърцето му. Никога досега жена не бе разбивала сърцето му и нямаше представа какво да прави. Разбираше, че вероятно е оплескал нещата по време на онова проклето ceili. Но от друга страна бе сигурен, че снощи е оправил всичко.

Държа се романтично, шеговито, но и настойчиво. Какво друго иска тази жена, по дяволите? Подхождат си. Всеки го вижда.

Всеки, с изключение на самата Джуд Франсис Мърей.

Защо не го желае, след като той я иска толкова силно, че едва диша? Как не съзира живота, който ще изградят заедно, след като той го вижда така ясно?

Всичко е свързано с първия й брак, реши той мрачно. Но нали той го преодоля? Защо и тя не направи същото?

— Просто е инат — обяви той на Шон, когато брат му се върна.

— Значи напълно ти подхожда.

— Не е инат да искаш да получиш онова, което е добро за теб.

Шон поклати глава и се залови да изпълни поръчката за сандвичи. В заведението цареше пълна лудница. След като случката се разчу, хората се задържаха по-дълго от обичайното, а прииждаха и нови. Майкъл О’Тул и Кати Дъфи се заеха да помогнат зад бара. Всеки момент щеше да пристигне и Брена. Не смяташе, че Ейдан ще има настроение да налива бира или да бъбри безгрижно. Поне известно време.

— Прав си, предполагам — призна Шон след малко. — Но винаги има начини да се подходи към една жена.

— Ти пък какво разбираш от жени?

— Повече от теб, обзалагам се, защото никоя не ме е фрасвала по лицето.

— И на мен не ми се е случвало досега. — Макар и полу-замръзнал от леда, носът му продължаваше да пулсира като парен котел. — Един мъж не очаква такава реакция след като е направил предложение за женитба.

— Проблемът сигурно не е в предложението, а в начина, по който е направено.

— Колко начина има според теб? — попита Ейдан. — И бих искал да знам защо вината да е моя.

— Защото е повече от очевидно, че те обича и в замяна се нуждае от любов. Ако не си забъркал някаква каша, нямаше да ти откаже и да ти счупи носа.

Докато Ейдан го зяпаше, Шон излезе да отнесе следващата поръчка. Накани се да го последва, но прецени, че прекалено много от личните му дела се разиграха в кръчмата за този ден. Закрачи нетърпеливо напред-назад и изчака брат си да се върне.

Шон донесе празни чинии и ги остави в мивката.

— Свърши нещо полезно и ги измий, а? Пак ми поръчаха риба и картофи.

— Може и да съм забъркал каша първия път — подхвана Ейдан. — Признавам. Дори го обсъдих с Дарси.

— С Дарси? — Шон забели очи. — Сега вече без никакво колебание твърдя, че си идиот.

— Тя е приятелка на Джуд. И е жена.

— Без капчица романтика в душата си. Забрави за чиниите. Аз ще измия по-късно — продължи той, докато овалваше рибата в брашното. — Седни и ми разкажи как подходи към въпроса.

Не бе свикнал да получава нареждания от по-малкия си брат и не знаеше как да ги приеме. Но един отчаян мъж е готов на отчаяни стъпки.

— Кой път точно?

— Колкото са били, като започнеш от първия.

Шон пусна рибата и картофите в мазнината и се залови със зелето.

Слушаше безмълвно, като не спираше да работи. Изпълни поръчката преди брат му да приключи, направи му знак да млъкне и отиде да сервира.

— И така — подхвана той, когато се върна. Седна и скръсти ръце върху масата. — Взимам си десет минути почивка, за да ти кажа какво мисля. Но преди това имам въпрос. Освен всички приказки за това какво точно искаш, какво ще бъде, как ще живеете и тъй нататък, случайно да си споменал, че я обичаш?

— Разбира се. — Беше го сторил, нали? Ейдан се раздвижи неспокойно на стола. — Тя знае, че я обичам. Един мъж не прави предложение на жена, ако не я обича.

— Първо, Ейдан, ти не си й направил предложение, а си й заявил, че ти е нужна съпруга. Това коренно променя нещата. Освен това явно онзи, дето й е искал ръката предишния път, не я е обичал, иначе нямаше да наруши обетите си, преди да е минала и година от сватбата. Тя има всички основания да смята, че не я е обичал, щом е постъпил така с нея, нали?

— Да, но…

— Каза ли й, или не?

— Може и да съм пропуснал. Не е толкова лесно да кажеш такова нещо.

— Защо?

— Ами просто не е — промърмори Ейдан. — А и аз не съм някой проклет янки, който ще я изостави. Ирландец съм и спазвам дадената дума, католик, който смята брака за свещен.

— О, съвсем убедително, няма що! Ако се омъжи за теб, честта и религията ще те задържат при нея.

— Въобще нямах предвид това. — Главата му започваше да се върти. — Просто казвам, че може да ми има доверие — няма да я нараня, както го е сторил онзи.

— Ейдан, тя иска да вярва, че ще я обичаш както никога не е била обичана.

Ейдан зяпна, но успя да попита:

— Ти пък кога стана толкова умен?

— След близо тридесет години наблюдение на хората и след като грижливо избягвах да попадна в твоята ситуация. Според мен тя не е получавала достатъчно любов и уважение. А се нуждае от тях.

— Към нея изпитвам и двете.

— Знам. — Шон съжали брат си и го стисна за рамото. — Но тя не го знае. Време е да се смириш малко. За теб това ще е най-трудно, съзнавам. Но и тя ще го осъзнае.

— Искаш да кажеш да я моля?

Шон се ухили.

— Коленете ти ще издържат.

— Сигурно е така. Едва ли ще бъде по-болезнено от счупения нос.

— Нали я искаш?

— Повече от всичко друго на света.

— Ако не й кажеш, че я обичаш, ако не й дадеш сърцето си, Ейдан, за да ти повярва напълно, никога няма да е твоя.

— Възможно е пак да ми откаже.

— Възможно е. — Шон стана и отново постави ръка върху рамото на брат си. — Това е риск. Но пък не помня някога да си се страхувал да рискуваш.

Този път Ейдан потупа брат си по рамото.

— Признавам, че сега съм направо ужасен. — Коремът наистина го присви. — Ще отида да се поразходя, дано удържите положението тук. Искам да си избистря главата, преди да отида да я видя. — Предпазливо докосна носа си. — Много ли е зле?

— Да — увери го Шон весело, — и ще стане още по-зле.

Ръката страшно я болеше. Ако не бе толкова ядосана, би се притеснила да не си е счупила някоя кост. Но понеже успяваше да я свие в юмрук, предположи, че само е натъртена след удара в онази канара, каквато се оказа главата на Ейдан Галахър.

Най-напред грабна телефона и промени самолетната резервация. Ще тръгне още утре. Не че Ейдан я гони. Не. Просто иска да отиде в Чикаго, да се оправи с всичко необходимо бързо, успешно и лично.

После ще се засели за постоянно в къщурката на Хълма на феите и ще живее дълго и щастливо, ще прави каквото иска, когато иска и с когото иска. И единственият човек извън списъка е Ейдан Галахър.

Обади се на Моли и я уговори да се грижи за Фин.

Вече започваше да й липсва. Обзета от чувство за вина, че го оставя, тя го прегърна.

— Чудесно ще си прекараш при семейство О’Тул, ще видиш. А аз ще се върна преди да разбереш, че ме е нямало. Ще ти донеса подарък. Целуна го по носа.

Нямаше настроение за работа. Качи се горе да приготви багажа. Нямаше да й трябват много неща. Дори да се забави седмица-две, в Чикаго има пълен гардероб. Ще вземе само сака и лаптопа и ще се чувства невероятно свободна.

В самолета ще изпие чаша шампанско, за да отпразнува събитието, и ще направи списък на всичко, което й предстои.

Ще убеди баба си да се върне с нея и да прекарат заедно остатъка от лятото. Дори ще се опита да уговори родителите си да дойдат, за да се уверят колко добре се е настанила и колко е щастлива.

Всичко останало са чисто практически въпроси: да продаде колата, мебелите, да уреди пренасянето на любимите си вещи. Изненада се колко малко от придобитото през последните няколко години обича истински.

Предстои да закрие и банковите си сметки, мина й през ума, докато оставяше подредения сак до вратата на дрешника. Да уреди постоянна промяна на адреса. Седмица, изчисли тя. Най-много десет дни и всичко ще бъде зад гърба й.

Окончателната продажба на апартамента може да стане по пощата или по телефона.

Всичко е уредено, прецени. Утре сутринта ще отнесе Фин и ключовете за къщурката на Моли, после ще отиде с колата до Дъблин. Огледа се и се запита какво ще прави дотогава.

Ще поработи в градината — нека я остави в идеален вид, без нито един плевел, без нито едно повехнало листо. А после отново ще погостува на Моли.

Доволна от перспективата, Джуд взе градинските сечива и ръкавиците, сложи си шапката и се залови за работа.

Ейдан не възнамеряваше да мине край гроба на Мод, но обикновено следваше импулса си. Краката му сами го отведоха там. Предположи, че го е сторил, за да получи вдъхновение, но и малко съчувствие заради сегашното положение.

Наведе се да докосне оставените от Джуд цветя.

— Тя често те навестява. Има топло и щедро сърце. Достатъчно топло и щедро, надявам се, за да сподели част от него с мен. Твоя кръв е — добави той. — И макар да те познавам само като възрастна жена, чувал съм истории, че на младини си имала избухлив нрав, ако ме извиниш за откровеността. Виждам колко си приличате и й се възхищавам за това. Сега ще отида да я видя и отново ще й направя предложение.

— И не прави моите глупави грешки.

Ейдан вдигна глава и срещна проницателни сини очи. Бавно се изправи.

— Значи и ти си истински.

— Истински като деня — увери го Карик. — Тя ти отказа вече два пъти. Ако ти откаже и трети, няма да имам никаква полза от теб и излиза, че съм си загубил времето. Остава ми само още един шанс. Затова внимавай, Галахър. Не мога да направя магия тук, забранено е дори на мен. Но ще ти дам съвет.

— Получих доста днес, благодаря.

— Възползвай се и от този: любовта, дори когато човек се кълне в нея, не е достатъчна.

Раздразнен, Ейдан прокара пръсти през косата си.

— Кое е достатъчно тогава?

Карик се усмихна.

— Думата все още продължава да засяда малко в гърлото ми. Казва се — отстъпка. Иди, докато е изцяло погълната от цветята си. Може да ти помогне. — Усмивката се превърна в злорадо хилене. — От начина, по който изглеждаш в момента, личи, че всякаква помощ ще ти се отрази добре.

— Много благодаря — изсумтя Ейдан недоволно, докато събеседникът му се превръщаше в сребърна сянка и изчезваше във въздуха. Тръгна към къщурката с отпуснати рамене. — Брат ми ме нарича идиот, присмехулни духове ме обиждат, жени ми размазват физиономията. Какво още ми остава да понеса през днешния шибан ден?

Както си приказваше, небето притъмня и се чу гръмотевичен тътен.

— Хайде, небеса, давайте и вие. — Ейдан вдигна мрачен поглед. — Размахайте пестник. А аз имам да оправям живота си.

Напъха ръце в джобовете и се постара да забрави, че лицето го боли като огромен развален зъб.

Понечи да потропа на задната врата на къщурката, но се сети за думите на Карик, че тя е при цветята си. Понеже не я виждаше в задния двор, значи беше в градината.

Дишайки бавно, за да успокои нервите си, заобиколи къщата.

Завари Джуд да пее. Откакто я познаваше, не я бе чувал да пее. И въпреки твърдението й, че го прави само когато е нервна, в момента не личеше да е дала воля на гласа си по тази причина.

Пееше на цветята. Сърцето му се трогна. Сладкият й, но колеблив глас му подсказа, какво неувереност изпитва дори когато е сигурна, че никой не я слуша.

Представляваше красива гледка — коленичила между цветята, пееше за това как се чувства сама в празнична зала, смешно килнатата й сламена шапка засенчваше очите й, кутрето спеше сгушено на пътечката зад нея.

Явно нито забелязваше сгъстяващи се тъмни облаци в небето, нито чуваше гръмотевичния тътен. Представляваше слънчево петно в омагьосан свят и, ако вече не бе влюбен в нея, би го направил в момента. Но продължаваше да не знае как да я накара да го разбере.

Неговото сърце й принадлежеше. Пристъпвайки напред, съзнаваше, че като го оголва така пред една жена, поема възможно най-големия риск за един мъж.

Направи още една крачка и произнесе името й.

Главата й рязко се вдигна, очите й срещнаха неговите. Със съжаление проследи как мекото и доволно изражение изчезна от лицето й. Подмениха го студенина и гняв. Не че беше нещо съвсем неочаквано за него.

— Не желая повече да говоря с теб.

— Знам.

Фин се събуди, излая радостно и скочи да го посрещне. Очакваше и тя да го приеме по този начин, осъзна той. Надяваше се да е щастлива винаги когато го вижда, да жадува за вниманието му.

Нищо чудно, мина му през ума, че го изрита — та донякъде той се бе държал с нея като с кутре.

— Но аз имам да ти казвам няколко неща. Първо — поднасям ти извиненията си.

Думите му й направиха впечатление, но недостатъчно, за да я размекнат. Дори да й бяха нужни години да се научи на твърдост, вече определено не беше мекушава.

— Приемам. Аз също се извинявам, че те ударих.

Подутият му нос почти затваряше очите му. Тя ли бе направила това? Откри, че е ужасена и същевременно във възторг от себе си.

— Счупи ми носа.

— Сериозно? — Ужаси се и неволно пристъпи към него, но се спря навреме. — Напълно си го заслужи — добави хладно.

— Права си. — Направи опит се да усмихне. — В селото ще говорят за теб години наред.

Откривайки една черна точка в душата си, която се зарадва на чутото, изрече отсечено:

— Съвсем скоро, сигурна съм, всички ще си намерят по-интересна тема за разговор. А сега, ако си приключил, моля да ме извиниш — искам да довърша тук и да се погрижа за някои други неща, преди да замина утре.

— Да заминеш ли? — Усети как паниката го сграбчва за гърлото. — Къде отиваш?

— Връщам се в Чикаго.

— Джуд… — Пристъпи към нея, но се спря, видял предупредителните пламъчета в очите й. Идеше му да коленичи, да я умолява и дори си представи как го е сторил. Вместо това продължи: — Твърдо ли си решила?

— Да. Уредих всичко необходимо.

Той извърна глава, за да се съвземе. Погледна хълмовете, селото, морето. Неговата родина.

— Кажи ми, заради мен ли си тръгваш, или защото това е, което искаш?

— Това искам. Просто…

— Добре. — Шон го посъветва да се смири. Така ще постъпи. Извърна се бавно и пристъпи към нея. — Искам да ти кажа нещо. Моля те да ме изслушаш.

— Слушам те.

— Ей сега ще стигна до същината — промърмори той. — Защо когато един мъж променя живота си пред очите ти, не му дадеш минутка да си поеме въздух? Моля те за още един шанс, дори да не го заслужавам. Моля те да забравиш как изрекох думите два пъти и да ме чуеш как ще ги изговоря сега. Ти си силна жена — сега го откриваш, — но не си коравосърдечна. Моля те да забравиш гнева си за миг и…

Млъкна. Изглеждаше объркан и разстроен. Тя само поклати глава.

— Не разбирам за какво говориш. Приех извинението ти, ти прие моето.

— Джуд… — Вкопчи се в ръката й и я стисна така силно, че тя изненадано разшири очи. — Не знам как да го направя. Стомахът ми е свит от нерви. Никога преди не е било толкова важно за мен, не разбираш ли? В главата ми се въртят думи — купища думи — но не знам кои да изрека пред теб, защото от това зависи живота ми.

Наранила го е, даде си сметка Джуд. Не само физически. Нанесе удар на самолюбието му, унижи го пред приятели и близки. И въпреки това той й се извинява. Сега вече част от нея наистина омекна.

— Вече го каза, Ейдан. Ще забравим случилото се, ще забравим, че някога е станало.

— Никога не съм го изричал преди и в това е проблемът. — Погледът му отново стана напрегнат, също и гласът му. Над главите им трещяха гръмотевици. — Думите съдържат магия, вълшебство. Някои от тях — най-добрите — веднъж произнесени, променят всичко. Е, добре — досега не съм ги казвал. Като страхливец съм се надявал сама да се досетиш. И за това се извинявам. Наистина страшно много искам да се грижа за теб. — Вдигна ръка и я погали по бузата. — Не мога да устоя на порива си да ти давам разни неща и да ти показвам какви ли не места, за да те виждам щастлива.

— Ти си добър човек, Ейдан… — подхвана тя.

— Няма нищо общо с това дали съм добър или не. Обичам те, Джуд.

Видя как очите й се промениха. Оставаше му едно — да разголи сърцето си.

— Загивам от любов по теб. Влюбих се в момента, когато те видях за първи път. Ти си всичко за мен. Никога преди това не е имало друга, нито някога ще има.

Тя изпитваше отчаяна потребност да седне, но земята се стори прекалено далеч.

— Не съм сигурна… Не знам… Господи.

— Няма да те притискам да вземеш бързо решение, както направих преди. Просто те умолявам да ми дадеш още един шанс. Ще уредя нещата тук, а после ще дойда в Чикаго. Бих могъл и там да отворя кръчма.

Идеше й да хване главата си с ръце, за да е сигурна, че няма да падне от раменете й.

— Какво?

— Щом желаеш да живееш там — така да бъде.

— В Чикаго? — Сега вече главата й не я занимаваше. Нищо друго нямаше значение освен мъжа, загледан очите й. Всичко, което желаеше на този свят, бе съсредоточено там. — Ще напуснеш Ардмор, за да дойдеш в Чикаго?

— Ще отида накрай света, за да съм с теб.

— Нужна ми е минутка.

Освободи ръката си, отиде до портата и се облегна на нея, за да си поеме дъх.

Той я обичаше. И заради любовта си бе готов да изостави дом, наследство, родина и да я последва. Не настояваше тя да е онова, което той иска, което се очаква от нея. Стигаше му напълно такава, каквато е.

И нещо повече — бе готов да стане какъвто тя желае. Да стори каквото тя очаква от него.

Същинско чудо.

Не, не. Толкова е естествено, че той я обича не по-малко силно и дълбоко, отколкото тя него. Те са достойни един за друг, както и за целия живот, който ще изградят.

Така е редно. Откри Джуд Мърей. А сега и нещо много по-голямо.

Сърцето й бе спокойно, когато се върна. Той не знаеше какво означава усмивката й.

— Каза, че ти е нужна съпруга, нали?

— Да, стига това да си ти. Ще те чакам колкото време ти е нужно.

— Една година? — Веждите й се стрелнаха нагоре. — Пет, десет?

Стомахът му се стегна още повече.

— Надявам се да успея да те убедя малко по-рано.

Мечтите изискват рискове, помисли си тя. И кураж.

Нейната най-дълбока мечта стоеше пред нея и чакаше отговора й.

— Кажи ми отново, че ме обичаш.

— От все сърце и сега, и завинаги — обичам те, Джуд Франсис.

— Звучи убедително. — Без да откъсва очи от неговите, се върна при градинската порта. — Когато разбрах, че те привличам, реших да се впусна в любовна авантюра — пламенна и страстна, дръзка и безразсъдна. Никога не съм преживявала любовна авантюра, а насреща ми се изпречи един едър и прелестен ирландец, напълно съгласен да ме последва в начинанието. Не желаеше ли и ти същото?

— Да… Или поне мислех, че е това. — Усети как отново го обзема паника. — По дяволите, това не ми е достатъчно.

— Проблемът беше — е — поправи се тя, — че не съм създадена за безразсъдни авантюри. Още преди да ме отнесеш първия път на ръце горе, бях влюбена в теб.

— A ghra!

Посегна да я прегърне, но тя поклати глава и отстъпи.

— Не. Има още. Връщам се в Чикаго, не за да напусна, а да продам апартамента и да уредя някои делови въпроси. Ще се установя тук за постоянно. Не заради теб избрах да го направя. Правя го заради себе си. Искам да пиша. Аз пиша — поправи се тя. — Книга.

— Книга? — Цялото му лице засия. От гордост, даде си сметка тя, и се изуми. — Прекрасно. Значи си предопределена да правиш това.

— Откъде знаеш?

— Дори когато го изричаш, изглеждаш щастлива. Личи ти. А и великолепно разказваш приказки. Казвал съм ти го и друг път.

— Да — промълви тихо тя. — Каза го. Каза го, преди аз да го осъзная.

— Много се радвам за теб.

— Винаги съм искала да го правя, но не намирах куража дори да допусна подобна възможност. Сега го имам. — Сега, даде си сметка тя, разполага с куража да предприема абсолютно всичко. — Искам да пиша и смятам да го правя добре. Ще пиша тук. Това е мястото за мен. Тук е моя дом.

— Значи не си възнамерявала да заминеш завинаги?

— Само за кратко, но твърдо бях решила да не се връщам при теб. Открих моето място тук, Ейдан. Първо трябваше да се убедя, че именно тук ми е мястото. А намерих и цел. И това трябваше да е мое.

— Разбирам те. — Пресегна се и докосна една къдрица. Разбирам те, защото и аз бях същият. Знам го и искам на теб да ти се случи, заедно с всичко останало.

— Открих мястото си, целта си и теб. Именно затова ще се върна при теб. И ще се справя с всичко, което ми предстои. Пресегна се и хвана ръката му. — Ти ми даде думите, Ейдан, и тяхното вълшебство. И аз ще ти отвърна със същото. Защото онова, което започваме тук и днес, ни поставя на равна нога.

Направи пауза — чакаше да я обземат опасения и съмнения. Но я обля единствено радост.

— Никога преди теб не е имало друг — промълви тя тихо. — Макар да съм искала да има, опитвах се, защото се страхувах да съм сама. Сега се научих да бъда сама, да вярвам в себе си, да се харесвам. Няма да се изправя пред теб слаба и немощна, готова да направя каквото и да е, за да не създавам проблеми.

Сърцето му ликуваше. Леко прокара пръст по счупения си нос.

— Тази част от отношенията ни ми е ясна, скъпа.

Тя се засмя, но всъщност не съжаляваше ни най-малко.

— След като те приема веднъж, Ейдан, няма да има друг. Протегна му и другата си ръка. — Завинаги, Ейдан, или никога.

— Завинаги.

Пое ръцете й и ги поднесе към устните си; после коленичи пред нея.

— Какво правиш?

— Правя го както трябва и окончателно. Няма място за никаква гордост. — Гледаше я с обожание. — Не разполагам с торба скъпоценни камъни, взети от слънцето, за да ги разпилея в краката ти. Разполагам единствено с това.

— Бръкна в джоба и извади пръстен. Беше износен и стар. Диамантът в центъра улови случаен слънчев лъч и заблестя помежду им.

— Принадлежал е на майката на майка ми, а и камъкът е малък, изработката — семпла. Но е пазен с любов. Искам да го приемеш — него и мен, — защото обичта ми към теб е безкрайна. Принадлежи ми, Джуд, така както аз ти принадлежа. Изгради живот съвместно с мен, на равна нога. Какъвто и да бъде, ще бъде наш.

Тя се насилваше да не заплаче. В този момент желаеше очите й да са бистри. Мъжът, когото обичаше, коленичеше в краката й и й предлагаше… всичко.

Падна на колене до него.

— Приемам и него, и теб. Високо ценя и двете. Ще ти принадлежа, Ейдан, така както ти ми принадлежиш.

Протегна ръка, за да му позволи да надене пръстена като обещание, че сърцето му ще й принадлежи завинаги. — И животът, който ще изградим заедно, започва от този момент.

Докато нанизваше пръстена, облаците се разсеяха и небето засия като скъпоценен камък.

Коленичили сред разцъфналите цветя, не забелязаха нито фигурата, която ги наблюдаваше от прозореца, нито копнежа с който ги гледаше.

Приближиха се един към друг. Устните им се срещнаха. Когато го заболя, Ейдан сепнато си пое въздух.

— О, боли те. — Джуд се отдръпна. Милвайки бузата му, се постара да не се разсмее. — Хайде да влезем вътре. Ще ти дам лед за носа.

— Сещам се за по-добър лек. — Изправи се и я взе в обятията си. — Просто трябва малко да внимаваме — това е всичко.

— Сигурен ли си, че е счупен?

Хвърли й кос поглед.

— Ако става въпрос за моя нос — да, сигурен съм. И няма защо да си толкова самодоволна. — Целуна я по челото, когато спряха при вратата. — И ми мина през ума — сега е подходящият момент да ти напомня, Джуд Франсис, че ми дължиш двеста лири.

— Сигурна бях, че няма да ги забравиш. Но нещо ми подсказва, че си струва да платя.

Вдигна ръка и се загледа как малкия диамант проблясва на слънчевата светлина. После сама отвори вратата.

Край
Читателите на „Даровете на слънцето“ са прочели и: