Нора Робъртс
Даровете на слънцето (19)

Глава 19

Направи пълна глупост! Да се хване на бас дали ще се омъжи за Ейдан или не. Смешно положение. И дразнещо. Такава бъркотия.

Въвлече я изблик на нрава й — също странно само по себе си. Обикновено е по-мека и умее да се контролира.

Напълно ще забрави за облога, разбира се. Какъв е смисълът Ейдан или тя да се чувстват смутени, като повдигне въпроса?

А сега има домашни задължения и работа, върху които да се съсредоточи. Трябва да заведе Фин на разходка и да върне чиниите, които Моли О’Тул донесе за тържеството. Редно е и да се обади у дома да провери как са близките й. После, ако времето се задържи все така приятно, ще изнесе работната маса навън.

Ще запише историята, която Ейдан й разказа снощи. Вече долавя в главата си ритъма и образите на бялата птица и черния вълк. Едва ли ще ги опише както заслужават, но толкова й се щеше да опита.

Взе чиниите и захарните бисквити, които изпече. Готова за тръгване, се огледа за кутрето. Видя го под кухненската маса. Вече бе вдигнало крак и естествено на половин метър от предназначената за целта хартия. — Не можа ли да изчакаш още една минута? — Въпреки всичко весело размаханата опашка я разсмя. Остави чиниите и се захвана да почисти локвичката.

Докато тя бършеше пода, кутрето не спираше да подскача, да ближе лицето й и да ръмжи тихо. Поведението му не й даде сърце да му се скара. Доставяше й огромна радост да го гушка. Прекараха почти четвърт час в игра: милваше го, боричкаха се, чешеше го по коремчето.

Разглезила го бе, разбира се, призна си Джуд. Но и тя самата не си бе давала сметка колко голяма потребност е имала да сподели стаената у нея обич?

— Почти на тридесет години съм — промълви тя и погали дългите копринени уши на Фин. Искам дом и семейство. Но искам да го създам с мъж, който неимоверно ме обича. — Стана й приятно, когато Фин се извърна да близне ръката й. — А ето, че не съм в състояние да го сторя. Няма да приема живот на парче само защото изглежда най-доброто, което ще получа. Така че… — Вдигна Фин и отърка носа си в неговия. — В момента сме само двамата, приятел.

Щом отвори задната врата, той излетя навън като стрела. Радваше му се, макар да се бе насочил право към цветята й. Извика рязко името му и той спря. Джуд отчете напредък — този път кутрето унищожи само една леха.

Фин ту тичаше пред нея, ту се връщаше, въртеше се в кръг, пречкаше се в краката й, после хукваше да помирише всяко нещо, предизвикало интереса му. Представи си го как ще изглежда като порасне: едро, красиво куче с източена опашка, което обожава да тича по хълмовете.

Какво, за Бога, щеше да прави с него в Чикаго?

Поклати глава и реши да не се тревожи в момента за това. Какъв смисъл да си блъска главата за нещо, което ще унищожи удоволствието от разходката й?

Слънчевата светлина струеше през облаците. От време на време зърваше тъмнозеления залив Ардмор в кристалния въздух. Ако спре, мина й през ума, ще чуе плясъка на вълните. Плажовете ще се изпълнят с туристи и с местни жители, стига да разполагат с някой и друг свободен час.

Млади майки, представи си тя, ще оставят децата да потопят крачета във водата или да пълнят с пясък червените си пластмасови кофички. Ще построят дворци, а после морето ще ги отмие.

Живият плет край пътя изобилстваше с разцъфнали летни цветя, тревата под краката й бе мека и влажна от сутрешната роса. На север се издигаха планини със забулени от облаци върхове. Между тях и Джуд се стелеха безкрайни хълмове.

Обожаваше да ги съзерцава. Навяваха й мисли за рицари, за девойки и крале, за весели прислужници и изобретателни врагове. И, разбира се — за вълшебства и магии, за песни на феи.

И за нови приказки, пълни с любовна саможертва и тържество на сърцето; приказки за честта и гордостта.

На такова място човек би могъл години наред да събира приказки и да ги обработва; да прекарва божествени утрини като днешната или дъждовни следобеди в писане. А вечер ще седи доволна от свършената през деня работа и ще се любува на картините, които огънят вае в камината, или ще отскача до кръчмата да се порадва на шума, компанията и музиката.

Какъв прекрасен живот, пълен с интересни случки, красота и мечти.

Спря на място, зашеметена от тази мисъл. Най-много се смая, че изобщо й хрумна подобно нещо. Да остане тук не три месеца, а завинаги. Да пише приказки. Онези, които й бяха разказали, и онези, които постоянно се раждаха в съзнанието й.

Не, невъзможно е, разбира се. Що за идиотщина? Изсмя се на глас, но смехът й прозвуча кухо и напрегнато. Ще се върне в Чикаго, както е планирала, ще си намери работа в позната област, ще прояви разум и ще остави мечтите настрани. Каква безотговорност — да се поддава на такива мисли!

Защо?

Въпросът възникна само след две крачки.

— Защо? — повтори тя на глас. — Защото има причина. Десетина причини. Живея в Чикаго. Винаги съм живяла в Чикаго.

Но кой закон я задължава да живее в Чикаго? Какво? Да не би да я хвърлят в затвора, защото е променила местожителството си?

— Не, разбира се… Но трябва да работя.

А какво прави през последните три месеца?

— Това не е истинска работа. — Стомахът й се сви, сърцето й се качи към гърлото. — По-скоро е развлечение.

Защо?

Затвори очи.

— Защото ми е страхотно приятно да го правя. Обожавам всеки миг, посветен на приказките. Невероятно забавно ми е и затова ми се струва глупаво. От друга страна защо да не правя нещо, което искам, без да се ограничавам? Защо да не живея на място, което ме привлича? Кой ръководи живота ми, ако не самата аз?

Коленете й леко се подкосиха, но тя продължи напред. Ако събере достатъчно кураж, може да го стори. Ще продаде апартамента, ще направи онова, което досега избягваше да предприеме поради страх — ще изпрати част от написаното на издател.

Може да спечели, може да загуби, но иска да се занимава точно с това.

Трябва да го обмисли сериозно, внимателно. Тръгна по-бързо, опитвайки се да пренебрегне вътрешния глас, който я увещаваше да действа сега, веднага, преди да си е измислила някакви оправдания. Решението би довело до огромна промяна, отчете тя. Разумните хора обмислят внимателно такива съдбоносни решения.

При вида на къщата на семейство О’Тул Джуд изпита благодарност. Беше добре да се разсее, да отклони мислите си за известно време.

На простора вече съхнеха дрехи. Дали Моли не пере денонощно, запита се Джуд. Цветята в градината бяха нацъфтели страхотно. Бети се надигна от сутрешната си дрямка и излая да поздрави Фин.

Кухненската врата се отвори.

— Добро утро, Джуд. — Моли й махна за поздрав. — Рано си станала днес.

— Но не толкова рано, колкото теб.

— Ако имаш къща пълна с бъбриви момичета и мъж, който иска да пие чай, преди да си отвори очите, нямаш много възможности да се излежаваш в леглото. Хайде, ела да пиеш чай и да си поговорим, докато замеся хляба.

— Връщам ти чиниите. Нося и захарни бисквити. Правих ги вчера. Май станаха по-сполучливи от предишните.

— Ще ги опитаме с чая и ще преценим.

Задържа вратата широко отворена и Джуд влезе в топлата, приятно ухаеща кухня, където се носеше трясъкът от инструментите на Брена, навряла се под мивката.

— Почти го оправих, мамо.

— Дано. — Моли се приближи към печката. — Да ти кажа, Джуд, това момиче постоянно ремонтира къщите на хората, а аз ден и нощ живея с течове.

— Да, ама не ми плащаш, нали?

Брена си изпроси леко сритване от майка си.

— Да ти плащам ли? А сутринта кой изяде планина от пържени яйца и камара препечен хляб с конфитюр?

— Трябваше да ми е пълна устата, инак щях да прекъсна нескончаемите приказки на Морийн за подготовката на сватбата. Това момиче ни побърква всичките, Джуд, само се суети, препира се и безпричинно избухва в плач.

— Когато човек ще се жени, нормално е да се държи така. — Моли поднесе чая и бисквитите, кимна на Джуд да седне и продължи да меси тестото. — Когато настъпи твоят час, ти ще се държиш още по-зле.

— Ха! Ако въобще ми дойде наум да се омъжа, ще завлека избраника при свещеника, ще изрека каквото се полага и с това ще се свърши — обяви Брена. Всичките тези превземки: рокля, цветя, какви песни ще се пеят. Месеци подготовка за един-единствен ден, за рокля, която няма да бъде облечена повторно, цветя, които ще увехнат, и песни, които можеш да пееш по всяко време… Измъкна се изпод мивката и размаха клещите. — На всичкото отгоре се хвърлят безбожно много пари.

— О, Брена, каква глупачка си. — Моли поръси още брашно върху тестото. — Този ден бележи началото на живота, заслужава си всеки миг и всяко пени. — Въздъхна леко. — Но наистина става мъчително човек да се справя с обзелите я нерви напоследък.

— Това имах предвид. — Брена прибра клещите в сандъчето и се нахвърли върху бисквитите. — Виж Джуд — тя е самото спокойствие. Да си я чула да бръщолеви дали ще носи бели или розови рози? — Брена отхапа от бисквитата и седна на стола. — Ти си една много разумна жена.

— Благодаря ти. Старая се. Но не разбрах за какво говориш.

— За разликата между теб и вятърничавата ми сестра. И на двете ви предстоят сватби, но ти не крачиш напред-назад из стаята, не кършиш ръце и не променяш всеки две минути мнението си каква да бъде тортата. Не го правиш.

— Не — отвърна Джуд бавно, — защото не ми предстои сватба.

— Дори ти и Ейдан да се венчаете на скромна церемония — макар да не ми е ясно как ще успееш да го убедиш, защото той познава всички в радиус от стотина километра — все пак е сватба.

Наложи се Джуд да си поеме дълбоко въздух, после — още веднъж.

— Откъде ти хрумна, че ще се омъжвам за Ейдан?

— Дарси ми каза. — Брена се пресегна да вземе още една бисквита. — А тя го е чула от първоизточника.

— Какъв негодник!

Острият й тон накара Брена да премигне, а Моли за миг престана да меси. Преди Брена да успее да заговори, Моли й метна предупредителен поглед.

— Напълни си устата с бисквита, за да не объркаш нещата още повече.

— Но Дарси каза…

— Дарси може и да не е разбрала.

— Точно така смятам и аз. — В гърлото на Джуд напираше гняв. Не успя да го преглътне, затова се изправи. — Как не го е срам този мъж? Защо е толкова нагъл?

— Мъжете са такива по рождение — заяви Брена и се наведе, за да избегне перването на майка си.

— Трябва да ти призная, Джуд, и аз си мислех, че двамата сте тръгнали натам. — Моли говореше спокойно, без да откъсва очи от Джуд. — Когато Брена ни каза снощи на вечеря, никой не се изненада. Напротив — зарадвахме се.

— Казала ви е… На вечеря… — Джуд спря и се облегна с ръце на масата. Наведе се към Брена. — Казала си на цялото си семейство, така ли?

— Ами…

— И на кого друг? На още колко хора си разправяла тези врели-некипели?

— Аз… — Брена прочисти гърло. Понеже и тя имаше пристъпи на гняв, разпознаваше предупредителните знаци. — Не си спомням точно. Но не са много. Само на няколко души. Разбираш ли — Дарси и аз така се радвахме; много сме привързани към теб и Ейдан. А като знаехме колко муден може да се окаже, преди да хване бика за рогата, се надявахме ceili-то да го подтикне…

— Ceili-то?

— Да. Нали в деня на слънцестоенето луната е пълна и всичко останало. Така беше, помниш ли, мамо? — Обърна се към Моли с отчаян поглед. — Помниш ли как ни каза, че татко ти е направил предложение за женитба, докато сте танцували на лунна светлина по време на ceili-то в къщурката на Старата Мод.

— Да, помня. — Постепенно нещата започнаха да й се изясняват. Тя леко се усмихна и потупа дъщеря си по рамото. — Искали сте да направите добро.

— Да, ние… Олеле — изпищя Брена и разтърка носа си, който майка й току-що бе ощипала.

— Това е да ти напомни, да не си пъхаш носа в работите на другите хора, независимо че е за добро.

— Вината не е нейна. — Джуд вдигна ръце към косата си и едва се въздържа да не се оскубе. — Ейдан е виновен. Не му е било работа да разправя на сестра си, че ще се женим. Аз казах не. Много ясно, и то няколко пъти.

— Казала си не? — смаяно попитаха Брена и Моли в един глас.

— Сега ми е ясно всичко. Разбирам какво е намислил. — Извърна се и започна отново да крачи напред-назад из кухнята. — Има нужда от съпруга, а аз съм под ръка. Това е то. Аз трябва да се подчиня на решението му, защото съм мекушава. Е, не е познал. Може и да не съм се показвала като много силна, но не съм от пластилин. Няма да се омъжвам нито за него, нито за друг. Никой никога повече няма да ми казва как да постъпя, къде да живея, как да живея или каква да бъда. Никога повече.

Моли се загледа в поруменялото й лице и свитите юмруци. Кимна и бавно промълви:

— Браво на теб. А сега, мила, защо не си поемеш дъх? Седни да си изпиеш чая и ни разкажи — нали сме приятелки — какво точно стана.

— Ще ви кажа какво стана. А после ти — посочи с пръст Брена — ще отидеш в селото и ще кажеш на всички какъв безмозъчен глупак е Ейдан Галахър и че Джуд Мърей няма да го приеме, дори да й го поднесат на тепсия.

— Това мога да направя — съгласи се Брена с предпазлива усмивка.

— Чудесно.

Джуд си пое дъх и седна, за да разкаже историята.

Страшно помага да се разтовариш пред приятелки. Гневът й малко се поуталожи. Остана удовлетворена, защото още две жени се вбесиха от поведението на Ейдан.

На тръгване я потупваха, прегръщаха и поздравяваха, задето се е опънала на един тиранин. Нямаше откъде да знае, разбира се, че щом видяха гърба й, майка и дъщеря се бръкнаха за по двадесет лири, които заложиха за Ейдан.

Не че не съчувстваха на Джуд или не вярваха, че е достатъчно разумна да знае какво точно иска. Те просто вярваха в съдбата. И в облозите.

С парите в джоба Брена замина с пикапа към селото, да каже на Дарси колко велик е брат й и да организират събирането на залозите.

За щастие Джуд не подозираше нищо. Върна се в къщурката с олекнало сърце и още по-решителна. Няма да си прави труда да се спречква с Ейдан. Не си заслужава нито времето, нито усилието, повтори си тя. Ще запази спокойствие, ще остане непоколебима и този път той ще бъде унизеният.

Доволна от себе си се насочи право към телефона в кухнята и без никакво колебание предприе следващата стъпка.

Тридесет минути по-късно седна до масата и облегна глава на нея.

Направи го.

Апартаментът й бе обявен за продан. Двойката, на която Джуд го даде под наем, вече бе проявила интерес да го закупи, затова брокерът по недвижими имоти изрази оптимизъм относно възможността да го продаде бързо и без излишни усложнения. Джуд резервира и самолетен билет за края на месеца — щеше да отиде да прегледа вещите си, да прецени кои ще изпрати в Ирландия и кои ще продаде или раздаде.

Няма да гради живота си според хорските очаквания. Продължи да стои с глава, облегната на масата, и затаи дъх, за да изчака следващата си реакция.

Паника? Съжаление? Депресия?

Нито едно от трите. Всичко се уреди съвсем лесно. Изпита огромно облекчение. Облекчение, радостно очакване и тръпка от постигнатото.

Вече не живее в Чикаго. Живее в къщурката на Хълма на Феите, графство Уотърфорд, Ирландия.

Родителите й щяха да припаднат.

При тази мисъл вдигна глава и притисна уста с две ръце, за да не прихне. Ще помислят, че е загубила разсъдъка си.

И никога — абсолютно никога — няма да разберат, че не го е загубила, а го е намерила. Намерила е разсъдъка, сърцето и дома си.

И, помисли си тя леко замаяна, намери целта си.

— Бабо, открих себе си. Открих Джуд Ф. Мърей за по-малко от шест месеца. Не е ли страхотно?

Обаждането до Ню Йорк бе по-трудно. Защото беше по-важно, даде си сметка Джуд. Не е като да продадеш апартамента си. Продажбата означава единствено пари. А обаждането до Ню Йорк е свързано с бъдещето, което си подарява.

Не бе сигурна дали съученичката й от колежа наистина си я спомня, или се престори от любезност. Но прие обаждането и я изслуша. Джуд не помнеше нито какво точно й каза, нито какво й отвърна Холи. Но издателката Холи Картър Фрай увери Джуд Ф. Мърей, че й допада идеята за книгата и поиска от Джуд да й изпрати откъс.

Само при мисълта да го направи стомахът й се сви. Все пак си наложи да стане и да се качи горе. Пръстите й трепереха, докато пишеше придружителното писмо — хем любезно, хем професионално.

Избра първите три приказки и въведението. Бе се трудила, бе изляла сърцето си в тях. Едва не се разплака, прибавяйки рисунките. После постави всичко в голям плик.

Изпращаше сърцето си на другия бряг на океана и рискуваше да бъде разбито. По-лесно е да не го прави, помисли си и загледана през прозореца, разтърка замръзналите си ръце. По-лесно е да продължи да се преструва, че ще го стори някой друг ден. Или да продължи да се убеждава, че това е само едно развлечение, експеримент без стойност.

Защото след като изпрати плика, връщане назад няма. Няма да има вече преструвки, безопасност.

Така е било от самото начало, даде си сметка тя. По-лесно й бе да твърди, че не е особено добра в дадена област; по-безопасно бе да вярва, че не е особено умна или бърза. Защото ако имаш достатъчно увереност да опиташ нещо, трябва да разполагаш и с достатъчно кураж да приемеш евентуален провал.

Провали се в брака си, провали се и в преподаването. А за двете беше сигурна, че е подходяща.

Но има още толкова други неща, които иска, за които мечтае. Но все ги потискаше. Постоянно си напомняше да се държи разумно, защото хората очакваха тъкмо това от нея.

Погледна плика, изправи рамене и реши: този път ще опита с мечтата.

— Пожелай ми късмет — обърна се тя към духа, който обитаваше къщурката, и грабна плика.

Докато шофираше към града, съзнателно не мислеше за нищо. Ще го изпрати и ще забрави за него, реши тя. Няма да прекарва всеки ден в агония, да се притеснява, да крои планове. Ще узнае отговора, когато му дойде времето, и ако написаното не се окаже добро… ще се постарае да го направи по-добро.

А докато чака, ще завърши книгата. Ще работи по нея, та да заблести като диамант. А после… Ами после ще започне нова. С приказки, които този път ще измисли тя. Имаше чувството, че сега, когато е отприщила въображението си, нещата ще започнат да изскачат така бързо, че няма да успява да ги догони.

Ушите й бучаха, когато паркира пред пощата. Сърцето й биеше учестено, гърдите я боляха, дори краката й се подкосиха, но тя се насили, прекоси тротоара и отвори вратата.

Служителката, със снежнобели коси и свежа като на момиче кожа, се усмихна приветливо на Джуд.

— Здравейте, госпожице Мърей. Как сте?

— Много добре, благодаря.

„Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня“ — не спираше да повтаря вътрешният й глас. Всеки момент ще й прилошее и ще се изложи.

— Денят е прекрасен. От години не сме имали по-хубаво лято. Сигурно вие ни донесохте късмет.

— Може би.

Със скована усмивка Джуд подаде плика.

— Нещо за приятели в Америка ли изпращате?

— Да. — Джуд се постара усмивката й да остане на лицето, докато жената четеше адреса. — На приятелка от колежа. Сега живее в Ню Йорк.

— Внукът ми Денис и семейството му живеят в Ню Йорк. Денис разнася багажа на гостите в луксозен хотел и получава добри пари. Някои стаи били като истински палати.

Джуд я слушаше внимателно. За тези три месеца научи, че човек не може да влезе и да излезе било от пощата, било от друго място в Ардмор ей така. Винаги се провеждаше някакъв разговор.

— Работата доставя ли му удоволствие?

— Да. А хубавата му съпруга беше фризьорка и добре се справяше, докато не се появи второто дете.

— Браво на тях. Бих искала това да стигне колкото е възможно по-бързо до Ню Йорк.

— Ще струва малко по-скъпо.

— Няма значение. — Чувстваше се като в мъгла, когато бръкна в чантата да извади портфейла. Изчака пликът да бъде премерен и да се изчисли таксата. Подаде парите и прибра рестото. — Благодаря.

— Няма за какво. Приятелката ви от Ню Йорк ще идва ли за сватбата?

— Какво?

— Не се съмнявам, че близките ви ще дойдат, но е хубаво да се мернат и стари приятели, нали?

Главата й забуча. Нервите й така се изопнаха от гняв, че остана вторачена в служителката.

— Моят Джон и аз сме женени от близо петдесет години, но съвършено ясно помня деня, когато се венчахме. Валя като из ведро, но това никак не ме притесни. Всичките ни близки — и моите, и на Джон — присъстваха. Натъпкахме се в малката черква; миризмата на мокра вълна се смесваше с аромата на цветята. Татко ми, лека му пръст, плака като дете, докато ме водеше към олтара, защото съм единствената му дъщеря.

— Звучи чудесно — успя да промълви Джуд, когато си възвърна дъха. — Но аз няма да се омъжвам.

— О, да не би с Ейдан вече да сте се скарали за някаква дреболия? Не се притеснявай, мила. Това е естествено като дъжда.

— Не сме се скарали. — Но Джуд имаше чувството, че в най-скоро време ще се скарат здравата. — Просто няма да се омъжвам.

— Накарай го да се поизпоти, преди да те спечели — намигна й жената. — Няма да му навреди, а и ще го направи по-добър съпруг. И да не забравя — поговори с Кати Дъфи за сватбената торта. Прави ги красиви като картинка.

— Нямам нужда от торта — процеди Джуд през зъби.

— Какво като ти е за втори път? Не означава, че не ти се полага. Всяка булка заслужава торта. А за роклята поговори с Моли О’Тул. Тя намери чудесен магазин в Уотърфорд за дъщеря си.

— Нямам нужда нито от торта, нито от рокля — обяви Джуд, стараейки се да не загуби търпение, — защото няма да се омъжвам. Благодаря.

Извърна се и тръгна към вратата.

Когато стъпи на тротоара, вдиша дълбоко и погледна към табелата на кръчмата.

Няма да влезе там сега. Направо ще го убие, ако влезе.

А защо, по дяволите, да не го убие? Той заслужава да умре.

С решителни крачки се насочи към кръчмата и разтвори широко вратата.

— Ейдан Галахър!

След нейния изблик в помещението, пълно с местни жители и туристи, отбили се да хапнат или пийнат нещо, се възцари мъртва тишина.

На бара Ейдан подаде вече пълната халба. Джуд се отправи към него. Блясъкът в очите й го възпря да посегне към следващата халба. Въобще не приличаше на нежната, сънена жена, която остави малко след зазоряване. Тя изглеждаше мека като коприна и задоволена.

А тази възнамеряваше да го убие.

— Искам да поговоря с теб — съобщи му тя. Тонът й не предвещаваше приятен разговор.

— Добре. Дай ми минутка да оправя тук и ще се качим горе. Там ще бъдем сами.

— Насаме с теб? Забрави.

Извърна се към помещението. Този път вторачените погледи и изписаното по лицата любопитство не я смутиха, не станаха причина стомахът й да се свие. Този път само дозасилиха черния й гняв.

— Спокойно можете да слушате какво съм наумила да кажа, защото май всички вече и без това обсъждате моите проблеми. Заявявам съвсем ясно: няма да се омъжвам за този песоглавец, който се представя за мъж.

Разнесоха се хихикания, вратата към кухнята изскърца. Тя отново се извърна.

— Не се крий, Шон, а излез. Не съм подгонила теб.

— И благодаря на Господа за това — промърмори той, но понеже бе предан брат, застана до Ейдан.

— Красиви сте като картинка, вие двамата. А ти… — продължи тя и посочи Дарси. — Надявам се да имаш повече акъл от брат си, който си въобразява, че заради привлекателното му лице жените ще падат в краката му при първия знак на внимание.

— Джуд, скъпа…

— Не ме наричай скъпа. — Наведе се през тезгяха и заби юмрук в гърдите му. — И не произнасяй името ми с този търпелив, влудяващо спокоен тон, проклет… малоумнико!

Очите му блеснаха гневно. Направи знак на Шон да поеме бара и съобщи на Джуд:

— Качваме се горе, за да приключим тази история.

— Никъде няма да ходя с теб. — Отново го удари с юмрук по гърдите. Този път с всички сили. — Няма да допусна да се държиш с мен като тиранин.

— Кой се държи с теб като тиранин? Ти ме удряш в момента.

— Мога да те ударя и по-лошо. — Изведнъж почувства, че е способна да го направи. — Ако си въобразяваш, че като разправяш на всеки надал ухо, как ще се омъжа за теб, как ще ме склониш, или просто ще изчакаш да мине време, за да приема, чака те огромна изненада. Нямам никакво намерение да слушам какво да правя с живота си. Нито от теб, нито от когото и да било друг. — Отново се извърна. — И най-добре е всички присъстващи да го разберат. Само защото спя с него не означава, че ще има сватбена торта в момента, когато той щракне с пръсти. Ще спя с когото си искам.

— На разположение съм — обади се някой и присъстващите избухнаха в смях.

— Достатъчно. — Ейдан стовари длан върху тезгяха — чашите подскочиха. — Това е личен разговор. — Мина край Шон. — Хайде горе, Джуд Франсис.

— Не. — Държеше брадичката си вирната. — Но ти очевадно отказваш да приемеш тази дума.

— Горе — повтори той и я стисна здраво за ръката. — Тук не е мястото.

— Ти го започна — напомни му тя. — Свали си ръката от мен.

— Ще обсъдим това насаме.

— Приключих с обсъждането.

Опита се да се освободи, но той започна да я тегли към задната част на помещението. Фактът, че си го позволява, а и начинът, по който хората се отдръпваха да им сторят път, нагледно демонстрираше силата му да я завлече където поиска. Осъзнавайки това, усети как пада и последната задръжка и онова черно, бълбукащо нещо изригна.

— Казах ти да си махнеш ръката от мен, негоднико!

Нямаше спомен как точно го стори, защото пред очите й падна червена пелена, но усети удара, когато свободната й ръка, свита в юмрук, се насочи към лицето му.

— Боже милостиви!

Пред очите му затанцуваха снежинки. Инстинктивно поднесе ръка под носа си, от който закапа кръв.

— И не ме докосвай повече — обяви тя с достойнство сред възцарилата се в кръчмата тишина.

Извърна се и излезе секунда преди да избухнат аплодисменти.

— Вземи. — Шон му подаде кърпа. — Страхотен удар има нашата Джуд.

— Прав си. — Почувства нужда да седне. Дарси придърпа стол. — Чудя се какво й стана.

Не обърна внимание как присъстващите започнаха да се обзалагат за сватбата, а с благодарност прие леда, който Шон му подаде. Загледа се в окървавената кърпа смаян и отвратен. — Тази жена успя да направи нещо, което не се е случвало тридесет и една години. Счупи проклетия ми нос.