Нора Робъртс
Даровете на слънцето (16)

Глава 16

И как да организирам забава, когато нямам представа колко хора ще дойдат? Какво ще бъде менюто. Нямам никакъв план.

Понеже отправяше въпросите си към Фин, който очевидно нямаше да й отговори, Джуд се стовари на един стол в безупречно изчистената си всекидневна и затвори очи. Чистеше от дни. Ейдан й се присмя и я посъветва да не се престарава толкова — никой нямало да гледа дали по ъглите има прах.

Той не разбираше. В края на краищата е мъж.

Единственото, което беше в нейна власт, бе да приведе къщурката в изряден вид.

— Това е моята къща — мърмореше си тя, — а къщата на една жена отразява същността й. Не ме интересува в кой век сме — това си е факт.

И преди бе канила гости, бе успявала да дава сравнително задоволителни приеми. Но й отнемаше седмици, ако не и месеци подготовка. Разполагаше със списъци на поканените, теми за разговор, фирми, осигуряващи обслужването, подбрани ордьоври и музика.

И изпиваше огромни количества хапчета против киселини в стомаха.

А сега от нея очакваха да разтвори широко вратите на къщата си и за приятели, и за непознати.

Поне половин дузина хора, които никога не бе виждала, я бяха спирали из селото, за да поговорят за предстоящото ceili. Надяваше се да е изглеждала гостоприемна и да е изричала подходящите реплики.

Това беше първото й ceili. Първото истинско тържество, което даваше в къщурката си. В Ирландия за пръв път щеше да бъде домакиня.

За Бога, та тя се намира на друг континент. Откъде да знае как трябва да се държи?

Нуждаеше се от аспирин с размерите на залива Ардмор.

Опитвайки се да се успокои, да види нещата в перспектива, отметна назад глава и затвори очи. Предвиждаше се тържеството да не е официално. Хората щяха да носят храна и пиене. Тя отговаряше единствено за терена, а къщурката е прекрасна.

Кого се опитва да излъже? Цялото начинание е обречено на провал.

Къщурката е прекалено малка за толкова много гости. Ако завали дъжд, хората едва ли ще стоят навън под чадъри, докато тя им подава чиния с храна през прозореца. А няма начин всички да се поберат вътре, дори да не дойдат и половината, с които бе разговаряла.

Няма достатъчно място да стоят прави; да не говорим, че не разполага с необходимите места за сядане. В къщурката няма достатъчно въздух, та да осигури необходимия кислород на всички и определено няма достатъчно от Джуд Ф. Мърей, за да успее да е навсякъде и да се държи както подобава на домакиня.

И което е още по-зле: през последните няколко дни се увлича в неспирна работа по книгата си, пренебрегвайки графика за подготовка на тържеството. Възнамеряваше — наистина — да спира да пише в един часа. Дори първия път, когато пресрочи времето, нави будилник, но после го изключи — искаше й се да допише само още един абзац.

Когато вдигна глава обаче, минаваше три и нито една от баните й не бе лъсната, както планираше.

Независимо от това, след броени часове, в дома й ще започнат да прииждат хора, които не познава, и ще очакват да ги забавлява и нахрани.

Не бивало да се притеснява за нищо — все това й повтаряха. А тя, естествено, се притеснява за всичко. Такава е природата й. Нали трябва да помисли за храната? По дяволите, това е нейната къща и Джуд вече се чувстваше на ръба на нервна криза. Какво ще си помислят гостите?

Опита да направи курабийки. Станаха твърди като камъчета. Дори Фин отказа да ги яде. Вторият опит се оказа малко по-сполучлив — кучето гризна, преди да ги изплюе. Налагаше се да признае, че никога няма да спечели златен медал за уменията си да пече сладкиши.

Справи се поне с няколко по-елементарни салати, следвайки рецептите от готварска книга на Старата Мод. На вид изглеждаха горе-долу добре. Оставаше й единствено да се моли никой да не получи хранително отравяне.

Във фурната сега имаше свински бут. Три пъти звъня на баба си, за да се убеди, че печенето върви както трябва. Толкова е огромен — откъде да е сигурна, че се е изпекъл? Има опасност в средата да остане суров и отново възниква заплахата да отрови гостите си. Но поне ще го поднесе в безупречно чиста къща.

Не се искаше, слава Богу, никакъв талант да излъскаш под или да измиеш прозорец. Това поне е направено както трябва.

През нощта валя и откъм морето нахлу мъгла. Но днес сутринта небето се проясни и летният ден се очертаваше слънчев и прекрасен, изпълнен с чуруликането на птички и аромати на цветя.

Оставаше й да се надява времето да се задържи добро!

Остави искрящите от чистота прозорци широко отворени, та къщурката да е проветрена и привлекателна. Ароматът на розите на Старата Мод се просмукваше вътре! Уханието действаше успокояващо на изопнатите нерви на Джуд.

Цветята! Скочи от стола. Не беше нарязала цветя, които да подреди из къщата. Изтича до кухнята за градинарската ножица, а Фин я следваше по петите. Загуби надбягването в момента, когато се изпързаля по наскоро лъснатия под, плъзна се и си удари главата в шкафа. След това, разбира се, се наложи да го гушне и да го утешава. Говорейки му ласкаво, Джуд го изнесе навън.

— Ще те оставя тук, но няма да ровиш цветята, нали?

Погледна я с обожание, сякаш подобна мисъл никога не му бе хрумвала.

— И никакво гонене на пеперуди из лехите добави тя и го остави на земята, като нежно го тупна по дупето.

Взе кошница и започна да избира най-красивите цветя.

Това занимание винаги я успокояваше. Формите, уханието, багрите, подбора на най-подходящите цветове, от които да направи интересен букет. Движеше се из градината, а пред нея се стелеха зелените хълмове и радваха окото й.

Ако превърне това място в постоянен дом, мина й през ума, добре е да разшири цветната градина и отзад. От източната страна ще построи ниска каменна ограда и ще я опаше с лавандула. И ще засади цяло море от нарциси. А защо да не засади от западната страна лоза и да я остави да се вие нагоре и нагоре, докато образува тунел от листа?

Под него ще направи пътека и ще минава оттам, когато тръгва на разходка към хълмовете и нивите.

Ще има и каменна скамейка за сядане. И вечер, след приключване на работата си, ще се отпуска там и просто ще се наслаждава на звуците на света, който е създала.

Ще бъде живееща извън родината си американска писателка, заселила се в къщурка сред цветя върху Хълма на феите, заедно е преданото си куче. И с любовника си.

Всичко това, естествено, са фантазии, напомни си тя. Половината й време тук изтече. През есента ще се върне в Чикаго. Дори да събере кураж и да предложи книгата си на издател, ще трябва да си намери работа. Едва ли е редно завинаги да живее от спестяванията си.

Не е… правилно, нали?

Сигурно пак ще се захване с преподаване, предположи тя. Идеята за частна практика я плашеше прекалено много; преподаването оставаше единствената възможност. Понеже усети колко депресиращо й действа самата мисъл, бързо я прогони. А защо да не потърси място в малко частно училище? Някъде, където да се чувства по-свързана с учениците си. Така ще разполага с време и за писане. Сега, когато откри това занимание, е безсилна да се откаже от него.

Ще се премести в предградията, ще купи малка къща. Нищо не я задължава да стои в луксозния апартамент в Чикаго. А в къщата ще си направи кабинет. Местенце, където да пише. И непременно ще събере кураж да предложи книгата. Няма да позволи да се държи като страхливка по отношение на нещо толкова важно. Никога вече няма да го допусне.

И ще се връща в Ирландия. Поне по две седмици всяко лято. Ще идва, ще вижда приятелите си, ще подмладява духа си.

Ще вижда Ейдан.

Не. Най-добре да не мисли за това, предупреди се тя. Да не мисли за следващото лято, за по-следващото и за Ейдан. Този път, този… прозорец, който отвори, беше вълшебен и трябва да го пази. И е още по-скъпоценен, каза си тя, защото е отворен временно.

И двамата ще продължат живота си. Неизбежно е.

По-скоро той ще го продължи, а тя ще се върне в Щатите. Но поне ще разполага с удоволствието да знае, че нещата няма да са същите. Тя вече не е същият човек, сега съзнава възможността да изгради живота си. Дори и да не съответства на някоя от фантазиите й, ще бъде удовлетворителен и продуктивен.

Не е изключено и да бъде щастлива, помисли си. Да изпитва пълнота. Последните три месеца й доказаха, че разполага с потенциал. Вероятно ще довърши започнатото.

Мислено се потупваше по рамото, когато Фин излая радостно и се втурна към портата направо през маргаритите й.

— Добър ден, Джуд. — Моли О’Тул дръпна резето и Фин изскочи навън, за да се изкатери по Бети. Двете кучета се устремиха щастливи към хълмовете. — Хрумна ми да намина и да видя дали нямаш нужда от помощ.

— Понеже не знам какво се очаква от мен, не знам и как да ти отговоря. — Погледна безпомощно към кошницата и въздъхна. — Нарязала съм прекалено много цветя.

— Никога не са излишни.

Моли, помисли си Джуд с благодарност и възхищение, винаги казва най-подходящото нещо.

— Толкова се радвам, че дойде.

Моли махна нехайно с ръка, макар страните й да поруменяха от удоволствие.

— Много мило от твоя страна да го кажеш.

— Говоря искрено. Винаги се чувствам по-спокойна, когато си наоколо. Имам чувството, че нищо не би се объркало безнадеждно, щом ти си наблизо.

— О, поласкана съм. А какво точно си мислиш, че ще се обърка безнадеждно?

— Ами кажи-речи всичко. — Но Джуд се усмихна. — Искаш ли да влезем вътре? Хубаво е да натопя цветята. После ще ми посочиш шестте дузини неща, които съм забавила да свърша.

— Сигурно не си забравила абсолютно нищо, но с удоволствие ще вляза и ще ти помогна с цветята.

— Мисля да ги наредя в бутилки и буркани. Мод няма никакви вази.

— И тя обичаше да прави същото. Слагаше букетчета навсякъде. Приличаш й повече, отколкото си даваш сметка.

— Така ли?

Странно, изненада се Джуд, колко й допадна мисълта, да прилича на жена, която никога не е виждала.

— Да. Грижовна си към цветята, правиш дълги разходки, стоиш си сгушена в къщурката, а вратата ти винаги е отворена за гости. Ръцете ти също са като нейните — добави тя. — И както съм ти казвала и друг път — носиш нещо и от сърцето й.

— Живяла е сама. — Джуд огледа спретнатата къщурка. — Винаги.

— Харесваше й. Сама, но не и самотна. След своя Джони не се влюби в друг. Тя обичаше да повтаря, че в този живот няма мъж, когото да обича, след като единственият си е отишъл. О… — с влизането Моли подуши въздуха. — Печеш свински бут във фурната. Ухае чудесно.

— Наистина ли? — Джуд вдъхна миризмата предпазливо, докато се отправяха към кухнята. — Май си права. Ще го погледнеш ли, Моли? Никога не съм пекла свински бут и съм притеснена.

— Разбира се. Ей сега ще видя.

Отвори фурната, за да инспектира съдържанието, а Джуд остави кошницата и започна да хапе устни.

— Чудесен е. И е почти готов — обяви тя след бърза проверка колко лесно се откъсва кожичката. — Ако съдя по аромата, за обяд утре няма да ти остане и парченце. Моят Майк обожава печен бут и вероятно ще му се нахвърли като прасе.

— Сериозно ли?

Моли поклати глава и затвори фурната.

— Джуд, никога не съм срещала жена, която да се изненадва толкова при всеки комплимент.

— Нервна съм, затова.

Но го каза с усмивка и не прозвуча докрай като извинение.

— Е, ти си знаеш. Лъснала си къщата до блясък. Нищо не си оставила за съседката, освен да ти даде един съвет.

— Приемам.

— Когато приключиш с цветята и извадиш бута да се охлажда, постави го достатъчно високо, та кутрето да не може да го стигне. Случвало ми се е и никак не е приятно.

— Права си.

— После иди горе и си направи удоволствието да вземеш дълга, топла вана. Сложи ароматни соли. Денят на слънцестоенето е идеален момент за ceili, както и за романтика. — С майчински жест Моли погали Джуд по бузата. — Довечера си сложи красива рокля и танцувай с Ейдан на лунна светлина. Останалото, обещавам ти, само ще се нагласи.

— Но аз дори не знам колко хора ще дойдат.

— Какво значение има дали са десет или сто и десет?

— Сто и десет ли?

Джуд пребледня.

— Всеки идва да се забавлява. — Моли й подаде бутилка. — И точно така ще постъпят. Да направиш ceili е просто проява на гостоприемство и толкова. Ирландците знаят как да ги правят и как да извличат максималното от тях.

— Ами ако храната не стигне?

— О, това да е най-малката ти грижа.

— Ами ако…

— Ами ако жаба прескочи луната и тупне на рамото ти? — Развеселена, Моли разпери ръце. — Изчистила си идеално къщата, направила си я красива и привлекателна. Направи същото и със себе си, а останалото — вече ти казах — само ще си дойде на мястото.

Съветът е добър, прецени Джуд. Дори да не вярва и на думичка от него. Наслади се на всепризнатия метод за отпускане и като напълни ваната си на крачета с ароматизирани соли, остана във водата, притворила очи, докато кожата й порозовя и засия, а водата изстина.

После отвори крема, който купи в Дъблин, и се намаза с него. Моментално се почувства по-женствена.

Напълно успокоена, се запита дали да не дремне малко преди тържеството. Влезе в спалнята и изпищя.

— Фин! О, Господи!

Стоеше по средата на леглото и водеше свирепа битка с възглавниците й. Перушини летяха навсякъде. Той се извърна към нея, а опашката му се мяташе победоносно, докато стискаше унищожената възглавница със зъби.

— Лошо куче! Не се прави така!

Размаха ръка да прогони летящите перушини и се впусна към леглото. Надушвайки забавление, той скочи на земята и хукна, продължавайки да ръфа възглавницата. След себе си оставяше диря от пера.

— Не, не, не! Спри! Фин, веднага се върни тук! Хукна след него, а халатът й се вееше около тялото й.

Той успя да стигне долния етаж преди тя да го догони и направи грешката да посегне към възглавницата, а не към кутрето.

Очите му засияха, беше готов за игра. Озъби й се предизвикателно и размаха глава. Отново се разхвърча перушина.

— Пусни! По дяволите, виж какво правиш!

Посегна да го хване, но се хлъзна по излъскания под. Изпищя, политайки по корем през всекидневната.

Чу вратата зад себе си да се отваря, хвърли поглед през рамо и си помисли: „Отлично. Направо отлично.“

— Какви ги вършиш, Джуд Франсис?

Ейдан стоеше облегнат на касата, а Шон надничаше през рамото му.

— А, нищо. — Издуха кичурите коса и полепналите по челото й перушини. — Нищо.

— Очаквах да те заваря да лъскаш подовете като робиня, както правиш от седмица, а те откривам да се излежаваш и да си играеш с кучето.

— Много смешно, няма що.

Успя да се откопчи от Фин и да седне. Разтърка ударения при хлъзгането лакът. Кучето пристъпи и великодушно остави разкъсаната възглавница в краката на Ейдан.

— Браво. Точно така — дай му я.

— О, убил си я, така ли, момчето ми? Страхотен си. — След като потупа Фин по главата, за да го поздрави, Ейдан прекоси стаята да помогне да Джуд да стане. — Нарани ли се, скъпа?

— Не. — Погледна го мрачно. — Няма защо да ти е толкова забавно. — Отблъсна ръката му и насочи гневен поглед към Шон, който бе започнал да се хили. — Има перушина навсякъде. Ще са ми нужни дни да я почистя.

— Хубаво е да започнеш с косите си. — Ейдан посегна, хвана я за китката и я издърпа да стане. — Цялата е в перушина.

— Чудесно. Благодаря за помощта. А сега, ако не възразявате, ме чака работа.

— Донесохме няколко буренца от кръчмата. Ще ги поставим отзад. — Издуха перце от бузата й, после се наведе да подуши шията й. — Ухаеш прекрасно — прошепна той докато тя правеше опит да го отблъсне.

— Разкарай се, Шон. Да не си посмял — просъска Джуд. — Нямам време за това.

— И затвори вратата след себе си — довърши Ейдан и придърпа Джуд по-близо.

— Ще взема и кучето, защото очевидно е приключил със заниманията си тук. Хайде, отвратителен звяр — подкани Шон, прегърна кутрето и чинно затвори вратата след себе си.

— Трябва да почистя цялата тази мръсотия — започна Джуд.

— Има време.

Ейдан така я гледаше, че тя отстъпи.

— Не съм облечена.

— Забелязах. — Гърбът й се прилепи към стената и той прокара ръце надолу по тялото й, после — нагоре. — Целуни ме, Джуд Франсис. Продължително, за да мога да изкарам дългия ден, който ме очаква.

Прозвуча й напълно разумно, поне докато очите му не се откъсваха от нейните и не спираха да я съзерцават с толкова топлота, а тялото му бе така топло и твърдо до нейното. За да откликне, тя вдигна ръце да обгърне врата му. После, импулсивно, го завъртя и неговият гръб се опря в стената. Притисна го с тяло и прилепи горещи устни в неговите.

Той изохка. Ръцете му сграбчиха бедрата й, пръстите му се впиха в плътта й и тя се сети за нощта, когато бе загубил всякакъв контрол. От спомена я побиха тръпки и тя усети как я обзема собственическо чувство.

Той е неин, докато трае всичко това. Ще го докосва, ще го взема, ще му се наслаждава. Той иска именно нея. Посяга към нея. Тя кара сърцето му да бие лудо.

Това е, даде си сметка тя, най-голямата мощ на този свят.

Вратата се отвори, после се затръшна. Джуд не откъсваше устни от неговите. Не й пукаше дали всички мъже, жени и деца от селото са застанали на прага й в момента.

— Милостива Дево и Исусе — изропта Брена. — Двамата не можете ли да мислите за нищо друго? Щом човек се обърне, вие се вкопчвате един в друг.

— Ревнува — промърмори Джуд с лице, заровено във врата на Ейдан.

— Хич не ми е до ревност, когато някоя празноглава жена се е хвърлила да целува мъж от семейство Галахър.

— Сигурно отново е сърдита на Шон.

Ейдан зарови лице в косите на Джуд. Не бе сигурен дали диша. Знаеше, че поне през следващите десет години не желае да помръдне оттук.

— Мъжете са винаги изкукуригали, а брат ти, който нищо не струва — най-много от всички.

— Хайде, престани да се оплакваш от Шон за момента — нареди току-що влизащата Дарси. — Какво е станало тук? Всичко е потънало в перушина. Джуд, пусни го. Трябва да се облечеш все пак. Същото важи и за мен. Ейдан, иди да помогнеш на Шон с буренцата. Да не би да очакваш да се справи с всичко сам?

Ейдан само изви глава, за да постави бузата си върху косата на Джуд. Изражението на лицето му така я смая, че тя замря за десет секунди, преди да започне да бута Брена към кухнята.

— Ще оставим чиниите и ще донесем метла.

— Ти пък за какво ме избута? По дяволите — днес ми писна от представителите на рода Галахър.

— Тихо, тихо… Трябва да помисля. — Възбудена, Дарси постави чиниите, които крепеше, на плота и закрачи напред-назад. — Влюбен е в нея.

— Кой?

— Ейдан в Джуд.

— Господи, Дарси. Това вече го знаем. Нали затова правим ceili.

— Но той е истински влюбен в нея. Не видя ли лицето му? Май трябва да седна. — Отпусна се на стола и въздъхна.

— Не си давах точна сметка. Изглеждаше ми по-скоро игра. Но сега, когато я държеше… Никога не съм си представяла, че ще го видя такъв, Брена. Когато един мъж гледа по този начин една жена, тя може да го нарани, да го нареже на парчета, да изтръгне сърцето му.

— Джуд не би наранила и муха дори.

— Не и нарочно. — Стомахът на Дарси се бе свил от тревога. Ейдан бе за нея като скала; никога не си бе представяла, че ще го види беззащитен. — Сигурна съм, че и държи на него и е увлечена в романтичното преживяване!

— Тогава какъв е проблемът? Нещата са такива, както ги говорехме.

— Не, въобще не са такива, каквито ги говорихме. — Бе избягвала клопката на любовта достатъчно дълго, но сега, когато видя брат си зашеметен от обич, я разпозна в пълната й сила. — Брена, тя е с образование, пред името й са изписани титли и е от Чикаго. Семейството й е там, работата й, хубавото й жилище. А животът на Ейдан е тук! — Истинско отчаяние свиваше сърцето й, а в очите й напираха сълзи. — Нима не виждаш? Как би могъл да замине? Или тя да остане? Къде е бил умът ми, като планирах всичко това?

— Не ти ги събра. Те се бяха открили. — Понеже думите на Дарси започваха да я притесняват, тя извади метлата. Мислеше по-добре, когато ръцете й са заети. — Каквото става — ще става. Не сме направили нищо повече от това да я уговорим да покани гости.

— По време на слънцестоенето — напомни й Дарси. — Изкушаваме съдбата и ако нещо не е както трябва, ние ще бъдем виновни.

— Ако предизвикваме съдбата, тогава всичко зависи нея. Нищо друго не може да бъде направено — обяви Брена и се захвана да мете.

Джуд се спря на синята рокля: още една придобивка от Дъблин, която никога нямаше да купи, ако Дарси не я бе насилила. Щом я облече, благослови Дарси и собствената си липса на воля.

Дългата семпла дреха с тънки презрамки се спускаше по тялото й. Сребристосиният цвят сякаш отразяваше светлина в ясна лятна нощ. Сложи си перлени обици. Пак символ на луната, мина й през ума.

Много й се искаше да последва съвета на Моли докрай и да танцува с Ейдан под сиянието на пълната луна.

Днес, в най-дългия ден на годината, когато късната вечер преля в нощ, небето остана ясно и прекрасно. Цветове играеха пред прозорците на къщурката: всевъзможни сини и зелени нюанси. Въздухът беше наситен с аромати.

Природата бе решила нощта в средата на лятото, да е един от триумфите й.

Джуд наблюдаваше и слушаше, а единствените й мисли бяха, че във всекидневната й свири музика и къщурката й е пълна с хора, които танцуват, приказват, смеят се.

Триумфът на Природата, помисли си тя, е нищо в сравнение с нейния.

Половината от бута вече бе изядена.

Никой не изглеждаше да е отровен. Тя самата хапна само залък-два, през по-голямата част от времето бе прекалено възбудена и току отпиваше от чашата вино.

В антрето, в кухнята, навън на двора танцуваха двойки. Други дундуркаха бебета или просто стояха и бъбреха. През първия час се опита да се прави на домакиня — придвижваше от група на група, за да се убеди, че всеки има чиния и чаша. Но изглежда никой не се нуждаеше от грижите й. Всеки се обслужваше сам от отрупаните с храна чинии в кухнята или от импровизирания плот, който някой досетлив човек бе направил в страничния двор.

Наоколо се гонеха деца или седяха в скута на майките си. От време на време някое бебе се разплакваше за мляко или внимание и веднага ги получаваше. Повече от половината присъстващи й бяха непознати.

Най-сетне направи нещо, което никога не бе опитвала на някоя от собствените си забави — започна да се наслаждава на тържеството.

Седеше между Моли и Кати Дъфи и разсеяно слушаше разговора им, напълно забравила за тортата в чинията пред себе си.

Шон свиреше на цигулка невероятно жива мелодия. На Джуд отчаяно й се прииска да знае как се танцува. Дарси, прекрасна в червената рокля, изтръгваше страхотни тонове от флейтата, а Ейдан им акомпанираше на акордеон. От време на време си разменяха инструментите или изваждаха нови. Разпределяха си ги, без да прекъсват мелодията.

Най-много й харесваше, когато запяваха. Получаваше се такава хармония, че сърцето я заболяваше.

Ейдан поде песента за младия Уили Макбрайд, останал завинаги на деветнадесет. Джуд се замисли за загиналия Джони на Мод и не се притесни, че заплака пред хора.

От тъжните песни минаха към живи и весели мелодии. Колчем Ейдан срещаше очите й и й изпращаше една от бавните си усмивки, тя потреперваше като тийнейджърка.

Брена се настани в краката на Джуд и облегна глава върху бедрото на майка си, а Джуд й подаде чинията с тортата.

— Когато се занимава с музика, става неузнаваем — промълви Брена. — Кара те да забравиш — е, почти — че е изкукуригал.

— Чудесни са. Би трябвало да направят записи. Редно е това да го изпълняват на сцена, не във всекидневна.

— Шон свири за свое удоволствие.

Майка й я погали по главата.

— Защо не танцуваш като сестрите си?

Брена скочи, хвана ръката на майка си и я изправи.

— Хайде, мамо, заедно. Освен ако не се чувстваш прекалено стара и немощна.

— Винаги мога да те надиграя и да те оставя без дъх.

Чуха се възторжени възгласи, когато Моли направи няколко бързи, сложни стъпки. Някои от танцьорите се отдръпнаха да й направят място и заръкопляскаха.

— Навремето Моли е била ненадмината в танците — обясни Кати на Джуд. — И талантът й се е предал на дъщерите й. Всички са хубавици, нали?

— Да. О, виж!

Едно по едно момичетата на Моли се присъединиха. Подредиха се три срещу три. Колкото по-бърза ставаше музиката, толкова по-бързо се движеха краката им. Накрая Джуд остана без дъх само от гледане.

Не само заради умението им, помисли си Джуд. Усещаше как гърлото й се стяга от завист и възхищение. Те са обвързани, свързани — представляват семейство. Жена към жена; сестра към сестра; майка към дъщери. Музиката е просто още една връзка.

Традициите на определена култура не се изчерпват само с легенди и митове. Ейдан се оказа прав, даде си сметка тя. Не можеш да забравиш музиката, когато пишеш за Ирландия.

Бойни маршове и кръчмарски песни; балади за епични битки. Ще трябва да изучи и тях, да открие източниците им, да се запознае с иронията им, хумора им, отчаянието.

Зарадва се на новото си вдъхновение и остави музиката да я отнесе.

Когато жените от семейство О’Тул свършиха танца, стаята гъмжеше от хора, дошли отвън или от други помещения на къщурката. При последната нота избухнаха диви овации.

Брена пристъпи с клатушкаща се походка и се настани отново в краката на Джуд.

— Мама е права. Не успявам да издържа на темпото й. Тази жена е истинско чудо. — Прокара ръка през челото си и въздъхна. — Някой да прояви милост и да ми донесе една бира.

— Ей сега. Заслужи си я.

Джуд се изправи и се опита да си пробие път до кухнята. Получи няколко покани за танц, които отклони с усмивка, похвали за печения свински бут, от които страните й поруменяха, и комплименти за външния й вид, което я накара да си помисли, че някои от гостите са попрекалили с ходенето до буренцата.

Най-после стигна до кухнята и с изненада откри, че Ейдан е зад гърба й и вече е уловил ръката й.

— Ела навън за глътка въздух.

— О, обещах на Брена да й занеса бира.

— Джак, погрижи се Брена да получи халба — извика той, докато издърпваше Джуд през задната врата.

— Много ми е приятно да те слушам как свириш, но на теб сигурно ти е омръзнало.

— Никога не възразявам срещу няколко часа свирене. Така е при нас Галахърови. — Продължи да я тегли напред, покрай струпалите се мъже близо до вратата, към пътеката от свещи, поставени сред тревата в градината. — Но не ми остана време да бъда с теб и да ти кажа колко си прекрасна тази вечер. Оставила си косите си спуснати — отбеляза той замечтано и се заигра с един от кичурите й.

— Стори ми се по-подходящо за тази рокля.

Тръсна глава и вдигна лице към небето. Сега бе тъмносиньо, с цвят на нощ, която никога няма да бъде съвсем непрогледна заради огромната месечина.

Вълшебна нощ, изтъкана от сенки и светлини. Нощ, в която феите излизат да танцуват.

— Още не мога да повярвам колко се притеснявах за тази вечер. Но всички се оказаха прави. Казваха, че ще се получи от само себе си, и така стана. И с най-хубавите неща май е така.

Извърна се — бяха стигнаха до мястото, за където мислеше, че са се отправили. Зад тях бе къщата — нейната къща, помисли си тя гордо, окъпана в светлина като по Коледа. Музиката продължаваше да се лее, примесена с шум от гласове и смях.

— Така трябва да бъде — промълви тя. — В една къща трябва да има музика.

— Ще ти давам музика, когато пожелаеш.

Тя се усмихна и се настани в обятията му, а той я поведе в танц, точно както бе мечтала да направи.

Прекрасно е, помисли си. Вълшебство, музика и лунна светлина. Една дълга нощ, когато тъмнината е само миг.

— Ако дойдеш в Америка и изсвириш една-единствена песен, ще имаш подписан договор, преди да си свършил.

— Не е за мен. Аз съм за тук.

— Да. — Отдръпна се леко, за да го погледне и да му се усмихне. Наистина не си го представяше никъде другаде. — Ти си за тук.

Вълшебството, музиката и лунната светлина го предизвикаха преди думите да са напълно готови:

— Същото важи за теб. Няма причина да се връщаш. Тук си щастлива.

— Много съм щастлива, но…

— Е, не е ли достатъчно? Какво лошо има да си щастлив?

Прямият му тон я озадачи.

— Нищо, разбира се, но трябва да работя, за да се издържам.

— И тук можеш да си намериш работа, която да те задоволява.

Вярно е, мина й през ума. Нали откри писането — онова, с което иска да се занимава — именно тук? Но старите навици умират трудно.

— В момента в Ардмор не се търсят преподаватели по психология.

— И без това не ти допадаше.

Започваше да се чувства нервна. Неволно потрепери и се сети, че не си взе сакото.

— Но аз се занимавам с това. Знам как.

— Е, ще измислиш нещо друго, на което да се посветиш. Искам те тук, при мен, Джуд. — Сърцето й лудо подскочи при тези думи, а той продължи: — Нужна ми е съпруга.

От изненада устата й се отвори.

— Моля?

— Нужна ми е съпруга — повтори той. — Смятам, че трябва да се омъжиш за мен, а останалото ще уточним по-късно.