Нора Робъртс
Даровете на слънцето (15)

Глава 15

Представляваше смела крачка, но бе предприела не една и две напоследък. Нямаше нищо лошо в това. Дори да беше глупаво и непрактично, поне нямаше нищо незаконно.

Въпреки всичко Джуд се огледа виновно, докато изваждаше маса в предната градина. Вече бе избрала мястото: точно при извивката на пътеката, където цветята растяха сред калдаръма. Масата малко се клатеше на неравната земя, но според Джуд си заслужаваше. Какво е малко клатене в сравнение с гледката, въздуха и ароматите наоколо?

Върна се за стола и го постави до масата. Никой не се появи да пита какво, по дяволите, прави. Тогава се втурна вътре за лаптопа.

Щеше да работи навън. Тази перспектива направо я опияняваше. Подреди работното си място: хем да вижда хълмовете, хем живия плет, обсипан с разцъфнали цветя. През слоя облаци слънцето светеше меко и къпеше всичко в злато и сребро. Съвсем слабият бриз довяваше аромат на цветя.

Направи си чай. Използва един от най-красивите чайници на Мод. Глезенето не свърши дотук — подреди и шоколадови бисквити в малка чиния. Беше толкова идеално, че граничеше с измама.

Джуд си обеща да работи два пъти по-усилено.

Но преди това реши да поседи за минута, да изпие чая да погледа замечтано хълмовете. Нейното малко кътче от Рая, определи тя. Наоколо чуруликаха птици. Дори й се стори, че видя няколко свраки. Или поне ги взе за свраки.

Какво гласеше онова детско поверие? Ако видиш една сврака — означава тъга, припомни си тя. Две радост, три… Не си спомняше какво означават три, затова ще се задоволи с радостта.

Засмя се. Да, ще се ограничи с радостта. Трудно би могла да е по-щастлива, отколкото в момента. И какъв по-добър начин да удължиш щастието от това да се обърнеш към някоя приказка?

Вдъхновена се залови за работа.

Наоколо се носеха птичи песни. Над цветята прехвърчаха пеперуди, жужаха пчели, а тя се потапяше в свят, пълен с магьосници, войни, елфи и красиви девици.

Изненада се колко материал е събрала: повече от две дузини приказки и митове. Стана постепенно и без никакво усилие. Отделните истории още не са достатъчно анализирани. Ще й се наложи да се потруди. Проблемът е, че до магията на приказките думите й изглеждат сухи и съвсем обикновени.

Дали не е подходящо да подчини статията си на този напевен ритъм? Нищо не я задължава да бъде суховато научна. Няма да навреди да я посъживи, да вплете някои от мислите и чувствате си, дори и от преживяванията си. Ще опише хората, които са й разказали приказките, как са го сторили и къде.

Притъмнената кръчма, където свири музика; кухнята на семейство О’Тул, където непрекъснато кипи живот; хълмовете, по които се разхожда с Ейдан. Така материалът ще стане по-личен, по-истински.

Все едно, че е писател.

Притисна силно длани една към друга. Ще си позволи да пише така, както винаги е искала. Обмисляйки идеята, почувства как я изпълва възторг, сякаш пред нея се отвори огромна врата.

Какво значение има дали ще се провали? Оказа се умерено добра преподавателка. Ако се окаже и умерено добра писателка, поне ще бъде умерено добра в нещо, с което отчаяно желае да се занимава.

Изпълнена с вълнение, постави пръсти върху клавиатурата, но бързо ги дръпна. Съмнението в собствените сили — най-старата й дружка — се настани до нея.

„Хайде, Джуд, ясно ти е, че ти липсва и капчица талант да се изразяваш. Придържай се към онова, което знаеш. И без това никой няма да отпечата статията ти. Достатъчно се захласват по идеята. Така че — придържай се към първоначалния замисъл.“

Никой, разбира се, няма да я отпечата, призна тя. Вече е прекалено дълга за статия във вестник или в научно списание. Две дузини приказки са твърде много. По-добре е да избере шестте най-хубави, да ги анализира, както бе планирала, и да се надява някое издание с псевдоакадемичен уклон да се заинтересува.

Това е разумното.

На ръба на масата кацна пеперуда и размаха кобалтовите си криле. За миг й се стори, че я изучава с любопитство.

В този миг дочу музика от гайди и флейти, съпроводена от плачещите тонове на арфа. Стелеше се надолу по хълмовете и я накара да вдигне поглед, за да види цялата искряща зеленина.

„Защо на такова място трябва да си разумна, Джуд? И без това тук се докосна до вълшебството. От теб се иска единствено да отвориш по-широко появилата се врата.“

Осъзна, че не желае да пише никаква проклета статия. Искаше да напише книга! Не да се придържа към онова, което знае или което всеки очаква от нея. А най-после да посегне към онова, към което се стреми, към онова, което никога не бе дръзвала да очаква от себе си. Независимо дали ще се провали, или ще успее, възнамерява да оползотвори свободата си да опита.

Когато съмнението в себе си започна да мърмори нещо, тя решително го избута настрана с лакът.

Дъждът се лее, пред прозорците се стеле мъгла. В малката кухненска камина на къщурката ми гори огън. По первазите има окъпани от дъжда цветя. От чашите чай на масата се издига пара. Ейдан ми разказва своята приказка.

Гласът му прилича на родината му: пълен с музика и поезия. В село Ардмор стопанисва кръчмата, притежание на семейството му от поколения. Ръководи я добре и я е превърнал в задушевно и дружелюбно място. Често съм го виждала зад бара — слуша или самият той разказва приказка, докато музиката свири, а клиентите му пият бира.

Щедро е надарен с чар — лицето му привлича женските погледи и буди доверието на мъжете. Усмивката му бързо се появява, нравът му е въздържан, но и двете са страшно въздействащи. Ето какво ми разказа, докато седеше в тихата ми кухня през онзи дъждовен следобед.

Джуд притисна пръсти към устните си. Очите и сияеха от откритието. Ето, помисли си тя, започна. Започна и усещането е невероятно. Господи, чувстваше се опиянена.

Пое си дълбоко дъх и продължи да пише. Постепенно внесе своя интерпретация в разказа на Ейдан за лейди Гуен; и принц Карик.

Препрочете написаното. Този път описа как бе говорила, какви мисли се бяха породили у нея, как огънят бе стоплил кухнята, как един слънчев лъч пробяга по масата.

Свърши и отново се върна към началото. Добави това-онова, промени някои изрази. Отвори нов файл имаше нужда от въведение. То вече се въртеше в главата й. Без да се замисля особено, пресъздаде онова, което бе в ума й, върху хартията.

Душата й сякаш пееше. А думите бяха прости, но прекрасни. Пиша книга.

Ейдан спря при портата и се загледа в нея. Каква картинка е само, усмихна се вътрешно той — седи сред цветята си, а пръстите й се движат бързо-бързо по клавиатурата на умната й машинка, сякаш животът й зависи от това.

Смешна сламена шапка я предпазваше от слънцето, а на носа й бяха кацнали очила с черни телени рамки. Над лявото й рамо танцуваше красива синя пеперуда, сякаш четеше думите, които се появяваха на екрана.

Кракът й тактуваше и го наведе на мисълта, че в главата й се върти музика. Дали я чува, или е просто фон за мислите й?

Извитите нагоре крайчетата на устните й подсказваха, че мислите й са приятни. Надяваше се да му позволи да прочете написаното. Дали под влияние на любовта, зачуди се той, или тя наистина е смайващо красива и излъчва стихийна мощ?

Нямаше никакво намерение да й пречи — щеше да я остави да приключи, затова се облегна на портата, стиснал в ръце онова, което й носеше.

Ала тя спря рязко, оттегли ръце от клавиатурата и опря едната върху сърцето си, а главата и се стрелна настрани.

Очите й срещнаха неговите и дори от разстояние забеляза разнородните емоции в тях: изненада, че го вижда, но и удоволствие; леко смущение, което явно често се проявяваше.

— Добър ден, Джуд Франсис. Съжалявам, задето прекъсвам работата ти.

— О… — Беше усетила, че е там. Колкото й глупаво да звучеше, наистина бе доловила присъствието му — някаква промяна във въздуха. Сякаш я бяха заловили. — Няма нищо. Натисна няколко клавиша, за да съхрани написаното и да го махне от екрана, после свали очилата и ги постави на масата. — Не е нещо важно. — Всъщност й се искаше да извика: „За мен това е всичко на света“. — Сигурно ти се вижда странно да седя тук… — подхвана тя.

— Защо? Денят е чудесен.

— Да, така е… — Изключи компютъра, за да не хаби батерията. — Загубих представа за времето.

Изрече го, сякаш изповядваше грях пред свещеник, и Ейдан се засмя, отваряйки портата със свободната си ръка.

— Изглеждаше като човек, който се забавлява. Защо да се притесняваш за времето?

— Тогава ще кажа, че е идеално време за малка почивка. Чаят, предполагам, е изстинал, но…

Млъкна, когато видя какво носи. Очите й засияха от радост и тя забърза към него.

— О, какво сладко кутренце.

Кученцето бе заспало, но сега гласовете го разбудиха. Първо се прозя, после очичките му премигнаха. Представляваше кълбо от черна и бяла козина, с пухкави уши, големи стъпала и тънка опашка, свита между краката.

Излая възбудено и започна да се върти.

— О, колко си сладко, колко си хубаво. А и толкова мекичко — промърмори тя, когато Ейдан й го подаде.

Зарови лице в козината му, а то мигом покри лицето й с дружелюбни лизвания.

— Е, няма смисъл да питам дали двамата се харесвате. Това е любов от пръв поглед, в която нашата Джуд твърди, че не вярва.

— Кой може да му устои? — Тя вдигна кутрето във въздуха — зашеметено то започна да си върти главата.

— Кучката на семейство Клуни роди преди няколко седмици. Според мен този тук притежава най-много характер. Току-що е отбит и е готов за нов дом.

Джуд клекна и постави кутрето на земята, но то незабавно се покатери по краката й, преобърна се и легна гръб, за да го погалят по коремчето.

— Изглежда е готов на всичко.

— Как ще го кръстиш?

— Зависи от теб.

— От мен ли? — Хвърли поглед нагоре, после се засмя, когато кутрето гризна пръстите й, за да получи повече внимание. — Лаком си, така ли? Искаш аз да го кръстя за теб ли?

— За себе си. Донесох го за теб, ако го искаш. Мислех си, не ти ли трябва компания на Хълма на феите.

Ръцете й застинаха.

— Донесъл си го за мен?

— Харесваш жълтата кучка на семейство О’Тул и ми хрумна, че би искала да имаш свое куче, отгледано от люлката, така да се каже.

Тя продължаваше да го зяпа и Ейдан отстъпи:

— Ако не си склонна да се занимаваш с него, ще го взема.

— Донесъл си ми кутре? — за пореден път повтори тя, а Ейдан пристъпи смутено на място.

— Сигурно първо трябваше да те попитам. Но си помислих да те изненадам и…

Млъкна притеснен — тя седна рязко на земята, взе кутрето и избухна в плач.

По принцип нямаше нищо против сълзите, но тези се появиха без предупреждение. Ни най-малко не съобразяваше каква е причината. Колкото повече шаваше кутрето в ръцете й и ближеше лицето й, толкова по-силно плачеше тя.

— О, скъпа, не го приемай така. Хайде, a ghra, няма нужда. — Приклекна, извади кърпичка и й я подаде. — Стига, стига… Вината е изцяло моя.

— Донесъл си ми кученце — почти простена тя и така силно прегърна кутрето, че то изджавка.

— Знам, знам. Съжалявам. Трябваше да обмисля идеята по-добре. Той ще бъде щастлив в кръчмата. Не е никакъв проблем.

— Той е мой! — Обгърна кутрето с ръце, когато Ейдан посегна към него. — Даде ми го, значи е мой.

— Да — промълви той предпазливо. Господи, тази жена е истинска загадка. — Искаш го, така ли?

— Винаги съм искала куче. Изхлипа и започна да се люлее напред-назад.

Ейдан прокара ръка през косите си и се предаде. Седна до нея.

— Наистина ли? Е, защо не си имала тогава?

Най-сетне тя вдигна обляното си в сълзи лице. В очите й напираха нови сълзи.

— Майка ми държи котки — успя да изрече накрая и изхълца.

— Разбирам — промълви той, но всъщност се чувстваше като в гъста мъгла. — Котката е мило животно. И ние имаме една.

— Не, не, не… Нейните са кралски особи. Разкошни, самостоятелни, високомерни, възпитани. Истински красиви сиамци, но никога не са ме харесвали. Винаги съм искала глупаво куче, което да драска мебелите, да дъвче обувките ми… Да е като мен.

— На този можеш да разчиташ да прави всичко това. — Облекчен, Ейдан погали бузата й — мокра от сълзите и целувките на кученцето. — Значи няма да ме ругаеш, когато остави локвичка върху пода или нагризе някоя от хубавите ти италиански обувки, от които Дарси изпада във възторг?

— Не. Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавала. — Пресегна се да прегърне Ейдан, а кутрето остана помежду им. — Ти си най-чудесният мъж на този свят.

Точно както кучето бе постъпило с нея, тя обсипа лицето на Ейдан с целувки.

Е, може и да бе донесъл кучето, за да я очарова, но е безсмислено да се чувства гузен, нали идеята му даде резултат. Откъде да знае, че с клепоухото кутре ще запълни празнина от детството?

Пребори се с чувството за вина и покри ентусиазираните й устни със своите.

Нали искаше да е щастлива, напомни си той. Това е важното.

— Трябва ми книга — промърмори тя.

— Книга ли?

— Не знам как се отглежда куче. Трябва ми книга.

Понеже реакцията бе съвсем типична за нея, той се ухили и се отдръпна.

— Бих ти препоръчал първо да си набавиш много вестници, за да покриваш въпросните локви, и яко въже, за да спасиш обувките си.

— Въже ли?

— За да го гризе него.

— Хитро. — Сега тя вече сияеше. — О, и ще има нужда от храна, каишка, играчки и ваксини. И… — Отново вдигна кутрето във въздуха. — И от мен. Ще има нужда от мен. Досега никой не е имал нужда от мен.

„Аз имам.“ Думите витаеха в съзнанието му, насочиха се към езика му, но в този миг тя скочи и се завъртя с кученцето на ръце.

— Ще прибера нещата си и ще изтичам до селото да му набавя всичко необходимо. Ще ме изчакаш ли да отидем заедно с колата?

— Да. Аз ще прибера нещата вътре. Ти стой тук и се опознай с новия си приятел.

Ейдан тръгна към масата и издиша задържалия се в гърдите му въздух. Хубаво стана, че не изрече думите, уверяваше се той. Прекалено рано е и за двамата да променят отношенията си. Разполага с предостатъчно време, преди да повдигне въпроса за женитба.

Предостатъчно време да измисли как да го направи по най-подходящия начин.

Купи му червена каишка и нашийник, яркосини панички. Ейдан намери въже и го завърза на възли. Въпреки това тя напълни цяла торба с неща, напълно убедена, че са необходими за щастието и благополучието на кутрето.

Заведе го на разходка из селото или поне такова беше намерението й. Повечето от времето то се опитваше да се отърве от нашийника, оплиташе се в каишката или я дъвчеше. Тя реши твърдо при първа възможност да си купи помагало за обучение на кучета.

Срещна Брена пред хотела на селото. Приятелката й прибираше сандъчето с инструменти в пикапа.

— Здравей, Джуд. Какво е това? Не е ли едно от кутретата на семейство Клуни?

— Да. Не е ли прекрасен? Ще го нарека Фин, на името на прочутия войн.

— И този е войн, така ли? — Брена клекна да почеше приятелски кученцето. — Леле, колко си свиреп и страшен, Фин. — Засмя се, когато кутрето скочи, за да я близне по лицето. — Доста е енергичен. Добър избор си направила. А и ще ти прави компания, Джуд.

— Същото е смятал и Ейдан. Той ми го подари.

Брена сви устни и я погледна.

— Така ли?

— Да. Донесе ми го днес следобед вкъщи. Толкова мило от негова страна да помисли за мен. Дали Бети ще го хареса?

— Разбира се. И Бети обича компания. — След като потупа Фин Брена се изправи. — Ще й бъде приятно да има кутре, с което да си играе. Точно се канех да се отбия в кръчмата за една бира. Защо не дойдеш с мен? Аз черпя.

— Благодаря, но… Не. Трябва да прибера Фин. Сигурно вече е гладен.

Щом се разделиха, Брена се отправи към кръчмата. Улови погледа на Дарси, направи й знак с глава и се настани на отдалечена, малко изолирана маса.

Дарси й донесе чаша бира.

— Какво вриш и кипиш?

— Седни за минутка. — Говореше тихо, без да откъсва очи от Ейдан, докато Дарси сядаше. — Току-що видях Джуд да разхожда новото си кученце по улицата.

— Има си куче, така ли?

— Ш-ш-ш-т… По-тихо, иначе ще те чуе за какво говорим.

— Кой ще чуе за какво говорим? — просъска Дарси шепнешком.

— Ейдан ще чуе. Той е взел кутре от котилото на кучката на Клуни — при това красиво — и го е подарил на Джуд.

— Той… — Дарси млъкна, когато Брена й направи знак да говори по-тихо. Наведе се съзаклятнически напред. — Ейдан й е подарил кученце? Не ми е споменал и думичка. А и на никого друг.

Дарси се замисли върху съвсем прясната и изненадваща новина.

— От време на време е давал на някоя девойка дрънкулка, но само по повод.

— И аз това си помислих.

— И цветя — продължи Дарси. — Винаги поднася цветя на жена, ако е привлякла вниманието му. Но сега нещата са съвсем различни.

— Съвсем. — Брена удари леко по масата с длан, за да придаде повече тежест на думите си. — Говорим за нещо живо и постоянно. Каквото се дава на любим човек. Не дрънкулка за добре прекарано в леглото време.

Вдигна чашата и отпи.

— Е, тя все пак му подари картината, която купи в Дъблин, и, трябва да ти кажа, той страшно я хареса. Сигурно е искал да й даде нещо в замяна и се е оказала кутрето.

— Ако е искал да й даде нещо заради картината — а и аз смятам, че е изключително хубава — щеше да й подари дрънкулка или нещо подобно. Вещ за вещ — обяви Брена решително. — Кутре е няколко нива по-високо от предмет.

— Тук си напълно права. — Дарси забарабани с пръсти по масата и погледна брат си с присвити очи. — Дали е влюбен в нея, как мислиш?

— Готова съм да се обзаложа, че натам вървят нещата! — Брена се размърда. — Би трябвало да успеем да разберем. А ако не ние, ще го стори Шон. А от него лесно ще го измъкнем — той никога не се замисля какво приказва.

— Така е, но пък е дяволски предан на Ейдан. Бих я приела за сестра — продължи да разсъждава на глас Дарси. — И според мен подхожда на Ейдан във всяко отношение. Никога не съм го виждала да гледа жена, както гледа нашата Джуд. Но е всеизвестно, че мъжете от рода Галахър страшно бавно се придвижват към брака, дори след като сърцата им са пленени. Майка ми твърди, че видяла голям зор с баща ми, докато го накара да й направи предложение.

— Тя възнамерява да остане тук още три месеца.

— Ще се наложи да го тласнем към по-бързи действия. И двамата са домошари, така че няма да е трудно. Трябва да обмислим нещата.

Ейдан се оказа прав. Фин беше чудесна компания. Разхождаше се по хълмовете с Джуд и се забавляваше сам, щом тя спираше да се възхити на дивите цветя или да набере букет лютичета, обилно цъфтящи през май и юни. Лятото дойде в Ирландия и Джуд възприе топлия въздух като поезия.

При меко време, когато дъждът падаше като копринени нишки, тя предприемаше кратки разходки и се застояваше повече в уютната си къщурка.

През сухите дни позволяваше на себе си и на Фин дълга сутрешна разходка, та той да се натича на воля с Бети.

Независимо кога бродеше наоколо — дали валеше или не — неизменно пред очите й изплуваше образът на мъжа, който вървеше по пътя заедно с кучето си при пристигането й от Дъблин. И как бе мечтала да прави същото, когато поиска.

Сега вече имаше и куче, както винаги си го бе представяла.

Веднъж разрови цветята й — наложи се да си поговорят сериозно, — ала затова пък издържа цели две седмици, без да наръфа обувките й. Е, с едно изключение, но и двамата се съгласиха, да не го броят.

Оставяше го да се разхожда и да тича до изтощение. Позволяваше ли времето, вадеше масата следобед и работеше навън, а той дремеше до стола.

Книгата й. Това бе нейната тайна. И същевременно — признаваше го пред себе си — силно желаеше да има успех, да се продава с името й върху красивата корица.

Държеше тази почти болезнена надежда скрита в себе си и отдаваше всичките си сили на работата, която откри, че обожава. В добавка надвечер често прекарваше час-два да скицира илюстрации за приказките.

По нейно мнение рисунките й в най-добрия случай можеха да се нарекат примитивни. Никога не се бе увличала особено от уроците по рисуване, смятани от родителите за така необходими. Сега обаче й бе забавно да рисува.

Имаше грижата да ги държи грижливо скрити от очите на гостите. Понякога се налагаше да ги прибира светкавично.

Седеше в кухнята и довършваше последната — според нея най-добрата от посредствените дотук скици на къщурката, когато чу припряно потропване, последвано от отварянето и затръшването на вратата.

Скочи на крака — Фин бясно се разлая — и трескаво напъха скиците в папката. Едва успя да я затвори и да ги напъха в чекмеджето, когато Дарси и Брена влязоха.

— Ето го свирепото като войн куче — обяви Брена и клекна за обичайния ритуал на боричкане с Фин.

— Разполагаш ли със студено питие за една изтощена приятелка, Джуд? — попита Дарси и се настани на стол до масата.

— Да.

— Работеше ли? — поиска да узнае Дарси, докато Джуд отваряше хладилника.

— Не истински. Свърших повечето от планираното за днес сутринта.

— Чудесно. Защото Брена и аз сме намислили нещо…

— Така ли? — Развеселена, Джуд наля безалкохолното. — Не е възможно да искате да пазаруваме отново толкова скоро.

— Винаги съм готова да пазарувам, но — не. Не става въпрос за такова нещо сега. При нас си вече три месеца.

— Горе-долу — съгласи се Джуд и се постара да не мисли, че времето й вече е изтекло наполовина.

— С Брена решихме, че е време за ceili. — Заинтригувана, Джуд седна. Винаги с радост бе слушала баба си да разказва как е ходела на ceili като момиче. Храна, музика и танци из цялата къща. Хора в кухнята, тълпи в задния двор. — Ще правите ceili ли?

— Не. — Дарси се ухили. — Ти ще правиш.

— Аз — зяпна Джуд от ужас. — Не мога. Нямам представа как.

— Нищо особено — увери я Брена. — Преди да се влоши здравето й, Старата Мод правеше по едно всяка година по това време. Галахърови ще ти набавят музиката, а и мнозина други с радост ще свирят. Освен това всеки носи ядене и пиене.

— От теб се иска само да отвориш вратата и да се забавляваш — вметна Дарси. — Ще ти помогнем да организираш всичко и ще го разгласим. Следващата събота — деня на слънцестоенето — е идеална за целта.

— След една седмица? — едва промълви Джуд. — Не разполагам с достатъчно време. Няма начин да се оправя.

— Предостатъчно е. — Дарси й намигна. — Ще ти помогнем за всичко. Не се притеснявай. Склонна ли си да ми заемеш синята си рокля? Онази с тесните презрамки и сакото.

— Да, естествено, но…

— Не се притеснявай. — Брена седна до масата. — И майка ми е готова да помогне. Търси си с какво да се разсее, защото Морийн я влудява с постоянните си приказки за венчавката. Съветвам те да настаниш музиката във всекидневната, а буренцата до задната врата. Така ще има естествен преход от едното към другото.

— Ще се наложи да поразместим някои от мебелите, та да се отвори място за танците — вметна Дарси. — А ако нощта е хубава, ще изнесем столове и навън.

— Ще има пълнолуние. На мама й хрумна да запалим свещи. Така ще придадем празнична атмосфера, пък и хората няма да се препъват.

— Но…

— Ще склониш ли Шон да направи от месните пайове, Дарси? — обади се Брена, преди Джуд да успее да изрече поредното си възражение.

— Ще направи, разбира се, а и кръчмата ще даде като подарък едно буренце и няколко бутилки. А майка ти може да приготви домашни соленки. Никой не ги прави като нея.

— Ще го стори с удоволствие.

— Но… — Джуд имаше усещането, че се дави, а приятелките й й връзват камък на шията, а не й хвърлят спасително въже. — Не бих очаквала майка ти…

— През въпросната вечер Ейдан ще затвори кръчмата, така че ще успея да дойда рано и да помогна с каквото трябва. — Дарси се усмихна доволно. — Е, уредихме всичко.

Единственото, което Джуд успя да направи, бе да положи глава на масата.

— Според мен мина добре — обяви Дарси, качвайки се в пикапа с Брена.

— Чувствам се малко гузна, задето я принудихме.

— Правим го заради самата нея.

— Оставихме я разтреперана и бледа, но все пак наистина мина добре. — Брена се засмя и включи двигателя. Радвам се, че се сетих как баща ми е направил предложение за женитба на майка ми в същата тази къщурка по време на ceili. Смятам го за добра поличба.

— Приятел в нужда се познава. — Човек би взел Дарси Галахър за вятърничава, но нямаше по-добър приятел в света от нея. — Лудо влюбена е, но е прекалено стеснителна да го постави на място. Ще се погрижим да разполага с нощта и музиката, а аз ще пристигна достатъчно рано, за да я наглася. Ще стане толкова прекрасна, че Ейдан да падне на място. Ако това не свърши работа, значи той е безнадежден случай.

— Доколкото познавам мъжете от рода Галахър, това е характерната им черта.