Сюзън Джонсън
Любов извън закона (28)

Глава двадесет и осма

— Усещам мириса ти…

Шепот, познат плътен глас.

Елизабет отвори очи. Беше се облегнала на леглото на Джони. Вдигна поглед към него. Очите му бяха затворени, дишането — равно и тя отново задряма. Спеше й се след прекараната в бдение нощ.

Не след дълго черните мигли на Джони се повдигнаха и сините му очи заоглеждаха стаята, търсейки източника на познатото ухание. Къде е тя? Мирисът й изпълваше ноздрите му. Ето я. Душата му се изпълни с радост.

— Бетси?

Този път гласът му беше по-силен.

Тя почти подскочи, отвори очи, видя втренчения в лицето й поглед и изписка от радост.

Той немощно помръдна ръка към нея.

Елизабет се изправи бързо, приближи се така, че пръстите им да се докоснат; деликатен контакт, който свързваше живота им, душите им, любовта им. Наведе се и предпазливо го целуна, поставяйки бузата си до неговата на възглавницата.

— Изглеждаш чудесно — прошепна тя. Огромната й радост й пречеше да види действителното му плачевно здравословно състояние.

Жизнелюбивият му дух блестеше в погледа му.

— Липсваше ми.

Тя се бореше със сълзите, които напираха при мисълта за всички мъки, които беше изтърпял заради нея.

— Никога повече няма да те изпускам от погледа си.

— В безопасност ли сме? — попита той, сякаш също започваше да си припомня.

— В дома на Роксейн сме…

Той се усмихна.

— Добре. Тогава целуни ме още неколкостотин пъти.

Което тя и стори, без да бърза и с удоволствие, докато Манроу, който се бе събудил рано, за да види как е Джони, не ги прекъсна. Той застана отстрани на леглото, така че Джони да може да го вижда и му разказа за случилото се миналата нощ. Когато свърши разказа си, раненият мъж го попита:

— Колко време още мислиш, че „Трондхайм“ може да остане да чака?

— Той отплува тази сутрин. Те преобръщат цялата страна с главата надолу, за да те търсят. Стоката вече беше натоварена, така че нямаха оправдание да чакат повече.

— Значи, ще им трябват осем дни, за да се върнат от Веер.

— Или две седмици, това зависи от вятъра и бурите, които не са рядкост по това време на годината.

— Значи не се налага да ставам рано тази сутрин — каза усмихнато Джони.

— По-добре почакай още един-два дни — отвърна с доволна усмивка Манроу.

 

 

Още на следващата сутрин настоя да му помогнат да седне на един стол. Беше му нужна помощта на двама мъже, за да стане от леглото. Той постоя известно време прав до него, подпрян на рамката му, стиснал здраво челюст. По челото му и горната устна изби пот, пребледня силно. Късото разстояние до стола измина все така придържан от другите двама. Седна с усилие, хванал се здраво за страничните облегалки.

Трябваше да минат няколко минути, преди лицето му да възвърне нормалния си вид и дишането му да се успокои. След това светлосините му очи се вдигнаха към заобиколилите го тревожни физиономии.

— Няма да падна — рече с лека усмивка той. — Поне не в близките пет минути. Лекуващият ме екип мисли ли, че чаша вино би се отразила добре на здравето ми, защото аз лично го предпочитам пред морфина.

Шестима души скочиха едновременно и скоро Джони пиеше от най-хубавото бордо на Роксейн.

Той се възстановяваше благодарение на младостта си и на уменията на изкусния лекар на Роксейн, който имаше специални познания за мехлемите и билките, лекуващи рани. Тъй като му се беше налагало често да спасява буйни младежи, уреждащи споровете си с дуел, той имаше богат опит в лекуването на жестоко наранена човешка плът.

Роксейн не спираше да се появява в обществото, макар и не толкова често, за да не привлича вниманието към дома си. На няколко пъти, срещайки граф Брусижън на публични места, тя успя да отложи обещаната му визита под претекст, че децата й са болни и затова не приема никого.

В действителност бе изпратила тайно децата в едно от провинциалните си имения още на другата сутрин, след като Джони беше пренесен в дома й. Въпреки че по-големите й деца вече бяха достатъчно разумни и на тяхната дискретност можеше да се разчита, по-малките все още не бяха способни да държат езика зад зъбите си. Съучениците и приятелите им също знаеха, че са неразположени.

Роксейн обаче не допускаше и за миг, че решението й да изпрати за две седмици децата на село може би е продиктувано и от силната страст, която изпитваше към младия си любовник.

Двамата с Роби прекарваха повечето време в стаята й, въпреки че често се появяваха на обяд в апартамента на Рейвънсби. За всички беше ясно, че са луди един за друг, въпреки че никой от тях не беше споделял публично чувствата си. Но те явно често забравяха, че не са сами и се докосваха един друг с онази особена интимност, типична само за влюбените. Като двойка те бяха изумителни, цветовете им бяха много близки, приликата беше направо подозрителна, като между брат и сестра. Чертите и на двамата отговаряха на общоприетите представи за класическа красота. Очите на Роксейн бяха тъмновиолетови, а на Роби — наситенокафяви, почти черни, косите й бяха с огнени отблясъци, а неговите — в по-тъмни кестеняви тонове. Разликите в пола им се подчертаваха от различията в цветовете на кожата — нейната беше по-бяла от неговата, тя приличаше на оранжерийно цвете, а той — на някое по-грубо, по-некултивирано растение, както беше загорял от слънцето и морето. Бяха равностойни и в простодушната изява на желанието си един за друг. Естествени и непресторени, те се бяха отдали напълно във властта на любовта.

 

 

Една вечер Елизабет бе заспала, Роксейн бе на прием, а Роби крачеше неуморно напред-назад в очакване на завръщането й.

— Ще заведеш ли Роксейн в Холандия? — попита го внезапно Джони.

— Не.

— Значи тогава това не е сериозно?

Той беше изненадан. Поведението им оставяше друго впечатление.

Роби прекъсна за момент разходката си и впери поглед в брат си, който се беше полуизлегнал в един фотьойл край огъня.

— Казах й, че ще се върнем през лятото. Не може да остави децата си. Но да, сериозно е. И не споменавай за възрастта й, защото не искам да чувам за това.

— Нямах подобно намерение.

Роксейн беше по-възрастна и от него, но това не му пречеше да я обича.

— Може да стане така, че да не се върнем през лятото. Възможно е уреждането на нещата да продължи по-дълго.

Роби се отпусна на един от съседните столове с изкривено от неприятната вест лице.

— Въпреки това — рече той, — аз ще се върна по-рано от вас и тогава ще решим какво ще правим.

— Ти вече си решил, нали?

— Точно ти ли ме питаш, ти, който се ожени за дъщерята на Харолд Годфри.

— Прав си, естествено. Прости ми.

— Боже господи — възкликна Роби, — нима ще ни е нужно толкова време, за да възвърнем собствеността си?

Беше нетърпелив, не искаше нищо да осуетява намеренията му, които бяха по-оптимистични.

— Куинсбъри има подкрепата на съда. Затова пък ние притежаваме полици на всички по-заможни хора в Шотландия. Освен това сме важен фактор в търговията и боравим с по-голямата част от парите им в Европа. А сега, както са се развихрили френските пирати, цените на борсата се качват неимоверно… — Джони се усмихна и продължи: — Освен това ние контролираме и цените на валутата. С всеки изминат ден опасността от разоряване става все по-голяма.

— Има си своите предимства да бъдеш банкер на по-голямата част от Шотландия — измърмори Роби.

Търговските и банкови контакти на семейство Кари се простираха от Париж и Бордо до Лондон, Единбург, Амстердам, Хамбург, Данциг и Стокхолм.

— Не забравяй, че също така финансираме и част от шотландските полкове във войната на Малборо.

Някои от офицерите държаха парите си в банката им в Ротердам.

— Каутс разясни положението ми на всички. Очаквам петицията ми да бъде разгледана от Кралския съвет до един месец.

Роби въздъхна:

— Но след това все пак ще трябва да определят дата за делото и един Господ знае колко дълго ще продължи това.

— Не е задължително. Кралският съвет може просто да реши, че няма нужда да има присъда… и Куинсбъри ще си тръгне от Голдихаус. И тогава ще остане само Годфри. — Гласът на Джони стана съвсем тих. — Нямам търпение да го убия.

— А Елизабет?

— Не съм говорил с нея по този въпрос и не мисля и да го сторя. Годфри е много опасен за семейството ми, каквото и да е неговото влияние. Помисли за нашето дете… какво би могъл да му направи той.

— Тя може и да не разбере.

Джони повдигна рамене.

— Зависи при какви обстоятелства и пред какви свидетели ще се срещнем с него.

— Но това ще стане, след като си възвърнеш собствеността, нали?

— И титлите си…

— Може би още през това лято.

Джони се усмихна зловещо.

— Няма ли да бъде чудесно?

 

 

През следващите няколко дни в дома на графиня Килмарнък цареше спокойствие. Състоянието на Джони се подобряваше с часове, бременността на Елизабет вървеше към края си, а Роксейн и Роби се наслаждаваха на прелестите на новата любов.

Тогава през едно слънчево мартенско утро „Трондхайм“ пусна котва в Лийт.

И гостите в дома на графиня Килмарнък се приготвяха да отпътуват.