Метаданни
Данни
- Серия
- Кари (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Outlaw, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 89гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2009)
- Разпознаване и начална корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych(2008)
- Допълнителна корекция
- Еми(2013)
Издание:
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1994
Редактор: Анелия Христова
Коректор: Мария Тодорова
История
- —Добавяне
- —Корекция от Еми
Глава двадесет и седма
През следващия половин час присъстващите се оттеглиха един след друг. В стаята край Джони останаха Елизабет и една болногледачка, подпомагани от цяла армия слуги.
Беше почти три часа през нощта, когато Роби придружи Роксейн два етажа по-долу до спалнята й. Когато застана пред вратата й, настъпи неловко мълчание. Събитията, станали през деня, бяха наистина изключително напрегнати и вълнуващи.
— Благодаря ти, че беше толкова мил с мен тази вечер — започна тихо Роксейн. — Мислех тези спомени за отдавна погребани.
Роби вдигна рамене в знак на съгласие.
— Обстоятелствата са много сходни едно на друго. Естествено беше да си спомниш. — Усмивката му озари полумрачния коридор. — Слава богу, че поне Елизабет е непоклатима в оптимизма си и е решена на всяка цена да не се отделя от болничната стая. Когато излязохме, двамата с лекаря спореха дали да рискуват да събудят Джони, за да сменят компресите върху раните.
— С Джони са чудесна двойка — отбеляза Роксейн. — И двамата могат бързо да вземат решения, начинът на действие…
— Може ли да вляза? — прекъсна я тихо той, вперил поглед в лицето й.
Тя се спря насред изречението. Погледна го напрегнато за миг, очите й говореха вместо нея и след това промълви едва чуто „не“. Изкушението да каже „да“ обаче, беше толкова силно в полумрака на стаята, след всичките емоции и вълнения през този ден, с това силно младо тяло така близо до нея, с преследващия я спомен за смъртта на Джейми…
Роби пое дълбоко въздух, опитвайки се да се пребори със силното си желание.
— В такъв случай, лека нощ — прошепна той, докосвайки леко с пръсти ръката й.
Не посмя да я целуне, все пак въздържаността му си имаше граници.
— Ще се видим утре сутринта. — Гласът му звучеше сподавено, неестествено. Роби кимна, неспособен да води общи разговори.
Тя обърна, влезе в спалнята си и тихо затвори вратата след себе си.
Над голямата къща край Канънгейт цареше спокойствие през тази нощ, увенчана с успех. Господарят на Рейвънсби и неговата съпруга се бяха измъкнали от лапите на похитителите си. Всички от семейство Кари бяха на сигурно място, недосегаеми за хайките, плъзнали да ги търсят след бягството им.
В много малко от стаите в дома на графинята горяха свещи, но светлината им беше скрита от погледите на минувачите под тежките завеси. Между обитателите на дома, при които сънят явно не идваше, бе и Роксейн.
Тя се беше свила в един фотьойл близо до огъня, вперила поглед в яркочервеното бордо в чашата си. Смяташе, че виното ще й помогне да заспи, но почти не бе пила от него, даде си сметка тя. Само въртеше чашата в ръцете си, мислите не й даваха покой. Остави чашата встрани и стана от фотьойла, обръщайки гръб към камината.
Преди да успее да се обърне обаче, тя спря като закована, сложи ръка на устата си, очите й се разтвориха широко от смайване. Светлините на огъня проблясваха по копринената й жълта рокля.
— Не издържах и се върнах — каза Роби, облегнат на вратата, все още облечен така, както беше, когато се разделиха, или по-точно полусъблечен, както беше от завръщането си след бягството на Джони.
Мъжественият му вид я порази. Тъй като с ризата си бе превързал обезобразения кървящ гръб на брат си на връщане от тъмницата, горната част на тялото му беше гола, ако не се смяташе разкопчаното яке. Мускулите на ръцете и на широките му гърди изпъкваха още повече на светлината от огъня.
Високата му фигура изглеждаше още по-снажна в полумрака. Присъствието му беше истинско изпитание за нея, защото тя не беше сигурна, че ще намери сили отново да му откаже.
— От колко време си тук? — попита тя, сякаш това щеше да й помогне.
— Не много отдавна. Качих се горе, след като се разделихме. Имах намерение да се подчиня.
— А сега вече нямаш ли? — Тя усети, че сърцето й започва да бие все по-учестено и това я обезпокои.
— Струва ми се, че е точно така.
— Това е моят дом — напомни му Роксейн, изправила гръб, опитвайки се да го смути със собственическия си вид.
— Знам. — Тонът му беше спокоен, безизразен.
— Избрал си неподходяща нощ.
— Знам.
— Бих могла да извикам някой от прислугата, за да те изхвърли оттук.
— Би могла — отвърна той, като се отдръпна от вратата и тръгна към нея. — Наистина би могла.
Разкопчаните токи на коженото му яке подрънкваха, докато вървеше. Младата жена откри, че този звук я привлича, не можеше да откъсне поглед, хипнотизирана от силните мускули на красиво оформената му гръд, стройното му тяло я възбуждаше още повече сега, когато бяха така близо един до друг. Бронзовата му кожа изчезваше зад колана му — погледът й се плъзна още по-надолу… опитвайки се да проникне под кожените панталони.
Сякаш четейки мислите й, Роби взе ръката й, допря я до гърдите си и задържа в това положение дланта й.
— Изгарям за теб — прошепна той. — Пипни.
Беше горещ, въпреки малкото дрехи на гърба си. Ръката й потрепери под неговата длан.
— Опитвам се да се преборя с това — прошепна тя, вдигнала очи към неговите.
— Аз също. Милион пъти си казах, че е неприлично, непристойно да ти се натрапвам в мъката ти. И въпреки това съм тук, нетактичен, егоистичен, нетърпелив и нямам намерение да слушам нов отказ.
— Това предупреждение ли е? — Гласът й потрепери.
Той пое много бавно и дълбоко въздух, затвори очи и след това въздъхна.
— Вероятно не — отвърна с лека усмивка Роби.
— Все пак намек?
Плахата й усмивка го възбуждаше още повече, той изруга наум. Досега не му се беше случвало да възпира желанието си и това му се струваше страшно трудно, ако не и невъзможно.
— Ела да поговорим — предложи Роби, стисна ръката й в своята и я поведе към столовете, наредени около камината. — Но не ми обяснявай, че си на двайсет и осем години и имаш пет деца — продължи той, поглеждайки я крадешком, — защото това изобщо не ме интересува.
Тя се опита да седне до него, но той я придърпа в скута си, приюти я удобно в обятията си, оправи широките й поли и рече:
— Слушам те.
— Ти си прекалено безгрижен — започна тя, усетила пробягващите по гърба й тръпки.
Той поклати глава.
— Напълно сериозен съм.
— Тази вечер съм лесно уязвима и беззащитна. — Изричаше думите си почти шепнешком.
— Ще ти дам от моята сила.
— На сутринта ще се мразя.
— Ще се погрижа да не бъде така.
— Какво ще кажат слугите?
Роби я погледна изпод притворените клепачи с леко недоверчиво изражение.
— Това не беше особено сполучливо.
Тя се усмихна.
— Боли ме главата.
— Мога да се справя с това — отвърна самонадеяно той. — Сега, ако си свършила с извиненията…
И бавно започна да подпъхва ръка под краката й.
— Чакай…
Той се беше подготвил да я вдигне, но се спря.
— Знаеш, че това е неразумно.
Роби се усмихна на думите й.
— Ако това е най-доброто, което можеш да измислиш…
Лявата му ръка притисна гърба й и той се изправи с нея без никакво усилие.
— Ще заключа вратата — добави той, — за да се застраховаме срещу ранобудните и любопитни слуги.
— Разкъсвам се от чувство за вина — прошепна до ухото му Роксейн, докато той превърташе ключа. — Чувствам се така несигурна… нерешителна…
— Знам. — Той я притисна силно към себе си за миг, след това наведе глава и я целуна по върха на носа. — След няколко минути ще се почувстваш по-добре.
— Какъв арогантен младеж — каза тя, но виолетовите й очи го изгаряха, а ръцете й го прегръщаха с всичка сила.
— Толкова ми е горещо — отвърна Роби, — изгарям…
И той закрачи бързо към леглото, не беше сигурен, че ще може да чака и да се контролира още дълго, че няма да се нахвърли диво върху нея. Постави я на леглото, събу копринените й пантофки, сложи ги на пода и започна да се намества отгоре й.
— Ботушите ти — напомни тя като негова майка.
— После — прошепна задъхано той и покри тялото й със своето, така че тя усети силната му възбуда. Зацелува устните й, езикът му се плъзна в устата й като вестоносец на удоволствието. Диво желание прониза цялото й същество и когато той проникна в нея, тя остана без дъх, неразбираща защо толкова дълго му бе отказвала.
Беше забравила колко жизнен, колко неуморен, невъздържан и див беше той. Беше забравила колко силно я възбуждаше, как я изпълваше, как екстазът проникваше в цялото й тяло и всичките й сетива. Беше забравила колко необуздан, колко ненаситен, колко оригинален беше той.
— Ти просто не искаше да си спомниш — отвърна откровено Роби, когато тя му призна това малко по-късно през същата нощ или сутрин, тъй като вече бе започнало да се развиделява. Той лежеше до нея и галеше гърдите й във все по-разширяващи се кръгове, а тя бе изправила гръб и въздишаше блажено. — Но аз няма да ти позволя да го забравиш отново.
Ръката му се спусна надолу към корема й, после още по-надолу и тя повдигна бедра, за да го окуражи.
— Тази вечер ще оставя незаличим спомен — прошепна той.
На сутринта, когато се събуди от целувките му, Роксейн разбра, че противно на всякакви разумни доводи и логика, отново беше влюбена, след всичките тези години. И се почувства ужасена.
— Трябва да тръгваш — прошепна тя, полудяла от тревога.
Как щеше да се справи с проблемите, струпали се на главата й? Нямаше да успее. Беше ограничила живота си в рамките на едно безметежно съществуване, откакто умря Килмарнък. Тази любов щеше да разруши така трудно извоюваното спокойствие, щеше да обърка живота на децата й. А срамът! Всички щяха да й се присмиват зад гърба. Десет години разлика. Беше прекалено голяма, за да може да се скрие.
— Ще пиеш ли какао за закуска? — Устните на Роби се допираха до бузата й.
— Не можеш да останеш тук. Иначе няма да избегна…
— Скандала?
— Да.
— Ей сега ще се облека. Ще бъда твоят обожател, присъстващ на утринния ти тоалет. Няма да изляза оттук.
— О, боже…
— Обикнах те от онази нощ миналото лято.
— Не, не го казвай.
Ръцете му обхванаха главата й от двете страни и широките му длани задържаха лицето й неподвижно срещу неговото.
— Погледни ме — нареди той. — Няма да си тръгна. Това няма да е краят на любовта ми към теб. Аз съм тук и ще остана тук, и ти можеш да отричаш и да се преструваш колкото искаш, но аз знам истината. Ти ми каза, че ме обичаш тази нощ.
Тя се опита да поклати глава. Тъмните му очи потънаха в нейните.
— Спомням си.
— Не!
Той се усмихна.
— Може би този път няма да върнеш всичките ми покани, както направи през лятото.
— О, Роби… — Очите й внезапно се напълниха със сълзи. — Няма да се получи. Няма да понеса да ми се присмиват. Много бързаш. Защо просто да не се наслаждаваме на…
— Секса? — Гласът му беше режещ, изражението на очите му внезапно бе станало студено. Той я пусна и легна до нея. Постави ръце под главата си и се загледа горе в балдахина. — На всички мъже ли казваш, че ги обичаш?
— Няма „всички мъже“.
Главата му се завъртя към нея, погледът му беше леден.
— Нима? — предизвикателно попита той. — Само Джони ли е бил след Килмарнък?
— Не, разбира се, че не.
— Точно така. Онова с мен бе случайно прегрешение, просто морският въздух беше причината да изпаднеш в такова настроение. И колко подобни прегрешения имаш?
— Няма да ти отговоря.
— Отговори поне на това — казваш ли им, че ги обичаш? — Последните думи бяха изречени шепнешком, но зад тях прозираше гняв.
Отначало Роксейн не отговори, борейки се със собствените си противоречиви чувства, но погледът му я пронизваше така безмилостно, както лежеше на белите чаршафи, че най-накрая тя отвърна честно:
— Не — едва чу гласа си.
— Не те чух — смъмри я дрезгаво той.
— Не! — повтори остро тя. Нейният собствен гняв започваше да се възпламенява от грубото му нахлуване в доскоро добре уредения й живот. — Доволен ли си? Щастлив ли си сега? Влюбена съм в теб, дявол да го вземе! И ти ще съсипеш моя живот и живота на децата ми! И аз ще бъда нещастна и главната тема за подигравки на всяко събиране от май до декември! Надявам се, че си даваш сметка какво стори, като влезе в стаята ми снощи, след като те помолих да не го правиш и скочи в леглото ми, докато аз се опитвах да ти избягам. Предполагам, че си дяволски щастлив!
— Често ли крещиш така? — Усмивката на Роби показваше, че не е впечатлен от избухването й.
— Непрекъснато — каза заплашително тя, бялата й кожа беше почервеняла от гняв. — Излизай веднага, докато все още имаш някакъв шанс.
Той се усмихна, без да откъсва очи от лицето й.
— Аз съм толерантен човек.
— Ти си още едно момче.
— Отдавна не съм — отвърна спокойно той, недосегаем от сарказма й, сигурен в себе си, самоуверен.
Когато на тринайсетгодишна възраст беше напуснал дома си, за да учи в университет, нещо обичайно за епохата, той вече бе добре запознат с оръжията, с ездата, с жените. Единбург, а след това Утрехт и Париж на свой ред бяха допринесли за обучението му както в академичните дисциплини, така и в порока.
— И възрастта ти изобщо не ме интересува, ако проблемът ти е твоята суета.
— Сега е лесно да говориш така. Но какво ще стане по-късно? Как ще понасям безконечните злобни намеци? Не знам дали ще имам толкова кураж. Каквото и да мисля сега, не знам какво ще стане, когато се наложи наистина да преживея това.
— Тогава помисли за това и по този начин… децата харесват Джони. Винаги са се отнасяли към него като към свой чичо и сега той наистина ще им стане такъв.
— Не мога да се омъжа за теб! — До този момент тя беше имала предвид само любовна връзка, но дори и това й се струваше прекалено. Все пак мнозина биха разбрали любовта й към младежа. Но брак! — Това е невъзможно. Всички хумористични издания в страната ще се заемат да обсъждат любовния ни живот!
— Боже мой, Рокси, как може това да е от значение?
— Ти просто не знаеш тези неща.
— Очевидно не. Защо не ми обясниш?
— Спомняш ли си лейди Кеър, която се омъжи за младия свещеник?
— Не.
— Е, добре, тя направи това и в продължение на една година всички се шегуваха само с неговата младост, нейната възраст и божествените му занимания.
— Слушай, скъпа, не искам да споря по повод твоите скрупули за възрастта или каквото и да е друго по този въпрос. Честно казано, всичко това ме отегчава до смърт, защото не давам и пукнат грош за него. И ми се иска и с теб да е така. Във всеки случай, до лятото няма да бъда в Шотландия, така че ще имаш достатъчно време да промениш мнението си.
— Или ти да промениш своето — отвърна тя, повдигнала замислено едната си вежда.
— Да, скъпа.
— Но не го мислиш.
— Господи, ама ти наистина си страшно настроена да спориш.
— Може би в крайна сметка ще откриеш, че не ме обичаш — каза тя мрачна и нацупена.
— Ти си разстроена. — Гласът му, за разлика от нейния, звучеше меко.
— Дяволски прав си.
— Мога да ти помогна… да се успокоиш. — Думите му, произнесени бавно и тихо, звучаха обещаващо.
— Да не си посмял да предприемеш нещо, дявол те взел! — рече раздразнено Роксейн, изправяйки внезапно гръб и втренчила поглед в него. Огнените й коси контрастираха с млечнобялата кожа на раменете й.
Изключително дългите му мигли се вдигнаха бавно и очите му се впериха в нея изпод сянката им.
— Бих бил щастлив да го сторя.
Тя се разсмя и вдигна ръце.
— Предавам се.
— Вече беше време. — Върху чувствените му устни бавно се появи усмивка. — Сега, що се отнася до това, че се чувстваш разстроена…