Сюзън Джонсън
Любов извън закона (23)

Глава двадесет и трета

Когато Елизабет дойде на себе си, видя, че се намира на пода на каретата. Полежа още малко там, защото отново й прилоша, когато в съзнанието й изплува ужасната картина. Чувстваше се виновна за страданията, които Джони беше изтърпял, за да предпази нея и детето, обвиняваше баща си за жестокостта му. Усещаше, че е загубила надеждата и енергията си, волята и твърдостта си.

Бягството им я беше изтощило физически и емоционално. Струваше й се, че способността на баща й да върши злини превъзхожда многократно поизчерпаните й съпротивителни сили. Чувстваше се ужасена и отчаяна за живота на мъжа си.

Тя се клатушкаше по неравния път, който беше в още по-плачевно състояние през зимата. Мъката и самосъжалението я бяха обсебили, но малко по малко непобедимият й дух, който й беше помагал да оцелее в миналото, й възвърна куража, напомняйки й, че все пак нейната кожа все още беше цяла и невредима на гърба й. И че ако иска Джони да оживее и да си отмъсти — при тази мисъл кръвта й кипна — трябва да се надигне от пода и да се захване с баща си.

Вече започваше да се чувства по-добре, убедена, че баща й можеше да се разпорежда с живота им само временно. Освен това, мислеше си с нарастваща надежда Елизабет, все още разполагаше с по-голямата част от богатството си, пазено от Редмънд и хората му в имението. Въпреки намеренията на баща й да си присвои част от собствеността на съпруга й, тя беше забелязала колебанието му, когато в странноприемницата предложи богатството си срещу свободата на Джони.

Тя се надигна от пода, седна на предната седалка, изтърси праха от наметалото си и прекара пръсти през косите си. След това събу единия си ботуш и с всичка сила започна да удря с тока му по тавана на каретата, точно под седалката на кочияша.

Елизабет го чу да вика нервно баща й и зачака да види какво ще последва. Надеждата й непрекъснато растеше; знаеше, че има възможност да намали и облекчи мъките на Джони.

Когато Годфри приближи коня си до каретата, тя дръпна прозореца.

— Искам да ти направя едно предложение — каза Елизабет.

Леденият вятър я прониза.

— Няма да го пусна.

— Моля само за лекар, не за свободата му. Ще ти платя добре за това благоволение. Ако влезеш, бихме могли да обсъдим въпроса.

Струваше й се, че може да види цифрите, които се въртяха в главата му.

— Възнамерявам да бъда щедра — добави тя. — Изключително щедра.

Той я погледна, опитвайки се да прочете мислите й.

— Ясно ти е, че Куинсбъри ще вземе повече, отколкото му се полага. И двамата го познаваме добре, съвсем не е сигурно каква част ще се падне за теб — напомни дъщерята. Дъхът й се извиваше нагоре във вид на пара. — Така че е по-добре да се застраховаш и с моите пари.

Годфри замислено бе поставил широката си длан в ръкавица върху бедрото си. Когато заговори, гласът му звучеше неприятно лукаво.

— Много добре. Слушам те — отвърна бързо той.

Когато баща й слезе от коня си и се качи в каретата, младата жена се озова лице в лице с него. Ограниченото пространство като че ли засилваше още повече омразата й към него. Пред нея стоеше все същият внушителен мъж с леденото му презрение, срещу което се бе борила през целия си живот.

— Ако някой лекар не се погрижи за Джони — каза тя, като правеше всичко възможно да говори с безразличие, защото знаеше, че позицията й ще отслабне значително, ако издаде истинските си чувства, — той може да не пристигне жив в Единбург. Ще ти бъде много по-трудно да осъдиш мъртвец. Ако той умре, аз няма да ти съдействам с показанията си пред съда. И въпреки че си подкупил съдията, заседателите и свидетелите, ако моите показания са противоположни на техните и като се има предвид близостта ми с обвиняемия, най-малко ще предизвикаш обществения гняв. Помниш, че Куинсбъри цяла година не посмя да се покаже в Шотландия. Освен това Джони Кари е много популярна фигура в Единбург. Доколкото знам, хората са се спирали да го поздравяват по улиците по време на сесиите на парламента. А миналото лято тълпата преби с камъни Бойл и подпали дома на Сийфилд, защото я бяха разгневили. Талбот едва успя да се спаси. Възможно е двамата с Куинсбъри да не доживеете до края на делото.

Познаваше го толкова добре, че когато отвори уста да й отговори, Елизабет го прекъсна:

— Бебето трябва да се роди след два месеца, не по-рано — заяви тя, увеличавайки с няколко седмици срока. — Така че не можеш да ме принудиш да дам фалшиви показания, като заплашваш живота на детето ми. А моите показания са най-важните. Ако Джони умре, а ти чакаш два месеца до раждането на бебето, междувременно Роби сигурно ще наследи титлите от мъртвия си брат, а и ще има предостатъчно време да потърси помощта на влиятелните си приятели и роднини. Единственото, което ще постигнете с Куинсбъри, ще бъде да обвините един мъртвец в изнасилване.

— И предателство.

— Така ли? Толкова ли си уверен в това? Дори и да е така, за предпочитане е мъжът ми да е жив. Неговият наследник, брат му, за ваше нещастие е абсолютно аполитичен. Бъди сигурен, че местната общественост няма да позволи да бъде лишен от наследството си невинен осемнайсетгодишен младеж, който няма никакви политически неприятели… — Тя се усмихна хладно: — Освен теб, разбира се.

— Колко? — попита безсрамно баща й.

Като се поздрави за точното попадение, Елизабет заяви:

— Само за лекар. Сега се договаряме за лекаря, но трябва да дойде веднага. Ако се забавиш или започнеш да отлагаш, цената ще започне да пада. А ако съпругът ми умре, няма да получиш нищо. Ако обаче за него се погрижат добре, ще ти платя щедро. В злато. Оттук можеш да пратиш някой да отиде направо в Трий Кингс. С Редмънд сме се разбрали да съдейства на всеки, който му донесе съобщение от мен. Започвай.

— Двайсет хиляди гвинеи.

— Пет хиляди. До Единбург обаче има още доста време. Можеш да спечелиш повече.

— Петнайсет.

— Осем.

— Дванайсет.

— Дванайсет, ако лекарят пътува с нас до Единбург.

— Уговорено. След десет минути ще бъдем в Северен Беруик.

— Казах ли ти, че ако Джони умре, с теб ще се заеме Редмънд?

— Редмънд няма да знае…

— Човек с ранга на Рейвънсби не умира незабелязано, татко. Редмънд започва от пръстите на ръцете и краката… Казват, че било бавна и мъчителна смърт.

Достави й огромно удоволствие да види как червендалестото лице на баща й побледнява.

— Надявам се, че ще намериш някой по-добър лекар.

 

 

Годфри поиска да изпратят съобщението до Редмънд, преди да свалят Джони от каруцата. Върху бюрото в кабинета на лекаря Елизабет написа няколко реда, с които молеше парите да бъдат предадени на пратеника. Баща й не сваляше бдителния си поглед от нея, следейки всяка дума, която пишеше. Тя подписа писмото с „Лейди Елизабет“. Според една тяхна отдавнашна уговорка, това щеше да означава, че има нужда от помощта му. Редмънд със сигурност вече беше разбрал за бягството им, тъй като няколко души от прислугата в Голдихаус бяха изпратени в Трий Кингс, но нямаше как да знае, че не са отплавали от Шотландия. Тъй като Редмънд трябваше да предаде парите на човек от свитата на баща й, така поне щеше да знае кой е неприятелят й.

Слава богу, Джони все още не беше дошъл в съзнание, когато лекарят започна да почиства ужасните му рани — една неприятна и бавна работа. Трябваше да тампонира наранената тъкан и да изреже мъртвата кожа. Джони охкаше, когато болката станеше непоносима. Въпреки че бе в безсъзнание, издаваше ниски, глухи стонове, наподобяващи животински звуци.

Елизабет нямаше право да говори с него, но бе обхванала в дланта си свитата му в юмрук ръка и той отвърна несъзнателно на докосването й… Пръстите му се затвориха, тя пъхна ръката си в неговата и дланта му се събра отново. Идеше й да се разплаче, това беше знак, че я е познал, но не смееше, тъй като положението й бе доста несигурно; тя зависеше напълно от волята на баща си, затова скри стиснатите им ръце под наметалото си и продължи да страда мълчаливо.

Елизабет не се съгласи с лекаря, който искаше да пусне кръв на Джони. И без това той вече беше смъртно блед от загубата на кръв, дори лекарят бе принуден да се съгласи, че ако пускането на кръв се отразява благотворно на здравето, на Джони със сигурност нямаше да помогне. Внимателно поставиха лапи на зейналите рани и разкъсаната кожа, а с помощта на сено и дюшеци се опитаха да превърнат грубата каруца в сравнително удобно ложе. А когато лекарят каза: „Изпийте този наркотик, милорд“, Джони, изглежда, го чу, защото погълна цялото лекарство.

Когато лауданумът поуспокои дишането и понамали болките му, Елизабет нареди да го пренесат върху приготвеното за него легло в откритата каруца.

Студеното време беше спомогнало да спре кръвоизливът му и сега можеха да бъдат спокойни, че поне по време на десетчасовия път до Единбург раненият нямаше да вдигне температура. Срещу още шест хиляди гвинеи Елизабет си купи правото да пътува в каруцата до мъжа си, но при условие, че при тях ще има и човек от охраната. Не трябваше и да разговарят, освен за най-обикновени неща. Беше готова да се съгласи с всичко, само да бъде до него.

Джони почти не помръдна през цялото дълго пътуване. Тя беше благодарна, че лауданумът го бе упоил и по този начин поне временно му спестяваше болките. Но след като пристигнаха в Единбург през нощта, незабавно бяха разделени.

Нейният затвор съвсем не беше толкова мрачен като този, в който трябваше да отиде Джони — подземната тъмница на Единбургската кула. За Елизабет бе определен един изолиран и бедно обзаведен, но затова пък чист апартамент в една от сградите край Канънгейт, принадлежащи на Куинсбъри. Там трябваше да я държат в пълна изолация, докато станеше необходимо да свидетелства пред съда, съобщи й нейната надзирателка Кристиан Дънбар, племенница на Куинсбъри.

Тъй като се третираше като углавен престъпник, обвинен в политическа измяна, Джони бе затворен на по-общоизвестно място, но неговата изолация от света съвсем не беше по-малка. Тъмницата се намираше дълбоко под земята, в основите на кулата, строго охранявана и недостъпна. Освен това никой не беше сигурен, че ще доживее до съдебния процес.

Много късно същата нощ, веднага щом вестта за пристигането им достигна до Куинсбъри, Харолд Годфри беше повикан в дома му и там трябваше да изтърпи бурния гняв на херцога, защото заради личното си отмъщение срещу Джони Кари двамата можеха да изпуснат едни от най-хубавите имения в Шотландия.

— В бъдеще — каза Куинсбъри, като с усилие сдържаше яда си, крачейки нервно из кабинета, — можеш да пребиваш когото си искаш от войниците си. Нито мене, нито някой друг го интересува колко от тях ще убиеш. Но, моля те, бъди по-сдържан със затворници от неговия ранг. Ако Рейвънсби умре, преди да бъде осъден, и аз загубя най-хубавите имения в пограничната област, лично ще се погрижа скъпо да платиш за глупостта си. Разбрах също така, че дъщеря ти отказва да ни сътрудничи, ако лорд Кари умре, проклет идиот такъв! Нищо не е толкова важно за нас, както нейните свидетелски показания.

Куинсбъри беше привърженик на ловките и хитри манипулации. Не обичаше явната жестокост и невъздържаност. Това само щеше да затрудни изпълнението на плана му; хората, които иначе биха предпочели да вземат подкупа си и спокойно да стоят на заден план, без да се намесват, биха се стреснали при такава явна бруталност.

— Няма защо да изпадаш в истерия. Той ще живее — увери го граф Брусижън, сигурен в способността си да различава тънката нишка, зад която настъпваше смъртта. — Знам кога да спра да бия.

— За теб самият е по-добре да си прав.

— Слушай, Джеймс, той сега дори нямаше да бъде тук в тъмницата, ако не беше моето упорство — отвърна тихо Харолд Годфри от удобния си стол. Бледите му очи гледаха с леко пренебрежение към нервно крачещия напред-назад херцог Куинсбъри. — Не можеш да ми откажеш тези малки удоволствия.

— Няма да бъдем толкова доволни, ако нашият подсъдим умре.

Въпреки че съдията и заседателите бяха вече подкупени, Куинсбъри не искаше да има допълнителни неприятности, причинени от смъртта на обвиняемия. Предпочиташе да пипа на сигурно, за да не може никой в нищо да го обвини.

— Не искам нещо да попречи на осъждането му. Не искам някой да каже, че ние сме го убили. Искам да получа собствеността му по напълно законен път, така че за в бъдеще да няма никаква опасност от оспорване на съдебното решение. Само библиотеката на Рейвънсби ще ни донесе цяло състояние.

— Отстъпвам ти я без проблем. Аз съм хвърлил око на арабските му жребци.

Куинсбъри трепна, той също желаеше първокласните му коне. Въпреки това се усмихна, за да не издаде намеренията си. Имаше достатъчно време да се погрижи за подходящо разпределяне на собствеността на Рейвънсби… удовлетворително за него самия.

— Ще се наложи да отложим делото — заяви внезапно той, сякаш ставаше дума за напълно правомерно присвояване на имущество, — докато затворникът се оправи дотолкова, че да не предизвиква съчувствие. Извратените ти забавления ще ни струват поне едно двуседмично забавяне.

— Ако ти доставя удоволствие да сипеш упреци — каза уморено граф Брусижън, — имаш благословията ми за това, но въпреки всичко ще повторя, Ваше Благородие, че аз улових и докарах Рейвънсби. Не твоите планове или хитрото ти манипулиране на съдии и обеднели благородници, а моето неотстъпно преследване.

След това се изправи, нямаше желание да засвидетелства повече учтивостта си след дългия ден, прекаран по пътищата.

— Няма защо да ми благодариш сега, милорд — рече саркастично Годфри, докато правеше движение, загатващо поклон. — Благодарността ти може да приеме формата на земи в най-скоро време.

И той се обърна и излезе с почти незабележима усмивка на уста.

Куинсбъри остана навъсен, обиден и раздразнен от отложеното осъществяване на плановете му. Хора като Харолд Годфри бяха винаги нужни на царедворците, които не искаха да цапат ръцете си с кръвта на жертвите си. Това, което обединяваше двамата мъже, бе общият им интерес и ламтежът да си присвоят земите на Рейвънсби.