Сюзън Джонсън
Любов извън закона (6)

Глава шеста

На другата сутрин Елизабет се събуди след здрав продължителен сън, несмущаван от сънища или кошмари. Несъмнено превъзходното френско вино на Уили имаше заслуга за това. След закуската, която бе достойна за тежък работен ден на фермер, с помощта на Хелън тя се облече. Прекрасната копринена рокля бе в типичното шотландско каре в червено и зелено. Елизабет преодоля смущението от това, че роклята очевидно е била носена от друга жена преди време и тръгна по познатите й вече стъпала и коридори, за да стигне до двора на замъка.

Възнамеряваше да прекара утрото в изучаване на околностите. До входната врата тя видя оседлан кон, чиито поводи държеше едно момче от конюшнята. Тъй като животното очевидно бе приготвено за дамска езда, Елизабет се досети, че дамата навярно бе Джанет, която бе прекарала нощта в замъка. Аристократичният произход очевидно не й пречеше да се държи като уличница.

Подразнена от факта, че присъствието на Джанет в замъка има някакво значение и очевидно не й допада, Елизабет живо прекоси двора, в стремежа си да се отърси от тези мрачни, изненадващи я мисли. Докато минаваше през старите врати на крепостта, тя се поспря на едно малко възвишение в близост до обрасъл с трева защитен ров и обгърна с поглед великолепната гледка, простираща се до реката. Опитваше се да изхвърли от главата си мисълта за Джанет Линдзи и за всяка друга жена в живота на Джони Кари.

Репутацията му бе на мъж, който си позволява твърде много любовни афери. Елизабет сама се бе уверила в това. Явно, без значение му беше с коя спи и по-добре щеше да е, ако можеше да забрави изцяло за него.

 

 

През следващите няколко дни тя почти не видя владетеля на замъка. Джони Кари беше прекалено зает с разрешаването на проблема около освобождаването на брат си Роби, а присъствието на Елизабет Греъм в дома му бе само една заплаха и опасност. Още повече, че той изобщо не можеше да удържи на присъствието на такава привлекателна дама край себе си. Затова най-добре бе да я вижда колкото може по-рядко.

Подсъзнанието му обаче изобщо не се подчиняваше на никакви ограничения и сънищата му непрекъснато бяха свързани с представите за Елизабет Греъм в леглото му.

Елизабет прекарваше повечето от времето си в огромната библиотека на семейство Кари и се възхищаваше на богатата колекция на Джони от книги по архитектура, както и от различните проекти и модели на домове и вътрешен интериор. Очевидно, увлечението по строежа на красиви сгради и различни архитектурни решения бе наследствена черта на семейството, като разнообразните модели бяха всъщност приноса на всеки нов наследник в усъвършенстването и доукрасяването на Голдихаус. Последният макет бе нещо наистина грандиозно, изпълнено в класически стил, като замисленото ново крило трябваше да е с изглед на запад. Мащабите и видът на този макет показваха, че последният граф на Грейдън по всяка вероятност е предпочитал да живее в обстановка, по-различна от феодалния свят.

Елизабет се запозна и сприятели с Манроу, млад архитект, завърнал се съвсем наскоро от Виченца, където бе изучавал архитектурния стил на големи летни резиденции, чийто автор е Паладио. Тя често се отбиваше в ателието му — обожаваше да седи и да слуша разказите за Паладио и неговите оригинални идеи да прави летни вили в подчертано свой стил. Докато Манроу й показваше рисунки и екипи на майстора и изтъкваше пропорциите, размерите и постановките на великия архитект, Елизабет непрекъснато го обсипваше с купища сериозни и задълбочени въпроси. Манроу й обясняваше надълго и нашироко как италианският архитект успява да съчетае собствените си виждания и хрумвания с природните закони по един невероятен начин. Интересът, който Елизабет проявяваше, не бе просто дилетантски, а по-скоро плод на сериозните й намерения да се заеме с построяването на собствен дом. При това огромно наследство от Хотчейн тя твърдо бе решила да си извоюва правото да живее самостоятелно и независимо, поради което неин пратеник по недвижими имоти бе натоварен да проучи възможността да се закупи подходяща земя в областта Нортамбрия, където баща й трудно можеше да й се меси.

Тя се хранеше или в стаята си във високата кула, или в кухнята сред огромния приветлив персонал на замъка.

Елизабет с удоволствие се отбиваше да пие чай в салона на мисис Райд, където икономката й разказваше любопитни истории около произхода и живота на семейство Кари. Нарочно, по изрична заповед на Джони, тя нито веднъж не бе поканена на вечеря заедно с него и неговите родственици. Като знаеше, че едва ли ще може да удържи на чара и обаянието й, Джони предпочете наистина да я избягва, още по-трудно щеше да му бъде да успее да се сдържи след редовните почерпки със своите близки и приближени. При положение, че бутилките с бренди и вино обикаляха неколкократно масата всяка вечер, Джони съвсем омекваше и се чувстваше твърде слаб, за да устои на женската хубост.

Въпреки старанието му да я избягва, те се срещнаха съвсем случайно в една от градините. Джони тъкмо се бе видял с Манроу и бе разговарял с него, докато се разхождаха по течението на реката. Тема на дискусията им бе височината на купола, който планираха да поставят на малката оранжерия, свързана посредством коридор с покоите на Джони, намиращи се в новостроящото се крило на замъка. Ставаше дума само за някакви определени пропорции и двамата мъже, след като обсъдиха предложенията, стигнаха до извода, че по-приемлива ще е по-малката височина. Още повече, че на фона на реката и нейното корито едно по-голямо извисяване на планираната постройка би нарушило хармонията на природната гледка.

Тъй като закъсняваше за срещата с Кинмънт, на която трябваше да обсъдят последните условия, поставени от Годфри, Джони бързо си проправяше път през симетричните перила и лехи, като ги пресичаше напряко. Прескочи и малкото изкуствено езерце на входа на градината, тъй като нямаше време да заобикаля. Когато извиваше покрай добре оформения жив плет, Джони направи още един подскок и почти връхлетя върху Елизабет.

Ръцете му автоматично се протегнаха, за да я задържи от падане, докато тя залиташе назад с лек писък. Всички книги и тетрадки, които носеше в ръка, изпадаха на земята.

Очите на Елизабет се отвориха широко от почуда и изумление. Не беше ясно дали докосването на ръцете му, или неочакваната му поява бяха причина за нейната изненада. Същият объркан вид имаше и самият Джони. Той приличаше на ловец, а Елизабет — на негова жертва. Като мъж, свикнал да преследва, Джони не се замисли над емоциите, които го завладяха. Въпреки това пръстите му се вкопчиха още по-силно в меката и нежна кожа на Елизабет. Струваше ли си да се замисля дали ще я заболи? Нима една негова заложница бе нещо неприкосновено?! Насилственото отношение към жените в областта покрай границата бе нещо съвсем нормално и естествено. По-скоро даже бе норма на поведение, отколкото изключение или прецедент. Елизабет знаеше това. Знаеше го и Джони.

Онова, което той чувстваше в този миг, пролича недвусмислено в погледа му.

Елизабет си помисли, че би трябвало да изпита огромен страх при вида на този силен мъж, надвесен над нея, хванал здраво ръцете й, с поглед, в който се четеше едно-единствено нещо.

— Съжалявам — каза Елизабет внезапно, сякаш не той, а тя бе връхлетяла върху него. Само подобно вежливо извинение й бе хрумнало в този момент. А може би по-скоро се опитваше да се извини за това, че неволно отвърна със същото чувство на неговия страстен хищен поглед.

Джони се поколеба за момент. Беше наистина слисан от тихия, нежен тон на извинението, което тя бе произнесла току-що. Нима нейното объркване при сблъсъка им не бе причинено от вълнението при докосването? Нима поведението й бе само плод на доброто възпитание и на обикновената светска вежливост? Или пък думите й означаваха и нещо друго? В следващия миг Джони осъзна колко напразни са надеждите и фантазиите му. Преговорите за освобождаването на Роби вървяха благополучно и в най-скоро време брат му щеше да бъде пуснат от затвора в Харботъл. Затова, ако сега се подчинеше на някакво чисто плътско желание, щеше да е абсолютна глупост. Даже и самата Елизабет да нямаше нищо против.

— И аз съжалявам — каза Джони с твърд глас, чиято самоувереност се бе възвърнала секунди след кратките логични размишления. — Може ли да ви помогна да съберете книгите си? — Той отпусна ръката й и се наведе да събере изпопадалите по каменистата пътека книги.

Докато правеше това, от погледа му не убягна фактът, че босите й крака, обути само в чехли, бяха толкова близо до него. Той долови аромата на детелина, характерен за сапуните, с които мисис Райд снабдяваше дамите. Не беше лесно да пропъди въображаемия образ на къпещата се във ваната Елизабет, с малък калъп сапун в ръка, издигащи се пари около голото й тяло, с гърди, наполовина подаващи се от горещата вода. Джони си представи как тя нежно отрива със сапун прекрасната кожа… Тялото му потръпна. Почувства такава внезапна слабост, че за да си възвърне самообладанието, той стисна здраво зъби.

Покритите с наметало от биволска кожа рамене на Джони бяха толкова широки, че Елизабет беше направо шокирана. Никога преди не бе виждала толкова атлетично мъжко тяло. Още повече на някой, коленичил в краката й толкова близо. Тя се зачуди какво ли щеше да е усещането, ако можеше да погали мускулестите му рамене. Какъв контраст между нейната женственост и уязвимост, и неговата мъжественост и сила! Внезапно обладана от обаянието и чара на владетеля на Рейвънсби, Елизабет стисна двете си ръце, за да преодолее желанието да погали широкоплещестите му рамене. Той се изправи енергично и й подаде книгите.

— Заповядайте.

— Благодаря — промълви Елизабет и си пое дълбоко въздух, като се чудеше как да преодолее вълнението, което я бе обзело.

Двамата стояха един срещу друг като влюбени ученици, които не могат да измислят какво да си кажат, а чувствата им са твърде силни и непреодолими.

Като по-опитен в подобни ситуации, Джони успя първи да изрече нещо. В края на краищата години наред се бе учил как да реагира във всякакви ситуации с жените.

— Нима имате някакви интереси в областта на архитектурата? — попита той, забелязал заглавията на книгите, които току-що бе събрал от земята.

— Възнамерявам да си построя къща — отвърна тихо Елизабет.

— Означава ли това, че ще живеете сама? — запита Джони, без да съумее да прикрие интереса си към нея. Бе произнесъл думата „сама“ доста натъртено.

— Да — отговори кратко Елизабет, за която любопитството му не остана незабелязано. Ясно бе какво точно си мислеше той в този момент. — Желанието ми е да живея сама — добави Елизабет с твърд тон, сякаш за да прикрие собственото си вълнение.

В този миг Джони си даде сметка какво му е струвало да я избягва търпеливо през цялото това време, без да престава да мисли непрекъснато за нея. Нерешителността не бе качество, характерно за него. Джони Кари никога не би си позволил да изпусне подобен случай, предоставен му случайно от съдбата. Елизабет Греъм бе само на няколко сантиметра от него — очарователна дори в тази гълъбовосива рокля от ленен плат, очевидно ушита за по-едра жена. Изглеждаше толкова нежна и уязвима — като крехка порцеланова балерина, а прекрасните й зелени очи бяха още по-изразителни на фона на бледосивата рокля. Фактът, че никой не я съпровождаше, нито я охраняваше, внезапно нахлу в съзнанието на Джони.

Можеше още сега да я повали на зелената морава, пред очите на всички обитатели на замъка, без да го е грижа за гордостта й. Или пък да я сграбчи на рамото, независимо дали тя има нещо против или не, и да я отнесе в покоите си, да я задържи до момента, в който представителите на Годфри не се появят заедно с брат му. Имаше и трета възможност — просто да се обърне и да си тръгне по пътя.

За миг Джони размисли, втренчил поглед в зелените проблясъци и сенките на градината. Той бе мъж, воден предимно от инстинктите си. Освен това бе блестящ пълководец, който добре знаеше, че нерешителността често означава само разликата между живота и смъртта.

В следващия момент му хрумна, че ако се поддаде на собствените си инстинкти, ще изневери на брат си. Това му помогна да намери сили да каже:

— Тогава ви желая успех и късмет в самостоятелния живот.

В гласа му имаше нещо прочувствено и проникновено. Въпреки обикновените думи, които бе употребил, Джони сякаш вътрешно бе убеден, че няма жена на този свят, която да не се вълнува от него и да не го желае.

Той кимна вежливо с глава и пое по пътя си.

В мига, в който той си тръгна, Елизабет имаше усещането, че е победила. Но нотката на високомерие в последните думи на Джони все още кънтеше в съзнанието й. Той много добре познаваше жените и начина, по който те реагират на неговите думи и постъпки. Затова навярно благородно бе дал възможността на Елизабет да се почувства победителка.

 

 

На следващата сутрин те се срещнаха отново, когато Джони влезе в ателието на Манроу и завари Елизабет там. За миг той се спря от изненада на входа. При отварянето на вратата тя се бе обърнала. Беше толкова изящна и ослепително красива в полупразната свежо боядисана стая. Роклята й бе с опростен изящен модел в лимоненожълт цвят и Елизабет изглеждаше като някакво цвете.

— Влизай, Джони — подкани го Манроу. — Тъкмо ще кажеш и своята тежка дума по темата, която обсъждаме. С лейди Греъм точно говорехме за предимствата на архитектурата, предназначена за изграждане на градини.

— А защо да не те посетя по-късно?

Откъм седящата до бюрото на Манроу Елизабет се отразяваше слънчевата светлина, проникнала в стаята през прозорците зад нея. Тя сякаш привличаше светлината и топлината на слънчевите лъчи. Винаги го пленяваше по някакъв особен начин, по който нито една жена не го бе вълнувала досега.

— Мисля, че можем да обсъдим сводестия тунел между основната къща и новото крило този следобед — предложи Джони.

— Вижте какво ми хрумна — бързо подхвана Манроу, без да има и най-малка представа как се чувства неговият господар в този момент. — Начертах отново плана, понеже го промених. Защо ще се връщаш и отново ще идваш следобед, когато вече си тук? Мисля, че най-после успях да обхвана всички твои предложения. Елизабет вече го одобри.

При тези думи Манроу погледна към Джони с усмивка.

Смутен от очевидните приятелски отношения между неговия домашен архитект и заложницата му, Джони се опита бързо да прецени каква точно е тяхната близост. С неприкрита неприязън, верен на своите навици, като богат и мощен господар, той се опита да проникне в приятелството между двамата и да разбере какви точно са взаимоотношенията им.

— Добре, в такъв случай, покажи ми чертежите — съгласи се Джони и пристъпи в стаята с физиономия на разсърден властелин, готов да опази всяка своя собственост.

Без да се досещат за причината за мрачното настроение на Джони и подозренията, нахлули в душата му, Манроу и Елизабет с въодушевление разгърнаха чертежите върху бюрото на архитекта.

— Елизабет ми помогна с тези напречни сечения — обясни Манроу.

— Само онези, които са най-незначителни и прости — допълни Елизабет с усмивка.

— Никога не казвай, че основата на такова нещо е незначителна и проста — галантно се възпротиви Манроу.

— Е, добре тогава, аз начертах онези детайли, които са най-досадни — съгласи се Елизабет. — А всички красиви и сложни елементи са твоя работа — добави тя.

Усмивките, които двамата си размениха при тези думи, не убягнаха от вниманието на Джони.

— Въпреки че утре си ми обещал да ми позволиш да пробвам да направя капител, нали? — напомни Елизабет.

Джони бе съвсем шокиран, когато съзря, че след тези думи Елизабет изплези език към Манроу като палаво, закачливо дете.

— Нима, ако не ти разреша, ще се нацупиш сърдито? — закачи я на свой ред Манроу.

— Бъди сигурен в това.

— Тогава нямам друг избор, освен да спазя обещанието си.

— Колко проницателно от твоя страна. Виждате ли колко вежлив и услужлив е Манроу? — обърна се тя към Джони.

— О, да, наистина, мога да си представя колко е добър към вас — отвърна Джони с такова ехидно изражение, че усмивката на Елизабет мигновено се стопи.

— Освободете ме, Рейвънсби — внезапно изстреля тя, — от многото си грехове. — При тези думи цялата веселост и жизнерадост на Елизабет изчезнаха като дим и тя отново се превърна във властната лейди Греъм. Лицето й имаше вид на изпълнена с презрение жена, която умее да цени достойнството си.

— Джони, ти очевидно си ядосан от нещо — подхвърли Манроу. — Прощавай, ако съм те подразнил.

Двамата мъже бяха приятели и братовчеди, израсли в един и същи дом, но когато Джони насочи погледа си към Манроу, в очите му нямаше и помен от приятелски чувства.

— Като владетел на Рейвънсби и господар в тази къща, аз не мога да позволя да бъда ядосван — остро каза той на архитекта.

— Тя не е като другите жени в твоя живот, Джони. — Манроу явно изобщо не бе сплашен от тона и вида на братовчед си. Беше свикнал години наред помежду им да има противоречия. Ето защо той войнствено му нареди: — Извини се на лейди Греъм.

— А ако не го сторя? — попита Джони.

Значи така. Докато той се измъчваше от желание да я обладае и се въздържаше дори да я вижда с достойнството на самообрекъл се рицар, братовчед му и Елизабет си флиртуваха на воля.

— Стига вече! — остро отсече Елизабет и с гняв се изправи. — Лорд Грейдън, вашите предположения са абсолютно погрешни. Въпреки че не е трудно да ви разбере човек при тази ваша репутация. Моля да ме извините, но аз напускам този неприятен разговор. Хотчейн би ви хвърлил и двамата в реката, за да поохлади разгорещените ви нрави.

— Да бе опитал само — мрачно промърмори Джони, раздиран от невероятна ревност, за която не можеше да намери логично обяснение.

— Хотчейн оцеля до седемдесет и третата си годишнина, уважаеми, и то благодарение на умело ръководената от него армия на Редсдейл.

— Но сега е мъртъв, лейди, а армията на Редсдейл е отвъд границата — подчерта Джони.

— Нима се опитвате да ме сплашите?

— Разбира се, че не — отвърна Джони с утихнал глас.

— Любезно ви напомням, че аз съм само една заложница. И доколкото знам, съществуват определени правила за отношението към мен.

— Също така любезно ще ви напомня, че аз казвам кои са правилата в този дом.

Елизабет замълча за момент, доловила учестените удари на сърцето си.

— Разбирам. — След това тя си пое дъх и със саркастичен тон добави: — В такъв случай, без съмнение ще трябва да поискам разрешението ви да напусна.

— Да напуснете какво? — учудено повтори Джони.

— Тази стая — уточни Елизабет.

Джони замълча, докато размишляваше доколко неучтив е бил урокът за размерите на властта му. След това кимна в знак на разрешение към Елизабет.

Без да продума повече, тя грациозно се обърна и напусна стаята.

— Да… — измърмори Манроу, — така стават понякога нещата… — Той бе шокиран от онова, което долови между братовчед си и Елизабет Греъм. То бе и обяснението на странната, необяснима до този момент ревност, проявена от Джони. — Как си успял досега да я опазиш далеч от себе си?

— С голямо усилие — призна Джони и въздъхна. — Моля те да ме извиниш, ако съм те обидил.

— Трябва да се извиниш на нея, не на мен.

Джони присви рамене.

— Тя и без това си тръгва скоро.

— Значи ли това, че преговорите вървят добре?

— Вече обсъждаме най-малките подробности.

— О… значи ще ти е още по-трудно.

Джони погледна усмихнатите очи на братовчед си, в чийто поглед се четеше не злонамерения присмех и ирония.

— Да, може да се каже — призна Джони.

— Това е нещо съвсем ново за теб. Такава въздържаност…

Този път Джони въздъхна така, сякаш бе задържал с часове въздуха в дробовете си.

— Тотално въздържание, наистина!

— Не усещаш ли как това благородно въздържание изпълва душата ти с добродетелност? — подхвърли със саркастичен тон Манроу.

— Честно казано, чувствам се готов да набия следващия, който ме заговори, макар и да нямам никаква причина за това.

— Може би наистина трябва да те хвърлят в реката, както лейди сама предложи, за да охладят страстта ти.

— Струва ми се, че по-добър начин да се постигне това е, ако тя се хвърли в леглото ми.

— Хмм — измънка неопределено Манроу.

— Да, това е невероятно трудна ситуация за порочен тип като мен.