Сюзън Джонсън
Любов извън закона (4)

Глава четвърта

Голдихаус представляваше добре защитен замък, многократно дострояван и усъвършенстван през годните, което бе причината за невероятното многообразие от архитектурни стилове — от готически до неокласически. Разположението на крепостта в околностите на реката Туийд обясняваше квадратната форма на целия комплекс от постройки и сгради. Елизабет установи, че досега не бе виждала по-величествен и разкошен замък от този.

Камъните, от които бяха направени основните здания, блестяха в златист оттенък, огрени от залязващото огненочервено слънце. Гледката бе още по-ослепителна и красива на фона на могъщите тъмнозелени борове и току-що разлистилите се букови дървета в парка. Всички прозорци светеха, отразявайки палавите слънчеви лъчи, падащи върху тях.

Докато придружаващите конници се събираха в калдъръмения двор, Елизабет се чудеше как е възможно един прославил се като бандит и безпрекословен мошеник по границата човек да обитава такъв великолепен, добре поддържан замък. Това по-скоро бе крепост, достойна за някой благороден принц от Ренесанса.

Наоколо се стекоха слуги, които посрещаха ездачите, и само след миг поне четирима мъже помогнаха на Елизабет да слезе от коня си. В суетнята и шумотевицата наоколо тя се огледа да потърси владетеля на Рейвънсби сред слезлите от конете си ездачи, но не успя да го открие. Като си проправяха път през тълпата, слугите я въведоха в къщата през масивната окована врата, явно останала от времената, когато обстоятелствата са налагали добре да се защитава дома и имуществото. Пред очите на Елизабет се разкри огромно фоайе, подобно на пещера с богатства. На стените бяха окачени великолепни гоблени. Оформеният в готически стил таван със сводове и арки се издигаше на около четиридесет фута от пода. Едната стена на стаята бе заета от голяма камина, в която гореше тих огън. В отсрещния край на стаята, на първото стъпало на каменна стълба стоеше изправена една жена, чието присъствие в тази огромна празна стая бе някак учудващо. Беше тъмнокоса, с бяло лице, стройна и красива, облечена в кашмир с цвят на сапфир. Имаше вид на владетелка на този огромен дом.

— Предполагам, че няма да стоите тук продължително — каза тя със студен тон, който прониза тишината на залата.

Елизабет не си бе правила илюзии, че ще я посрещнат с широко отворени обятия в дома на най-големия враг на баща й, но и не бе очаквала чак такава неприязън и враждебност. Та самият владетел на Рейвънсби се бе отнесъл към нея с подобаващо уважение. Интересно коя бе жената, която я беше сразила със студенината си.

— Надявам се скоро да бъда освободена — поясни тя, като приближи стълбите.

В същото време Елизабет усети някакво безпокойство, което се изписа по обруленото от ветрове и битки лице на дребния мъж на средна възраст, който я придружаваше. Той се бе изчервил.

— Докосна ли те вече?

Нямаше и капка съмнение, че въпросът на непознатата бе продиктуван от някаква нейна лична обида, още повече, че за никого не бе тайна кого точно имаше предвид тя. Още преди Елизабет да отвори уста, за да отговори, зад нея се чу гласът на нейния похитител:

— Добър вечер, Джанет — каза Джони Кари със спокоен равен тон, в който пролича внимание и учтивост. — Позволи ми да те представя на лейди Греъм. — При тези думи Джони бързо се приближи към двете жени и добави: — Лейди Греъм, това е графиня Линдзи, моя съседка.

Двете дами кимнаха леко една на друга при запознанството.

— Баща ви е имал някакви погранични сделки преди време със съпруга на графиня Линдзи, графа на Мидлотиан — добави Джони, поглеждайки към Елизабет, при което тя долови аромата, който се излъчваше от тялото му. — А сега, ако ни извиниш, Джанет, бих искал да съпроводя лейди Греъм до нейните покои. Доста се изморихме от продължителната езда.

Опитът с жените не му позволяваше да бъде неучтив, но същевременно умереният му тон издаваше неговата непоколебимост и авторитет.

— Ще отложа вечерята ви за по-късно — отвърна Джанет с умишлено вежлив и угоднически тон.

Тя много добре познаваше Джони и знаеше, че той никога не би допуснал някакви сцени на ревност. След минута колебание той отвърна:

— Ще бъда готов след десетина минути. Трябва само да измия калта от дрехите и обувките си.

След това Джони пое из лабиринта от коридори на замъка и бе толкова умислен, че едва когато съпровождащият ги слуга повтори по-силно въпроса си за багажа на лейди Греъм, той отвърна:

— Нека мисис Райд й намери някакво подходящо облекло. Имате ли нужда от нещо? — попита той с тон, който издаваше, че мислите му са на съвсем друго място.

— Не, нямам нужда от нищо, освен може би нещо за… четене. Иначе може да ми стане скучно да чакам.

Елизабет изобщо не очакваше Джони да чуе отговора й. Той изглеждаше твърде замислен. Тя се надяваше поне придружителят им да разбере какво е поискала.

Въпреки това нещо в нейните думи очевидно привлече вниманието му, макар че той не намали твърде бързия си ход по стълбите и коридорите на Голдихаус. Джони погледна към нея и каза:

— Вие няма да бъдете заключена някъде, лейди Греъм. Ако ми дадете честната си дума, че няма да се опитвате да бягате, мога да ви оставя напълно свободна.

Така обикновено се постъпваше със заложниците. Хората от граничната зона винаги бяха много учтиви към политическите си противници. Но въпреки всичко Елизабет трябваше да бъде настанена в най-високата стая на източната кула, за да се предотврати евентуалният опит на Годфри да я открие и да си я върне.

— В такъв случай, обещавам, че няма да правя опити да избягам — каза Елизабет и си пое дълбоко въздух, изкачвайки поредното стъпало.

За разлика от нея, Джони изобщо не бе задъхан от дългото изкачване. Тялото му бе привикнало с непрекъснатата езда и той се усмихна, когато забеляза умората на Елизабет. Обърна се към нея с очарователна усмивка на помирение:

— Надявам се вашият престой в Голдихаус да бъде приятен. Данкайл Уили ще се грижи вашите желания да бъдат изпълнявани. Можете да се обръщате към него за всичко. В стаята, която съм ви предоставил, ви очаква прислужница. Готвачите ми са способни да приготвят всякакви деликатеси, така че, без да се колебаете, отправяйте своите желания. Забравих ли нещо, Уили?

— Виното, Джони — отвърна приятелски слугата, който както почти всички обитатели на замъка, беше по пряк или косвен роднински път свързан с владетеля на Рейвънсби и също като тях се обръщаше към него със собственото му име.

Джони се усмихна при думите на Уили, който ги следваше неотлъчно нагоре по стъпалата. Тялото му бе гъвкаво и стегнато, явно бе свикнал да се изкачва всеки ден по няколко пъти по безбройните стъпала на замъка.

Без да отчита факта, че Англия и Франция бяха във война, шотландският парламент бе отменил ограниченията върху търговията с френски вина.

— Ние си имаме френско вино, а англичаните са принудени да го внасят контрабандно — обясни Джони, когато стигнаха последното стъпало. — Така че можете спокойно да поискате от най-доброто френско вино. Имаме великолепно бяло рейнско вино, откакто англичаните и датчаните се укрепиха около река Рейн. Уили е голям познавач на вината и известен дегустатор, така че можете да му се доверите, ако се колебаете какво да изберете.

Лицето на Уили засия при тези хвалебствени слова на господаря му и той кимна в подкрепа на готовността си да помогне на Елизабет.

Тя на свой ред го окуражи:

— Изцяло ще ти се доверя, Уили!

— Много добре, милейди! — каза Уили, видимо удовлетворен.

Когато най-после стигнаха до стаята, Елизабет установи, че тя представляваше нещо огромно и изключително добре обзаведено, с всички удобства и прекрасна гледка. Прозорците бяха с изглед в три посоки. Таванът бе безупречно измазан, а стените — очевидно украсени от италиански художници, гостували на някой предишен владетел на Рейвънсби. На пода бяха застлани изящни персийски килими, които изолираха и най-слабия повей на студ от каменната постройка. Човек можеше спокойно да се разхожда бос. Мебелите бяха изработени в някакво твърде деликатно съчетание от класически и средновековни мотиви и стилове. Напомняха на едновремешните манастири.

— Да не би тази стая да е била обитавана от феи? — попита Елизабет, зашеметена от тайнствената величествена атмосфера. Когато се обърна към Джони, за да изрази задоволството си, тя осъзна, че той я наблюдава с нескрит интерес.

Лицето на Джони незабавно възвърна непроницаемия си вид на вежлив домакин и той отвърна с подобаващо чувство за хумор:

— Ако имах феи подръка, нямаше да ви отвличам от Харботъл, а щях да изпратя елфите да спасят Роби от затвора. Мисля, че заслугата за тази стая принадлежи на майка ми… Тя се бе заела с боядисването и обзавеждането тук.

— О! — възкликна Елизабет, докато разсъждаваше дали би могла да се заинтересува за майката и останалите членове от семейството на този мъж, който си разрешаваше да я наблюдава така любопитно и похотливо. Тя едва ли можеше да си позволи да се интересува от мъж, когото намираше за твърде привлекателен.

Джони осъзна, че му се иска да я целуне, за да й помогне да преодолее объркването и смущението си. Женитбата й за мъж, който бе четири пъти по-възрастен от нея, навярно я бе принудило да си търси любовници през цялото време, а ако това не беше така, то значи тя имаше невероятна нужда от истински мъж. „Не“ — Джони едва не извика на глас. Не можеше така лесно да се поддаде на желанието да я има. Може би по-късно… „Едва когато Роби бъде свободен.“

— Лека нощ, лейди Греъм — каза Джони и бързо се оттегли, без да каже повече нито дума.

Объркан от неочаквания развой на нещата, Уили потърка с ръка челото си, при което рижата му коса още повече се разроши. В следващия миг той започна да бърбори на висок глас, като че ли пороят от думи можеше да прикрие очевидните страсти на господаря му към плътски удоволствия.

— Разрешете да ви запозная с вашата прислужница Хелън, след което очаквам да ми кажете какво ще пожелаете за вечеря. Хелън ще ви донесе халат и топла вода. Аз ще се погрижа да намеря нещо за четене. Хелън, ела да се запознаеш с лейди Греъм…