Сюзън Джонсън
Любов извън закона (30)

Епилог

Синът им се роди в Хага десет дни след пристигането в Холандия, изчаквайки благоразумно да се настанят в голямата бледожълта къща, заобиколена от огромна градина с лалета.

Нарекоха го Томас Александър в чест на дядо му по бащина линия. Както Джони беше обещал през онази зимна нощ на борда на кораба, те наистина се наслаждаваха на живота в разкошните градини на имението. Томи се превърна в център на живота им. Той беше тъмнокосо бебе, наследило от баща си усмивката и умението да я използва със същия смайващ ефект.

Вече бе започнал да се усмихва чаровно, когато Роби се отправи обратно към Шотландия. Кралският съвет вече започваше да се пита доколко разумно е решението му да постави извън закона граф Грейдън, тъй като всичките му членове бяха изправени пред финансово разорение — не можеха да получат процентите от сумите, с които разполагаха в Ротердамската банка. А с фалита на Шотландската банка през месец декември много от тях се намираха наистина в незавидно финансово положение. Най-едрите търговии на кралството подадоха петиции, за да потвърдят честността и лоялността на граф Грейдън, както и непоносимостта му към бунтарството и предателството. Носеха се слухове, че присъдата може да бъде отменена още през август.

 

 

— Щастлив ли си? — попита през един летен ден Елизабет, докато малкото семейство се печеше на слънце под безкрайното лазурно небе.

— Безнадеждно — отвърна Джони и се надигна да я целуне, както лежеше на тревата.

Остатъците от обяда им бяха пръснати върху бяла ленена покривка, постлана на земята. Томи спеше в плетеното си кошче под пъстрата сянка на едно сливово дърво.

— Даваш ли си сметка, че нямаше никога да се срещнем при нормални обстоятелства?

— Щях да те открия по друг начин. — Той каза това със същата решителност, която изпълваше целият му живот.

— Или може би аз щях да те открия.

Джони спря за миг, поразен от силния дух, излъчващ се от думите на жена му и отвърна дипломатично:

— Да, може би щеше да стане така.

— Вярваш ли в съдбата… във фаталността?

„Не“, помисли си той. Вярваше, че всеки сам определя и гради съдбата си, но зад прагматизма му все пак се криеха останки от далечните езически времена, пък и знаеше кой отговор щеше да й допадне.

— Понякога вярвам — отвърна той, докосвайки нежно ръката й. В този момент Джони я почувства дълбоко в сърцето и душата си, сякаш бе застигнат от мистичен импулс. — Ти си моят живот — прошепна той, — въздухът, който дишам, моята радост, моето удоволствие. И може би това в крайна сметка наистина е предопределено — каза колебливо той, — така както е предопределено, че част от баща ми ще продължи да живее в Томи.

Думите му й напомниха колко великодушна, колко всеотдайна беше любовта му и чувството за вина, с което се опитваше да се пребори през последните няколко седмици, стана нетърпимо силно.

— Ако искаш, да се върнем в Шотландия, след като Кралският съвет отмени присъдата ти — каза Елизабет, взела внезапно решение, — аз също няма да имам нещо против.

— Наистина ли? — Думите му бяха тихи, той сякаш не вярваше, че е разбрал правилно смисъла им.

Тя кимна.

— Знам колко много означава това за теб.

Той я изгледа изпитателно.

— Няма защо да правиш това заради мен.

— Знам. Но бих искала. А и синът ни ще може да израсне в собствената си страна.

Сините му очи потънаха в нейните, след това той се търкулна към нея, прегърна я и я целуна, леко и радостно. Миг по-късно пак се търкулна, без да я изпуска от обятията си, така че тя легна на гърдите му.

— Благодаря ти — каза тихо той.

Едва сега тя си даде сметка колко го потискаше изгнаничеството му.

— Отново ще можеш да се занимаваш с Трий Кингс — обяви бодро Джони.

— Ще ми бъде много приятно — съгласи се Елизабет, истински зарадвана от тази перспектива. — Манроу също не е много щастлив тук.

— Никой не е.

Очите й се разшириха от учудване, че не беше забелязала нищо досега.

— Как успя да ги накараш да мълчат?

Сега пък той се учуди, че му задава подобен въпрос, а те бяха неговите хора. Джони повдигна рамене.

— Това нямаше да продължи безкрайно, всички го знаеха.

— И всички вие чакахте мен?

— Теб и Кралския съвет.

— В такъв случай, аз разполагам със страшна власт. — Харесваше й да го предизвиква.

— За някои неща — отвърна предпазливо той.

— Всъщност се канех да те помоля да изпълниш едно мое желание — започна тя с изкусителен тон и съблазнителна усмивка.

— Наистина ли? — Гласът му беше още по-дълбок.

— Щеше ли да го изпълниш, ако го кажех?

Джони повдигна очи, за да види дали бебето спи.

— Вероятно — отвърна той.

— Вероятно? — подразни го шепнешком Елизабет.

— Вероятно — отвърна твърдо Джони.

— А ако те помолех?

— В такъв случай, госпожо, приемам го като собствено удоволствие. — Ръцете му бавно заслизаха по леката извивка на гърба й.

— Както и мое — прошепна тя, усетила топлината на дланите му.

— Знам… — отвърна задъхано той, докосвайки устните й.

И тогава се претърколи толкова бързо, оставяйки я под себе си, че тя се смая.

— Много си пъргав.

— Научих се от жена си — прошепна той, разкопчавайки копчетата около врата на леката й лятна рокля. — Освен това Томи може да се събуди всеки момент… — Плъзна ръка в корсета й и погали с длан налетите й гърди. — … и може да си поиска обратно това.

Пръстите му откриха мекото отпуснато зърно и започнаха да го разтриват, докато то щръкна.

Елизабет усети как по цялото й тяло започна да се разлива онази особена топлина. Всяко негово докосване й действаше възбуждащо.

— Можете да си ги поделите — прошепна тя, забравила всичко друго, освен опияняващото чувствено удоволствие, обсебило сетивата й.

Вкусът на любовта им бе примесен със сладкия дъх на Шотландия през този летен следобед в безупречно поддържаната градина в имението им в Холандия.

Скоро щяха да се върнат у дома.