Сюзън Джонсън
Любов извън закона (26)

Глава двадесет и шеста

В девет часа вечерта Роксейн слушаше в приемната прочутия поет, заобиколена от гостите си. Стаята беше ярко осветена от свещите. Между гостите сновяха лакеи и предлагаха вино и спиртни напитки, а от съседната стая се чуваше музика, изпълнявана от специално поканения струнен състав, която трябваше да служи за фон на стиховете. Роксейн погледна към часовника. Усети, че ръцете й се изпотиха под ръкавиците и посегна към чашата с вино — главната й опора в опасната игра с Харолд Годфри.

В същото време Редмънд и хората му се бяха спотаили в една тъмна уличка край дома на Куинсбъри, в очакване да стане девет и половина. Редмънд стискаше в дланта си часовник и от време на време го насочваше към слабата светлина, идваща от някакъв прозорец от отсрещната страна на улицата. Позлатената по краищата стрелка се движеше бавно към числото шест. В съседната улица чакаше карета със спуснати перденца и добре въоръжен кочияш.

В кръчмата край крепостната врата Роби, Манроу, Адам и Кинмънт бяха насядали в един ъгъл, закрит със завеса, но дръпната така, че все пак да могат да наблюдават входната врата, в очакване някой от хората на Редмънд. Това беше уговореният сигнал, при който те трябваше да напуснат кръчмата.

Елизабет седеше до масата в стаята си, разтворила книга пред себе си, а думите играеха безсмислен танц пред невиждащия й поглед. Повече не се беше виждала с Роксейн, но бе нащрек и се вслушваше във всеки звук. „Утре вечер“ беше казала Роксейн. Младата жена хвърли поглед към гардероба, където бе закачила пелерината си и за стотен път се опита да пресметне колко часа бяха минали, откакто й донесоха вечерята. Без часовник в стаята, тя се чувстваше още по-несигурна и напрегната. Кокалчетата на силно стиснатите й една в друга ръце бяха побелели.

Навън край къщата Редмънд прошепна:

— Сега. — И прибра часовника в джоба на палтото. — Крийте се, докато някой от прислугата отвори — предупреди хората си той и се отправи към дома на Куинсбъри, последван от тъмните сенки на мъжете от охраната на Трий Кингс.

Когато почука на входната врата, той беше сам, облечен в униформата на градската охрана, а в ръцете му не се виждаше никакво оръжие. Щом малкото прозорче се отвори и някакъв слуга попита по каква работа е дошъл толкова късно, Редмънд отвърна:

— Херцогът поръча да предам съобщение на мис Дънбар.

При звука от отместването на резетата, скритите в мрака мъже, все така прилепени до стената, се приближиха още повече към входа. Вратата се беше отворила едва няколко сантиметра, а Редмънд вече бе влязъл с бързината на светкавица и запушил устата на стария слуга. Никой не продума, никакъв звук не показваше, че десетина мъже току-що бяха нахлули в тясната шестетажна къща. Само за секунди портиерът беше здраво вързан и отнесен в малката стаичка до входната врата, където обикновено спеше. В нея останаха и двама от хората на Редмънд, за да го пазят и да прикрият обратния им път.

Последва нещо като летене по стълбите, прекъснато за малко, докато завържат прислугата и я отведат в мазето, а Кристиан и камериерката й — в спалнята. След като остави по един човек да пази на стълбите на всеки етаж, Редмънд се отправи към четвъртия, където, според описанието на Роксейн, трябваше да намери стаята на Елизабет. Тук проговори за първи път, откакто бе влязъл в къщата:

— Аз съм Редмънд, не се плаши — каза много тихо, прилепил устни до вратата. — Ключът е у мен.

Миг по-късно той стоеше на прага, униформата беше необичайна, но лицето и усмивката, които носеха спасението й, бяха така познати и близки.

— Готова ли си?

Младата жена кимна и се усмихна.

— Доста си се поотдалечил от къщи — каза тя, отправила се забързано към гардероба, за да вземе наметалото си.

— Ти също.

— Надявам се сутринта да бъда още по-надалеч — отвърна Елизабет, намятайки плаща върху раменете си, докато приближаваше до него. — Роксейн каза, че първо трябвало да избягам аз.

— Имаме пет минути. Дай ми ръка, стълбите са доста стръмни.

Три минути, след като прелетяха надолу по спираловидното стълбище, те бяха навън. Вратата зад тях се затвори и в дома на херцог Куинсбъри се възцари спокойствие.

Трябваха им още две минути, за да стигнат до каретата, спряла на съседната улица, и Елизабет вече пътуваше към чакащия в Лийт кораб, охранявана от Редмънд и хората му.

Всичко стана прекалено лесно, мислеше си тя, хванала се здраво за облегалката, тъй като конете се носеха с пълна сила из тесните улици. Благодарение на Роксейн, чиито слуги бяха открили местонахождението й. И пак благодарение на Роксейн, която беше успяла да се добере до нея и да й съобщи за плана. Тогава тя не знаеше още, че и бягството на съпруга й ще стане с помощта на бившата му любовница, която точно в този момент се усмихваше на Харолд Годфри.

— Много сте точен — посрещна тя бащата на Елизабет още пред позлатената врата, водеща към гостната. — Простете, че все още е пълно с хора, но той рецитира по-дълго, отколкото предполагах. Ще пиете ли бренди?

Графът, комуто не се отдаваше особено да играе ролята на ухажор, не се и опита да скрие недоволството си. Не беше очаквал, че ще има и други хора.

— Да, ще пия — отвърна не особено любезно той, оглеждайки стаята, сякаш броеше хората, които трябваше да изхвърли навън.

— Не след дълго всички ще си тръгнат — прошепна Роксейн, постави длан върху ръката му и го поведе към гостите си. — Повечето ще ходят на сбирката у Блеър Клоуз. Бързате ли? — Чувствените нотки в гласа й леко намекваха, че припряността не й допадаше особено.

— Не, разбира се, че не.

Той не беше глупак, една толкова съблазнителна красавица си заслужаваше чакането.

— Колко мило.

Тя се облегна леко на ръката му, така че гръдта й го докосна за миг.

— Така, елате насам, а аз ще се погрижа да ви донесат превъзходно френско бренди.

 

 

Докато Роксейн даваше нарежданията си на един лакей, външните врати на единбургската тъмница се разтвориха без проблеми пред спасителите на Джони, благодарение на щедрите подкупи, раздадени от адвоката Каутс.

Малко по-късно след уговореното почукване пред тях се разтвориха още две порти, все така безмълвно, като че ли бяха движени от призрак. От тук нататък щяха да слизат надолу към подземията. Двама от малката групичка носеха горящи факли, за да осветяват пътя през мрачните коридори. Първото ниво, по чиито стени бяха изсечени килиите, се пазеше от двама войници, които умряха с прерязани гърла, както си играеха на зар. На по-долния етаж Роби и хората му се хвърлиха като един върху тримата пазачи и също ги убиха безмилостно — но само така можеха да доведат до успешен край мисията си, без да оставят свидетели. Когато стигнаха до последната метална врата, която се отваряше от вътрешната страна, Роби вече бе облякъл униформата на един от убитите пазачи. Когато тежката порта се отвори, той се промъкна през нея като стрела и застреля почти от упор двамата мъже от охраната; огънчетата на двата му пистолета проблеснаха едновременно в мрака. Никой не чу изстрелите, заглушени от дебелите стени на подземието.

Роби пъхна димящите пищови в кобурите им и набързо измъкна ключовете от ръката на единия мъртвец. Когато отвориха вратата, факлите осветиха неподвижно лежащия върху мръсния сламеник Джони.

Въпреки че бяха донякъде подготвени от разказа на Каутс, гледката ги изуми.

Той все още беше с прогизналите си от кръв панталони и ботуши. Обезобразеният му гръб изглеждаше ужасно — силно възпален, на места гноясал. Роби дори се запита дали не са дошли късно.

Той коленичи до брат си и постави длан на бузата му — тя гореше. Джони все още дишаше. Тъй като не можеше да разбере дали е в съзнание, Роби се наведе и доближи устни до ухото на брат си.

— Аз съм Роби! Чуваш ли ме? Дойдохме да те измъкнем оттук.

Очите на Джони се отвориха бавно, с прекъсвания, като че ли трябваше да изразходва всичките си сили за това елементарно движение, а трескавият им блясък се виждаше ясно дори в полумрака.

— Елизабет — прошепна той, но с толкова слаб тон, че Роби напрегна сетивата си, за да разбере какво казва.

— Тя е в безопасност.

На лицето му се появи лека усмивка, по-точно едва забележимо движение на устните. Преди да проговори отново, той трябваше известно време да събира силите си:

— Помогни ми да стана — прошепна Джони.

— Първо изпий това.

Роби напъха някакво хапче в устата на брат си. Взе опиата по предложение на Каутс, който беше видял състоянието на Джони. След това извади шишенце от джоба си, отвори го, внимателно повдигна главата на ранения и наля малко вода в устата му. Това усилие сякаш изчерпа силите на Джони, защото той отново затвори очи. Роби се обърна към другите, които ги бяха наобиколили, и каза тихо:

— Ще трябва да го носим.

— Как? — попита шепнешком Адам, преглъщайки с усилие. Обезобразеният гръб на братовчед му представляваше наистина ужасна гледка.

— Нямаме избор. Той ще умре тук, ако не го измъкнем. Вие с Кинмънт го хванете от двете страни, а ние с Манроу ще разчистваме пътя. Някакви въпроси?

Роби почака за момент и след това отново се наведе към брат си.

— Морфинът ще ти подейства след няколко минути, но нямаме възможност да чакаме.

Беше почти допрял устни до ухото на Джони и произнасяше бавно и отчетливо всяка дума.

— Сега ще те вдигнем. Разбра ли ме?

Джони кимна и се приготви за предстоящата болка.

Когато го изправиха на крака, той изохка като ранено животно, залитна, обсебен от безмилостната болка, от която по цялото му тяло изби студена пот. Той се поклащаше несигурно, въпреки че Адам и Кинмънт го придържаха от двете страни. Високата температура и инфекцията бяха изсмукали всички сили от мощното му тяло, единствено желязната воля го задържаше прав. Напрегнал крака, с усилие той повдигна глава.

— С колко време разполагаме?

Роби се обърна изненадан. Само можеше да предполага какви усилия бяха нужни на брат му, за да възвърне почти нормалния си глас.

— С много малко — отговори честно той. — Стражата прави обиколки на всеки половин час.

— Тогава ще се опитам да вървя — прошепна Джони, стиснал здраво челюсти в усилието да се задържи прав. — Дай ми една кама. — Устните му се изкривиха в грозна усмивка. — В случай, че се срещнем с Годфри.

Роби закачи камата си на колана на Джони и те започнаха мъчителното изкачване по тесните стълби. Роби и Манроу вървяха напред в ролята на разузнавачи. Кинмънт и Адам ги следваха с по-бавно темпо, придържайки Джони от двете страни.

Раненият мълчаливо броеше стъпките си, сякаш цифрите щяха да дадат на мозъка му нужния импулс, за да раздвижи краката си. Опитваше се да постави преграда между мозъка и разкъсващата болка. И въпреки всичко силната му воля и куражът успяваха да поддържат неустойчивото равновесие между движението и окончателното му рухване.

Кинмънт и Адам го крепяха здраво под мишниците, като внимаваха да не докосват гърба му и да му дават възможност той сам да определя темпото, с което да се движи. Преминаха без произшествия през горните две нива, отнасяйки туниките на няколко мъртви пазачи, след това изминаха и последните стъпала и стигнаха вратата, извеждаща от подземието.

Облян в пот след мъчителното изкачване, трескавото тяло на Джони усети с благодарност студения полъх на зимата. Пое дълбоко въздух с надеждата да поразхлади и сърцето, и дробовете си.

Всичко изглеждаше спокойно. Градът от другата страна на стената беше скрит от гъстата мъгла.

— Още десет минути — прошепна Роби. — Ще издържиш ли? — Опитваше се да пробие мрака с поглед, за да разбере в какво състояние се намира брат му.

— Бих пълзял… и през… ада — промълви Джони, все още задъхан от дългото изкачване, — за да се измъкна оттук.

— Следващите неколкостотин метра може да се окажат много близки до това — предупреди го Роби.

— Готов съм — отвърна брат му.

Трябваше да намери сили, за да измине оставащото немалко разстояние. Морфинът сякаш най-после започваше да действа и краката му придобиваха способността да се движат сами.

Мъжете, наметнали туниките на стражата, бяха обградили плътно Джони, чиито рани не му позволяваха да облече тежко палто. Започнаха бавно да се придвижват по калдъръмената пътека към главната порта. Беше много опасно да вървят така явно изложени, петима мъже срещу целия гарнизон в кулата, движещи се без каквото и да било прикритие, но това беше единственият път, водещ към изхода. Следващите няколко минути щяха да бъдат истинско изпитание за смелостта им. Луната беше скрита зад гъстите облаци, носещи се към града откъм океана. Сенките, които хвърляха стените, бяха маслиненочерни. Мокрият хлъзгав калдъръм щеше да ги отведе към свободата. Самотен войник, идващ към бараката си, се размина с тях, но той, както личеше по олюляващата му се походка, беше доста пиян и не им обърна внимание. Трябваше да минат още през три охраняеми врати и след тогава да излязат през главния портал. През първите две преминаха както беше планирано; за това охрата им беше получила такава сума, че от сутринта можеше спокойно да напусне работа. Когато обаче стигнаха до малката стаичка, откъдето се охраняваше последната врата, се оказа, че в нея току-що бяха влезли трима офицери, очевидно връщайки се от обиколка на кръчмите по Хай Стрийт. Мъжете от семейство Кари, които стояха като замръзнали в тъмната сянка на стената, се почувстваха доста объркани, когато офицерите се настаниха с намерението да се включат в играта на карти на охраната.

Почакаха малко в тесния коридор, надничайки през полуотворената врата; оставаха им броени минути преди затворническата стража да започне обичайната си обиколка из тъмницата. Джони, останал без всякакви сили, успяваше да се задържи прав с огромни усилия на волята. Адам и Кинмънт почти го носеха.

— Влизайте и се оправяйте с тях — прошепна Джони, усетил, че времето им, както и силите му бяха на привършване и че зад тази последна врата го чакаше свободата. Тя беше прекалено близо, за да се откаже без борба от нея.

— Ще можеш ли да стоиш сам? — попита шепнешком Роби.

Имаше нужда от всичките си хора, за да се справи с офицерите в стаята на стражата.

— Ако побързате — отвърна брат му с някакво подобие на старата си усмивка, подпрял се здраво на стената.

Те нападнаха веднага; всяка минута беше от огромно значение. Нахлуха през вратата с извадени мечове и само след няколко секунди ръкопашният бой беше в разгара си. Пазачите, на които бяха платили, се измъкнаха неусетно навън, защото не искаха да рискуват живота си точно сега, когато бяха забогатели, така че офицерите трябваше да отбиват сами дивата атака. Единият от тях се свлече на пода, а другият започна да вика за помощ. Гласът му отекна, отразен от каменните стени.

Нападателите настъпиха още по-ожесточено, не можеха да допуснат да дойдат подкрепления. Притискаха все по-близо до стената противниците си, мечовете им сечаха и отбиваха удари, свистяха, мушкаха, движеха се със зашеметяваща бързина. Времето им изтичаше, а Хай Стрийт ги чакаше само зад тази врата.

Вкопчил се в стената на тъмния коридор, усещайки, че всеки момент може да загуби съзнание, Джони с ужас видя как падналият офицер се надигна от пода, подпря се на лакът и незабелязан в бъркотията, извади пистолета си и се прицели в гърба на Роби.

Младият мъж незабавно сграбчи камата от колана си, движението беше напълно инстинктивно, но резултатът му — много мъчителен. Убийствена болка разсече като с меч тялото му. Той се присви, за момент му се стори, че губи съзнание. Напрегна цялата си воля, за да превъзмогне болката и причинената от нея слабост. Трябваше да продължи да мисли и да действа, и то без да губи нито миг. Видя как офицерът допря пръст до спусъка. Джони реагира в същата секунда. Знаеше, че след това вече няма да може да помръдне, смазан от болката. Измъкна камата от кожения й калъф и сякаш продължавайки същото движение, я метна по посока на противника си.

Джони успя да види как острието се заби във врата на мъжа, точно под черепа, и в този момент ушите му забучаха оглушително, обзе го желание да повърне, болката бе наистина непоносима. Коленете му се огъваха. Падайки, той успя да се хване за приятно студената стена и се опита да се изправи. Пред очите му обаче притъмня, мракът го обгърна и той се свлече на земята.

Минута по-късно приятелите му го понесоха над мъртвите тела в караулното толкова бързо, колкото им позволяваше тежестта му.

Четиримата мъже пресякоха няколкото тъмни улички до дома на Роксейн и се приютиха в малката конюшня в задния двор.

— Чакайте тук, докато видя дали Годфри си е тръгнал — прошепна Роби, благодарен на Бога, че брат му все още не беше дошъл в съзнание.

Гърбът на Джони бе започнал отново да кърви, докато го носеха и те го бяха овързали здраво в ризите си, за да не оставят издайнически следи по пътя си. Импровизираните превръзки бяха прогизнали от кръв.

 

 

Роксейн с тревога наблюдаваше как гостите й напускат един по един след приключване на поетическото четене. Не беше сигурна, че двамата мъже от клана Кари, които се преструваха, че дремят на прекрасните й дивани, ще успеят да се справят с необикновено силния Годфри. Непрекъснато поглеждаше към часовника; часът, определен по график за бягството на Джони, вече беше минал. И сега, след като изпрати и последния си гост, тя се озова на стълбищната площадка сама с Харолд, който беше застанал прекалено близо до нея, за да се чувства спокойна. Не се виждаха никакви слуги, факт, който не беше убягнал и на граф Брусижън. Възползвайки се незабавно от първата предоставила му се тази вечер възможност да остане насаме с графинята, той сграбчи ръката й и я придърпа към себе си.

— А сега ми покажи спалнята си, графиньо — каза с не особено нежен глас той. — Цяла вечер очаквам ласките ти.

— Наистина, Брусижън — отвърна Роксейн, като се опитваше да се усмихне благосклонно. — Би могъл да се държиш малко по-галантно.

— Държиш се с мен и ме дразниш, като че ли съм някой юноша, госпожо. — Гласът му приличаше на ръмжене. — Спести ми задължението да се държа галантно. Въртях се около теб по време на четенето на предостатъчен брой поеми.

— Струва ми се, сър, че не сте разбрали правилно повода, по който сте поканен.

В тона й се долавяше известна острота. Като отстъпи крачка назад, тя се опита да се освободи. Той обаче стисна още по-силно ръката й.

— Напротив, госпожо, може би вие не сте разбрали моите намерения.

— В такъв случай, надявам се, нямате намерение да ме заплашвате в собствения ми дом. — Беше повишила глас, за да предупреди мъжете, седящи в гостната.

— Защо да ви заплашвам, графиньо? — отвърна спокойно той. Равният му глас бе в пълно противоречие със заплашителния му поглед. — Приемете интереса ми само като знак, че съм обсебен от чара ви, че изгарям от нетърпение да вкуся от прелестите ви.

— Може би, след като се опознаем по-добре, Брусижън — отговори Роксейн, опитвайки се да измъкне ръката си от неговата. — Струва ми се, че прибързвате, като се има предвид, че се познаваме отскоро. А сега бихте ли си тръгнали? — каза тя, като рязко се дръпна назад и се освободи от силните му като клещи ръце.

Само за да бъде хваната секунда по-късно.

— Не така бързо, котенце. Засега нямам намерение да си тръгвам.

— По-добре послушайте дамата — обади се някакъв мъжки глас.

Графът се извърна и видя двамата мъже, които допреди малко дремеха върху дивана, застанали пред вратата на гостната.

— Вие двамата също може да пожелаете „Лека нощ“ на графинята — нареди той — и да си вървите откъдето сте дошли.

— Тия англичани никога не са знаели да се държат възпитано — изрече бавно тъмнокосият мъж, сложил ръка на меча си.

— Пусни я, Брусижън — заповяда другият.

В този напрегнат момент Роксейн забеляза Роби, който изплува от мрака в коридора зад Харолд Годфри, на другия край на вестибюла, където беше стълбището на прислугата. Тя веднага сложи длан върху ръката на Годфри и го поведе към главното стълбище с любезна усмивка, поне така се надяваше да бъде, като се бореше с паниката, която я бе обхванала.

— Имам едно предложение, Харолд — предумваше го тя, с хриплив глас, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието му само върху себе си, така че натрапникът да не погледне встрани. — Може би е по-добре да дойдеш някой друг път, когато, ъъъ… — и тя хвърли поглед към двамата мъже — обстановката ще бъде по-спокойна, за да можем да се опознаем по-добре. Ела утре — добави шепнешком, — когато тези младежи ще са си отишли. Двамата са прекалено пияни, за да се спори с тях. Моля те…

Той наведе глава, за да я погледне, като се опитваше да прецени кое беше предизвикало внезапната промяна в поведението й и искреността на предложението, както и възможните последствия от евентуално спречкване с двамата пияни шотландци, хванали дръжките на мечовете си.

— Утре в пет — прошепна Роксейн. — Ще направя каквото трябва, за да сме сигурни, че този път ще се видим… на четири очи.

Годфри я изгледа продължително, след това я пусна.

— Ваш слуга, госпожо — рече кратко той, но в тона му все още трептеше обидата.

Тъй като нямаше намерение да се цапа с кръв заради нея, той добави:

— До утре.

Годфри едва бе започнал да слиза по стълбите и Роби вече крачеше към нея. Младата жена хвърли нервно поглед към слизащия по застланото с килим стълбище мъж и се спусна към младежа, бутайки го назад, като шепнеше предупредително:

— Той си тръгна, Роби. Не върши глупости. Помисли за Джони.

Натискът му поотслабна, очевидно повлиян от логиката на думите й, но изражението му все още бе възмутено. Все пак той й даде възможност да го избута обратно в сянката, където спря като закован така внезапно, че тя се блъсна в него.

Роби я притисна към себе си, ръцете му се плъзнаха с инстинктивно движение надолу по гърба й.

— Той те е опипвал — прошепна развълнувано младият мъж. — Ще го убия.

— Не, не говори така — помоли тя и сложи пръсти на устните му. Сърцето й биеше бясно, току-що се бяха отървали от голяма опасност. — Всичко свърши. Той си тръгна. Моля ти се…

Погледът му сякаш отново се закова, яростта се изпари от очите му. Дали заради молбата й, или от само себе си, но безразсъдството му изчезна така внезапно, като преди малко той самият бе изплувал от мрака. Вдигна ръка към пръстите на Роксейн, които все още стояха на устните му, и започна да ги целува един по едни.

— Благодаря ти, че през цялото време залисваше Годфри. — Гласът му отново звучеше спокойно. — Положението беше наистина критично. А сега трябва да внесем Джони.

Ръката му се отдели от тялото й и Роби направи знак на двамата мъже, които чакаха в другия край на коридора, да го последват.

— Успяхме да го измъкнем — добави той, като теглеше Роксейн към задното стълбище, — но е в безсъзнание и сериозно ранен.

След един час Джони беше измит, превързан, нахранен и спеше спокойно в едно чисто меко легло. Икономката на Роксейн обаче, която се бе погрижила за гърба му, поклати смутено глава.

— Всичко е възпалено и гноясало, милейди — каза тя, — и не съм много сигурна, че превръзките ще помогнат.

 

 

Изпратиха човек до „Трондхайм“, за да съобщи на Елизабет, че мъжът й вече беше на свобода. Спасителната група се бе събрала в стаята на Джони да бди над него, твърде притеснена за състоянието му. Почистването на раните му се бе оказало много мъчителен процес. Въпреки че всички те бяха виждали неведнъж рани от битки, включително и Роксейн, чийто съпруг бе издъхнал в ръцете й след битката при Намюр, гърбът на Джони беше така обезобразен и гноясал, че близките му се уплашиха не на шега. Изпратиха да доведат един лекар, на когото смятаха, че могат да се доверят, за да се заеме както трябва с лечението на ранения.

— Мислиш ли, че Елизабет ще дойде тази нощ? — попита Адам.

— Мислиш ли, че Редмънд може да я спре? — отвърна му тихо Роби. — Въпреки че улиците сигурно вече гъмжат от патрулни отряди.

— Аз не бих останала на кораба, без да знам в какво състояние се намира мъжът ми — заяви Роксейн.

Тържественият й тон ги смути. Роби погледна към нея. Светлинките от огъня играеха по лицето му, очите му бяха в сянка и изражението му не можеше да се види.

— Отишла си при Джейми в Намюр, нали?

— Да — отвърна тя.

Отдавна отминалите събития и мъката, която мислеше, че вече е погребала, внезапно оживяха при вида на мъжа, който лежеше полумъртъв в леглото, както някога беше лежал и Джейми.

Тъгата й бе очевидна. Без да промълви дума, Роби стана и отиде при нея. Взе ръката й и нежно я обгърна между дланите си.

— Иска ми се да съм бил там, за да можех да помогна — прошепна той сериозно, но толкова тихо, че никой друг в стаята не чу думите му.

Тя се облегна на рамото му и той я прегърна. Внезапно пробудилите се спомени бяха толкова живи и релефни в съзнанието й, че тя изпита непреодолима нужда от утехата му, за да победи обзелото я чувство на празнота.

Манроу дипломатично заговори за други неща — за пътуването до Холандия, за пристигането на лекаря, за увереността си, че Редмънд ще се справи успешно със задачата да доведе Елизабет жива и здрава до дома на Роксейн. Той поддържаше разговора, така че да не й се налага да играе ролята на домакиня. И Роксейн истински му беше благодарна за тази мила постъпка, защото в момента не бе способна на никакви любезности.

Пръв пристигна лекарят. Носеше чанта, пълна с всевъзможни мехлеми, хапчета и сиропи. Беше петият погълнат от пациента си и обясняваше внимателно на слушателите си какво е състоянието му, когато откъм коридора се дочу глъчка, възвестяваща пристигането на Елизабет.

Тя тичаше, следвана от охраната си. Вратата се отвори широко, преди някой от прислугата да успее да стигне до нея. Елизабет спря за миг като закована на прага, по лицето й бе изписан ужас. При тези обстоятелства никой нямаше настроение да разменя любезности, нито пък имаше сърце да й съобщи не особено обнадеждаващите вести. А тя, без да пита нещо или да отделя поглед от лежащия върху леглото мъж, прекоси широката стая с бърза стъпка.

Застана до леглото, изпълнена с благодарност, че вижда съпруга си жив, очите й се напълниха със сълзи, не можеше да сдържа връхлетелите я чувства. След това докосна леко ръката на Джони, сякаш искаше да се увери, че е истински, премести длан върху главата му, погали черните сплъстени коси, като внимаваше да не го събуди. Лицето й беше мокро от сълзи, сърцето й се свиваше от тревога, измъчваше я мисълта за всичките страдания и болки, които беше изтърпял.

Никой не посмя да се обади, докато тя сама не се обърна към тях.

— Благодаря на всички ви, че рискувахте живота си — каза тихо тя, — и че изведохте Джони от затвора точно навреме.

Раните му не бяха превързани, защото всеки натиск възобновяваше кръвотечението, така че всеки можеше да види тежкото им състояние.

— Той ще живее — каза тихо Елизабет, по обляното й в сълзи лице пробягна плаха усмивка. — Аз ще се погрижа за това.

И тя отиде да прегърне първо Роби, после Роксейн, която стоеше до него, а след това и Манроу, Адам и Кинмънт. Дори икономката и лекарят бяха включени в проявата на благодарността й, но те не бяха сигурни как да отвърнат на такава демократична постъпка. След като прегърна всички присъстващи, които почувстваха огромното й облекчение, като че ли сега, когато беше отново със съпруга си, всичко щеше да се оправи, тя се обърна към лекаря:

— Сега кажете какво трябва да направим — каза енергично тя. Това беше същата жена, преживяла осем години в дома на Греъм, свикнала до води вечна война със злия си баща. Тя свали от раменете си наметалото и го метна върху един стол, след което добави: — Имам намерение да се науча как да свалям температурата. Освен това — добави предупредително тя, — възнамерявам аз да го храня и да забраня слагането на вендуза. Само при това условие ще можем да се разбираме.

Гласът й, компетентният й тон, непоколебимостта и оптимизма сякаш достигнаха до някаква част от съзнанието на Джони, защото въпреки опиума, който бе погълнат, очите му се отвориха леко, устните му се раздвижиха и той прошепна: „Бетси“ с една забележима усмивка.

Чула гласа му, тя се завъртя и се понесе към леглото. Приближи лицето си до неговото и се взря в полузатворените му очи.

— Тук съм — прошепна тя. Очите й отново се бяха напълнили със сълзи.

Клепачите му натежаха и се затвориха. Усилието да ги държи отворени в състоянието, в което се намираше, бе равносилно на преместването на планини.

— Не си отивай — промълви Джони, протегнал немощно ръка към нея.

Тя сплете пръсти с неговите и стисна леко ръката му.

— Никога няма да те оставя — прошепна Елизабет.

Пръстите му потрепнаха едва забележимо в отговор и той отново потъна в сън.