Сюзън Джонсън
Любов извън закона (25)

Глава двадесет и пета

Роксейн никога досега не беше виждала граф Брусижън, но познаваше херцог Куинсбъри така, както познаваше всички представители на не особено многобройната шотландска аристокрация. Мъжът, който стоеше до херцога, отговаряше напълно на описанието, което Роби бе направил на Харолд Годфри. Тя отново насочи вниманието си към младежа, който й правеше комплимент по повод красотата на роклята й, а всъщност погледът му бе вперен малко по-надолу от ключиците й. Младата жена се усмихваше, докато той приключи с грубите си ласкателства, и тогава помоли:

— Ще ви бъда вечно задължена, драги Бъчън, ако ми донесете чаша бордо. Тук е страшно горещо.

Тя го потупа лекичко по бузата с ветрилото си от слонова кост и дантела и добави кокетно:

— Ако нямате нищо против…

След като той се втурна да изпълни молбата й, Роксейн се огледа в осветеното от свещите огледало на отсрещната стена, нанесе някои умели поправки в дантелите на деколтето си, усмихна се ослепително и, доволна от актьорските си способности, величествено се насочи към човека, който се опитваше да сложи край на живота на Джони Кари.

Куинсбъри я забеляза пръв и се обърна към нея приветливо усмихнат, прекъсвайки разговора си, така че по-високият мъж до него също се огледа наоколо.

Роксейн се усмихна и на двамата, разтвори майсторски ветрилото си и като направи реверанс, който разкриваше още по-добре прелестта на гърдите й, вдигна прекрасните си тъмни очи.

— Толкова ми е приятно да те видя отново, Джеймс — каза сърдечно тя. — Градът ни губи част от изтънчеността си, когато те няма.

— Ти, скъпа, обаче го разкрасяваш невероятно много — отвърна с усмивка херцогът. — Изведнъж започвам да съжалявам, че не съм се върнал по-рано.

— Не си загубил нищо от ласкателния си език, скъпи. — Тя го потупа леко с дантеления край на ветрилото си по брадичката и му намигна. Беше очевидно, че кокетничи с него.

Харолд Годфри се изкашля тихо.

Куинсбъри вдигна поглед към него и каза като че ли неохотно:

— Роксейн, приятно ми е да те запозная с граф Брусижън. Иска да купи земи тук, в Шотландия. Брусижън, графиня Килмарнък.

Младата жена вдигна очи към внимателно наблюдаващия я Годфри и веднага разбра, че засега мисията й да се сближи с него вървеше успешно. Усмивката й стана още по-ослепителна.

— Дълго ли ще останете тук, Брусижън?

— Не съм решил още. А вие в града ли живеете?

— Повече от времето…

Бруталността в очите му я накара да млъкне за момент; той дори не се опитваше да я прикрие.

— Децата ми ходят на училище тук — добави тя, потискайки погнусата си.

— На съпруга ви харесва ли му градският живот?

— Харесваше му.

— Роксейн е най-красивата вдовица във Великобритания — намеси се грациозно Куинсбъри. — Имаш ли новини от брат си? Още ли е с Арджил?

— Последния път ми писа от зимния им лагер в Хага.

Както често се случваше в много шотландски семейства, нейните политически пристрастия и тези на брат й бяха доста противоположни.

— Направо се е влюбил във великия Малборо.

— Както впрочем голяма част от младите ни хлапаци. Този мъж може да командва.

— Това твърди и Колтър с ентусиазма си на деветнайсетгодишен младеж. Ще останеш ли в Единбург на тазгодишните ни сбирки?

— Може би.

— Тогава вероятно ще се видим отново. Предай моите поздрави на Изобъл. А, ето го и Бъчън с бордото ми. Беше ми приятно да се запозная с вас, Брусижън.

И тя се оттегли, кимвайки с безупречно сресаната си глава.

— Беше любовница на Рейвънсби в продължение на няколко години — съобщи Куинсбъри, докато двамата проследяваха с поглед грациозно полюляващата се походка на графинята.

— Не изглежда натъжена.

— Погребала е двама съпрузи. Това сигурно е калило характера й. Но ако имаш намерение да я посещаваш, Харолд, трябва да те предупредя. Тя ми е приятелка.

— Не съм споменал, че имам подобно намерение.

Куинсбъри се усмихна разбиращо.

— И двамата знаем, че ще го направиш.

Тъй като нямаше никакво време за осъществяването на плановете си, а и не можеше да допусне те да се провалят, Роксейн издебна момента, в който Харолд Годфри остана за малко сам и уж случайно се озова до него за втори път тази вечер.

— Изведнъж Единбург започна да ми се струва много по-интересен — заяви той, поглеждайки надолу към нея от височината на забележителния си ръст.

— Да не би да е заради очарователния поетичен рецитал на Сесилия? — измърка тя, забелязала интереса, който той проявяваше към деколтето й.

— Мразя поезията.

Годфри изрече думите натъртено, така че събеседничката му да разбере, че харесваше нещо друго, което беше видял току-що.

Тя се усмихна предизвикателно — добре обиграно и изпробвано оръжие от арсенала й.

— Колко жалко — отново измърка Роксейн, — защото утре вечер съм поканила няколко души, за да послушаме любимия поет на Единбург. Мислех си, че стиховете му може да ви доставят удоволствие.

— Кога?

Тя леко извъртя глава на една страна и го погледна под спуснатите си ресници.

— Елате по-късно… — В гласа й трептеше обещание. — Когато свърши рецитирането…

— Кога? — Дрезгавият му въпрос беше лишен от всякаква нежност; думите му звучаха като заповед.

— Да кажем в девет и половина?

— Ще бъда там — отвърна той и тя ни най-малко не усъмни в думите му.

 

 

Групата, събрала се в малкия салон на Роксейн късно тази нощ, скоро се увеличи и с пристигането на Редмънд. Подробно бе обсъден и най-дребният детайл, защото най-важното за успеха на двойното бягство беше абсолютният синхрон.

— Сигурно ще мога да задържа Годфри за около час и половина — каза Роксейн. — Ще се погрижа останалите гости да не си тръгнат толкова рано, колкото очаква той.

— Двама от хората ни могат да се представят за твои гости, които след поглъщането на порядъчно количество бренди да не могат да намерят сили да се лишат от приятното ти присъствие — предложи Роби, на когото не му се искаше да я оставя сама с Годфри.

— Все пак няма да го отблъсквам безкрайно, за да не събуди това подозренията му.

— Не е нужно да го каниш в спалнята си. Може да се каже опасен. — Роби я изгледа продължително. — Знам какво си намислила, но не го прави, каквото и да става…

— Той наистина е опасен — намеси се тихо Редмънд. — Ако не трябваше да се погрижа за безопасността на Елизабет, аз също щях да остана. Неведнъж е извършвал убийства по особено брутален начин — добави той сдържано. — Той не е нормален.

— Ето — заяви Роби строго. — Разбра ли?

— Ще бъда безкрайно внимателна.

— Добре, хайде сега отново да повторим плана, минута по минута — предложи ненадейно Роби. — В девет и трийсет Редмънд и хората му влизат за Елизабет…

И те започнаха да повтарят плана на бягството отново и отново… докато бе обсъдена всяка възможност и предвидени всички случайности, които биха могли да възникнат при осъществяването на замисъла.

Призори всички напуснаха салона, с изключение на Роби, който се беше настанил удобно на дивана и нямаше намерение да се качва в стаята си. Младият господар на Грейдън заговори почти шепнешком:

— Джони не те оцени по достойнство.

— Да, така е — отвърна с лека усмивка тя, — но в други отношения беше прекрасен…

— Заболя ли те, когато брат ми се ожени?

Тя се замисли за момент.

— От една страна, се почувствах щастлива заради него, защото той не вярваше в любовта… Как бих могла да му завиждам за тази радост?

— Била ли си някога влюбена?

— Много отдавна, бях съвсем млада.

— И какво стана?

— Омъжих се за него. Джейми Лау, първият ми съпруг… и ако не го бяха убили край Намюр, все още щях да съм влюбена.

— А Килмарнък?

— Когато Джейми умря, родителите ми заявиха, че съм прекалено млада, за да остана неомъжена.

— Килмарнък беше по-стар.

— Да.

Той спря да я разпитва за втория й съпруг, след като Роксейн му отговори така кратко и неохотно. Очевидно бракът им не е бил от щастливите.

— И сега си доволна, че си вдовица, нали?

Усмивката й отново се появи.

— Много.

— През лятото трябва да се върнем в Шотландия — каза той, докато си мислеше, че тя ще му липсва най-много от всички, учуден от факта, че напрегнатите бурни събития отсяват истинските чувства от плявата. Роби се бе изтегнал елегантно. Фината му длан бе отпусната до самия под, а дългите му крака — подпрени на извитата странична облегалка на дивана.

— Радвам се. Ще бъда тук.

Главата му не се помръдна от бродираната възглавница, но погледът му бавно се отмести към Роксейн.

— Не се омъжвай отново, преди да съм се върнал.

— Няма такава вероятност. Окончателно реших, че предпочитам да бъда независима.

Гласът му се бе превърнал в шепот, тъмните му очи бяха полускрити под клепачите:

— Не позволявам подобно нещо. — Той вдигна рамене, едната му вежда се изви замислено нагоре. — Като че ли би могла да ме спреш, скъпа Рокси.

— Звучиш като брат си.

— Но въпреки това не съм брат си. Аз те ценя.

Тя го изгледа продължително, мислейки си колко много се различаваха двамата по външен вид. Чертите на Роби бяха по-фини, по-гладки от тези на по-големия му брат. Кестенявите къдрави коси падаха свободно върху раменете му. Беше широкоплещест и строен, истински мъж, въпреки че съвсем скоро бе излязъл от юношеството.

— Аз съм с десет години по-стара от теб — каза тя. Крещящата му младост не можеше да не й напомни за собствената й възраст.

— Това като че ли беше без значение през онази нощ миналото лято.

От гърдите й се изплъзна лека въздишка в знак, че съжаляваше за станалото.

— Не трябваше да оставам.

— Но звездите блестяха толкова ярко през онази нощ — напомни й с усмивка той.

— Хм… — Нейната собствена усмивка говореше, че спомените съвсем не й бяха неприятни. — Морският въздух винаги ме кара да се чувствам като влюбена.

— Ще го запомня.

Тя поклати глава.

— Скъпи, ти си прекалено млад. Казах ти го на следващата сутрин… и чувствата ми не са се променили оттогава. Имам пет деца, най-голямото от които е само с няколко години по-малко от теб. — Роксейн го погледна през полуспуснатите си мигли. — Не мога.

— Когато се върна, ще те накарам да промениш намеренията си.

— Не, няма да можеш.

— Ще видим — отвърна той, спусна обутите си в ботуши крака на килима и се изправи. — Ако разполагам с малко повече време, щях да се опитам да те убедя още тази вечер.

И Роби се приближи до стола, наведе се, сложи нежно ръце на раменете й и я целуна, но това не беше невинна юношеска целувка, а гореща и опасна, напомняща за бурната паметна нощ, която бяха прекарали заедно на яхтата на Джони миналото лято.

— Обещай ми да не се омъжваш — промълви той, когато най-после отдели устни от нейните. — Защото аз ще се върна…

— Не трябваше да правиш това — прошепна Роксейн, но в гласа й се долавяше опияняващият трепет на страстта, а лицето й бе пламнало от възбуда.

— Но го направих — отвърна тихо, очевидно и той като брат си не беше склонен да приема нареждания.

Роби хвърли поглед към часовника върху камината.

— Предполагам, че децата ти скоро ще станат. — Това беше в същото време и въпрос, но не настойчив, защото нямаше време да се занимава с ухажване. Това, което предстоеше да се случи през следващата нощ, бе прекалено сериозно.

— Да… съвсем скоро — отвърна припряно Роксейн, отстъпвайки назад, като че ли разстоянието можеше да я спаси от изкушението, което представляваше за нея Роби Кари.

Той се усмихна, разбрал чувствата й. След това изражението му внезапно се смени и думите му прозвучаха сериозно, не като на младеж, а като на човек, свикнал да се разпорежда:

— Ако не се видим повече, преди да отпътувам, искам сега да ти благодаря за всичко, което стори за Джони и Елизабет. Всички от семейство Кари са ти дълбоко задължени. — Внезапно тонът му се промени: — И никакъв случай не рискувай довечера с Годфри. В никакъв случай. Не искам да ти причини зло. Обещай ми!

Тя го погледна, смаяна от рязката промяна в поведението му, от проницателния му поглед.

— Давам ти думата си — отвърна тихо тя, и усмивката му се появи отново.

— В такъв случай ти пожелавам късмет.

— Нали ще внимаваш?

— Разбира се.

— Изпрати ми съобщение по Коутс, като пристигнеш в Холандия.

— Увереността ти звучи като благословия.

— Така е. Никога не изкушавам боговете, като оставям евентуална възможност за нещастието.

Той предпочиташе да разчита на не толкова митични съюзници, а преди всичко на доброто оръжие и верните хора от клана, но въпреки това се усмихна в знак на съгласие.

— Тогава, до лятото — рече с лек поклон той и излезе от стаята.

На Роксейн й беше трудно да заспи, в чувствата й цареше истински хаос. Можеше да отблъсква колкото си искаше авансите му и да твърди, че младежкият му чар не я вълнува. Но това не беше вярно, най-малкото що се отнасяше до тялото й, и той прекрасно го разбираше. Въпреки това тази връзка бе немислима, в крайна сметка — невъзможна. Момчето беше само на осемнайсет години.