Нора Робъртс
Скрита звезда (7)

СЕДМА ГЛАВА

Въпреки че спа лошо, в седем Бейли се бе събудила и стана от леглото. Стигна до извода, че има някакъв вътрешен часовник, които я буди всеки ден в определено време, и не можа да реши дали това я прави досадна, или отговорна. Във всеки случай тя се облече, устоя на желанието да кривне по коридора и да надзърне в стаята на Кейд, и слезе долу да прави кафе.

Знаеше, че той й бе ядосан. Студен, тлеещ гняв, който нямаше представа как да разтопи и разсее. Докато се връщаха от Джорджтаун, не бе промълвил нито дума, и мълчанието бе натежало от гняв и — бе сигурна — объркани сексуални страсти.

Чудеше се дали някога е предизвиквала объркани сексуални страсти у някой мъж и й се искаше да не усеща това чисто женско удоволствие, че ги бе предизвикала у мъж като Кейд.

Ала освен това бързата смяна на настроенията му я объркваше и смущаваше. Чудеше се дали знае за човешката природа повече, отколкото за собственото си минало.

Чудеше се дали знае изобщо нещо за мъжките представители на човешката раса.

През цялото време ли се държаха мъжете по такъв необясним начин? И ако да, как се справяше една умна жена с това? Трябваше ли да бъде студена и сдържана, докато той се изясни? Или бе по-добре да се държи приятелски и непринудено, сякаш нищо не се е случило?

Сякаш не я бе целунал, все едно че би могъл да я погълне цялата. Сякаш не я бе докосвал, сякаш не бе движил ръцете си по тялото й, все едно че имаше това право, все едно че най-естественото нещо на света бе да превърне тялото й в трепереща маса от желания.

Отвори хладилника да извади мляко. Сега и нейното настроение прескочи от боязън към раздразнение. Откъде, по дяволите, можеше да знае как да се държи? Та тя изобщо нямаше представа дали някога преди е била целувана по този начин, дали някога се е чувствала по този начин, дали е желала по този начин. И трябваше ли покорно да върви накъдето я насочи Кейд, само защото бе объркана?

А ако я насочеше към леглото, трябваше ли да се хвърли в него?

О, не, нямаше такова намерение. Тя бе възрастна жена, способна сама да взема решения. Не беше глупава и не беше безпомощна. Нали бе успяла да си наеме детектив?

По дяволите.

Това, че нямаше модели за собственото си поведение, не означаваше, че не можеше да започне да ги създава сега. Нямаше да бъде слабохарактерна. Нямаше да бъде глупачка. Нямаше да бъде жертва.

Стовари кутията с мляко на масата и намръщено погледна през прозореца. Лошият късмет на Кейд бе, че го мярна да спи в хамака точно когато бе най-ядосана.

Не би дремал толкова спокойно, ако можеше да види как пламнаха очите й, ако можеше да я чуе как изръмжа.

Готова за битка, Бейли изскочи от къщата и закрачи през ливадата.

Раздруса силно хамака.

— За кой се мислиш ти?

— Моля? — Той се събуди рязко и, все още замаян от съня, се хвана за въжетата да запази равновесие. — Моля? Не помниш ли?

— Не ми се прави на умник. — Отново раздруса хамака, докато Кейд се опитваше да седне. — Аз сама вземам решения, сама си ръководя живота, такъв, какъвто е. Наех те да ми помогнеш да открия коя съм и какво ми се е случило. Не ти плащам да се мусиш, задето не скачам с теб в леглото, когато ти се прииска.

— Добре. — Той разтърка очи и най-после успя да се фокусира върху красивото и бясно лице, надвесено над него. — За какво, по дяволите, говориш? Аз не се муся, аз…

— Не ми казвай, че не се мусиш — сряза го тя. — И си спиш в задния двор като някой безделник.

— Това си е моят двор. — Неприятно му беше, че трябва да го напомни. Още по-неприятно му беше, че са го събудили със скандал, преди умът му да бе започнал да работи.

— Ще ме води на танци! — продължи Бейли и закрачи. — Ще се опитва да ме прелъсти на дансинга, а след това ще се цупи, защото…

— Да се цупя? — Това го жегна. — Слушай, миличка, аз никога през живота си не съм се цупил.

— Казах, че се цупеше, и не ме наричай миличка с този тон.

— Сега пък тонът ми не ти харесва. — Очите му опасно се присвиха. — Добре, да опитаме един чисто нов тон и да видим как… — Довърши с ругатня, защото тя преобърна хамака и Кейд се пльосна по корем. Първата й реакция бе да се сепне и веднага да понечи да се извини. Но отново се ядоса, вирна глава и се отдалечи. Той бе сигурен, че бе чул как костите му са изтракали. Ала бързо стана на крака и, макар и малко накуцвайки, успя да я хване, преди да бе стигнала до вратата. Завъртя я към себе си. — Каква муха ти е влязла…

— Заслужи си го. — Кръвта бучеше в главата й, сърцето й се блъскаше, но Бейли нямаше намерение да отстъпи.

— За какво, по дяволите?

— За… Каквото и да е.

— Е, това определено е много изчерпателно.

— Просто се махни от пътя ми. Аз отивам на разходка.

— Не — заяви Кейд решително. — Не отиваш.

— Ти не можеш да ми казваш какво да правя.

Според неговата преценка той бе два пъти по-тежък от нея и с около двадесет сантиметра по-висок. Усмихна се мрачно:

— Мога. Ти си истерична.

Това я довърши.

— Определено не съм истерична. Ако бях истерична, щях да изстържа с нокти тази гадна усмивка от лицето ти, щях да ти издера самодоволните очи и…

За да опрости нещата, Кейд просто я вдигна на ръце и я внесе вътре. Тя се дърпаше, извиваше, опитваше се да го ритне, ала той успя да я сложи на един стол в кухнята, натисна раменете й с ръце и доближи лице до нейното.

— Стой мирно.

Ако веднага не изпиеше едно кафе, щеше да умре. Или да убие някого.

— Ти си уволнен.

— Добре, прекрасно, ура. — Остави я да фучи, наля си кафе и го изпи като вода. — Господи, така ли трябва да започне един ден? — Грабна шишенцето с аспирин и започна да се бори с капачката му, докато главоболието, което коварно къкреше, закипя с пълна сила. — Няма да търпя никоя жена да ми крещи, преди да съм си отворил очите. Каквото и да те е прихванало, миличка, ще трябва да се въздържаш, докато аз… — Отново изруга и удари упоритата капачка на ръба на масата, но безрезултатно. Главата му пулсираше, коляното, върху което се бе стоварил на земята, кървеше, и бе готов да сдъвче пластмасата, за да стигне до таблетките. Като изруга цветисто, грабна кухненския нож и обезглави шишенцето. С изкривено от гняв лице и стиснати зъби се обърна, хванал в едната ръка шишето с аспирин, а в другата ножа. — Чуй ме сега…

Очите на Бейли се обърнаха и преди да бе успял да помръдне, тя се стовари на пода.

— Мили Боже… — Ножът падна и таблетките аспирин се разпиляха навсякъде из кухнята. Кейд я грабна и поради липса на по-добро място я остави на кухненската маса, докато намокри една кърпа. — Хайде, Бейли, хайде, миличка…

Обливаше лицето й с вода, разтриваше китките й и се проклинаше. Как можа така да й крещи, така да й се кара, когато бе толкова крехка? Може би следващия път щеше да излезе навън и да срита някое кученце, да настъпи някое котенце.

Когато тя простена и се размърда, той притисна отпуснатата й ръка към устните си.

— Така, така… — Очите и се отвориха, докато я галеше по косите. — Всичко е наред, Бейли. Не се безпокой.

— Той ще ме убие. — Очите й бяха отворени, ала невиждащи. Тя в ужас се вкопчи в ризата му. — Ще ме убие.

— Никой нищо няма да ти направи. Аз съм тук.

— Той ще ме убие. Той има нож. Ако ме намери, ще ме убие.

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но Бейли му се бе доверила и очакваше да й помогне. Отскубна пръстите й от ризата си, хвана ги и заговори много спокойно:

— Кой има нож, Бейли? Кой ще те убие?

— Той… Той… — Виждаше го, почти го виждаше, замахващата ръка, проблясващия отново и отново нож. — Навсякъде има кръв. Навсякъде кръв. Трябва да се махна от кръвта. Ножът. Светкавиците. Трябва да бягам.

Кейд я държеше и продължаваше да говори спокойно:

— Къде си ти? Кажи ми къде си.

— В тъмното. Светлината изгасна. Той ще ме убие. Трябва да бягам.

— Къде да бягаш?

— Където и да е. — Дишаше толкова задъхано, че дъхът й раздираше гърлото. — Където и да е, далеч. Някъде далеч. Ако ме намери…

— Той няма да те намери. Няма да му позволя да те намери. — Хвана здраво с две ръце лицето й, така че да я погледне в очите. — Сега спокойно. Просто спокойно. — Ако продължаваше да диша така задъхано, щеше да получи кислородно отравяне и отново да припадне. — Тук си в безопасност. С мен си в безопасност. Разбираш ли?

— Да. Да. — Тя затвори очи и потрепери. — Трябва ми въздух. Моля те, трябва ми малко въздух.

Кейд отново я взе на ръце и я изнесе навън. Остави я на тапицираната пейка на верандата и седна до нея.

— Спокойно. Запомни, тук си в безопасност. Ти си в безопасност.

— Да, добре. — С усилие Бейли издиша въздуха, който сякаш се опитваше да взриви дробовете й. — Добре съм.

Съвсем не, помисли той. Беше бяла като платно, лепнеща от пот и трепереща. Ала паметта й бе на прав път и Кейд трябваше да я размърда.

— Никой няма да те нарани. Нищо няма да те докосне тук. Не забравяй това и се опитай да ми кажеш всичко, което си спомняш.

— То идва на вълни. — Тя се опитваше да диша въпреки напрежението в дробовете си. — Когато хвана ножа… — Отново я обзе ужас.

— Изплаших те. Извинявай. — Той хвана ръцете й. — Нямаше да те нараня.

— Знам. — Бейли отново затвори очи и подложи лице на слънцето. — Имаше нож. Дълъг извит нож. Много е красив. Костената дръжка е гравирана. Виждала съм го… Може би съм го използвала.

— Къде си го виждала?

— Не знам. Имаше гласове, викове. Не чувам какво казват. То е като океан, само звук, рев, див звук. — Притисна ръце към ушите си, сякаш можеше да го заглуши. — После има кръв, навсякъде кръв. По целия под.

— Какъв под?

— Дебел мокет, сив мокет. Светкавиците продължават да блестят, ножът продължава да блести.

— Има ли прозорец? През прозореца ли виждаш светкавиците?

— Да, така мисля… Всичко стана тъмно и аз трябва да се махна. Да се скрия.

— Къде да се криеш?

— Мястото е малко, по-малко от стая, и ако той ме види, аз съм в капан. Той има нож. Виждам го, виждам ръката му върху дръжката. Толкова е близо, ако се обърне…

— Кажи ми за ръката — внимателно я прекъсна Кейд. — На какво прилича ръката, Бейли?

— Тъмно е, много е тъмно, но подскача светлина на фенерче. Едва не ме улавя. Той държи ножа и кокалчетата му са побелели. Върху тях има кръв. Върху пръстена.

Какъв пръстен, Бейли? — Очите му настойчиво се взираха в лицето й, ала гласът му оставаше спокоен. — На какво прилича пръстенът?

— Тежък златен пръстен. Жълто злато. Централният камък е рубин, кабюшон, от двете му страни има малки брилянти. Инициали. Т и С, стилизирано преплетени. Диамантите са почервенели от кръв. Толкова е близо, толкова близо, че ми мирише на кръв. Ако погледне надолу… Ако погледне надолу и ме види, ще ме убие. Ще ме нареже на парчета.

— Не те е намерил. — Кейд повече не можеше да търпи. Вдигна я и я прегърна. — Ти си избягала. Как успя да избягаш?

— Не знам. — Облекчението бе толкова голямо, ръцете на Кейд обвити около нея, слънцето, стоплящо гърба й, неговата буза, притисната към косите й, че й се доплака. — Не помня.

— Добре, това е достатъчно.

— Може би съм го убила. — Тя се отдръпна и го погледна. — Може би съм го застреляла с пистолета, който беше в чантата.

— Пистолетът беше напълно зареден.

— Може да съм го презаредила.

— Миличка, според моето професионално мнение ти не си знаела как да го презаредиш.

— Но ако аз…

— А ако си го застреляла… — Той я хвана за раменете и я раздруса. — Това е било, за да защитиш себе си. Той е бил въоръжен, ти си била уплашена, а и ми се струва, че той вече е убил някого. Каквото и да си направила, за да оцелееш, е било правилно.

Бейли се размърда и се загледа към парка, цветята, кичестите стари дървета, красивата ограда.

— Що за човек съм аз? Има съвсем реална вероятност да съм видяла как убиват някого. И не съм направила нищо, за да го предотвратя, за да помогна.

— Бъди разумна, Бейли. Какво си можела да направиш?

— Нещо — прошепна тя. — Не съм се обадила по телефона, не съм повикала полиция. Просто съм избягала.

— Ако не беше избягала, щеше да си мъртва. — От начина, по който Бейли трепна, Кейд разбра, че тонът му е бил рязък. Ала точно от това имаше нужда тя. — А сега си жива и малко по малко започваме да възстановяваме нещата. — Стана и закрачи наоколо, за да не се поддаде на желанието просто да я прегърне. — Ти си била в някаква сграда. В стая със сив мокет, вероятно с прозорец. Имало е кавга и някой е имал нож. Той го е използвал. Инициалите му може да са ТС. Преследвал те е и е било тъмно. Най-вероятно токът е спрял. В северозападната част на Вашингтон токът е спрял за два часа вечерта, преди да ме наемеш, значи знаем къде да търсим. Ти си познавала сградата достатъчно добре, за да знаеш къде да се скриеш. Бих казал, че там не ти е било непознато. Живяла си или си работила там. — Обърна се и видя, че Бейли го гледа внимателно. Бе стиснала здраво ръце в скута си. — Мога да проверя дали има съобщение за нападение с нож онази вечер, обаче прегледах вестниците и там няма нищо.

— Но вече са минали дни. Някой може да е намерил… Да е намерил труп, ако е имало.

— Не и ако това е било в частен дом или в служебна сграда, която се затваря за през празниците. Ако е имало и някой друг, ако е имало и други хора в сградата, когато се е случило, може да е съобщено. Ала предполагам, че си била сама. — Стомахът му се сви при мисълта, че Бейли е била сама в тъмното с убиеца. — Бурята започна чак в десет.

Звучеше логично и простото преминаване от теория към факти я успокояваше.

— Какво ще правим сега?

— Ще минем с кола през района, в който не е имало ток, като започнем от хотела, в който си се събудила.

— Не знам как съм стигнала до хотела, с такси или пеша.

— Може да си отишла пеша или с автобус или метро. Вече проверих такситата. Онази нощ никой не е карал до адрес в разстояние от три пресечки до хотела. Ще се движим от предположението, че си отишла дотам пеша, замаяна и прекалено потресена, за да се сетиш да се качиш на автобус. А тъй като метрото се движи само до полунощ, вероятно не си пътувала с метро.

Тя кимна и сведе поглед към ръцете си.

— Извинявай, че ти се развиках преди малко. Ти не го заслужаваш, след всичко, което си направил за мен.

— Заслужавах го. — Кейд пъхна ръце в джобовете си. — Не мога да приема да съм се цупил, но бих позволил думата „кисел“. — С удоволствие видя как Бейли вдигна глава и върху устните и трепна една от нейните колебливи усмивки.

— Предполагам, че и двамата бяхме кисели. Удари ли се, когато те съборих?

— Самочувствието ми известно време ще носи рани. Иначе не. — Наклони закачливо глава. — И не съм се опитвал да те съблазня на дансинга. Аз наистина те съблазних на дансинга.

Пулсът й прескочи. Той бе толкова невероятно страхотен, застанал под утринното слънце, с разрошена гъста тъмна коса, с грейнали трапчинки и арогантна усмивка. Никоя жена, помисли тя, не можеше да не го желае.

И бе сигурна, че Кейд го знае.

— Самочувствието ти изглежда в много добро състояние, наранено или не.

— Винаги можем да създадем такова впечатление.

Бейли успя да се усмихне:

— Радвам се, че вече не си ми сърдит. Не мисля, че понасям добре скандалите.

Той потърка лакътя си, където бе загубил няколко пласта кожа.

— Мисля, че добре се справи. Ще разчистя тук и после отиваме на разходка.

Имаше толкова различни видове сгради, мислеше Бейли, докато Кейд караше из града. Стари, нови, полусъборени и обновени. Високи административни сгради и ниски магазини.

Бе ли забелязвала някога града? Приведените каменни огради, дърветата по тротоарите. Бълващите пушек автобуси със скърцащи спирачки.

Винаги ли бе толкова влажно през юли? Винаги ли лятното небе беше толкова избледняло? И винаги ли цветята между статуите и по улиците бяха толкова красиви?

Бе ли пазарувала в някой от тези магазини, бе ли яла в някой от тези ресторанти?

От двете страни на улицата отново имаше дървета, високи и величествени, така че й се струваше, че се движат през някой парк, а не насред центъра на голям град.

— Сякаш виждам всичко за пръв път — промълви тя. — Извинявай.

— Няма значение. Нещо може или да ти прищрака, или да не ти прищрака.

Минаваха покрай изящни стари къщи от тухли и гранит, после още магазини, нови и модерни. Бейли издаде слаб звук и макар че самата тя почти не го усети, той го чу.

— Нещо да не ти прищрака?

— Този бутик, „Маргърит“. Не знам.

— Да хвърлим един поглед. — Кейд заобиколи, обърна и паркира пред стъпалата. — Всичко е затворено, обаче това не означава, че не можем да зяпаме витрините. — Пресегна се, отвори вратата й и излезе.

— Може просто да ми е харесала роклята на витрината — предположи Бейли.

Роклята бе красива, розова коприна с тънки ивици изкуствени диаманти. Към нея имаше миниатюрна сребриста чантичка и обувки с невъзможно високи токчета.

Начинът, по който тя се усмихна, накара Кейд да съжали, че магазинът не бе отворен, за да й я купи.

— Тя е в твоя стил.

— Не знам. — Бейли опря ръце на стъклото и се вгледа през него, само заради удоволствието да вижда красиви неща. — Много красив костюм от син лен. О, а онази червена рокля е просто великолепна. Би ме накарала да се чувствам могъща и изискана. Наистина би трябвало да започна да нося по-ярки цветове, ала винаги съм предпочитала пастелните.

„Опитай зеления, Бейли. Ефектен е. Няма нищо по-досадно от жена, която се страхува от дрехите.“

„Колко време трябва да вися тук, докато вие двете се забавлявате с рокли? Умирам от глад.“

„Ох, престани да хленчиш. Ти не си щастлива, ако не ядеш или не си купуваш нови джинси. Бейли, не това скучно бежово. Зеленото. Повярвай ми.“

— Тя ме склони — прошепна Бейли. — Купих зеления костюм. Тя беше права. Винаги е права.

— Кой е прав, Бейли? — Той не посмя да я докосне, защото се страхуваше, че дори окуражителна ръка върху рамото й би я сепнала. — Емджей ли?

— Не, не, не Емджей. Тя е раздразнителна, избухлива, мрази да си губи времето. Пазаруването е такава загуба на време. — О, как я болеше главата. Всеки момент щеше да се пръсне, просто да се отскубне от раменете й. Но по-голяма бе нуждата да стигне до този отговор. Започна да й се повдига и се обля в пот от усилието да овладее гаденето. — Грейс — изтръгна се от устните й. — Грейс — повтори тя и коленете й се огънаха. — Тя се казва Грейс. Грейс и Емджей. — От очите й избликнаха сълзи, затъркаляха се по бузите и Бейли обви ръце около врата на Кейд. — Аз съм била тук. Била съм в този магазин. Тук си купих един зелен костюм. Спомням си.

— Добре. Хубава работа свърши, Бейли. — Той бързо я завъртя.

— Да, ала това е всичко. — Тя притисна ръка към слепоочието си, зад което пулсираше болката. — Това е всичко, което помня. Просто че съм била тук с тях, че съм си купила костюм. Толкова е глупаво. Защо трябва да помня, че съм си купила костюм?

— Ти си спомни хората. — Кейд я погали по главата. Почти чувстваше бушуващата вътре болка. — Те са важни за теб. Това е един момент, който сте споделили, момент, в който си била щастлива.

— Но аз не мога да си ги спомня. Не истински. Помня само чувството.

— Започваш да си спомняш. — Той притисна длан към челото й и я поведе обратно към колата. — И вече много бързо. — Настани я на седалката и сам закопча предпазния й колан. — Това е болезнено.

— Няма значение. Аз трябва да разбера.

— За мен има значение. Ще вземем нещо за главоболие и ще хапнем. После ще започнем отново.

Възраженията не го разколебаваха. Бейли трябваше да признае, че борбата с Кейд и с ослепителното главоболие бе обречена на неуспех. Тя го остави да я настани в леглото и послушно изпи аспирина, който й даде. Затвори очи, както й каза, после ги отвори отново, когато й донесе купичка с пилешка супа.

— От консерва е — съобщи той, докато наместваше възглавниците зад главата й. — Ала би трябвало да свърши работа.

— Мога да ям и в кухнята, Кейд. Имам главоболие, не рак. И вече почти ми мина.

— След малко ще те измъча още повече. Поглези се, докато можеш.

— Добре. — Бейли опита супата. — Чудесна е. Добавил си мащерка.

— За малко френски привкус.

Усмивката й угасна.

— Париж… Нещо за Париж. — Опита се да се съсредоточи и главоболието отново я връхлетя.

— Остави го засега. — Той седна до нея. — Според мен твоето подсъзнание ти показва, че още не си съвсем готова да си спомниш. Малко по малко.

— Сигурно така ще трябва. — Тя отново се усмихна. — Искаш ли малко супа?

— Като спомена за това… — Кейд се наведе напред и, без да откъсва очи от нейните, й позволи да му даде в устата. — Не е толкова зле.

Бейли лапна още една лъжица и усети неговия вкус. Бе прекрасно.

— Колкото си сръчен в кухнята, изненадана съм, че жена ти те е пуснала да си отидеш.

— Бившата ми жена. Освен това имахме готвачка. — А-ха. — Тя отново му подаде. — Чудех се как да те попитам нещо, без да изглежда грубо. Той прибра косата й зад ухото.

— Просто попитай.

— Ами, тази прекрасна къща, антиките, скъпата спортна кола… После твоят офис.

Устните му трепнаха в усмивка.

— Какво му има на моя офис?

— Е, нищо, което не може да се оправи с един булдозер и една строителна бригада. Просто не се връзва с останалото.

— Държа работата, с която се занимавам, да се самоиздържа, а този офис е горе-долу всичко, което тя засега може да си позволи. От работата си като детектив мога да си плащам сметките и ми остава още съвсем малко. Иначе се въргалям в пари. — Очите му се смееха. — Ако това питаш.

— Мисля, че това беше. Значи си богат.

— Зависи какво наричаш богат и дали имаш предвид мен лично, или цялото семейство. Търговски центрове, недвижими имоти, такива неща. Много лекари, адвокати и банкери в продължение на векове. А аз, аз съм…

— Черната овца — довърши Бейли вместо него, възхитена, че бе точно такъв. — Ти не си искал да влезеш в семейния бизнес. Не си искал да станеш лекар, адвокат или банкер.

— Не, аз искам да съм Сам Спейд. Тя доволно се разсмя:

— „Малтийския сокол“. Радвам се, че не си станал банкер.

— Аз също. — Кейд хвана ръката, която бе опряла до бузата му, притисна я към устните си и я усети как потръпна в отговор.

— Радвам се, че намерих името ти в телефонния указател. — Гласът й стана по-дълбок. — Радвам се, че намерих теб.

— Аз също. — Той взе таблата, която лежеше между тях, и я остави настрани. И да бе сляп, помисли Кейд, не би могъл да не разбере какво има в очите й в момента. И сърцето му трепна. — Сега бих могъл да изляза и да те оставя сама. — Обрисува с пръст ключицата й и спря на шията, където една вена бясно пулсираше. — Не е това, което искам да направя.

Решението бе нейно, Бейли знаеше. Изборът бе неин.

— Аз също не искам това. — Когато той улови с две ръце лицето й, тя затвори очи. — Кейд, аз може да съм направила нещо ужасно.

Устните му спряха на сантиметър от нейните.

— Не ме интересува.

— Аз може да… Може да съм… — Решително отвори очи. — Може да има някой друг.

Пръстите му се стегнаха.

— Пет пари не давам.

Бейли въздъхна дълбоко и взе решение.

— Аз също. — Привлече го към себе си.