Нора Робъртс
Скрита звезда (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пъзелите го очароваха. Да открива парченцата, да ги върти, да опитва нови ъгли, докато си попаднат на мястото бе предизвикателство, което винаги му бе доставяло удоволствие. Това бе една от причините Кейд да зареже семейната традиция и да избере точно такава работа.

Имаше достатъчно бунтарски дух, за да избере почти всяка работа, която нарушава семейната традиция, ала откриването на собствена детективска агенция му даваше допълнителното предимство да прави каквото му е приятно, да подрежда тези пъзели и междувременно да поправя някои злини.

Той имаше много твърдо мнение кое е добро и кое е зло. Имаше добри и лоши, имаше закон и престъпление. И въпреки това не бе толкова наивен или тесногръд, че Да не разбира оттенъците на сивото. Всъщност, Кейд често изследваше сивите петна, оценяваше ги. Но имаше определени граници, които никога не прекрачваше.

Освен това имаше логичен ум, който от време на време правеше освежаващи пътешествия в света на фантазиите.

А най-много от всичко просто обичаше да намира отговори.

След като тази сутрин остави Бейли, прекара доста време в библиотеката. Прехвърли купища микрофилми в търсене на всякакви новини за откраднат син диамант.

Сърце не му даваше да й напомни, че нямаха представа откъде бе дошла тя. През последните няколко дни можеше да е пристигнала във Вашингтон отвсякъде.

Фактът, че диамантът, парите и Бейли бяха сега тук, не означаваше, че бяха тръгнали оттук. Никой от тях нямаше представа откога си бе загубила паметта.

Чете още за амнезията, ала не намери нищо, което да му помогне особено. Доколкото разбираше, всяко нещо би могло да отключи паметта й, а тя можеше и да си остане празна и животът й да започне малко преди Бейли да влезе в неговия живот.

Не се съмняваше, че бе преживяла или станала свидетел на нещо травмиращо. И макар че това можеше да се приеме като едно от онези пътешествия в света на фантазиите, за които понякога го обвиняваха, той бе сигурен, че бе невинна и не бе направила нищо лошо.

Как можеше една жена с очи като нейните да е извършила някакво престъпление?

Каквито и да бяха отговорите, Кейд бе твърдо сигурен в едно — имаше намерение да я защитава. Бе готов дори да приеме простия факт, че се бе влюбил в нея в момента, в който я видя. Която и каквато и да беше Бейли, тя бе жената, която той бе чакал.

Затова не само имаше намерение да я защитава. Имаше намерение да я задържи.

Бе избрал първата си съпруга поради всички логични и традиционни причини. О, бяха го подтикнали — пресметливо — и нейните, и неговите роднини. И този бездушен съюз бе катастрофа заради самата си разумност.

След развода, който бе изкарал от нерви всички, освен двамата най-засегнати, с доведено до съвършенство майсторство избягваше всякакво обвързване.

Вярваше, че причината за всичко това седи с кръстосани крака на килима до него и се взира късогледо в една книга за скъпоценните камъни.

— Бейли, ти имаш нужда от очила.

— Хм? — Тя само дето не пъхна нос в страницата.

— Само налучквам, но бих казал, че обикновено използваш очила за четене. Ако още малко се приближиш към тази книга, ще влезеш вътре в нея.

— Ох… — Бейли премигна и разтърка очи. — Просто буквите са ужасно малки.

— Ами. Не се безпокой, утре ще се погрижим за това. Вече два часа четем. Искаш ли чаша вино?

— Мисля, че да. — Тя прехапа устни и се помъчи да докара текста на фокус. — Звездата на Африка е най-големият съществуващ обработен диамант, петстотин и тридесет карата и две десети.

— Звучи невероятно — отбеляза Кейд и взе бутилката френско вино, която пазеше за особени случаи.

— Той украсява английския кралски скиптър. Прекалено е голям и не е син диамант. Досега не съм намерила нищо, което да отговаря на нашия камък. Жалко, че нямам рефрактомер.

— Какво?

— Рефрактомер — повтори Бейли и отметна косите си. — Това е инструмент, който мери едно характерно качество на камъка, показателя на лъчепречупване. — Ръката й замръзна. — Откъде знам това?

Кейд донесе двете чаши и седна на пода до нея.

— Какво значи показател на лъчепречупване?

— Това е относителната способност за пречупване на светлина. Диамантите силно пречупват светлината. Кейд, не разбирам откъде знам това.

— Откъде знаеш, че не е сапфир? — Взе диаманта, който седеше върху бележките му като преспапие. — На мен ми прилича на сапфир.

— Сапфирите са двойно пречупващи. — Тя потрепери. — Аз съм крадец на скъпоценни камъни. Сигурно затова знам.

— Или си бижутер, специалист по скъпоценните камъни или наистина богато момиче, което обича да си играе с дрънкулки. — Подаде й едната чаша. — Не си прави прибързани заключения, Бейли. Така пропускаш подробностите.

— Добре. — Ала си се представяше как, облечена в черно, се изкатерва през прозореца на втория етаж. Отпи голяма глътка. — Просто ми се иска да можех да разбера защо си спомням някои неща. Рефрактомери, „Малтийския сокол“…

— „Малтийския сокол“?

— Филмът… Богарт, Мери Астор. Имаш книгата в твоята стая и филмът се появи пред очите ми. И розите, знам как миришат те, но не знам кой е любимият ми парфюм. Знам какво е еднорог, ала не знам защо имам такава татуировка.

— Еднорог. — Устните му трепнаха и трапчинките грейнаха. — Символ на невинност.

Тя махна с ръка и бързо допи остатъка от виното. Кейд просто й подаде своята чаша и стана да долее.

— И докато бях под душа, в главата ми започна да се върти една мелодия. Не знам каква е, но не мога да се отърся от нея. — Бейли отпи отново, намръщи се и затананика.

— Бетовеновата „Ода на радостта“. Бетовен, Богарт и митично животно. Бейли, ти продължаваш да ме изненадваш.

— И що за име е Бейли? — Тя размаха чашата си. — Това първото ми име ли е, или последното? Кой би нарекъл едно дете с първо име Бейли? По-скоро би трябвало да бъда Камила.

Той отново се усмихна, като се запита дали не трябва да скрие виното от нея.

— Не, не би трябвало. Повярвай ми. — Бейли издуха косата от очите си и се нацупи. — Разкажи ми за диамантите.

— Те са най-добрият приятел на момичетата — засмя се тя и после му се усмихна лъчезарно. — Това измислих ли си го?

— Не, миличка, не си го измисли. — Кейд внимателно взе полупразната чаша от нея и я остави настрани. Трябваше да запомни, че Бейли не може да носи. — Кажи ми какво знаеш за диамантите.

— Те блестят и светят. Изглеждат студени, дори са студени на пипане. По този начин лесно можеш да различиш диамант от стъкло. Стъклото е топло, диамантите са студени. Това е, защото са отлични проводници на топлина. Студен огън. — Тя легна по гръб, протегна се като котка и затвори очи. Кейд едва не преглътна. — Диамантът е най-твърдото известно вещество, твърдостта им е десет по скалата на Мое. Всички добри диаманти са бели. Жълтеникавият или кафяв оттенък се смята за несъвършенство. — Леле, леле, помисли си Бейли и въздъхна. Чувстваше как главата й се върти. — Сините, зелени и червени диаманти са много редки и много ценни. Цветът се предизвиква от наличието на малки примеси от други елементи освен въглерод.

— Добре. — Той се вгледа в лицето й, извитите устни, затворените очи. Сякаш говореше за любим мъж. — Продължавай.

— Плътността им варира между три и петнадесет и три и петдесет и три, ала стойността за чистия кристал почти винаги е три и петдесет и две. Трябва да има блясък и огън — измърмори тя и отново се протегна лениво.

Въпреки всичките му добри намерения, погледът му прескочи към малките й твърди гърди, които опъваха неговата риза.

— Да, сигурен съм.

— Необработените диаманти имат мазен блясък, но когато се шлифоват, о, те започват да блестят. — Бейли се претърколи по корем, размаха краката си във въздуха и ги кръстоса. — Това технически се характеризира като максимална твърдост. Името „диамант“ идва от гръцката дума „адамас“, която означава „непобедим“. В силата се крие такава красота. — Отново отвори очи и сега те бяха натежали и замъглени. Размърда се, размаха крака и седна, едва ли не в скута му. — Ти си ужасно силен, Кейд. И си толкова хубав. Когато ме целуна, сякаш можеше да ме глътнеш цялата, и аз нищичко не можех да направя. — Въздъхна, намести се по-удобно и сподели: — Наистина ми хареса.

— Ох, Божичко. — Той почувства как кръвта му бавно и неумолимо се насочва от главата към слабините, и предпазливо хвана двете й ръце, които бе опряла на гърдите му. — По-добре да минем на кафе.

— Ти искаш пак да ме целунеш.

— Толкова, колкото искам отново да си поема въздух. — Тези нейни устни бяха сочни, подканящи и близки. А тя го желаеше. — Нека просто да спрем дотук. — Внимателно се опита да я отдръпне, ала Бейли припряно се изкатери в скута му и ловко обви крака около кръста му. — Не мисля, че… Слушай… — Като за дама в беда имаше доста сръчни движения. Кейд успя да хване ръцете й, преди да бе смъкнала ризата му. — Престани. Сериозно ти говоря.

Наистина говореше сериозно, осъзна той, и прие новия факт, че бе ненормален.

— Мислиш ли, че съм добра в леглото? — От този въпрос Кейд едва не стана разноглед, а езикът му се върза на възел. Междувременно тя просто въздъхна, намести глава на рамото му и прошепна: — Надявам се да не съм фригидна.

— Не мисля, че има такава опасност. — Кръвното му налягане подскочи в момента, в който Бейли леко захапа ухото му. Ръцете й се плъзнаха под ризата му и ноктите й леко го одраскаха.

— Вкусът ти е толкова хубав — отбеляза тя одобрително и насочи устни към шията му. — На мен ми е ужасно горещо. На теб не ти ли е горещо?

Той изруга, обърна глава и улови устните й. Бейли ухаеше, пулсираше. Кейд си позволи да потъне в нея, да се удави в горещите й, сладостни устни, докато тихите й стенания отекваха в съзнанието му като диаманти в кадифе. Тя бе гъвкава и отстъпчива. Когато отметна назад главата си и му предложи шията си, никой светец не би устоял на тази покана. Той впи зъби в бялата плът, чу стенанието й и я почувства как оживя под него.

Можеше да я вземе, просто да я положи върху книгите и записките и да се зарови в нея. Почти усещаше великолепния ритъм, който би бил техен и само техен.

И макар да знаеше, че това би било правилно, би било прекрасно, знаеше, че не би било нито едното, нито другото, не сега, не тук.

— Никога не съм желал друга жена, както желая теб. — Зарови пръсти в косите й и обърна главата й към себе си, докато очите им се срещнаха. — По дяволите, съсредоточи се за минутка. Погледни ме.

Бейли не виждаше нищо друго. Не искаше нищо друго. Тялото й бе леко като облак, в съзнанието й нямаше нищо друго, освен него.

— Целуни ме пак, Кейд. Когато го правиш, то е като някакво чудо.

Като се молеше да възвърне силите си, той опря чело в нейното, докато дишането му се възстанови.

— Следващия път, когато те целуна, ще знаеш какво става. — Стана и я вдигна на ръце.

— Главата ми се върти. — Тя прихна и я опря на рамото му.

— На кой главата му не се върти? — С героично според него самообладание я положи на дивана. — Подремни си.

— Добре. — Бейли послушно затвори очи. — Стой тук. Спокойно ми е, когато си тук.

— Да, ще бъда тук. — Кейд прокара ръце през косите си и я загледа как се унася. Някой ден щяха да се смеят на това, помисли той. Може би когато имат внуци.

Остави я да спи и се върна към работата си.

 

 

Тя дълбаеше почвата. Слънцето бе като факел в сапфиреното небе. Земята наоколо бе скалиста и изпечена в приглушени оттенъци на кафяво, червено и лилаво. Силен и остър бе мирисът на градински чай от бледозелените храсти, подаващи се от пукнатини и цепнатини в земята. Бейли се справяше с работата си с помощта на лопата и чук.

Под тясната сянка на един заоблен камък седяха две жени и я наблюдаваха. Тя изпитваше силно чувство на задоволство, още по-силно, когато ги погледна и им се усмихна.

Едната имаше къса коса, която грееше като мед, и остро, лисиче лице. И макар очите и да бяха скрити зад големи тъмни очила, Бейли знаеше, че те бяха много, много тъмнозелени.

Другата имаше абаносовочерни коси, въпреки че сега те бяха прибрани под широкополата сламена шапка с глупави червени цветя по периферията. Разпусната, косата й би падала тежко чак до кръста. Тя подхождаше на магията на лицето й, на млечнобялата кожа и невъзможно сините очи.

Само като ги погледнеше, я обливаше вълна от любов. Това бе връзката на доверието и споделения живот. Гласовете им звучаха като музика, далечна песен, от която можеше да чуе само откъслеци.

„Бих изпила една студена бира“.

„Каквото и да е студено“.

„Колко дълго мислиш, че ще продължи“?

„До края на живота ни. Следващото лято Париж. Определено.“

„Ако можеш достатъчно задълго да я измъкнеш от скалите“.

„И от гадовете“.

„Определено“.

Усмихна се заради това, че говореха за нея, държаха на нея дотолкова, че да говорят. Щеше да отиде в Париж с тях. Ала за момента се бе захласнала по интересното образувание, надяваше се да намери нещо, което си струва, нещо, което можеше да вземе и да изследва, после да направи от него нещо интересно за своите приятелки.

Трябваше търпение и набито око. Каквото и да намереше днес, щеше да го сподели с тях.

После внезапно сините камъни само дето не паднаха в ръката й. Три съвършени сини диаманта с невероятен размер и блясък. И Бейли ги разгледа по-скоро с удоволствие, отколкото с изненада, завъртя ги в дланта си и почувства как силата им попи в тялото й.

Бурята връхлетя бързо и злобно, скри пламтящото слънце. Тъмнина покри пейзажа. Сега настъпи паника, трябваше много да се бърза. Да се бърза, да се бърза. По един камък на всяка от тях, преди да е станало прекалено късно. Преди да е ударила светкавицата.

Но вече бе прекалено късно. Светкавицата раздра небето, остра като кинжал, и тя бягаше, бягаше накъдето й видят очите. Сама и ужасена, стените се затваряха около нея, а светкавиците удряха в петите й…

Събуди се задъхана, просната върху дивана. Какво бе сторила? Мили Боже, какво бе сторила? Залюля се, притисна ръка към устата си и изчака треперенето да отмине.

В стаята бе тихо. Нямаше гръмотевици, нямаше светкавици, нямаше бури, които я преследват. В отсрещния ъгъл Кейд дремеше в един фотьойл под светлината на лампа с абажур. В скута му лежеше разтворена книга.

Успокояваше я просто да го вижда там, с разпилени в краката му листи, с чаша на масата пред него. Бе протегнал удобно кръстосаните си крака.

Дори в съня си изглеждаше силен и стабилен. Не я бе оставил сама. Бейли едва се сдържа да не пропълзи в скута му и да заспи отново, сгушена в него. Той я привличаше, прекалено силно действаше на чувствата й. Сякаш нямаше значение, че го познаваше от по-малко от двадесет и четири часа. В края на краищата, тя и себе си не познаваше от много по-отдавна.

Отметна косата си и погледна часовника. Тъкмо минаваше три сутринта, опасно време. Отново се изтегна, облегна глава на ръцете си и се загледа в него. Спомените й от вечерта бяха достатъчно ясни, без празни петна. Знаеше, че му се бе нахвърлила, и това едновременно я смущаваше и развеселяваше.

Беше прав да спре, преди нещата да бяха излезли извън контрол. Знаеше, че е бил прав.

Ала, о, как й се искаше да я бе взел още там на пода. Да я бе взел, преди да бе имала всичкото това време да разсъждава кое е правилно и кое неправилно, преди да се бе замислила за последствията.

Част от тази празнота в нея сега щеше да е запълнена, някои от неопределените желания задоволени.

Въздъхна, обърна се по гръб и се загледа в тавана. И все пак той бе прав да спре. Тя трябваше да помисли.

Затвори очи, не за да се опита да заспи, а за да се върне в спомените си. Кои бяха жените, които бе сънувала? И къде бяха те сега? Неусетно се унесе.

На следващата сутрин Кейд се събуди схванат. Когато се протегна, костите му изпукаха. Разтърка лицето си с ръце и дланите му изстъргаха върху наболата брада. В момента, в който очите му се проясниха, огледа стаята. Диванът бе празен.

Можеше да помисли, че я бе сънувал, ако не бяха натрупаните по пода книги и листи. Всичко приличаше на сън — красивата разтревожена жена без минало, която в един и същ момент влезе в живота и в сърцето му. В утринната светлина той се чудеше доколко връзката, която чувстваше с нея, бе плод на романтичните му настроения. Любовта от пръв поглед бе нещо романтично и при най-добрите обстоятелства.

А това едва ли бяха най-добрите обстоятелства.

Бейли нямаше нужда той да се захласва по нея, напомни си Кейд. Тя имаше нужда умът му да е бистър. Да си мечтае за начина, по който се бе обвила около него и го бе помолила да прави любов с нея просто не помагаше на логичното мислене.

Трябваше му кафе.

Стана, опита се да разкърши рамене и се запъти към кухнята.

А Бейли бе там, красива като картинка и спретната. Златистата й блестяща коса бе опъната назад с прост ластик, бе облякла раираните синьо-бели панталони, които той й бе купил, и бяла тениска. Бе се опряла с една ръка на масата, в другата държеше димяща чаша и гледаше през прозореца към задния му двор, където между кленовете и цъфналите рози висеше въжен хамак.

— Рано ставаш.

Ръката й стреснато подскочи, после тя се обърна към него и се усмихна. Когато го видя, разрошен от съня, сърцето й продължи да бие малко прекалено бързо.

— Направих кафе. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Миличка, ти ми спаси живота — изрече Кейд прочувствено и посегна да си вземе чаша.

— Изглежда знам как да правя кафе. Очевидно някои неща ми идват естествено. Дори нямаше нужда да се замислям. Малко е силно. Сигурно го обичам силно.

Той вече допиваше чашата си, наслаждавайки се на вкуса, на начина, по който кафето го разтърси.

— Идеално е.

— Добре. Не знаех дали трябва да те събудя. Не бях сигурна по кое време тръгваш за работа и колко време ти трябва да се приготвиш.

— Днес е събота и има три почивни дни, защото в понеделник е празник.

— Какъв празник?

— Четвърти юли. — Доля си чашата. — Фойерверки, картофена салата, духова музика.

— А-ха. — Пред очите й изплува образът на малко момиченце, седнало в скута на жена, докато в нощното небе избухваха светлини. — Разбира се. През почивните дни няма да ходиш на работа. Сигурно имаш планове.

— Да, имам планове преди обед да отидем в офиса. Мога да ти покажа в какво се състои работата. Днес няма да можем да свършим нещо много, защото всичко е затворено, обаче можем да започнем да подреждаме.

— Не искам да си проваляш празниците. Аз с удоволствие ще отида да оправя кабинета ти, а ти можеш…

— Бейли, аз искам да правя това с теб.

Тя остави чашата си и сплете ръце.

— Защо?

— Защото така ми се струва правилно. Доколкото разбирам, това, което не можеш да измислиш съзнателно, го правиш по инстинкт. — Очите му с цвят на морска мъгла обходиха лицето й и се спряха върху нейните. — Приятно ми е да мисля, че не случайно си избрала точно мен.

— Изненадвам се, че го казваш след начина, по който се държах снощи. Сигурно всяка нощ обикалям баровете и си избирам разни непознати мъже.

Кейд се засмя в чашата си. По-добре бе да се засмее, отколкото да простене.

— Бейли, ако те хваща от една чаша вино, съмнявам се, че прекарваш много време по барове. Никога не съм виждал някой да се отреже толкова бързо.

— Едва ли това е нещо, с което мога да се гордея. — Гласът й бе станал студен и отново го досмеша.

— Не е и нещо, от което трябва да се срамуваш. Освен това не си избрала някакъв непознат мъж. Избра мен. — Смехът светна в очите му. — И двамата знаем, че беше лично, с или без алкохола.

— Защо тогава ти… Не се възползва от предимството си?

— Защото щеше да е точно това. Нямам нищо против да имам предимство, но нямам желание да се възползвам от него. Искаш ли закуска?

Тя поклати глава и го изчака да извади кутия овесени ядки и купа.

— Благодарна съм ти, че се въздържа.

— Наистина ли?

— Не съвсем.

— Добре. — Той усети как самочувствието му се наежва. Извади мляко от хладилника, наля и добави толкова захар, че очите на Бейли се разшириха.

— Това не може да е здравословно.

— Аз живея за риска. — Започна да яде прав. — Мисля по-късно да отидем до центъра, да се повъртим сред туристите. Може да видиш нещо, което да раздвижи паметта ти.

— Добре. — Тя се поколеба и седна. — Аз всъщност не знам нищо за твоята работа, за обичайната ти клиентела. Ала ми се струва, че съвсем добре се справяш с това.

— Обичам загадките. — Кейд сви рамене и добави още овесени ядки. — Ти си ми първият случай на амнезия, ако това имаш предвид. Обикновено се занимавам със застрахователни измами и семейни спорове. И в това понякога има интересни моменти.

— Отдавна ли си детектив?

— От четири години. Пет, ако броим и годината, през която се обучавах в „Гардиън“. Това е голяма охранителна фирма тук, във Вашингтон. Много сериозна. Аз предпочитам да работя сам.

— Случвало ли ти се е някога… Да застреляш някой?

— Не. Жалко наистина, защото съм много добър стрелец. — Видя я как си хапе устните и поклати глава: — Успокой се, Бейли. Полицаите и частните детективи през цялото време ловят лошите момчета, без да си вадят оръжието. Случвало се е да ударя или да получа удар, но през повечето време става дума за работа с документи, ровене и телефонни разговори. Твоят проблем е просто още един пъзел. Трябва само да се намерят всички парченца и да се подредят.

Тя се надяваше да е прав, надяваше се да може да е толкова просто, толкова обикновено, толкова логично.

— Пак сънувах сън. Имаше две жени. Познавам ги, сигурна съм.

Той взе един стол и седна срещу нея. Бейли му разказа какво бе сънувала.

— Изглежда, че си била в пустиня — заключи Кейд, когато тя свърши. — Аризона, може би Ню Мексико.

— Не знам. Ала не ме беше страх. Бях щастлива, истински щастлива. Докато не започна бурята.

— Има три камъка. Сигурна ли си?

— Да, почти еднакви, но не съвсем. Бяха у мен и бяха толкова красиви, толкова необикновени. Ала не можех да ги държа заедно. Това беше много важно. — Бейли въздъхна. — Не знам колко от това е било истина и колко объркано и символично, както са понякога сънищата.

— Ако единият камък е истински, може да има още два. — Хвана ръката й. — Ако едната жена е истинска, може да има още две. Трябва само да ги намерим.

Минаваше десет, когато влязоха в неговия кабинет. Претрупаната и мръсна кантора я потресе още повече сега, след като го бе видяла как живее. Но изслуша внимателно обясненията му как да печата на компютъра бележките му, как според него трябва да се подреждат нещата по папки, как се работи с телефона и вътрешния телефон.

Когато я остави сама и се затвори в кабинета си, тя се огледа наоколо. Филодендронът бе паднал на една страна и край него се бе разпиляла пръст. Имаше счупени стъкла, лепкави петна от старо кафе и толкова прах, че можеше с лопата да се изрине.

Печатането трябваше да почака, реши Бейли. Никой не можеше да се съсредоточи сред такава неразбория.

Кейд седна на бюрото си и започна да върти телефони. Обади се на туристическата агенция и под предлог, че има ново хоби и планира отпуск, помоли да проверят в кои пустини бе разрешено да се търсят скъпоценни камъни.

От проучванията си предишната вечер бе научил доста за хобито да се изкопават кристали и скъпоценни камъни. След като Бейли му бе разказала съня си, бе сигурен, че е правила точно това.

Може би тя бе от западните щати, а може би просто бе ходила там. Във всеки случай това бе още една следа, която трябваше да се провери.

Замисли се дали да не се обади на специалист по скъпоценните камъни да изследва диаманта. Ала дори при най-малката вероятност Бейли наистина да се бе сдобила с него по противозаконен начин не искаше да рискува.

Взе снимките, които бе направил предишната вечер, и ги подреди на бюрото си. Колко ли можеше да разбере един гемолог от тях?

Може би си струваше да опита. Във вторник, когато празниците минеха, можеше да пробва и това.

Но първо имаше някои други идеи.

Най-напред трябваше да провери нещо важно. Хвана отново телефона и започна да върти. Намери детектив Мик Маршал у дома му.

— По дяволите, Кейд, днес е събота. Навън двадесет души умират от глад, а кюфтетата изгарят на скарата.

— Правиш купон, а не си ме поканил? Съкрушен съм.

— Не каня на барбекю момчета, които си играят на полицаи.

— Сега вече наистина ме обиди. Спечели ли онова уиски?

— Отпечатъците, които ми изпрати, не съвпадат с нищо регистрирано. Нищо не изскочи.

Кейд изпита едновременно облекчение и смут.

— Добре. Още нищо ли не си чул за изчезнал камък?

— Може би ще ми кажеш какъв е този камък.

— Голям и лъскав. Ако са съобщили за него, няма начин да не чуеш.

— Нищо не е съобщено и мисля, че главата ти е пълна с камъни, Парис. А сега, освен ако не искаш да ми разкажеш, чакат ме гладни гърла.

— Ще ти се обадя по-късно. И за уискито. Затвори и потъна в мисли.

Светкавиците продължаваха да се връщат в сънищата на Бейли. Вечерта, преди да дойде в кантората му, бе имало гръмотевични бури. Можеше да е наистина толкова просто — едно от последните неща, които тя си спомняше, да бяха светкавиците и гръмотевиците. А може би просто имаше страх от бури.

Бейли говореше и за тъмнина. Онази нощ в центъра бе спирал токът. Той вече бе проверил. Може би тъмнината бе буквална, а не символична.

Сигурно е била на закрито. Не бе споменавала нищо за дъжд, нито че е била мокра. Вътре в къща? В сграда с офиси? Ако това, което й се бе случило, й се бе случило нощта, преди да дойде при него, тогава бе почти сигурно, че то се бе случило във Вашингтон.

Ала нямаше никакво съобщение за липсващ диамант. В сънищата й продължаваше да се появява и числото три. Три камъка. Три звезди. Три жени. Триъгълник. Символичен или истински?

Започна отново да пише, в две колони. В едната изброяваше спомените от сънищата като буквални неща, в другата като символизъм.

И колкото по-дълго работеше, толкова повече стигаше до идеята, че истината бе комбинация от двете.

Приготви се да пълзи по корем и вдигна за последен път телефона. Съпругът на сестра му Мъфи бе от семейство, което се занимаваше с един от най-старите и престижни бизнеси на Източното крайбрежие. Бижутери Уестлейк.

Когато Кейд излезе от кабинета си, ушите му още звъняха и нервите му бяха опънати. Това бяха обичайните последствия от разговорите със сестра му. Но беше изпросил каквото искаше.

Шокът, който изживя, когато влезе в чистата подредена стая и видя как Бейли седи пред компютъра и трака по клавиатурата, веднага му оправи настроението.

— Ти си богиня. — Той грабна ръката й и я обсипа с целувки. — Направила си чудеса.

— Беше много мръсно. Направо отвратително.

— Да, вероятно. Тя свъси вежди.

— В чекмеджетата имаше мухлясала храна.

— Не се и съмнявам. Ти можеш да работиш на компютър.

Бейли се намръщи към екрана.

— Очевидно. Беше както когато сутринта правих кафе. Без да се замислям.

— Щом можеш да работиш, знаеш и как да го изключиш. Да отидем в центъра. Ще ти купя сладолед.

— Едва съм започнала.

— Това може да почака. — Посегна да изключи компютъра, ала тя го плесна през ръката.

— Не, не съм го съхранила. — Като си мърмореше под носа, натисна няколко клавиша с такава самоувереност, че сърцето му се преизпълни с възхищение — Ще ми трябват още няколко часа да приведа нещата тук в ред.

— Ще се върнем. Ще се помотаем два часа, после ще имаме сериозна работа.

— Каква работа? — попита Бейли и стана.

— Осигурил съм ти достъп до рефрактомер — издърпа я през вратата. — Какъв сладолед искаш?