Метаданни
Данни
- Серия
- Звездите на Митра (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hidden Star, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 86гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Всичко ми е объркано в главата. — Бейли притисна ръце към очите си. Образите се гонеха, прескачаха се, наслагваха се един върху друг и избледняваха, преди да бе успяла да ги улови.
— Разкажи ми за баща си.
— Баща ми. Починал е.
— Знам, миличка. Разкажи ми за него.
— Той… Той купуваше и продаваше антики. Това беше семеен бизнес. Семейството беше всичко. Живеехме в Кънетикът. Бизнесът започна оттам. Нашата къща беше там. Той… Той го разшири. Един клон в Ню Йорк, друг във Вашингтон. Баща му беше създал първия, после моят баща разшири дейността. Казваше се Матю. — Притисна с ръка сърцето си, което заплашваше да се пръсне. — Сякаш непрекъснато го губя. Той беше центърът на моя свят, той и майка ми. Тя не можеше да има повече деца. Предполагам, че ме бяха разглезили. Аз толкова ги обичах. В задния двор имахме плачеща върба. Там отидох, когато майка ми ми каза за катастрофата. Отидох и седнах под дървото, и се опитвах да го накарам да се върне.
— Майка ти е дошла и те е намерила? — предположи Кейд, като се опита внимателно да я насочи през скръбта.
— Да, тя дойде и дълго седяхме заедно. Слънцето залезе, а ние просто седяхме заедно. Бяхме загубени без него, Кейд. Тя се стараеше, толкова се стараеше да продължи бизнеса, да се грижи за мен, за къщата. Просто беше прекалено много. Мама не знаеше как. Запозна се… Запозна се с Чарлз Салвини.
— Тази сграда е негова.
— Беше негова. — Бейли изтри уста с опакото на ръката си. — Той беше бижутер, беше се специализирал в наследствени и старинни бижута. Тя се консултира с него за част от нашата стока. Така започна всичко. Мама беше самотна, а той се отнасяше към нея много добре. Към мен също се отнасяше много добре. Аз му се възхищавах. Мисля, че много я обичаше, наистина го мисля. Не знам дали тя го обичаше, но имаше нужда от него. Сигурно аз също. Мама продаде каквото беше останало от бизнеса с антиките и се омъжи за него.
— Той добре ли се държеше с теб?
— Да, беше много мил мъж. И също като баща ми беше педантично честен. Честността в бизнеса, в личните отношения беше жизненоважна за него. Това, което искаше, беше майка ми, ала аз вървях в комплект с нея и той винаги беше добър с мен.
— Ти си го обичала.
— Да, беше лесно да го обичам, да му бъда благодарна за това, което правеше за мен и за майка ми. Той много се гордееше с бизнеса, който беше изградил. Когато започнах да се интересувам от скъпоценни камъни, той ме насърчаваше. Работех като чирак тук през ваканциите и след училище. Той ме изпрати да уча в колеж. Майка ми умря, докато бях в колежа. Аз не бях тук. Нямаше ме, когато тя умря.
— Миличка… — Кейд я прегърна и се опита да я утеши. — Съжалявам.
— Било нещастен случай. Станало много бързо. Пиян шофьор, навлязъл в насрещното платно. Това е. — Скръбта отново бе жива, мъчителна и жива. — Чарлз беше съсипан от скръб. Така и не се възстанови. Беше с около петнадесет години по-възрастен от нея и когато тя умря, изгуби интерес към всичко. Оттегли се, потъна в самота. Умря по-малко от една година след нея.
— И ти остана съвсем сама?
— Имах братя. — Бейли потрепери и хвана ръцете му. — Тимъти и Томас. Синовете на Чарлз. Доведените ми братя. — Изхлипа задавено. — Близнаци. — Ръцете й се раздрусаха в неговите. — Сега искам да тръгна. Искам да си отида.
— Разкажи ми за братята си — каза Кейд спокойно. — Те са по-големи от теб.
— Искам да си вървя. Трябва да изляза оттук.
— Те са работили тук — продължи той. — Поели са бизнеса от втория ти баща. Ти си работила тук с тях.
— Да, да. Те поеха бизнеса. Аз дойдох тук на работа, когато завърших „Радклиф“. Ние сме едно семейство. Те са мои братя. Когато баща им се ожени за майка ми, бяха двадесетгодишни. Живеехме в една къща, ние сме едно семейство.
— Единият от тях се е опитал да те убие.
— Не. Не. — Тя отново покри лицето си с ръце. — Това е грешка. Казах ти, те са ми братя. Моето семейство. Ние живеехме заедно. Работим заедно. Родителите ни починаха и ние сме всичко, което имаме. Те понякога са избухливи и безцеремонни, но никога не са ме наранявали. Никога не биха се наранили един друг. Не биха могли.
— Те имат кабинети тук, нали? В тази сграда, на първия етаж? — Бейли поклати глава, ала погледът й се насочи наляво. — Стой тук. Искам да не мърдаш оттук, Бейли.
— Къде отиваш?
— Трябва да видя. — Улови с две ръце лицето й и я погледна в очите. — Знаеш, че трябва да видя. Стой тук.
Тя отпусна глава на облегалката на стола и затвори очи. Щеше да остане тук. Нищо не искаше да вижда. Нищо не искаше да знае. Вече знаеше името си, семейството си. Не беше ли достатъчно?
Но то отново премина през очите й, с отекващия грохот на светкавици, който я накара да простене.
Когато Кейд се върна, не се бе помръднала. Ала отвори очи и го видя изписана на лицето му.
— Това е Томас — каза глухо. — Мъртвият в кабинета е Томас. — Той не се изненада, че бе изхвърлила от съзнанието си онова, което бе видяла. Убийството бе жестоко. Трябва да е било ужасяващо да се види какво бе довело до гледката в стаята, от която току-що бе излязъл. Но да наблюдаваш от няколко метра как единият ти брат варварски убива другия, би било неизразимо. — Томас — повтори Бейли и даде воля на сълзите. — Горкият Томас. Той искаше да бъде най-добър във всичко. И често беше. Те никога не са били лоши с мен. Често не ми обръщаха внимание, както, предполагам, обикновено правят по-големите братя. Знам, че не им харесваше, че Чарлз остави част от бизнеса на мен, ала го приеха. Приеха мен. — Замълча и сведе поглед към очите си. — Нищо не може да се направи за него, нали?
— Нищо. Ще те изведа оттук. — Хвана я за ръката и й помогна да се изправи. — После ще се обадим.
— Те имаха намерение да откраднат Трите Звезди на Митра. — Можеше да издържи, каза си Бейли, и имаше нужда да го изговори. — Беше ни възложено да удостоверим и оценим трите диаманта. Всъщност беше възложено на мен, защото това е моя специалност. Аз често давам консултации на Смитсъновия институт. Звездите щяха да бъдат включени в тяхната изложба на скъпоценни камъни. Те са от Персия. Много са стари и някога са били вградени в златен триъгълник в ръцете на статуя на Митра. — Прокашля се и продължи по-спокойно: — Митра е древен персийски бог на светлината и мъдростта. Митризмът се превърнал в една от основните религии в Римската империя. Вярвало се, че Митра убил свещения бик и от умиращото тяло на бика изскочили всички растения и животни.
— Можеш да ми разказваш в колата. — Побутна я към вратата, но тя просто не можеше да се помръдне, докато не каже всичко.
— Тази религия се появила в Рим през шестдесет и осма година преди новата ера и бързо се разпространила. По много неща прилича на християнството, идеалите за братската любов. — Гласът й прекъсна и Бейли трябваше да преглътне. — Смятало се е, че Трите Звезди са мит, легенда, възникнала от идеята за Троицата, макар че някои учени са били твърдо убедени в тяхното съществуване и са ги описвали като символ на любовта, познанието и щедростта. Говори се, че ако човек притежава и Трите Звезди, комбинацията от тези три елемента ще му донесе власт и безсмъртие.
— Ти не вярваш в това.
— Вярвам, че са достатъчно силни, за да предизвикат силна любов, силна омраза, силна алчност. Аз открих какво правят братята ми. Разбрах, че Тимъти изработва в лабораторията дубликати. — Потърка очите си. — Може би щеше да успее да скрие нещо такова от мен, ако беше по-методичен, по-внимателен, ала той винаги е бил по-нетърпеливият от двамата, по-безразсъдният. — Прегърби се под тежестта на спомена. — Няколко пъти имаше неприятности за участие в побои. Много е избухлив.
— Никога ли не те е удрял?
— Никога. Може от време на време да е накърнявал чувствата ми. — Опита да се усмихне, но усмивката й бързо угасна. — Той изглежда мислеше, че майка ми се е омъжила за баща му само за да има кой да се грижи за нас двете. Предполагам, че на практика е било вярно. Затова за мен винаги е било важно да докажа себе си.
— Ти тук си доказала себе си.
— Не и пред него. Тимъти никога не ме е оценявал. Ала и никога не е бил особено груб. И никога не съм мислила, че той или Томас могат да са непочтени. Докато не ни беше възложено да оценим Звездите.
— А това е било повече, отколкото са можели да устоят.
— Очевидно. Фалшификатите не биха заблудили никого за дълго, но дотогава братята ми щяха да са получили парите и да са заминали. Не знам кой им е плащал, ала те работеха за някого. — Тя спря до стълбите и погледна надолу. — Той ме подгони. Аз бягах. Беше тъмно като в рог. Едва не паднах по тези стълби. Чувах как идва зад мен. И знаех, че ще ме убие. Празнували сме заедно Коледа всяка година през моя живот, откак бях четиринадесетгодишна. И щеше да ме убие, по същия ужасен начин, по който уби Томас. За пари. — Вкопчи се в перилата и бавно слезе надолу. — Аз го обичах, Кейд. И двамата ги обичах. — Най-долу се обърна и посочи към една тясна врата. — Там долу има мазе. Много е малко и е пълно. Там избягах. Под стълбите има една малка ниша, с врата от ковано желязо. Когато бях малка, бях разучила цялата сграда и обичах да седя в тази ниша, където беше тихо, и четях книгите за скъпоценни камъни, които Чарлз ми даваше. Предполагам, че Тимъти не знаеше за него. Ако знаеше, сега щях да съм мъртва. — Излезе на слънце. — Честно казано, не помня колко време останах там, в тъмното, и чаках да дойде и да ме убие. Не знам как стигнах до хотела. Трябва да съм минала пеша поне част от разстоянието. Аз не ходя с кола на работа, живея само на няколко пресечки оттук.
Той искаше да й каже, че вече всичко е свършило, но нямаше да е вярно. Искаше Бейли да облегне глава на рамото му и да го остави зад гърба си. Ала не можеше. Затова хвана ръцете й и я обърна към себе си.
— Бейли, къде са другите две Звезди?
— Те… — Тя стана мъртвешки бледа, толкова бързо, че Кейд я хвана, сигурен, че ще се строполи. Ала очите й оставаха отворени, разширени и ужасени. — О, Боже мой. О, Боже мой! Кейд, какво съм направила? Той знае къде живеят. Той знае…
— Дала си ги на Емджей и на Грейс. — Бързо отвори вратата на колата. Полицаите трябваше да почакат. — Кажи ми къде.
— Бях толкова ядосана — разказваше Бейли, докато се провираха между следобедното движение. — Разбрах, че ме използват, използват името ми, познанията ми, репутацията ми, за да установят автентичността на диамантите. След това щяха да ги продадат и да ме изоставят, да оставят фирмата, която вторият ми баща бе създал, да отнесе цялата вина. „Салвини“ щеше да загине, след всичко, което Чарлз бе сторил, за да я изгради. Аз му дължах лоялност. И, по дяволите, те също.
— Затова реши да ги изпревариш.
— Беше импулсивно. Щях да им го кажа в очите, но исках Звездите да са извън досега им. Поне мислех, че не би трябвало да са всичките на едно място. Докато бяха на едно място, можеха да бъдат взети. Затова изпратих едната на Емджей, а другата на Грейс, с различни денонощни куриерски служби.
— Боже мили, Бейли, ти си изпратила безценни диаманти по пощата?
Тя стисна очи.
— Ние редовно използваме специални куриери за изпращане на скъпоценни камъни. — Гласът и бе строг и леко обиден. Вече си бе казала, че бе постъпила невъобразимо необмислено. — Всичко, което можах да помисля тогава, беше, че на света има двама души, на които мога да вярвам за всичко. Не съобразих, че мога да ги изложа на опасност. Не си представях колко далеч могат да стигнат нещата. Бях сигурна, че когато се изправя пред братята си и им кажа, че съм разделила диамантите от съображения за сигурност и ще уредя да бъдат изпратени обратно в музея, всичко ще свърши дотук. — Увисна на вратата, когато колата направи последния завой. — Ние сме на третия етаж. Апартаментите ни с Емджей са един срещу друг.
Изскочи от колата, преди да бе съвсем спряла, и хукна към входа. Кейд изруга, измъкна ключовете от таблото и се втурна след нея. Хвана я на стълбите.
— Стой зад мен — заповяда й той. — Сериозно говоря.
И ключалката, и касата на апартамент номер триста двадесет и четири бяха счупени. Вратата беше запечатана от полицията.
— Емджей… — бе всичко, което успя да произнесе Бейли, блъсна Кейд и посегна към звънеца на Емджей.
— Ето те и теб, сладурче. — По коридора се тътреше жена с розов ластичен клин и пухкави пантофи. — Бях започнала да се тревожа.
— Госпожо Уедърс… — Бейли се обърна и кокалчетата на ръката, с която стискаше дръжката, побеляха. — Емджей, какво се е случило с Емджей?
— Такава дандания. — Госпожа Уедърс разроши русата си коса и възнагради Кейд с една оценяваща усмивка. — Човек не очаква такива неща да се случват в добър квартал като този. Светът се е побъркал.
— Къде е Емджей?
— Когато я видях за последен път, тичаше навън с някакъв мъж. Търчаха надолу по стълбите и се ругаеха. Това беше след цялата суматоха. Строшени стъкла, разбити мебели, стрелба. — Тя кимна отсечено няколко пъти като птица, кълвяща сочни червеи.
— Стрелба? Ранена ли беше Емджей?
— Не ми се стори ранена. Ядосана и вбесена.
— Брат ми… Тя с брат ми ли беше?
— Не, досега не съм виждала този младеж. Щях да се сетя, ако беше брат ти. Този беше висок и красив, косата му вързана на опашка, а очите му като от стомана. Хубави зъби, като на филмова звезда. Добре го огледах, когато той едва не ме събори.
— Кога се случи това, госпожо Уедърс?
При този въпрос госпожа Уедърс прикова поглед към Кейд, усмихна се лъчезарно и му протегна ръка:
— Мисля, че не са ни представили.
— Аз съм Кейд, приятел на Бейли. — Той припряно отвърна на усмивката й, макар че от нетърпение сърцето му се свиваше. — Няколко дни ни нямаше и искахме да се свържем с Емджей.
— Е, ни вест, ни кост от нея от събота, когато избяга. Беше оставила вратата на апартамента си широко отворена, или поне аз мислех така, докато не видях, че е разбита.
Така че надзърнах. Вътре всичко беше нагоре с краката. Знам, че тя не е домакиня като теб, Бейли, обаче всичко беше наопаки, и… — Госпожа Уедърс направи драматична пауза. — На пода имаше проснат мъж. Приличаше на разбойник. Така че аз офейках в моя апартамент и се обадих в полицията. Какво друго можех да направя? Предполагам, че докато дойдоха, се е свестил и е изчезнал. Господ ми е свидетел, че не съм мърдала оттук, преди полицаите да дойдат да почукат на вратата ми, и казаха, че го няма.
Кейд обви ръка около кръста на Бейли. Тя започваше да трепери.
— Госпожо Уедърс, дали нямате резервен ключ от апартамента на Бейли? Тя остави нейния у нас, а трябва да вземем някои неща.
— О, такава ли била работата? — Госпожа Уедърс се усмихна лукаво, разроши отново косата си и започна да поучава Бейли: — Крайно време беше. Да се затваряш тук сама, нощ след нощ. Я да видим. Току-що полях бегониите на господин Холистър, така че ключовете ми са тук. Ето.
— Не помня да съм ви давала моя ключ.
— Разбира се, че ми го даде, сладурче, миналата година, когато замина с момичетата в Аризона. Направих си за всеки случай дубликат. — Тананикайки си, тя отключи вратата на Бейли. Преди да бе успяла да я отвори и да се вмъкне вътре, Кейд я изпревари.
— Много ви благодаря.
— Няма защо. Не мога да си представя къде изчезна това момиче — отбеляза госпожа Уедърс, като протегна врат да надзърне в апартамента на Бейли. — Казах на полицията как бягаше и колко беше ядосана. О, и като се сетя сега, Бейли, наистина видях брат ти.
— Тимъти — прошепна Бейли.
— Не мога да ти кажа кой точно. Те ми изглеждат еднакви. Той мина, да видим кога… — Тя почука с пръст по предните си зъби, сякаш да изтръска оттам мисълта. — Трябва да е било в събота вечерта. Казах му, че не съм те виждала и че мисля, че сигурно си в отпуска. Той изглеждаше малко разтревожен. Влезе вътре и затвори вратата пред носа ми.
— Не знаех и че и той има ключ — промълви Бейли. Спомни си, че си бе оставила чантата, когато избяга. Замисли се колко глупаво и ненужно би било да смени ключалката. — Благодаря, госпожо Уедърс. Ако отново се размина с Емджей, бихте ли й казали, че съм я търсила?
— Разбира се, сладурче. Сега, ако вие… — Тя се намръщи, когато Кейд й намигна, вмъкна Бейли вътре и затвори вратата под носа й.
Един поглед му показа, че неговата подредена Бейли обикновено не оставя апартамента си с разпорени възглавници и изсипани чекмеджета.
Очевидно за Салвини не бе достатъчно да претърси дома й, той бе искал и да го разруши.
— Мърляч аматьор — изкоментира Кейд, като я галеше по гърба.
Това бе същата лудост, помисли Бейли. Същата яростна загуба на самообладание, която бе видяла, когато той грабна стария нож, с който Томас отваряше писмата си. Когато го използва.
Това бяха само вещи, напомни си тя. Колкото и да бяха скъпи и ценни, това бяха само вещи.
Тя самата бе видяла какво може да причини Томас на хората.
— Трябва да се обадя на Грейс. Ако е можела, тя е отишла при Грейс.
— Разбра ли от описанието с кого е била Емджей?
— Не, не познавам никой такъв, а аз познавам повечето от приятелите на Емджей. — Тя прекрачи през разрушенията в хола си и стигна до телефона. Лампичката за съобщения мигаше, ала Бейли не й обърна внимание и припряно набра номера. — Това е телефонният й секретар — каза тя, докато гърленият глас произнасяше съобщението. После заговори: — Грейс, ако си там, вдигни телефона. Спешно е. Аз съм в опасност. Емджей е в опасност. Не знам къде е тя. Искам да отидеш в полицията и да им предадеш пакетчето, което ти изпратих. Обади ми се веднага.
— Дай й моя номер — обади се Кейд.
— Не го знам.
Той взе слушалката, издиктува го и отново я върна на Бейли.
Това бе пресметнат риск. Така съобщаваше къде се намира Бейли, но диамантът отиваше на сигурно място, а Кейд не искаше Грейс да има никакви трудности да се свърже с тях.
— Въпросът е на живот и смърт, Грейс. Не стой сама в къщата. Иди в полицията. Каквото и да правиш, не говори с брат ми. Не го пускай в къщата. Обади ми се, моля те, обади ми се.
— Къде живее тя? — попита Кейд и внимателно взе от нея слушалката.
— В Потомак. Може изобщо да не е там. Има вила в Западен Мериленд. Там изпратих пакета. Там няма телефон и само няколко души знаят този адрес. А понякога Грейс просто сяда в колата и кара, докато види някое място, което й хареса. Може да е къде ли не.
— Колко време обикновено е извън контакт?
— Не повече от няколко дни. Обикновено се обажда на мен или на Емджей. — Бейли пусна записа на телефонния секретар. Първият глас, който се чу, бе на Грейс:
„Бейли, какво си намислила? Това нещо истинско ли е? Да не се опитваме да правим контрабанда? Слушай, нали знаеш колко мразя тези телефонни секретари. Ще ти се обадя.“
— Четири часа в събота. Според телефонния секретар в четири часа в събота тя е била жива и здрава.
— Не знаем откъде се е обадила.
— Да, ала в събота е била жива и здрава. — Бейли натисна копчето да чуе следващото съобщение. Този път бе Емджей:
„Бейли, слушай. Не знам какво, по дяволите, става, но сме в опасност. Не стой там, той може да се върне. Аз съм в една телефонна кабина до един ресторант близо до“… Чуха се ругатни и шум. „Долу ръцете, ти кучи“… И сигнал свободно.
— Неделя, два часа сутринта. Кейд, какво съм направила?
Без да каже нищо, той пусна следващото съобщение. Този път гласът бе мъжки.
„Малка кучко, ако ме чуваш, ще те намеря. Искам това, което е мое“. Чу се приглушено ридание. „Той ми накълца лицето. Накара ги да ми накълцат лицето заради това, което направи ти. Аз ще направя същото с теб“.
— Това е Тимъти — прошепна тя.
— Дотук го разбрах и сам.
— Той се е побъркал, Кейд. Видях го онази нощ. Нещо му е станало.
Кейд не се съмняваше, не и след онова, което бе видял в кабинета на Томас Салвини.
— Трябва ли ти нещо оттук? — Когато Бейли само се огледа невиждащо, той я хвана за ръката. Ще му мислим по-късно. Да вървим.
— Къде?
— На едно спокойно местенце, където ще можеш да седнеш и да ми разкажеш всичко друго. После ще се обадим по телефона.
Паркът бе сенчест и зелен. Кой знае как, малката пейка под клонестите дървета сякаш бе скрита от задушаващата юлска жега. От дни не бе валяло и влагата бе увиснала като рояк оси във въздуха.
— Трябва да се владееш, когато отидем в полицията — каза й Кейд. — Умът ти трябва да е бистър.
— Да, прав си. И трябва да обясня всичко на теб.
— Това, което аз правя, е да подредя парчетата на пъзела.
— Да. — Тя сведе поглед към ръцете си. Чувстваше се ненужна. — Това правиш.
— Ти си загубила баща си, когато си била десетгодишна. Майка ти много се е старала, ала просто не е била създадена за бизнес. Мъчела се е да поддържа къщата, да отглежда сама дъщеря си и да върти бизнес с антики. После срещнала един мъж, по-възрастен мъж, преуспяващ, способен, финансово стабилен и симпатичен, който е искал нея и като допълнение е бил готов да приеме в семейството си и дъщеря й.
Бейли въздъхна неуверено.
— Да, сигурно в крайна сметка е така.
— Детето иска да има семейство и приема като свое семейство втория си баща и доведените си братя. И това е така, нали?
— Да. Баща ми ми липсваше. Чарлз не го замени, но запълни празнината. Той беше добър с мен, Кейд.
— А доведените братя не са били много доволни от появата на малката сестричка. Хубава, умна малка сестричка, която иска да се хареса на всички.
Тя отвори уста да възрази, после отново я затвори. Време бе да види това, пред което години наред си бе затваряла очите.
— Да, сигурно. Аз не им се пречках. Когато родителите ни се ожениха, те и двамата бяха в колеж, а когато се върнаха и живееха отново в къщата, аз заминах. Не мога да кажа, че сме били близки, ала ми се струваше… Винаги съм имала чувството, че сме сплотено семейство. Те никога не са ме дразнили, не са ме тормозили, никога не са ме карали да се чувствам нежелана.
— А желана?
Бейли поклати глава:
— Нямаше никакви търкания, преди да умре майка ми. Когато Чарлз се оттегли и се затвори в себе си, те поеха бизнеса. Това изглеждаше съвсем естествено. Бях сигурна, че винаги ще имам работа във фирмата, но никога не съм очаквала някакъв процент. Когато Чарлз съобщи, че ми дава двадесет процента, стана скандал. На тях двамата им даваше по четиридесет, ала изглежда не това беше толкова важно.
— Скарахте ли се?
— Да, малко. — Тя въздъхна. — Бяха бесни. На баща си, на мен. Но на Томас доста бързо му мина. Той повече се интересуваше от покупко-продажби, отколкото от творческа работа, а знаеше, че тя е моя област. Тимъти беше по-недоволен, ала обяви, че ще се отегча от еднообразната работа, ще си намеря някой богат съпруг и накрая пак всичко ще оставя на тях. — Все още я болеше, когато си спомнеше как й се подиграваше. — Парите, които ми остави Чарлз, са в попечителски фонд. От тях ще получавам издръжка, докато навърша тридесет години. Не е много, но е повече от достатъчно. Повече, отколкото ми е необходимо. Той ме изпрати в колеж, той ми даде дом, той ми даде професия, която обичам. А когато ме изпрати в колежа, ми даде Емджей и Грейс. Там се запознах с тях. През първия семестър бяхме в едно и също общежитие. През втория вече живеехме в една стая. Сякаш се бяхме познавали цял живот. Те са най-добрите приятелки, които някога съм имала. О, Господи, какво съм направила?
— Разкажи ми за тях.
Бейли се овладя.
— Емджей е вечно в движение. Сменяше си специалностите със същата лекота, с която някои жени си сменят прическите. Ходеше на всякакви курсове. На изпитите получаваше двойки или шестици, в зависимост от настроението. Тя е атлетична, нетърпелива, щедра, забавна, прагматична. През последната година на шега работи в един бар и после заяви, че толкова я бива, та трябва да си има свое заведение. Преди две години си купи една кръчма. Казва се „Емджей“, зад „Джорджия Авеню“, близо до „Дистрикт Лайн“.
Не съм я виждал.
— Това е нещо като квартално заведение. Редовни посетители, ирландска музика през почивните дни. През повечето време сама се справя с хулиганите. Ако не може да ги сплаши или надвика, просто ги изритва. Има черен колан по карате.
— Напомни ми да не я ядосвам.
— Тя ще те хареса. Емджей може да се грижи за себе си, все това си повтарям. Никой не може по-добре да се грижи за себе си от Емджей О.Лиъри.
— А Грейс?
— Тя е красива, сам го видя на скицата. Повечето хора виждат това и не виждат нищо друго. Използва го, когато поиска. Мрази го, ала го използва. — Бейли се загледа в гълъбите, които пърхаха и храчеха важно, и се отдаде на спомените. — Осиротяла рано, по-рано от мен, и е отгледана от една леля във Вирджиния. От нея се е очаквало да се държи добре, да бъде определено нещо. Фонтейн от Вирджиния.
— Фонтейн? Универсалните магазини?
— Да, пари, купища стари пари. Поне достатъчно стари, за да имат блясъка на около век престиж. Тъй като е красива, богата и от добро семейство, от нея се е очаквало да получи подходящото образование, да се свърже с богати хора и да се омъжи добре. Грейс имаше други идеи.
— Не беше ли позирала за… — Кейд замълча и се прокашля.
Бейли само вдигна вежди:
— Да, за „Плейбой“, докато беше още в колежа. Мис Април от престижен университет. Направи го, без да й мигне окото, с идеята да скандализира семейството си и, както каза, да експлоатира експлоататорите. На двадесет и една години вече имаше свои собствени пари и изобщо не я интересуваше какво мислят порядъчните й роднини.
— Никога не съм виждал тази снимка. — Кейд се чудеше дали при тези обстоятелства би трябвало да съжалява, или да е благодарен. — Обаче вдигна голям шум.
— Тя точно това искаше. Грейс обичаше да вдига шум. Известно време се снимаше, защото това я забавляваше. Но не я удовлетворяваше. Мисля, че още търси какво би я удовлетворило. Отделя много усилия за благотворителност, пътува, когато й се прииска. Нарича себе си последния дилетант, ала не е вярно. Прави удивителни неща за децата в неравностойно положение, обаче не го разгласява. Има забележителна състрадателност и щедрост към наранените.
— Кръчмарка, момиче от висшето общество и гемолог. Невероятно трио.
Това я накара да се усмихне.
— Сигурно така изглежда. Ние… Не искам да прозвучи странно, но ние се познахме. Много просто. Предполагам, че няма да разбереш.
— Аз ли няма да разбера? — промълви той. — Аз те познах.
Тя вдигна поглед и срещна очите му.
— Това, че знаеш коя съм, не разрешава нищо. Животът ми е пълна каша. Изложила съм приятелките си на ужасна опасност и не знам как да им помогна. Не знам как да спра онова, което съм започнала.
— Като направиш следващата стъпка. — Кейд вдигна ръката й и леко я целуна. — Ще се върнем в къщата, ще вземем брезентовата чанта и ще се свържем с един мой приятел в полицията. Ще намерим твоите приятелки, Бейли. — Вдигна очи към небето, където облаците закриваха слънцето. — Май най-после ще завали.
Тимъти Салвини изпи още един аналгин. Лицето толкова го болеше, че му беше трудно да мисли. Ала в момента трябваше точно да мисли. Човекът, който бе поръчал да накълцат лицето му, после бе наредил на личния си лекар да го превърже, бе му дал един последен шанс.
Ако до падането на нощта не намереше Бейли и поне един от диамантите, на света нямаше да има място, където да се скрие.
А страхът бе по-силен от болката. Не разбираше как всичко се бе объркало така ужасно. Бе го планирал, нали? Бе изпипал подробностите, докато Томас си бе заровил главата в пясъка. Той бе човекът, с когото се бяха свързали, на когото бяха предложили. Защото той бе умният, напомни си Тимъти. Той бе този, който знаеше как се играе играта.
И той бе този, който направи сделката.
Томас отначало захапа. Половината от десет милиона долара биха устроили неговия брат-близнак и биха задоволили собствените му мечти за истинско богатство.
Не трохите, които осигуряваше техният бизнес, колкото и да бе успешен, а истински пари, пари, върху които човек може да си спи.
После Томас даде заден ход. Изчака до единадесетия час, когато всичко вече си идваше на мястото, и реши да предаде собствената си плът и кръв.
О, колко се вбеси, като видя, че Томас има намерение да отмъкне депозита от милион и нещо и да напусне страната, като стовари целия риск и отговорности върху неговата глава.
Защото го беше страх, мислеше сега Тимъти. Защото се опасяваше от Бейли и от онова, което тя знаеше. Алчната малка кучка винаги им се изпречваше на пътя. Обаче той щеше да се оправи с нея, щеше да се оправи с всичко, ако само Томас не заплашваше да развали цялата игра.
Спорът просто бе излязъл извън контрол, помисли той и потърка устата си с ръка. Всичко бе излязло извън контрол. Крясъците, яростта, разразилата се буря.
И кой знае как ножът се бе озовал там, в ръката му. Стиснат в ръката му и вече омазан с кръв, преди да се бе усетил.
Не можеше да се спре. Просто не можеше да се спре. За момент бе малко полудял, призна си Тимъти. Но всичко беше заради напрежението, заради чувството за предателство, заради това, че собственият му брат го мамеше.
А Бейли бе там, гледаше го с огромните си очи. Гледаше го от тъмното.
Ако не беше бурята, ако не беше тъмнината, той щеше да я намери и да се оправи с нея. Малката кучка извади късмет, просто извади късмет. Той бе умният.
Това не бе негова грешка. Нищо не бе негова грешка.
Ала за всичко поемаше вината върху себе си. Животът му висеше на косъм заради малодушието на брат му и машинациите на една жена, която от години мразеше.
Беше сигурен, че бе изпратила някъде поне единия от камъните. Бе намерил разписката за куриерската услуга в чантата и, останала в офиса, когато Бейли избяга от него. Мислеше се за много умна.
Винаги бе мислила, че тя е умната. Малката госпожица Съвършенство, която се умилкваше на баща му, която се върна от колежа с награди и отличия. Наградите и отличията нямаха никакво значение в бизнеса. Значение имаше хитростта. Значение имаше куражът. Значение имаше предпазливостта.
А Тимъти Салвини ги имаше и трите. Щеше да има и пет милиона долара, ако брат му не се беше раздрънкал и не беше предупредил Бейли, а след това не се беше изплашил и не се беше опитал да преметне техния клиент.
Клиент, помисли той и предпазливо докосна превързаната си буза. Сега повече приличаше на господар, но и това щеше да се промени.
Той щеше да вземе парите и камъка, да намери и другите. И тогава щеше да избяга, бързо и надалеч. Защото Тимъти Салвини бе погледнал дявола в очите. И бе достатъчно умен, за да знае, че когато камъните попаднат в ръцете на дявола, той вече няма да е необходим. Значи щеше да умре.
Освен ако не бе достатъчно умен, за да изчака. Часове наред да чака пред блока на Бейли. Знаеше, че тя ще дойде. Защото бе човек на навика, предсказуема като изгрева. И не го разочарова.
Кой би помислил, че някой толкова… Толкова обикновен като Бейли може да разбие всичките му планове? Да раздели камъните, да ги изпрати в различни посоки… О, това бе неочаквано хитър ход от нейна страна. И изключително неудобно за него.
Ала сега неговата задача бе да се съсредоточи върху Бейли. Други щяха да се занимават с другите жени. Той щеше да се заеме с това, когато му дойдеше времето, но засега търпението си струваше.
Всъщност се оказа толкова лесно. Лъскавата кола спря и Бейли изскочи. А мъжът с нея толкова бързаше да я догони, че не заключи вратата. Салвини намери талона на колата в жабката, взе адреса. Сега разби стъклото на задната врата на празната къща и влезе вътре.
Ножът, с който бе убил брат си, бе затъкнат на сигурно място в колана му. Много по-безшумен от пистолет и също толкова ефикасен.