Нора Робъртс
Скрита звезда (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Е, както виждам, никой от вас няма намерение да ми каже простата истина. След като и двамата предпочитате да говорите измислици, мога само да предположа, че идеално си подхождате. — Грабна чантата си и тръгна към вратата. Всяка нейна стъпка бе изпълнена с възмутено достойнство. — Кейд, чакам да те чуя, когато благоволиш да ми кажеш простата истина.

Бейли просто зяпна, а Кейд се захили като идиот към вратата, която майка му за тръшна зад себе си.

— Не разбирам. Аз й казах истината.

— Сега вече разбирам какво значи изразът „Истината ще те направи свободен“. — Той гръмогласно се разсмя и я грабна в прегръдките си. — Тя е толкова ядосана, че цяла седмица ще ме остави на мира. Може би две. — Ентусиазирано я целуна и тръгна по стълбите. — Луд съм по теб. Кой би помислил, че като и се каже истината, ще ми се махне от главата? — Все още засмян я занесе в спалнята и я пусна на леглото. — Трябва да празнуваме. Имам студено шампанско. Пак ще те напия.

Бейли отметна косите от лицето си и седна.

— Кейд, това е майка ти. Срамота е.

— Не, това е чувство за самосъхранение. — Той се наведе и звучно я целуна. — Миличка, сега вече и двамата сме черни овце. Не мога да ти кажа колко по-забавно ще ми бъде. — Тръгна към вратата.

— Не мисля, че бих искала да съм черна овца — извика тя след него.

— Късно е. — Смехът му отекна зад гърба му.

Наистина отидоха на вечеря. Но се задоволиха с кюфтета на скара и пържени картофи на селски панаир в Мериленд. Отначало Кейд мислеше да отидат в романтичен малък ресторант, после да си пробиват път през тълпите в центъра, за да гледат фойерверките. Ала след това го озари вдъхновението. Виенски колела и стрелбища. Жива музика, въртящи се светлини, светулки в полето наблизо и като връх на всичко фойерверки.

Това, реши той, бе идеално като за първа среща. Когато й го каза, докато се бе вкопчила в него със замрял в гърлото писък в бясно носещата се въртележка, тя се засмя и стисна здраво очи.

Кейд искаше да опита всичко и я влачеше от увеселение към увеселение, нетърпелив като децата, дърпащи ръцете на отстъпчивите си родители. Бейли бе въртяна, друсана, разклащана, преобръщана, докато й се зави свят и стомахът й се разбунтува.

После той вдигна лицето й нагоре да го огледа и заяви, че след като още не е станала зелена, могат да повторят всичко отначало. Така и сториха.

— А сега заслужаваш награда — реши Кейд, когато тя със залитане слезе от блъскащите се колички.

— Не искам повече захарен памук, моля те.

— Повече си мислех за един слон. — Обви ръка около кръста й и я повече към стрелбището. — Онзи, големия лилав слон.

Бе висок около метър, с вдигнат хобот и боядисани в яркорозово нокти на краката. Слон. Мисълта за слонове я накара да се усмихне широко.

— О, прекрасен е. — Засмя се и изпърха с мигли към Кейд. — Искам го.

— Значи моята работа е да ти го осигуря. Просто се отдръпни, малка госпожице. Той измъкна няколко банкноти и избра оръжието си.

Преминаваха зайци и патици с весели лица, от време на време неочаквано се появяваше по някой вълк или мечка, за да уплаши децата. Кейд се прицели и започна да стреля.

Бейли се засмя, изръкопляска и после ахна, когато дивите животни едно по едно загиваха.

— Нищо не пропусна! Нито едно.

Възхищението й го караше да се чувства като гимназист, фукаш се пред кралицата на бала.

— Тя иска слона — съобщи Кейд и се засмя, когато Бейли се хвърли в прегръдките му.

— Благодаря. Ти си чудесен! Ти си невероятен!

Тъй като всяко заявление бе подчертавано с буйни целувки, той реши, че може да й хареса и кафявото клепоухо куче.

— Искаш ли още нещо?

— Недей, убиваш ме — изохка човекът от стрелбището, после въздъхна, когато Кейд извади още банкноти.

— Искаш ли да опиташ? — Той предложи пушката на Бейли.

— Може би. — Тя прехапа устни и огледа жертвите. Когато Кейд го правеше, изглеждаше доста лесно. — Добре.

— Просто погледни през малкия знак в края на цевта — обясни Кейд и мина зад нея да нагласи стойката й.

— Виждам го. — Бейли затаи дъх и натисна спусъка. Стреснато подскочи от изстрела, но патиците продължаваха да плуват и зайците да подскачат. — Пропуснах ли?

— Само с около километър. — И бе абсолютно сигурен, че тази жена никога през живота си не е държала оръжие в ръка. — Опитай пак.

Тя опита отново, и отново. Докато успее да разроши няколко пера, Кейд бе оставил в благодарните ръце на собственика на стрелбището двадесет долара.

— Изглеждаше лесно, когато ти го правеше.

— Всичко е наред, миличка, започваш да се научаваш. Какво спечели тя?

Собственикът избра най-малката награда, обикновено запазена за деца под дванадесет години — малко пластмасово пате.

— Ще го взема. — Бейли доволно го пъхна в джоба на панталона си. — Първият ми трофей.

Хванати за ръце, те се разхождаха по алеята, слушаха виковете, далечната музика на кънтригрупата, свистенето на въртележките. Бейли се радваше на светлините, на карнавалните цветове, ярки като диаманти в уханната нощ, и на миризмата на цвърчащо олио, захарен памук и сосове.

Изглеждаше толкова лесно, сякаш на света не можеше да има никакви тревоги — само светлини, музика и смях.

— Не знам дали някога преди съм била на селски карнавал — каза тя. — Ала ако съм била, този е най-хубавият.

— Продължавам да ти дължа вечеря на свещи. — Бейли се обърна усмихната към него:

— Ще се задоволя с още едно возене на въртележка.

— Сигурна ли си?

— Искам да мина отново през всичко. С теб.

Нареди се на опашката и флиртуваше с детенцето, което бе опряло глава на рамото на баща си и я гледаше с огромните си сини очи. Чудеше се дали се разбира с децата, дали някога е имала възможност да се занимава с деца. Опря глава на рамото на Кейд и си помечта.

Ако това бе една нормална нощ в нормалния живот, можеха да бъдат заедно просто така. Ръката му би била в нейната, както сега, и нямаше да имат никакви грижи на света. Тя нямаше да се страхува от нищо. Животът й би бил пълен, богат и ярък като карнавал.

— Скоро ще слезем. Само още две кабинки.

— Нищо ми няма. — Но светлините проблеснаха отново, раздирайки небето. И образът нахлу като гръм в главата й. — Той вдигна нагоре ръце — успя да промълви. Вече не виждаше светлините, цветните диаманти, разпилени по небето. — Вдигна ги да грабне ножа. Аз не можах да извикам. Не можах да извикам, не можах да се помръдна. Светеше само лампата на бюрото, само един лъч светлина. Те са като сенки и викат, ала аз не мога. После проблесна светкавицата. Толкова е ярка, само за един миг, толкова ярка, че осветява стаята. И той… О, Господи, гърлото му. Той заби ножа в гърлото му. — Обърна лице в рамото на Кейд. — Не искам да видя това. Не мога да понеса да го видя.

— Отпусни се. Хвани се за мен и се отпусни. Сега слизаме. — Той я вдигна и само дето не я понесе през тревата. Бейли трепереше, сякаш въздухът бе станал леденостуден, задавяха я ридания. — Сега нищо не може да ти се случи, Бейли. Сега не си сама. — Проправи си път през поляната, на която бяха паркирани колите, и ругаеше всеки път, когато поредният гръм я караше да подскочи. Тя се сви на седалката, а Кейд заобиколи и бързо седна зад волана. — Поплачи си — посъветва я той и завъртя ключа. — Викай, ако ти се вика. Не го оставяй да те яде така.

Тъй като не я караше да се срамува, Бейли малко си поплака, после облегна пулсиращата си глава на седалката, докато Кейд караше по извиващия се път обратно към града.

— Продължавам да виждам бижута — обади се тя накрая. Гласът й бе пресипнал, но твърд. — Красиви скъпоценни камъни. Купища. Лазурити и опали, малахит и топаз. Всякакви различни форми, обработени и необработени. Знам какви са, знам как ги чувствам в ръката си. Ето едно дълго парче халцедон, гладко на пипане и във формата на меч. То седи върху бюрото като преспапие. И този кварц със сребристите жилки. Виждам ги. Толкова са ми познати.

— Те те карат да се чувстваш щастлива и спокойна.

— Да, мисля, че да. Когато мисля за тях, когато се появяват Какво лошо имаше да се преструва, че е така и би могло да е така, само за една нощ?

Качи се във виенското колело и се сгуши до него. И се издигна в небето. Отдолу хората се тълпяха по тревата. Младежите ходеха важно и наперено, по-възрастните двойки се разхождаха, децата тичаха. Вятърът носеше смес от аромати, който Бейли можеше вечно да вдъхва.

Спускането надолу бе бързо и вълнуващо. Косата й се развяваше, а стомахът й се опитваше да я настигне. Тя вдигна глава, затвори очи и се приготви за издигането.

Разбира се, той я целуна. Бейли я искаше, тази невинна среща на устните, докато се въртяха над високата лятна трева, а светлините над тях грееха като дъга.

По време на следващия кръг първите фойерверки обсипаха със злато черното небе.

— Красиво е. — Тя намести глава на рамото му. — Като скъпоценни камъни, разпилени по небето. Изумруди, рубини, сапфири.

Цветовете се издигаха като фонтан в небето, спускаха се и избледняваха. Хората отдолу ръкопляскаха, свиркаха, изпълваха въздуха с шум. Някъде проплака бебе.

— Уплашено е — промълви Бейли. — Звучи като изстрели, като гръм.

— Баща ми имаше английски сетер, който на всеки Четвърти юли се криеше под леглото. — Кейд си играеше с пръстите й и гледаше фойерверките. — Трепереше часове, след като всичко бе свършило.

— Толкова е гръмко, страшно е, ако не знаеш какво е. — Когато бяха най-горе, избухна ярка светкавица от злато и блестящи диаманти. Сърцето й започна да бие силно, главата й да пулсира. Бе само от шума, каза си, от шума и от разлюляването на кабинките, когато виенското колело спря да свали хората.

— Бейли? — Кейд я привлече към себе си и се вгледа в лицето й. Тя трепереше, лицето й бе пребледняло, очите потъмнели.

— Няма ми нищо. Само малко ми се повдига, в съзнанието ми е приятно. Успокояващо. Има и един слон. — Не този. — Бейли прегърна плюшената играчка. — Гипсов, с гравирано на гърба му килимче, обсипано със скъпоценни камъни, и с яркосини очи. Толкова е царствен и глупав. — Тя замълча за момент, опитвайки се да мисли през главоболието, пулсиращо в слепоочията й. — Има и други камъни, всякакви, ала те не са мои. И въпреки това успокояват. Изобщо не се плаша, когато мисля за тях. Дори синият диамант. Той е толкова красив, такова чудо на природата. Наистина е странно, че точно нужните елементи, нужните минерали, нужното налягане и нужното количество време могат да се съчетаят, за да създадат нещо толкова необикновено… Те се карат за тях. За него — продължи Бейли, стисна очи и се опита да го извика обратно в съзнанието си. — Чувам ги и се ядосвам, и се чувствам права. Почти се виждам как вървя към стаята, в която се карат, и съм бясна и доволна от себе си. Такова странно съчетание от чувства. И малко ме е страх. Направила съм нещо… Не знам. — Сви юмруци. — Нещо необмислено или импулсивно, дори глупаво. Отивам до вратата. Тя е отворена и гласовете им кънтят навън. Отивам до вратата и цялата треперя отвътре. Не само от страх, не мисля, че е само от страх. Донякъде и от гняв. Затварям ръката си върху камъка. Той е в джоба ми и се чувствам по-добре, когато го докосвам. Брезентовата чанта е там, на масата до вратата. Тя също е отворена и аз виждам парите вътре. Вземам я, докато те си крещят. — Навлизаха в града и от светлините очите й започнаха да сълзят. Бейли отново ги затвори. — Те не знаят, че съм там. Така са се нахвърлили един върху друг, че не ме забелязват. И тогава аз виждам ножа в ръката му, виждам как проблясва извитото му острие. И другият протяга ръце да го сграбчи. Боричкат се и сега са извън лъча светлина. Но виждам кръв и една от сенките залита. Другата продължава да се движи. Той не спира, просто не спира. Аз съм замръзнала, стиснала съм чантата и ги гледам. Внезапно светлината изгасва и става съвсем тъмно. После избухва светкавица и изпълва небето. Изведнъж става толкова ярко. Когато отново замахва с ножа към гърлото му, той ме вижда. Вижда ме и аз побягвам.

— Добре, опитай да се отпуснеш. — Движението бе убийствено, натоварено и нервно. Кейд не можеше да хване ръката й, да я прегърне, да я успокои. — Не се насилвай сега. Ще продължим у дома.

— Кейд, те са един и същ човек — прошепна тя и издаде някакъв звук, нещо средно между стон и смях. — Един и същ.

Той проклинаше задръстените улици, търсеше пролука и се стрелна в няколкото свободни сантиметри край едно комби.

— Един и същ като какво?

— Като един друг. Те са един и същ човек. Ала това не може да бъде. Знам, че не може да бъде, защото единият е мъртъв, а другият не е. Страх ме е, че полудявам.

Отново символи? Или истина?

— Как така са едни и същи?

— Имат едно и също лице.

Бейли отнесе плюшения слон в къщата и се вкопчи в него, сякаш той бе единствената й връзка с реалността. Съзнанието й бе замъглено, разкъсвано между сънища, а коварната болка се бе притаила в ъгъла и чакаше да я връхлети.

— Легни. Ще ти направя чай.

— Не, аз ще го направя. Ще се почувствам по-добре, ако правя нещо. Каквото и да е. Извинявай, беше такава прекрасна вечер. — Тя остави усмихнатия слон на масата в кухнята. — Докато…

— Беше прекрасна вечер. И каквото и да помогне да се наместят повече парченца от пъзела на място, си струва. Боли те. — Хвана я за раменете. — И аз съжалявам, но ще трябва да минеш през останалото, за да стигнем там, където искаме.

— Знам. — Бейли стисна леко ръката му и се обърна да сложи чайника на котлона. — Няма да се разпадна на парчета, Кейд, ала ме е страх, че може да не съм много стабилна. — Притисна длани към очите си и се засмя. — Странни думи от човек, който не може да си спомни собственото си име.

— През цялото време си спомняш все повече и повече неща. И си най-стабилната жена, която познавам.

— Тогава се тревожа и за теб, и за вкуса ти за жени. Тя старателно постави чашките върху чинийките им, съсредоточена върху тази проста задача. Пликчетата чай, лъжичките, захарницата.

На кленовото дърво дроздът бе отстъпил пред козодоя, чиято песен бе като течно сребро. Бейли си представи телена ограда, обрасла в орлов нокът, който разпръсваше аромата си във вечерния въздух, докато една нощна птица зовеше половинката си.

И едно младо момиче плачеше под върбовото дърво. Тя се сепна. Детски спомен вероятно, горчиво-сладък. Сигурно тези образи от миналото щяха да идват все по-често. И да я плашат.

— Ти имаш въпроси. — Бейли остави чая на масата, овладя се и го погледна. — Не ги задаваш, защото се страхуваш, че ще рухна. Но няма. Искам да ги зададеш, Кейд. По-лесно е, когато ти питаш.

— Да седнем. — Той й подаде един стол и, без да бърза, сипа захар в чая си и го разбърка. — В стаята има сив мокет, прозорец, маса до вратата. Върху бюрото има настолна лампа. На какво прилича бюрото?

— Матово дървено бюро от Осемнадесети век. — Тя с трясък остави чашата си. — Ох, това беше хитро. Никога не съм очаквала да питаш за бюрото, така че не съм се и замисляла, то просто си беше там.

— Съсредоточи се върху бюрото, Бейли. Опиши ми го.

— Красиво е. Отгоре е с преплетени розово дърво и чимшир. Отстрани, дори на мястото за краката, има инкрустирани овали. От едната страна има голямо чекмедже, когато се отвори, се показват лавици. Толкова умно измислено. Дръжките са месингови и добре полирани. — Объркано се загледа в чая си. — Сега говоря като антиквар.

Не, помисли Кейд, просто като човек, който обича красивите неща, И познава много добре това бюро.

— Какво има върху бюрото?

— Там е лампата. Тя също е месингова, със зелен стъклен абажур и старомодна верижка за палене. Има и листове, старателно подредена купчина листове до ръба на бюрото. В средата има кожена преса за поливане и брифке.

— Какво?

— Брифке, малка картонена кутийка за пренасяне на единични камъни. Те са изумруди, тревистозелени, с различно остеняване и карати. Има бижутерска лупа и малка месингова везна. Една чаша, кристална чаша с разтопяващ се в уискито лед. И… И ножът… — Насили се да продължи да диша. — Ножът е там, с гравирана костена дръжка, с извито острие. Стар и красив нож.

— Има ли някой до бюрото?

— Не, столът е празен. — Бе по-лесно да отклони поглед от ножа, да погледне към нещо друго. — Кожен тъмносив стол. Облегалката му опира в прозореца. Има буря. — Гласът й прекъсна. — Има буря. Светкавици, проливен дъжд. Те си крещят, надвиквайки гръмотевиците.

— Къде са те?

— Пред бюрото, изправени един срещу друг.

Той избута настрани чашата й, за да може да я хване за ръката.

— Какво казват, Бейли?

— Не знам. Нещо за някакъв депозит. Да вземат депозита, да напуснат страната. Това е лоша сделка, прекалено опасна. Той обаче е решил.

Чуваше гласовете. Думите отскачаха от грубите яростни фрази:

„Проклет кучи син“!

„Ако искаш да се пазариш с него, давай. Мен не ме набърквай“.

„И двамата. Заедно. Няма да даваш заден ход“.

„Ти вземаш камъните и се оправяш с него. Бейли подозира. Не е толкова глупава, колкото я мислиш“.

„Няма да изчезнеш с парите и да ме оставиш аз да опера пешкира“.

— Той го блъска назад. Бият се, бутат се, удрят се. Страшно е да гледам колко много се мразят. Не знам как могат така да се ненавиждат, след като са еднакви.

Кейд не искаше да я прекара отново през това, което се бе случило после. Вече знаеше местопрестъплението, следващите стъпки.

— Как така са еднакви?

Същото лице. Същите очи, тъмни очи, тъмни коси. Всичко. Огледални образи. Те са един и същ човек, Кейд. Как може да са един и същ човек, освен ако изобщо не се е случило така? Освен ако съм изгубила не само паметта си, а и ума си?

— Не виждаш най-простото обяснение, Бейли. Най-простото и очевидно обяснение. — Усмивката му бе мрачна, очите му светеха. — Близнаци.

— Близнаци? Братя? — Всичко в нея, всяка част от нейното същество възнегодува. Тя успя само да поклати глава и продължи да трепери, докато движенията й станаха трескави. — Не, не, не. — Не можеше да приеме това. Не искаше. — Не е така. Не може да бъде. — Рязко стана от масата и столът й изстърга върху плочките. — Не знам какво съм видяла. — Грабна чашата си, като разля чая върху масата, отнесе я до умивалника и я стовари вътре. — Беше тъмно. Не знам какво съм видяла.

Не искаше да знае какво бе видяла, заключи Кейд. Не бе готова да го знае. А той нямаше да рискува да се прави на психоаналитик, преди да се бе овладяла.

— Остави го засега. Беше тежък ден, имаш нужда от почивка.

— Да. — Съзнанието й молеше за покой, за забрава. Ала изпитваше ужас да заспи, страхуваше се от сънищата, които можеха да дойдат. Обърна се и се притисна към него. — Прави любов с мен. Не искам да мисля. Искам само да ме обичаш.

— Обичам те. — Срещна търсещите й устни със своите. — Ще те обичам.

Изведе я от кухнята, като по пътя се спираше да я целува, да я докосва. Когато стигнаха до стълбите, разкопча блузата й, плъзна ръце по тялото й и улови в длани гърдите й.

Бейли задъхано впи ръце в косата му и притегли устните му към своите.

Кейд искаше да бъде внимателен, нежен. Но устните й бяха диви и ненаситни. Разбираше, че тя има нужда от нещо диво и ненаситно. И се отдаде на порива.

Разкъса сутиена й и видя как в очите й просветнаха изненада и възбуда. Ръцете му, които я овладяваха, този път бяха алчни и груби.

— Толкова неща не съм ти показал. — Потърси нежната извивка между шията и рамото й и впи зъби в нея. Толкова неща, който никой не й бе показвал, помисли той с прилив на страст. — Може да не си готова.

— Покажи ми. — Главата й падна назад и пулсът й запърха като изплашена птица. И страхът изведнъж се оказа освобождаващ. — Искам да ги знам.

Кейд смъкна панталоните по бедрата й и проникна с пръсти в нея. Ноктите й се забиха в раменете му и от гърлото й се изтръгна вик на удоволствие и страх.

Гледаше я как лети и се издига над този потресаващ връх. Замаяната изненада в очите й му доставяше мрачно удоволствие. Сега тя беше безпомощна, ако я искаше безпомощна.

А той я искаше точно такава.

Смъкваше дреха след дреха, докато я остави гола и трепереща. Плъзна палци по зърната на гърдите й и Бейли затвори очи.

— Ти си моя. — Гласът му бе натежал, дрезгав, властен. — Искам да го кажеш. В момента си моя.

— Да. — Би му казала всичко. Би му обещала душата си, ако й я бе поискал. Това вече не бе ленива река, а порой от връхлитащи усещания. Тя искаше да се удави в тях. — Още.

Даде й още. Устните му се впуснаха по тялото й към сърцевината на жаравата.

Бейли се люшна, потръпна, избухна. В главата й плиснаха цветове — карнавални цветове и диаманти, звезди и дъги. Притисна гръб към перилата и се вкопчи в тях, докато светът около нея се завъртя като полудяла въртележка.

После удоволствие, толкова силно, почти болезнено.

В този момент, между великолепието и опустошението, тялото й просто се разби на парчета.

Кейдя привлече в ръцете си, мрачно доволен, че бе останала без сили. Остави дрехите и където си бяха, вдигна я и изкачи стълбите. В неговото легло този път, помисли с яростното, страстно желание да я вземе там.

Падна на леглото с нея и се отдаде на бушуващия в него огън.

Бе непоносимо. Великолепно. Ръцете му, устните му я разрушаваха и наново я изграждаха. Кожата й се покри с пот. Тялото й се извиваше и напрягаше, стремеше се към нещо повече, движеше се пламенно с всяко ново желание.

Когато я издърпа на колене, тя нетърпеливо се обви около него, после още веднъж отпусна назад глава, когато той се наведе към гърдите й. А когато главата й опря леглото и тялото й се надигна към неговото, Кейд проникна дълбоко в нея.

Хвана с две ръце бедрата й и Бейли простена ниско и гърлено. Докато собственото му сърце крещеше в гърдите, бързо докара и двамата до върха. Без мисъл, без съмнения, без нищо, освен горещото, безумно сливане.

Лунната светлина огряваше лицето й, позлатяваше косите й, светеше върху влажната й кожа. Зрението му се замъгли, ала запамети образа й в съзнанието си, запечата го там.

Изчака, докато бе сигурен, че е заспала. За малко просто я гледаше, омагьосан от нея и от онова, което си бяха доставили един на друг. Никоя жена, която бе докосвал, никоя жена, която го бе докосвала, не бе прониквала толкова дълбоко в него, не бе хващала сърцето му толкова бързо и здраво.

Бе настоявал тя да му каже, че му принадлежи. Не по-малко вярно бе, че и той й принадлежеше. Това чудо го покоряваше.

Докосна устни до челото й. Когато я остави, Бейли се бе проснала по корем, протегнала ръка към мястото, където бе лежал до нея. Надяваше се изтощението да успокои сънищата й. Остави вратата отворена, за да може да я чуе, ако изплаче насън или го повика.

Направи си кафе и го отнесе със себе си в библиотеката. Изсумтя мрачно към компютъра и го включи. Часовникът в ъгъла би полунощ, после отмери още половин час, преди да бе влязъл в ритъм.

За почти два пъти времето, което би отнело на един десетгодишен хакер, информацията, която търсеше, се появи на екрана.

Експерти по скъпоценните камъни на територията на столицата и околностите.

Превърташе екраните, като се поддържаше буден с помощта на кофеина, и спираше да пусне принтера.

„Бун и син“.

„Консултанти Клеймър Дайъмънт“.

„Бижутери Ландис“.

Компютърът му даваше по-подробна информация от телефонния указател. За пръв път благослови технологията. Преглеждаше данни, имена, дати, после продължаваше да превърта екраните.

„Салвини“.

Салвини. Присви очи и прочете данните. Оценители и гемолози, специализирани в наследствени бижута и антики. Фирмата е основана през хиляда деветстотин петдесет и втора от Чарлз Салвини, сега покойник.

Лицензирани. Консултанти на музеи и частни колекции. Поръчки за изработване и поправка на бижута. Винаги работят с предварителен договор.

Адрес на „Чеви Чеиз“. Доста наблизо. Фирмата бе уважавана, заслужила едно от челните места. Собственици Томас и Тимъти Салвини. ТС, помисли той с внезапно обзело го вълнение. Братя.

Бинго.