Нора Робъртс
Скрита звезда (2)

ВТОРА ГЛАВА

Кейд я отведе у дома си. Това бе най-добрият начин, който можа да измисли, за да я скрие. И искаше да прибере колкото бе възможно по-скоро тази брезентова чанта и съдържанието й в сейфа си. Тя не възрази, когато я изведе от сградата, не направи никакъв коментар за лъскавия му малък ягуар, паркиран на тесния паркинг върху напукания асфалт.

Той предпочиташе в работата си да използва безличната си очукана кола, ала докато тя излезеше от сервиза, беше вързан с ловящия окото ягуар.

Но Бейли не каза нищо дори когато навлязоха в хубав стар квартал с приятни сенчести улици и добре поддържани дворове и завиха към изискана тухлена къща в стар стил.

Бе се подготвил да й обясни, че я бе наследил от сестрата на баба си, която е имала слабост към него, и това щеше да е достатъчно близо до истината. И че живее тук, защото му харесва спокойствието и удобството на един солиден стар квартал в сърцето на Вашингтон.

Ала тя не попита.

Струваше му се, че просто се бе изчерпала. Каквато и енергия да я бе движила, за да излезе в дъжда, да открие неговата кантора и да му разкаже историята си, се бе изчерпала и я бе оставила в апатия.

И отново крехка. Кейд трябваше да овладее желанието си просто да я грабне и да я внесе вътре. Представяше си го ясно — снажният принц, внасяш принцесата в безопасните покои на замъка, далеч от всякакви дракони, които я преследват.

Наистина трябваше да престане да мисли за това. Вместо това вдигна брезентовата чанта, хвана отпуснатата й ръка и я поведе през изисканото фоайе, през коридора и направо в кухнята.

— Бъркани яйца — оповести той, подаде й един стол и я настани до масата.

— Добре. Да. Благодаря.

Бейли седна, отпусната, нефокусирана и ужасно благодарна. Кейд не я замерваше с въпроси, дори не изглеждаше кой знае колко шокиран или ужасен от нейната история. Може би природата на неговата работа го караше лесно да приема всичко, но каквато и да бе причината, му беше благодарна за времето, което й даваше, за да се възстанови.

Сега той се движеше из кухнята умело и непринудено. Счупи яйцата в една бяла купа, сложи хляба в тостер, поставен върху гранитния плот. Би трябвало да му предложи да помогне, помисли тя. Струваше й се, че точно така трябва да постъпи. Ала бе толкова смъртно уморена и бе толкова приятно просто да седи в голямата кухня, да слуша как дъждът мелодично барабани по покрива и да го гледа как се справя с простата задача да приготви закуска.

Той се грижеше за нея. А тя му го позволяваше. Бейли затвори очи и се замисли дали бе типът жена, която има нужда някой мъж да се грижи за нея, която харесва ролята на беззащитната дама.

Надяваше се, че не, почти яростно се надяваше, че не. Чудеше се защо такова дребно, незначително личностно качество имаше толкова голямо значение, след като не бе сигурна дали не бе крадла, или убийца.

Улови се, че разглежда дланите си и се чуди. Малки, добре поддържани, заоблени нокти, лакирани с прозрачен лак. Дали това означаваше, че е практична? Дланите й бяха меки, без мазоли. Едва ли бе работила с тях, едва ли се бе занимавала с физически труд.

Пръстените… Много красиви, не толкова дръзки, колкото уникални. Поне й се струваха такива. Тя познаваше скъпоценните камъни, които проблясваха срещу нея. Гранат, цитрин, аметист. Как можеше да знае имената на разноцветните камъчета, а да не знае името на най-близката си приятелка?

Имаше ли изобщо някакви приятели?

Дали бе мила, или зла, великодушна или заядлива? Дали лесно се разсмиваше и плачеше на тъжни филми? Имаше ли мъж, когото обичаше и който я обичаше?

Бе ли откраднала повече от един милион долара и бе ли стреляла с този грозен малък пистолет?

Подскочи стреснато, когато Кейд остави чинията пред нея, после се успокои, когато сложи ръка на рамото й.

— Трябва да хапнете. — Той се върна до печката и донесе чашата, която бе оставил там. — И мисля, че е по-добре да пиете чай, отколкото кафе.

— Да. Благодаря. — Бейли взе вилицата, загреба малко яйца, опита. — Харесват ми. — Опита отново да се усмихне, една колеблива, стеснителна усмивка, която докосна сърцето му. — Бива си ги.

Кейд седна срещу нея с чаша кафе.

— Аз към известен в целия цивилизован свят с моите бъркани яйца.

Усмивката й разцъфна.

— Разбирам защо. Копърът и червеният пипер са истинско вдъхновение.

— Чакайте да опитате моите испански омлети.

— Майстор на яйцата. — Тя продължи да яде, отдала се на спокойната топлота, която чувстваше между тях. — Много ли готвите?

Огледа кухнята. Шкафове с цвят на камък и топло, светло дърво. Прозорец без пердета над двоен умивалник от бял порцелан. Кафеварка, тостер, разпилени страници от сутрешни вестници.

Стаята бе подредена, забеляза Бейли, но не педантично. И подчертано контрастираше на разпиляността в кабинета му.

— Не ви попитах дали сте женен.

— Разведен съм и готвя, когато ми омръзне да се храня навън.

— Чудя се какво правя аз, дали се храня навън, или готвя.

— Вие разпознахте червения пипер и копъра, когато ги опитахте. — Кейд се облегна назад и се вгледа в нея. — Красива сте. — Очите и, забеляза той, веднага станаха напрегнати. — Просто наблюдение, Бейли. Трябва да работим с това, което знаем. Вие сте красива. Скромно, ненатрапчиво, нищо съзнателно или подчертано. Не харесвате нищо крещящо и не приемате комплиментите за външния си вид като нещо в реда на нещата. Всъщност, в момента доста ви притесних.

Тя взе чашата си и я стисна с две ръце.

— Опитвате ли се да ме притесните?

— Не, ала е интересно и симпатично как се изчервявате и в същото време ме гледате подозрително. Успокойте се, не ви свалям. — Но това бе идея, призна си Кейд, очарователна и възбуждаща идея. — И не мисля, че сте слаб противник — продължи той. — Не мисля, че един мъж би стигнал много далече с вас само като ви говори, че имате очи като топло бренди и че контрастът между тях и студения ви обработен глас е страхотно сексапилен.

Тя вдигна чашата и, макар да й струваше доста усилия, го погледна спокойно.

— Много ми прилича на сваляне.

Кейд се усмихна и трапчинките му чаровно грейнаха.

— Виждате ли, не сте лесен противник. Обаче сте възпитана, много възпитана и с добри обноски. Акцентът ви е от Ню Ингланд, Бейли.

Тя остави чашата и отново се вторачи в него.

— Ню Ингланд?

— Кънетикът, Масачузетс, не съм сигурен. Обаче в гласа ви има намек за янки, особено когато стане студен.

— Ню Ингланд. — Бейли се напрегна да намери някаква връзка, макар и малка. — Нищо не ми говори.

— Това ми дава още нещо, върху което да поработя. Класата е изписана върху лицето ви. Може да сте родена с нея или да сте я развила, във всеки случай я има. — Той стана и взе чинията й. — Както го има и изтощението. Трябва да поспите.

— Да. — От мисълта да се върне в хотелската стая потрепери. — Да се обадя ли в кабинета ви и да си уговоря друг час? Записах номера на хотела и стаята, в която съм отседнала. Можете да ми се обадите, ако откриете нещо.

— Няма да се върнете там. — Кейд отново я хвана за ръката, вдигна я на крака и я изведе от кухнята. — Можете да останете тук. Има много място.

— Тук?

— Мисля, че ще е най-добре да мога да ви държа под око, поне засега. — Излязоха в коридора и я поведе по стълбите. — Кварталът е спокоен, безопасен, и докато не открием как в ръцете ви са попаднали милион и двеста хиляди долара и диамант, голям колкото юмрука ви, не искам да се мотаете по улиците.

— Вие не ме познавате.

— Вие мен също. Това е още нещо, върху което ще поработим. — Отвори вратата към една стая, където приглушената светлина проблясваше меко през дантелените пердета върху полирания дъбов под. Пред запалената камина бяха подредени фотьойли и малка масичка. Върху широкото легло, подмамващо отрупано с възглавници, бе проснат юрган с избродирани венчални халки. — Дремнете си — посъветва я той. — Там има баня, а след като си починете, ще намеря нещо, с което да се преоблечете.

Тя почувства как отново се надигат сълзи, как гърлото й се свива от смесица между страх, благодарност и убийствена умора.

— Всичките си клиенти ли каните у дома си на гости?

— Не. — Кейд я докосна по бузата и понеже му се искаше да я привлече към себе си, да почувства как главата й се отпуска на рамото му, отдръпна ръка. — Само тези, които имат нужда. Аз ще бъда долу. Трябва да свърша някои неща.

— Кейд… — Бейли хвана ръката му и я задържа за момент. — Благодаря. Изглежда, че съм избрала правилното име от телефонния указател.

— Поспете. Оставете за малко тревогите на мен.

— Добре. Не затваряйте вратата — добави бързо, когато той излезе в коридора.

Кейд отвори широко вратата и я погледна как стои под светлината на лампите, толкова крехка, толкова объркана.

— Ще бъда на долния етаж.

Тя чу как стъпките му заглъхнаха, после се отпусна на края на леглото. Може да бе глупаво да му вярва, да доверява толкова изцяло живота си в неговите ръце. Ала наистина му вярваше. Не само защото нейният свят се състоеше единствено от него и от това, което му бе казала, а защото всичките й инстинкти й подсказваха, че той бе човек, на когото можеше да разчита.

Може би това бе само сляпа вяра и отчаяна надежда, ала в момента не мислеше, че би преживяла и час без тези две неща. Така че нейното бъдеще зависеше от Кейд Парис, от способността му да се справи с нейното настояще и умението му да се разрови в миналото й.

Събу си обувките, свали си сакото и го сгъна на пейката. Почти зашеметена от умора се просна на леглото върху юргана и заспа в момента, в който главата й опря възглавницата.

На долния етаж Кейд свали отпечатъците на Бейли от чашата за кафе. Имаше връзки да ги провери бързо и дискретно. Ако тя имаше криминално досие или някога бе работила на държавна работа, лесно щеше да я идентифицира.

Щеше да провери списъка на изчезналите, да види дали бе съобщено за някоя жена, отговаряща на нейното описание. Това също бе лесно.

Парите и диамантът даваха други възможности. Кражбата на диамант с такъв размер не можеше да не се превърне в новина. Трябваше да провери фактите, които му бе съобщила Бейли за този скъпоценен камък, после да проведе известно разследване.

Трябваше да види дали пистолетът бе регистриран и дали напоследък е имало извършено убийство или стрелба от пистолет девети калибър.

Всички тези стъпки щяха да са по-ефективни, ако ги извършеше лично. Ала още не искаше да я оставя сама. Тя можеше да изпадне в паника и да избяга, а той не искаше да рискува да я изгуби.

Бе също толкова възможно тя да се събуди, да си спомни коя е и да се върне към собствения си живот, преди да бе имал шанса да я спаси.

Той много искаше да я спаси.

Докато заключваше чантата в сейфа си в библиотеката, докато включваше компютъра и нахвърляше бележките си, Кейд си напомняше, че тя можеше да си има съпруг, шест деца, двадесет ревниви любовници или криминално досие, дълго като авеню „Пенсилвания“. Но всичко това просто не го интересуваше.

Тя бе неговата дама в беда и той, по дяволите, я пазеше.

Завъртя няколко телефона, уреди отпечатъците от пръстите й да се изпратят на неговия човек в полицията. Тази малка услуга щеше да му струва бутилка чисто шотландско уиски, ала Кейд приемаше, че в живота нищо не се дава даром.

— Между другото, Мик, да имаш нещо за кражба на скъпоценен камък? Голям скъпоценен камък.

Кейд ясно си представяше как детектив Мик Маршал, притиснал телефона към ухото си, за да не се чува шумът от стаята на дежурните, се рови из записките си, с разкривена вратовръзка, със стърчаща на всички страни червеникава коса и намръщено лице.

— Знаеш ли нещо, Парис?

— Просто слух — отвърна Кейд небрежно. — Ако има нещо голямо, мога да използвам връзките си със застрахователната компания. Трябва да си плащам наема, Мик.

— По дяволите, не разбирам защо не купиш цялата сграда, богаташ такъв.

— Аз съм ексцентричен… Нали така наричат богаташите, които си играят с момчета като теб. Е, какво знаеш?

— Нищо не съм чувал.

— Добре. Имам един деветмилиметров „Смит и Уесън“. — Кейд завъртя пистолета в ръцете си и изрецитира серийния номер. — Провери ми го, а?

— Две бутилки уиски, Парис.

— За какво са приятелите? Как е Дорийн?

— Нахална както винаги. Откак й донесе онези проклети лалета, приказките й край нямат. Сякаш имам време да й бера китки всяка вечер, като се прибирам вкъщи. Трябва да ти поискам три бутилки.

— Ако намериш нещо за изчезнал важен скъпоценен камък, Мик, ще ти купя цяла каса. Ще ти се обадя.

Кейд затвори телефона и изгледа злобно компютъра. Човек и машина просто трябваше да се споразумеят за това разследване.

Отне му според него три пъти повече време, отколкото на средноинтелигентен дванадесетгодишен хлапак, да постави компакт-диска, да потърси и да намери това, което му трябваше.

Амнезия.

Той изпи още една чаша кафе и научи за човешкия мозък повече, отколкото някога изобщо бе искал да знае. За момент изпита ужас, че Бейли можеше да има тумор. Че и той можеше да има тумор. Дълбоко се загрижи за собствения си малък мозък, после си каза колко правилно бе постъпил, че не бе учил медицина, както майка му се надяваше.

Човешкото тяло, с всичките си хитрини и цъкащи бомби с часовникови механизми, бе просто прекалено плашещо. Много по-лесно би се изправил срещу зареден пистолет, отколкото срещу капризността на своите вътрешни органи.

Накрая с известно облекчение заключи, че не изглежда вероятно Бейли да има тумор. Всички симптоми насочваха към истерична амнезия, която можеше да мине до часове след травмата или да се проточи седмици, месеци, дори години.

Което, помисли Кейд, ги връщаше в изходна позиция. Според медицинския компактдиск, който бе дошъл в комплект с компютъра му, амнезията бе не заболяване, а симптом, и лечението включваше откриване и отстраняване на причината.

И тук идваше неговата роля. Струваше му се, че за преодоляване на проблема на Бейли един детектив бе не по-малко важен от един лекар.

Обърна се отново към компютъра и старателно напечата бележките, въпросите и заключенията, до които бе стигнал засега. После, доволен от себе си, се качи горе да й намери някакви дрехи.

 

 

Тя не знаеше дали това бе сън или реалност, не знаеше дори дали бе нейният собствен сън или нечия чужда реалност. Но бе познато, толкова странно познато…

Тъмната стая, яркият сноп светлина от настолната лампа. Слонът. Колко странно — слонът сякаш й се хилеше, вдигнал хобот, а в блестящите му сини очи светеше смях.

Женски смях — отново познат и толкова успокояващ. Приятелски, близък смях.

„Трябва да е Париж, Бейли. Няма да прекараме още две седмици, през които ти да се ровиш в калта. Това, което ти трябва, е любов, страст, секс. Това, което ти трябва, е Париж.“

Триъгълник, златен и блестящ. И стая, пълна със светлина, ярка, ослепителна светлина. Човек, който не е човек, с толкова мило, толкова мъдро лице, че душата ти се разтреперва. И златният триъгълник в разтворените му длани, този дар, потресаващата му сила, почти осезателното въздействие на наситеното синьо на скъпоценните камъни в трите ъгъла. И камъните светят и пулсират и примигват във въздуха като звезди, избухващи звезди, разпръскващи светлина.

Красотата им изгаря очите.

А тя ги държи в ръцете си и ръцете й треперят. Гняв, такъв гняв се надига в нея, и страх, и паника, и ярост. Камъните изскачат от ръцете й, първо един, после още един, излитат като обсипани със скъпоценности птици. А третия притиска към сърцето си с разтворените си, покровителствени длани.

Проблясва сребро, стрели от сребро. И тътен от гърмящи барабани, които разтърсват земята. Кръв. Навсякъде кръв, като отвратителна разливаща се река.

Господи, толкова е мокро, толкова червено и мокро, и дяволски тъмно.

Тя бяга, препъва се, сърцето й бумти. Отново е тъмно. Светлината я няма, звездите ги няма. Има някакъв коридор и токчетата й отекват като гръмотевица след светкавица. То идва след нея, преследва я в тъмното, докато стените се затварят около нея, все по-близко и по-близко.

Тя чува тръбенето на слона, чува как тътенът на светкавиците се приближава. Пропълзява в една пещера и се крие като животно, трепери и скимти като животно, а светкавиците избухват край нея…

— Спокойно, миличка, спокойно. Това е само лош сън.

Бейли с мъка си проправи път от тъмнината към спокойния уверен глас и зарови лепкавото си от студена пот лице в широкото твърдо рамо.

— Кръв. Толкова много кръв. Осветена от светкавици. Идва, близо е.

— Не, вече я няма. — Кейд притисна устни към косите й и я залюля. Когато влезе тихо да й остави един халат, тя викаше насън. Сега се бе вкопчила в него и трепереше, така че той я намести в скута си като дете. — Вече си на сигурно място, обещавам ти.

— Звездите. Трите звезди. — Люшкайки се между съня и реалността, Бейли се размърда неспокойно в прегръдките му. — Трябва да отида до Париж.

— Вече отиде. Аз съм Парис. Ето ме, тук съм. — Наведе назад главата й, за да докосне с устни слепоочието й. — Тук съм — повтори Кейд, докато чакаше очите й да се избистрят и фокусират. — Успокой се сега, аз съм тук.

— Не си отивай. — Тя потрепери и облегна глава на рамото му, точно както си го бе представял. Сърцето му реагира моментално и опустошително.

Той предполагаше, че просто му е било писано да се влюби от пръв поглед.

— Няма. Ще се грижа за теб.

Това само по себе си бе достатъчно да успокои треперенето й. Бейли се отпусна върху него и отново затвори очи.

— Това беше просто сън, обаче беше толкова смущаващо, толкова плашещо. Не разбрах нищо от него.

— Разкажи ми.

Изслуша я, докато тя се опитваше да си припомни подробностите, да ги подреди.

— Имаше толкова много чувства, огромни връхлитащи вълни от чувства. Гняв, потрес, чувство за предателство и страх. После ужас. Просто истински несъзнателен ужас.

— Това може да обясни амнезията. Ти не си готова да се справиш с него, затова се изключваш. Това е един вид приспособителна истерия.

— Истерия? — Тази дума я накара да вдигне глава. — Аз съм истерична?

— В определен смисъл. — Кейд разсеяно я погали по вирнатата брадичка. — Отива ти.

С рязко движение, от което той вдигна вежди, Бейли избута ръката му от лицето си.

— Терминът не ми харесва.

— Използвам го в строго медицински смисъл. Нали не си се ударила по главата?

Тя присви очи.

— Поне не помня. Но пък нали, в края на краищата, съм истерична.

— Добре казано. Имах предвид, че амнезията може да се получи в резултат от сътресение на мозъка. — Докато говореше, нави кичур от косата й около пръста си, просто за да я усети. — Винаги съм мислил, че това са холивудски глупости, обаче го пише в медицинските книги. Една от другите причини може да е функционално нервно разстройство, като — ако ме извиниш за термина — истерия.

Бейли стисна зъби.

— Не съм истерична, макар да съм сигурна, че ако имаш нужда от демонстрация, бих могла да бъда.

— Нагледал съм се на демонстрации. Аз имам сестри, Бейли… — Улови в две ръце лицето й с такъв обезоръжаващ жест, че присвитите й очи се разтвориха широко. — Ти си в беда, това е основното. И ние ще се справим с нея.

— Като ме държиш на коленете си?

— Това е просто допълнителна печалба. — Когато усмивката й отново запърха и тя понечи да се отдръпне, Кейд я хвана по-здраво. — Харесва ми. Много.

Бейли виждаше в очите му нещо повече от веселие, нещо, от което пулсът й прескочи.

— Не мисля, че е разумно да флиртуваш с жена, която не знае коя е.

— Може и така да е, обаче е забавно. И ще ти даде нещо друго, за което да мислиш.

Тя се усети напълно очарована от начина, по който грейнаха трапчинките му, от начина, по който устните му се извиха. Това бяха хубави устни, бързи, умели, пълни с енергия. Бейли прекалено добре си представи как би ги усещала върху своите.

Може би защото не можеше да си представи никои други, не можеше да си спомни друг вкус, друга форма. И защото това по някакъв начин щеше да го направи първия, който я бе целувал, от вълнението на очакването гърбът й настръхна.

Той наведе назад главата й и погледът му бавно се плъзна от очите към устните й, после обратно. Представяше си го прекрасно и бе почти сигурен, че при тази първа среща на устните им ще се разнесе музика.

— Искаш ли да опитаме?

Прониза я желание, силно и шокиращо, от което нервите й се опънаха, а коленете й омекнаха. Бе сама с него, с този непознат, на когото бе поверила живота си. Този мъж, за когото знаеше повече, отколкото знаеше за себе си.

— Не мога. — Сложи ръка на гърдите му и се изненада, че макар гласът му да звучеше спокойно, сърцето му биеше бързо като нейното. Заради това можеше да бъде честна. — Страх ме е.

— Доколкото знам, целуването не е страшно, освен ако не става дума да се целуне баба Парис, което пък си е направо ужас.

Това я накара отново да се усмихне и този път, когато се отдръпна, Кейд я пусна.

— По-добре да не усложняваме нещата още повече. — Неспокойно отметна назад косите си и отмести поглед от него. — Бих искала да взема един душ, ако може.

— Разбира се. Донесъл съм ти хавлия и едни джинси, на които можеш да навиеш крачолите. Най-доброто, което можах да измисля вместо колан, който да ти става, е въже за пране. Поне ще ги държи, а и ще даде началото на уникална модна линия.

— Много си мил, Кейд.

— Всички така казват. — Той потисна желанието си и стана. — Ще издържиш ли един час сама? Трябва да свърша някои неща.

— Да, ще се оправя.

— Искам да ми обещаеш, че няма да излизаш от къщата. Тя вдигна ръце:

— Къде мога да отида?

Кейд сложи ръце на раменете й и изчака очите й да се вдигнат към неговите.

— Бейли, обещай ми, че няма да излизаш от къщата.

— Добре. Обещавам.

— Няма да се бавя. — Тръгна към вратата и пред нея спря. — И помисли за това.

Тя улови блясъка в очите му, преди да се бе обърнал, и си каза, че той не бе имал предвид обстоятелствата, които са я довели при него. Когато отиде до прозореца и го видя как се качва на колата си и потегля, вече мислеше за това. За него.

 

 

А някой друг мислеше за нея. Мрачни, отмъстителни мисли. Бе се изплъзнала от пръстите му, а с нея му се бяха изплъзнали и трофеят и властта, които най-много желаеше.

Вече бе определил цена за некадърността, ала това едва ли щеше да бъде достатъчно. Тя щеше да бъде намерена и тогава щеше да плати много по-висока цена. Цената без съмнение щеше да бъде животът и, но това нямаше значение.

Първо щеше да има болка и голям страх. Това би го удовлетворило.

Парите, които бе изгубил, не значеха нищо, бяха почти толкова несъществени, колкото животът на една глупава жена. Ала у нея бе това, от което той имаше нужда, което трябваше да му принадлежи. И той щеше да си го вземе обратно.

Бяха три. Поотделно бяха безценни, но заедно стойността им надхвърляше всякакво въображение. Вече бе предприел стъпки да възстанови двата, които тя глупаво се бе опитала да скрие от него.

Щеше да отнеме малко време, естествено, ала щеше да си ги получи обратно. Бе важно да е внимателен, да е предпазлив, да е сигурен, че ще ги получи, и че каквото и насилие да се наложи, то ще остане далеч от него.

Но скоро две части от триъгълника щяха да са негови, две древни звезди, с цялата си красота, светлина и сила.

Седеше в стаята, която бе построил за своите съкровища, спечелени, откраднати или взети с кръв. Скъпоценности и картини, скулптури и ценни кожи блестяха и светеха в неговата Аладинова пещера на тайните.

Приличният на олтар пиедестал, който бе подготвил за най-желаното си притежание, бе празен и чакаше. Ала скоро…

Скоро щеше да има два, а когато получеше и третия, щеше да бъде безсмъртен. А жената щеше да умре.