Катрин Сътклиф
Чародей (23)

Глава 22

Любовта успокоява като слънце след дъжд.

Уилям Шекспир

Градската къща на херцогинята се намираше близо до площад Сейнт Джеймс, на един хвърлей от двореца Сейнт Джеймс и недалеч от сградата на Парламента. Миракъл трябваше да седи тихичко в една малка стаичка отстрани на преддверието, очаквайки херцогинята да я приеме. Беше получила недвусмислена заповед да се яви. Ели й обясни, че решението къщата да се построи точно на това място не е било взето, защото херцогът и херцогинята на Солтърдън са искали да бъдат близо до царствените си братовчеди, а защото Негова Светлост, съпругът на херцогинята, обичал да се разхожда до Парламента всяка сутрин и в слънце, и в дъжд.

— Той беше забележителен и изключително красив мъж — продължи Ели. — Много обичан от всички. Вярваше в модерното образование. Следвал е в Оксфорд, както по-късно и синът, и внуците му. Голям филантроп.

Отегчена от чакането, Миракъл закрачи.

— Моля ви седнете, скъпа — успокои я Ели. — Няма защо да нервничите. Сигурна съм, че Нейна Светлост е преодоляла шока от това, че сте яздели вихрено по Ротън Роу със спортната кола. Цяла седмица измина от състезанието. Ако е имала намерение да ви скастри, досега да го е направила.

Миракъл спря пред една картина. Сърцето й се разтуптя.

Ели застана зад нея.

— Виргилиус Ериксен. Жената върху сивия арабски кон е Екатерина Велика. Синът на херцогинята, също като баща си, обичаше страстно арабската порода. Замина за Египет със семейството си с надеждата да купи няколко техни жребци. Възнамеряваше да ги докара в Англия и да ги кръстоса със собствените си породисти коне.

— Но корабът потънал — довърши Миракъл.

— Бе загубила съпруга си само няколко месеца преди трагедията. Херцогинята дълго скърбя.

Миракъл отиде до отворената врата и огледа странно украсената къща. По стените висяха фигури на мандарини и жълти драперии, подобни на китайски шатри — с покриви в прасковен цвят и тенти с пискюли и звънчета. Императорски дракони с пет лапи изскачаха от всеки разклонен свещник. Навсякъде бяха разпръснати статуетки, картини, порцелан и позлатени произведения на холандски майстори.

— Ориентът е страстта на Нейна Светлост — обясни Ели. — Негова Светлост я завел там скоро след сватбата им. Тя твърди, че това бил най-щастливият период от живота й.

— Защо ми разказвате всичко това?

— За да разберете причините, поради които е станала онова, което е сега. И тя е била някога млада и влюбена. Сега иска само най-доброто за своя внук.

Появи се един прислужник и ги поведе по коридора към приемната. Нейна Светлост седеше на нещо като трон с висока облегалка. Беше облечена в тъмночервена копринена китайска роба, украсена с бродирани малки златни императорски дракончета. Сребристобялата й коса бе разпусната и падаше красиво върху раменете чак до кръста. Не изглеждаше като жена на осемдесет. В очите й гореше пламъкът на младостта и жизнеността.

До нея нащрек стоеше внукът й, херцогът. Както винаги добре облечен, с безупречна прическа и с вбесяващо надменно изражение върху красивите устни, което Миракъл бе започнала да ненавижда.

Това не беше нейният годеник. Тя не познаваше този човек. Не го искаше.

Мъжът, в когото се бе влюбила, не би я измъкнал от спортната кола, нито би я наказвал с часове тъй безсърдечно. Мъжът, в когото се бе влюбила, не би й се присмивал толкова жестоко, че да я докара до плач, въпреки опитите й да издържи словесната му канонада. Мъжът, в когото се бе влюбила, не би я посрамвал, не би й забранявал да се приближава до кон.

Вратата се затвори.

Ели застана малко зад девойката, направи кникс и с многозначителен поглед промълви:

— Покажете уважението си.

Миракъл се поклони.

— Вие пренебрегнахте първите ми две покани. Защо?

— Нямах какво да ви кажа, Ваша Светлост.

— А причината да откажете среща с моя внук? — Херцогинята посочи с ръка херцога.

Той стисна устни и изпъна широките си рамене. Сивите му очи бяха студени като камък и Миракъл потръпна.

— На него също нямам какво да кажа.

— Защо?

Миракъл вирна брадичка и прехапа устни. Накрая рече:

— Той беше груб към мене. Не, не груб, а подъл. Ужасно подъл. Нарече ме малоумна. Идиот. Празноглавка. Тъпанарка, чието име трябва да е Дизастър^[1], а не Миракъл.

Веждите на херцогинята се вдигнаха високо и тя забарабани по облегалката на креслото.

— Това ли ви каза?

— И това.

— Защо изиграхте това представление?

— Защото го исках.

— Винаги ли вършите това, което поискате, скъпа моя? Дори ако то означава да рискувате живота си?

— За мене нямаше никаква опасност. Негова Светлост отлично знае, че съм опитна ездачка. — Обърна се към херцога и припомни: — Виждали сте ме как яздя Напитов…

Той я погледна смутено.

Миракъл се поизпъчи и заговори отново на херцогинята:

— Предполагам, че сега ще ме изпратите вкъщи, тъй като съвсем съсипах Негова Светлост.

— Мисля, че започвам да разбирам. Надявали сте се, че като сторите тая глупост, ще ви изпратя обратно. Никаква женитба. На внука ми ще бъде спестено унижението вие да скъсате годежа. Хитро момиче! Но не чак толкова. Не! Аз няма да ви върна обратно, скъпа моя.

— Но вие не бихте настоявали да се омъжа за него!

— Все още не сте ми изтъкнали поне една логична причина да не настоявам.

— А моите желания не ви ли интересуват?

— И какви са те?

Миракъл захлупи лицето си с длани. Опита се да си поеме дъх. Да разсъждава. Чувстваше се, сякаш са я завели пред мировия съдия да защитава живота си. А в този момент животът й нямаше никакъв смисъл. Заплетените й чувства я измъчваха.

Най-сетне тя се вгледа отново в твърдото лице на херцога.

— Все още искам да ви обичам — изрече тя с треперещ глас. — Ако само можех да намеря прилика с мъжа, с когото бях на острова. Бяхте нежен. Смеехте се на прасетата ми, дори разговаряхте с тях. О, не отричайте, Ваша Светлост. Видях ви веднъж, когато смятахте, че сте сам, да си бъбрите с Чък.

Устата му се сви.

— Отнасяхте се с Джон като с равен. Харесвахте кашата ми. Окуражавахте мечтите ми. Очите ви бяха нежни. Ръцете ви — топли. Одобрявахте разпуснатата ми коса, развявана от вятъра. Наричахте ме Мери Майн. Защитихте моята чест — същински рицар в блестящи доспехи. Обърнахте лицето си срещу вятъра и аз ви показах как да летите. Бяхте уязвим. Можех да ви докосвам. Пет пари не давахте за условностите. Изглеждахте като земеделец. И бяхте дотолкова загрижен за благополучието ми, че купихте една дузина глупави ризи само защото аз ги бях ушила.

Херцогинята се изкашля и рече доста по-меко:

— Разбира се, ще трябва да се направят приготовленията за сватбата. Смятам, че междувременно е хубаво да напуснете Лондон. Понякога раздялата помага да се закърпят емоционалните сривове. — Тя стана и отиде до Миракъл. Хвана брадичката й с нежните си пръсти — хладни, меки и блестящи от пръстени. — Виждам защо внукът ми ви е заобичал толкова. — Тя се обърна. — Госпожо Елисмиър?

Ели се приближи и се поклони.

— Погрижете се за вещите на Миракъл. Смятам, че известно време в провинцията ще укрепи духа й. А и сърцето й!

— Да, Ваша Светлост. Мога ли да попитам за къде ще пътува лейди Кавендиш?

— За Солсбъри — отговори херцогинята. За Бейсингстоук.

 

 

Времето бе малко, за да размисли върху обстоятелствата. Внезапното изгнание в Бейсингстоук бе изненадало както Миракъл, така и Ели. Когато се върнаха в Парк Хаус, вещите им вече бяха поставени в пътнически сандъци. Гертруд беше приготвила кошница с храна за пътуването. Етел поднесе на Миракъл букет жълти рози, които беше набрала от градината. Миракъл възнагради Тадеус с целувка по бузата, от която лицето му се зачерви като цвекло.

Напускайки къщата, която бе станала за кратко време неин дом, Миракъл се чудеше дали някога ще я види отново. Не беше сигурна колко я е грижа закова. Чувстваше се като вцепенена. И нещастна. Искаше да се завърне у дома си в Кависбрук, да види конете и баща си. Щеше ли да й прости той, че го бе изоставила, без да се обърне, без да се сбогува?

Това, което направи най-силно впечатление на Миракъл по време на пътуването, бе красотата на природата — сочната трева, буйната зеленина, мекият влажен въздух, ливадите с лютичета и долините, осеяни с огромни брястове, които надигаха пищните си корони към синьото небе.

Минаваха покрай красиви селски къщи от тухла и камък. С пъстри дворове и причудливо подкастрени храсти. Във всяко селце имаше бирарии, където кротки пиячи се събираха под широките корони на дъбове и кестени. Възрастни мъже надигаха халбите за поздрав, когато каретата изтрополяваше край тях.

Беше неделя и черковните камбани ехтяха — сякаш ангелски хор огласяше околността. Цели семейства сновяха безцелно по земите, по пътищата, по ливадите. Деца в бели роклички подскачаха по килима от цветя. Черковният хор отпращаше възторжено послание към небесата.

— Прекрасно е, нали? — каза Ели, възхитена от гледките.

— Най-прекрасната местност, която някога съм виждала — отвърна честно Миракъл. Силно вълнение я обхвана. Отчаянието и объркаността, които преживя през последните дни, сега не й изглеждаха толкова страшни. Имаше нещо в земята, небето и свободата, което й харесваше. То я лекуваше.

— Скоро ли ще пристигнем в Бейсингстоук? — попита нетърпеливо тя.

— От четвърт час вече пътуваме из неговите земи, скъпа.

Изненадана, Миракъл започна още по-внимателно да разглежда хълмовете и долините. Имаше огромни дъбове и живи стени от бряст и ясен. А в далечината тъмнееха гъсти гори.

Ели извика на кочияша да спре, слезе от каретата и каза на Миракъл:

— Елате с мене, скъпа. Трудно може да се оцени красотата и ведрината на природата, когато прелетявате край нея. Хванете ме за ръка. Да повървим до върха на хълма.

Миракъл я улови. Ръката бе топла и мъничка като нейната и я стискаше с обич и нежност, което сви гърлото й.

Изкачиха могилата и дъхът на Миракъл секна. Докъдето поглед стигаше — море от зеленина. Нивите с овес и пшеница се редуваха с прокарала млада царевица. На изток пасяха стада овце, а на запад — говеда. Всичко беше нашарено от сложна плетеница от междуселски пътища с дървета отстрани, които водеха нагоре и надолу по хълмовете към каменни къщи със сламени покриви. Постройките бяха целите в бръшлян и лозници. Навсякъде се виеха живи плетове от шипки и орлови нокти.

— Бейсингстоук? — Можа само да произнесе Миракъл.

— Всичкото това — обясни Ели с гордост в гласа. — Ето онези къщи там са на арендаторите. Разбира се, има земеделци със семействата им. Но има и много занаятчии — едни от най-добрите майстори в Англия — браничари, дърводелци, кошничари, майстори на каруци, стълби и гребла. Да не споменавам ковачите и зидарите. Черквата, покрай която минахме преди няколко мили, е построена от лорд Бейсингстоук специално за неговите работници. Той заръча и бирариите. Лордът не разрешава деца под дванадесет години да работят на полето. Той знае, че образованието е от голяма важност за младия ум. Би трябвало да добавя, че Негово благородие завърши в Оксфорд с Magna cum Laude^[2]. После отиде да учи в Грейс Ин.

— Ще го видя ли най-сетне? — попита Миракъл и лека уплаха се появи в очите на Ели.

— Не съм сигурна. Чух, че е извън страната… Май в Париж…

— Жалко — въздъхна Миракъл. — Бих искала да се запозная с него. Изглежда е необикновена личност.

Тя затвори очи и обърна лице към слънцето. Вятърът целуваше страните и си играеше с косите й. Прекрасно усамотение, нарушавано само от пърхането на яребици и фазани. Откак бе напуснала Кависбрук, не се бе наслаждавала на такъв покой!

— Почти стигнахме — каза Ели и Миракъл неохотно отвори натежалите си клепачи. Видя, че компаньонката й сочи хълма в далечината. — Точно зад него е Бейсингстоук Хол.

Нищо не можеше да я подготви за онова, което я очакваше. Нищо.

Слизайки от каретата, Миракъл безмълвно загледа къщата. Истински палат! Дори думата „палат“ омаловажаваше това пред нея.

— Бейсингстоук спечели имението, заложено при игра на карти преди десет години — обясни Ели и кимна на кочияша да разтовари багажа. — Тогава бе само двадесетгодишен. Къщата, която виждате днес, тогава беше почти руина.

Миракъл тръгна по широката павирана с тухли алея, която водеше до голям мраморен вход с масивни колони. Покрай нея се простираха морави като зелени езера, набраздени от пътечки за фонтаните. Колко умело се вплиташе изграденото от човешка ръка със сътвореното от природата! Моравите се сливаха с парка, в който блестяха слънчеви езера. Сърцето на Миракъл запрепуска, когато една сърна в далечината повдигна глава и погледна толкова кротко, че момичето помисли, че би могло да иде чак до нея, без да я изплаши.

Вратата пред нея се отвори.

 

 

Ели тихо разговаряше с майордома, но Миракъл не ги слушаше. Застанала в средата на огромния хол, тя бавно се въртеше и оглеждаше възхитено порфирните колони и корнизите, украсени с етруски грифони. Таванът се издигаше поне на петдесет фута и бе целият изрисуван с херувими и ангели — всичко това в стила на италианските класици. Приказен полилей се спускаше от изящна розетка. Нощем сигурно бе прекрасен със стотиците запалени свещи.

— Марвин ми съобщи, че лорд Бейсингстоук си е у дома. Прислугата обаче явно не знае, че пристигаме, херцогинята вероятно просто е пропуснала да уведоми лорда за нашата визита. С други думи, той не ни очаква.

— А къде е той сега? — попита Миракъл, все още разглеждайки смаяно обстановката. — Ще го видя ли? Може би не бива да оставаме.

— О, ще останем, разбира се — отговори упорито Ели. — И вие ще го срещнете. Дори ако това е последното нещо, което ще уредя. Елате, скъпа, и се пригответе да бъдете поразена.

Марвин отвори огромната двукрила врата, водеща към зала, дълга триста фута. Сводовете бяха с ажурна украса в готически стил. Стените бяха облицовани с ламперия, завършваща с позлатени корнизи. По тях имаше щитове с хералдическите знаци на Англия. Редицата прозорци от лявата страна бяха с завеси от пурпурно кадифе, а на всеки петдесет фута имаше канделабър също като този в хола.

Минаха през кръглата трапезария. Покрай стените й стояха бюфети с витрини, изпълнени със сребро. В стъклата се отразяваше гора от йонийски колони с посребрени капители.

Следваше пурпурният салон, постлан със син плюшен килим. Канделабърът с трите си кръга свещници и каскадата от кристални висулки просто секваше дъха.

Последва вестибюл, приемна в розов сатен, стая в синьо кадифе и накрая — извито двойно стълбище. Изкачиха се по пътеките му до следващия етаж с апартаментите. Коридорът минаваше покрай библиотека. Лавиците, изпълнени с книги в кожена подвързия, стигаха толкова високо, че за най-горните трябваше стълба. После дойде златният салон. След него — готическата трапезария, втора трапезария и музикален салон.

Най-сетне стигнаха до частните апартаменти.

— Само в това крило има двадесет и шест — отбеляза Ели.

Влязоха в стая, достатъчно просторна, за да се вмести в нея големия салон на Кависбрук. На северната и южната стена имаше масивни камини. „Цял вол може да се опече в тях“, помисли си Миракъл. В средата на стаята върху кръгъл подиум стоеше най-голямото легло, което някога бе виждала. Балдахинът бе цял водопад от прозрачен люляков плат.

— Надявам се, че тук ще ви е удобно — каза Ели. — Аз ще бъда наблизо, по същия коридор. След като си починете, ще обсъдим желанието ви да се върнете в Кависбрук.

Миракъл не каза нищо. Приятелката й напусна стаята. Какво можеше да каже? Вече бе решила. Връщане назад нямаше, независимо колко настойчива бе силната болка, че трябва да изостави безнадеждната любов, която продължаваше да изпитва към Солтърдън.

Защо продължаваше да я боли? Да е разтревожена и объркана? Защо бе толкова наивна да повярва, че един мъж е способен от любов към нея да се промени изцяло само за няколко месеца.

Опита се да подремне. Сънят не идваше. Стана и се разходи из стаята. Откри вратата на преддверие, което водеше до двоен френски прозорец. През него излезе в тиха градина, където един славей възвестяваше падането на здрача. Вълшебно спокойствие! Колко й липсваха птиците, дърветата, небето. Тя се потопи в тишината и почти забрави неприятните мисли. Но както винаги споменът за него си проправи път. Картини от тяхното страстно любене, неприлични и вълнуващи, минаваха пред очите й, докато кръвта й се сгря и дишането й се ускори. Тогава до нея достигна тревожното съзнание, че може никога да не преживее с друг мъж същата страст и копнеж, каквито изпитваше към Негова Светлост.

Тръгна боса по моравата. Вечерната роса оставяше капчици по пръстите на краката й. Хладният вечерен бриз целуваше бузите й и те пламнаха.

О, свобода! Отново да тича, отново да танцува. Тя се завъртя на пръсти. Отново да подскача. Това сигурно е раят.

В далечината видя потрепващи светлини. Спря на върха на хълма и загледа разпрострелите се каменни обори — най-красивите, които някога бе виждала, с покриви, покрити с керемиди, сводести прозорци и врати без брави. Не липсваха и манежите, покрити с мек пясък и заобиколени с белосани огради.

Миракъл повдигна малко полата си и се затича. Отначало бавно, а сетне все по-бързо — като немирно дете, водено от тайното желание да не се подчинява на родителите си. Изплаши една пасящо сърне и се разсмя, когато то се отдалечи с подскоци, а бялата му опашчица се размахваше насам-натам.

Задъхана, тя се опря на стената на обора, затвори очи и позволи на звуците и миризмите да я обгърнат — на прясно сено, зърно с меласа, оборски тор, коне и… нещо друго. Парфюм? Не…

Чу гласове и тръгна към отворената врата.

— Крадец. Това сте вие, сър. Обзалагам се, че имате една-две карти в ръкава — долови познат глас.

— Вече ми дължите един шилинг, Бен. — Мъжете се разсмяха.

Миракъл влезе и загледа двамата посивели мъже, наведени над пръснатите върху масата карти.

Бенджамин пръв вдигна глава. Очите му станаха като палачинки. Той скочи и катурна трикракото столче, на което седеше.

— Мили Боже! Мили Боже! Какво правите тук?

— Бенджамин? О, Бенджамин! — извика тя, разцъфнала в усмивка и щастливо се разсмя. Затича се и увисна на шията на слисания прислужник. Прегърна го силно, докато той стоеше неподвижен като истукан. — Липсвахте ми — призна му тя. Пусна го и се взря в пребледнялото му лице. — Какво правите тук?

— Аз… Хм! Аз…

— Да не сте дошли да работите за лорд Бейсингстоук?

— Дошъл да работя? — Той примига, преглътна и закима. — Да. Да, така е. Работех за Негова Светлост… временно. Струва ми се имаше някаква уговорка… Точно така. Дойдох да работя за Бейсингстоук.

Тя го притисна с обич. После се обърна да види събеседника му, но той вече не седеше на масата. До трикракото столче обаче бе подпрян бастун с дръжка във формата на конска глава. Погледът й се премести към вратата в дъното. Джон явно се опитваше да се измъкне. Той замръзна. И бавно се обърна.

Миракъл не можа да промълви дума. Дъхът й секна. Сълзи бликнаха от очите и потекоха по страните й. Стори й се, че ще припадне.

Джон сведе зачервените си очи и едвам изрече:

— Ами… Човек си седи на чашка с някой другар и мести картите, когато неочаквано се появява някоя стара приятелка с веселото „здравей!“.

— Приятелка ли, сър? — попита тихо тя. — Ще продължавате ли да ме наранявате като отказвате да ме признаете за това, което съм всъщност? Как съм могла да бъда толкова сляпа през всичките тези години? Как съм могла да не разбера? Всеки път, когато ме завивахте в леглото, разказвахте ми приказки и ме целувахте за лека нощ, аз заспивах, представяйки си, че вие сте мой баща.

Джон изпъна рамене, поокашля се и най-сетне срещна погледа й.

— Обичах я, вие знаете. Повече от живота си.

— Зная го.

— Но тя бе влюбена в Кавендиш. А онова, което е дълбоко скрито в сърцето, не се променя за една нощ. Не и ако е истинско. В любовта заедно с доброто приемаш и лошото, със съзнанието, че доброто ще превърне лошото в нещо незначително. Това е жертвата, която направих, за да остана с нея и с вас. Няма да търся повече оправдания за онова, което сторих.

Усмихната, тя се приближи до него. Джон разтвори силните си ръце и Миракъл се озова в прегръдките му. Дълго я притискаше, докато всеки от тях овладя чувствата си.

Най-сетне тя подсмъркна и се отдръпна. Отправи му един от старите си войнствени погледи и очите й се разшириха.

— Какво всъщност, по дяволите, дирите тук?

Той погледна през рамото й към Бенджамин, който продължаваше да стои неподвижно пред прочувствената сцена.

— Обяснете й защо съм тук, старче — подкани го Джон.

— Защо сте тук ли? Ами… Хм! Ъ-ъ!…

— Като сватбен подарък — изтърси Джон толкова неочаквано, че Миракъл подскочи. — Годеникът ви ме доведе. Негова Светлост. Разбрал, че не можете да се омъжите без присъствието на единствения ви приятел.

— Но защо в Бейсингстоук? Защо не в Лондон?

— В Лондон ли?

Някъде някакъв кон изпръхтя. Чу се трясък. Мощен тропот на копита.

Миракъл заобиколи бавно Джон и надникна в тъмния коридор. Сърцето й се разтуптя. Дишането й се ускори.

Напитов излезе от конюшнята. С извита шия, наострени уши и издути ноздри, той сякаш се опиваше от вятъра. Когато я видя, животното я поздрави с мощно цвилене, отметна изящната си глава, а черните му очи заблестяха.

Миракъл изтича да го посрещне, обгърна гладката му шия и зарови лице в гривата му.

— Джон, скъпи! Вие сте ги довели! — Като плачеше и се смееше едновременно, тя се обърна към Джон. — Но защо не ги закарахте в Лондон?

— Да-а-а — Джон погледна към Бенджамин, който му смигна.

— Те трябваше да бъдат вашия сватбен подарък — обясни Бенджамин. — Изненада. Да ви бъдат поднесени след церемонията. От лорд Бейсингстоук.

Джон се намръщи. Бенджамин прехапа устни.

— Бейсингстоук? — попита Миракъл. — Че защо Бейсингстоук?

— Негова Светлост е споменал на Негово благородие за конете — побърза да поясни Джон.

Лицето на Миракъл побледня.

— Той ми обеща никога да не каже и дума за конете. Никому. Ако мълвата се разпространи…

— Не бива да се тревожите — успокои й Бен. — Бейсингстоук разбира любовта ви към конете.

— Защо Бейсингстоук да разбира каквото и да било за мене? — попита тя, а паниката й нарастваше.

Явно решил, че вече е казал твърде много, Бен затвори уста и сви рамене.

Напитов сведе кадифената си муцуна към ръката й и Миракъл почувства, че раздразнението й намалява.

— Няма значение — каза тя по-меко. — Защото скоро ще се върна в Кависбрук. Няма да има сватба.

Двамата мъже пристъпиха напред.

— Никаква сватба ли? — запитаха те в един глас.

— Да, никаква сватба. Страхувам се, че Негова Светлост и аз мислим и чувстваме различно. — Тя се обърна специално към Джон: — Не мога да бъда нещо, което не съм. Никога няма да съм подходяща за неговия свят. А и той явно не желае да намери мястото си в моя. Така че, виждате ли Джон, били сте целия този път за нищо. Вече съм решила и пет пари не давам какво ще каже Негова Светлост или който и да е от вас. Няма да се омъжа за херцога на Солтърдън. Независимо колко ми е трудно да го призная, аз просто мисля, че вече не го обичам.

 

 

Клейтън бе работил дълго след залез слънце заедно с работниците. Сега се наслаждаваше на спокойната езда към къщи. След изнурителния труд през деня под жаркото слънце, той се чувстваше твърде уморен, за да размишлява, твърде изтощен, за да преценява последните седмици. Възседнал дорестия кон, Клейтън отпусна юздите и притвори очи. Всеки мускул пареше. Гладът присвиваше стомаха му. Сънливост размътваше ума му.

Може би тази нощ най-сетне сънят ще дойде… Сън без сънища. Няма да се буди по някое време от преследващите го очи на Миракъл и спомена за необузданото им любене, няма да крачи нервно из стаята.

Внезапно конят спря. Тялото му се напрегна и разтърси. Клейтън се взря в здрача пред себе си. Чу шума — някаква каруца трополеше с главоломна скорост.

Клейтън повдигна озадачено вежди при вида на Бен, който се тръскаше нагоре-надолу върху капрата, стиснал отчаяно юздите, а пешовете на сакото му се развяваха при всяко по-силно подскачане на каруцата.

— Стой! — заповяда прислужникът, като видя Клейтън. — Стой, проклета кранто! Казах ти, стой! — Когато конят, каруцата и коларят се килнаха, минавайки край Негово благородие, Бен извика: — Помощ!

Клейтън изсвири. Каруцата спря.

С щръкнали сиви коси, побеляло лице и изскочили от ужас предани очи, Бен се взря тъповато в господаря си.

— Боже мили! — едва успя да изрече той. — Мислех, че си отивам вече.

— Честър — Клей посочи кокалестия упорит кон, който, като чу името си, обърна глава към него, повдигна устна и се озъби. — Купих го от някакви цигани. Умее да прави номера и реагира само на определени изсвирвания. Искаш ли да видиш какво ще направи, ако запея като славей?

— Не бих желал — отказа учтиво Бен.

Лордът се засмя.

— Би ли ми обяснил какво търсиш тук?

— Възникна една ситуация. Пристигна гост, за когото не ни бяха съобщили. Просто си помислих, че трябва да знаете.

Клейтън зачака. Гости, пристигнали без предварително съобщение, не бяха рядкост. Нямаше член на висшето общество, комуто да не се беше случвало да се озове близо до Бейсингстоук на здрачаване. И неизбежно пренощуването се проточваше няколко денонощия.

— Лейди Кавендиш — обяви Бен.

— Мери?

— Изглежда вашата баба я е изпратила тук „да премисли и да прецени отново“ решението си да развали годежа си с Негова Светлост. — Поглеждайки внимателно Честър, Бен приглади коси и изпъна сакото си. — Изглежда младата дама има лоши предчувствия за Негова Светлост. Казва, че много неща у него не й харесват. Не е мъжът, в който се е влюбила в Кависбрук.

— А Джон?

— Тя случайно ни откри, когато играехме комар в обора.

— А конете?

— Емоционална среща…

— Ти й обясни, че…

— Конете и Джон са сватбен подарък.

— От Трей ли?

— От вас — засмя се Бен. — Край на играта, милорд. Мистър Хойт и аз стигнахме до заключението, че заради доброто на момичето, а и за ваше добро, истината трябва да излезе наяве.

— По дяволите, вашите заключения! — Клейтън пришпори коня и насочи сепнатото животно към къщи.

Бен извика след него:

— Какво да правя с Честър, милорд? Милорд? Бейсингстоук? Бейсингстоук!