Катрин Сътклиф
Чародей (15)

Глава 14

Признаваме най-малко пред тези, които обичаме най-много.

Поговорка

Лондон

Миракъл се събуди изморена, схваната, изкривена от неудобното положение и сгорещена. Необичайно силната врява около каретата я изнервяше. Мирисът на горящи въглища, сяра и всякакви неприятни миризми направо я разболяваше.

Солтърдън седеше до нея. Гледаше през прозорчето, очевидно потънал в размисъл. Откакто бяха напуснали Кависбрук, бяха разговаряли твърде малко. Просто лек разговор от време на време, в който той я осведомяваше за неща, с които смяташе, че задоволява любопитството й.

Докато го наблюдаваше, си даде сметка колко малко го познаваше всъщност. Какво ли детство е имал? Бе загубил още като малък родителите си. Но бе споменал за някакъв брат. Двамата били отгледани от херцогинята на Солтърдън, с която вероятно ще е принудена скоро да се срещне.

Миракъл се прозя, потри очи и прочисти гърлото си. Солтърдън не й обърна никакво внимание.

— Мислите ли, че ще ме хареса?

— Кой? — запита в отговор Клейтън, без да отклони погледа си от онова, което ставаше навън.

Колко спокоен изглеждаше. Това беше неговият свят. Различен от нейния — на тишина и изолираност.

— Херцогинята, разбира се.

Устата му се изкриви в насмешлива усмивка. Той се изсмя късо.

— Съмнявам се. Но имай предвид, че моята скъпа баба харесва много малко хора. А понася още по-малко. Все ще свикнете с нея някога. Може дори да започнете да я харесвате, стига да извините нейните малки хрумвания.

— Тя знае ли за мене?

Този път той се обърна и я погледна.

— Не.

— Тогава ще бъда голяма изненада за нея.

Някаква лека веселост пробяга в очите му. После отново стана мрачен.

— Отначало вероятно ще побеснее. Сигурно е имала наум някоя друга за майка на правнуците си — някоя наконтена с богати рюшове, която пристъпва превзето под тежестта на скъпоценностите. Да не говорим за дългия и внушителен списък на бащините й титли. Херцогинята обича да тържествува над равните си. Съществува неписано правило сред моята класа, че всеки, който превъзхожда по ранг писарите и търговците, е длъжен да изтъква прехваленото си аристократично потекло. Никой не може да съперничи на Нейна Светлост баба ми в тази й способност.

Миракъл боязливо се попремести към него, сгуши се в ръката му, усмихна се и каза:

— Изглежда е страхотна. Обичам предизвикателствата.

— Зная, че ги обичате, Мери Майн. Нали ме спечелихте?

Тя се изчерви от удоволствие.

— Разкажете ми повече за семейството си.

— Необходимо ли е?

— Защо избягвате тази тема? Разкажете ми за брат си. Как се казва?

Клейтън се извърна намръщен към прозорчето.

— Клейтън.

— По-голям ли е или по-малък?

— По-малък.

— Колко по-малък?

— Не много.

— Близки ли сте?

— Непоносимо.

— Винаги съм искала да имам брат.

— Не мога да си представя защо.

— За да ме защитава, разбира се.

— Да ви защитава? По-вероятно е да ви унижава публично и да пилее семейното богатство. Да не говорим за името… Да продължавам ли?

— С какво, ако смея да попитам, се занимава брат ви, когато не ви унижава и не ви ограбва?

Играе комар. Печелил е и е губил състояния в Крокфорд, Роксбъро и Брукс. Просто не може да напусне зелената маса. Въпреки отвращението си към останалите играчи — група противни индивиди, които се подиграват с високия си произход. Ще се срещнете с тях след време. Наричат ги съвършените негодници. Силни, титулувани млади мъже, от които можеш да очакваш всичко. Долни пройдохи и сноби, които говорят предимно жаргон, нападат нощните пазачи, смилат от бой въглищарите и като обикновени файтонджии участват във всеки мръсен номер в Лондон. Демонстрират отвратително пренебрежение към чувствата на всеки, с който имат досег, независимо дали е мъж, жена или дете. Това, Мери Майн, е истинското лице на „синята кръв“.

Въздъхна и сви юмруци.

— Брат ми… е лъжец. Влюбва се в жени, в които няма право да се влюбва. Усамотил се е в някаква стара разнебитена провинциална къща и… вътрешно се яде, защото… е самотен.

— Защо пък самотен?

— Защото е натрупал богатство. Успял е да изгради един от най-солидните домове в Англия. Остава му само да го запълни със съпруга и деца. Знаете ли, че не пожела да живее в самия дом? Вместо това се настани в някакъв обвит с бръшлян подслон за карети на гърба на конюшните…

— Конюшни?

Той я погледна.

— Да, конюшни. Той е наследил бащината ни любов към конете.

Надигналата се в гърлото й болка я накара да се облегне назад.

— Разкажете ми още — умоляваше го тя. Отчаяно се мъчеше да изличи от ума си конете, които бе принудена да изостави в Кависбрук. Не искаше да мисли за Напитов, не искаше да мисли за Джон или за това, че бе отказала да разговаря с него, преди да напусне острова.

Защо имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне всеки път, щом си спомнеше за него? Защо й бе толкова трудно да му прости? Заради всичките тези лъжи ли?…

Известно време Солтърдън я наблюдава, после отново се обърна към прозореца.

— Заклел се е, че няма да живее в къщата, преди да е открил идеалната жена, с която да сподели дома си. Забележете: идеалната! Откакто възстанови имението, той се перчи пред любовниците и метресите си с красивите зали и все се надява да открие сред тях някоя, която да подхожда на къщата… и на него.

— Няма идеални жени.

— Не съм сигурен в това, Мери Майн.

Той се пресегна, улови ръката й, стисна я леко и вплете пръсти в нейните. После я повдигна към устните си и ги долепи нежно до бялата чувствителна кожа под китката й.

Окуражена, Мира отново се облегна на него и започна да отрива носле о бузата му. После прошепна в ухото му:

— Сър, от векове не сте ме удостоявали с целувка.

— Така ли? — Докосна я леко с устни, без да я целуне. Изглежда му трябваше доста време да обмисли предложението й, преди нежно, но твърдо да я отблъсне. После я изгледа със странен, малко обезсърчен вид. — Урок номер едно — започна той, — това не е Кависбрук. Като бъдеща съпруга на херцога на Солтърдън трябва да спазваш известно благоприличие. Свободата да влизате и излизате, да правите каквото си искате с когото ви е угодно е против правилата на възпитаното общество. Докато сте в Лондон, трябва да съзнавате, че сте постоянно под критичния поглед на всички. Една грешка може да ви струва много.

— Възпитаното общество да върви по дяволите — заяви гневно тя. — Не се омъжвам за обществото, а за вас, сър.

— Омъжвате се за херцога на Солтърдън, което е равнозначно на обществото, Мери Майн.

Унищожаваща мисъл. Дали е била толкова наивна, влюбена и смазана от истините, които Джон й разкри, та е пропуснала да види тази неизбежност. Дали е била тъй заслепена да си представя, че съвместният й живот с херцога ще протича по същия начин, както в Кависбрук? Над нея мина тъмна сянка, студена, безрадостна и страшна. Миракъл се загледа през прозореца. Чувстваше, че той я наблюдава. Очите му бяха променливи като небето — ясни и блестящи в един момент, хладни и сиви като мъглата в следващия. Тя съвсем не можеше да разгадае настроението му, откакто бяха отпътували от острова предишния ден.

Солтърдън беше резервиран… и като че ли налегнат от черни мисли. Брат му май не бе единственият, който се яде вътрешно.

Миракъл се помъчи да се съсредоточи върху онова, което ставаше извън каретата, да се освободи от проникващите страх и несигурност, да потисне вбесяващите я въпроси, които не спираха да изникват все по-застрашително в ума й.

Сгреших ли? Дали напуснах единствения дом, който съм имала, защото истински обичам този мъж, или просто защото исках да избягам от спомените и болката?

Дали ако Джони не й беше изповядал истината за смъртта на майка й и непочтеността на баща й, тя пак щеше в края на краищата да се съгласи на тази женитба само защото отчаяно обичаше Солтърдън?

Каретата излезе от Боро Хай стрийт и пое покрай реката. Отвъд лежеше градът с геометричността на покривите и корнизите, над които като стрели се издигаха каменни камбанарии, многобройни като мачтите в Темза. И над всичко това се извисяваше кубето на огромна катедрала, което водеше погледа нагоре към далечната топка със златен кръст.

Миракъл не можеше обаче да види небето — само една сивота докъдето поглед стига. Къде останаха облаците? Птиците? Слънцето? Как живееха тези хора, без целунатият от слънцето вятър от време на време да облъхва лицата и косите им?

Реката се простираше долу, обградена от кейове, складове, навеси с дървен материал и манифактури. И навсякъде — каруци и пешеходци. В малки беседки стари жени продаваха ябълки и бонбони.

Толкова много хора с бледи, преждевременно състарени лица — състарени не от времето, а от борбата за оцеляване в тая пъстра тълпа.

Каретата се клатушкаше по стръмния миризлив калдъръм на Рибарската улица. Неочаквано се озова в сърцето на града. Продължи със скоростта на костенурка сред гъстото множество. Миракъл се отдръпна назад. Шумът я оглушаваше. За момент дори не можеше дъх да си поеме.

— Толкова много хора — рече тя на глас, опитвайки се смехът й да прозвучи убедително. — Не допусках, че дори в цяла Англия живеят толкова хора. Как изобщо успяват да живеят?

— Както им падне — прозвуча безчувственият отговор.

Миракъл се наведе през прозореца. Загледа се отвъд морето от лица към непретенциозните еднообразни къщи от кафяви и сиви тухли.

Пред тях се простираха плодници с огради от ковано желязо. Всяка къща имаше обрамчени с варовик прозорци и спретнати бели колони от двете страни на входната врата. Само красиво оформените врати и до блясък излъсканите чукчета с техните лъвски маски, венци и урни позволяваха на човешкия порив за индивидуалност да понесе монотонността на тази гледка.

И все пак не фасадите привличаха най-силно вниманието й, а тесните извити пътеки и дворовете зад тях, които тя успяваше да зърне само за миг. Оттам се носеше дъх на тор и конюшни. Дрипави деца се тълпяха в здрача. Обущарите седяха пред сандъците си.

Колко буден и оживен беше градът! Несравним с тихата заспала атмосфера на Найтън, в който целият трафик се състоеше от няколко магарешки каручки и случайните карети на любопитни туристи. Ще свикне ли някога тя с това странно и объркващо обкръжение? Ще стане ли безразлична към този начин на живот, както онези, които се бореха на оцелеят в него?

Колкото повече навлизаха в града, толкова по-многолюдна ставаше тълпата. Миракъл виждаше пощальони в червени униформи, със звънци и торби да ходят от врата на врата; кръчмарски чираци да бързат нагоре-надолу с оловни халби; хлебари с бели престилки да викат „топли самуни“ и малки коминочистачи — момченца, не по-едри от нея, да мъкнат четки и кофички.

Амбулантни търговци и млекарки с изцапани все още с тор нозе и пълни ведра хвалеха стоката си, надвиквайки се със звънците на боклукчийските каручки, роговете на вестникарчетата и грохота от железните колела по калдъръма.

— Ще свикнете с това — успокои я Солтърдън.

Преглъщайки, Миракъл поклати глава и с нарастващо чувство на отчаяние отвърна:

— Не съм съвсем сигурна.

 

 

Клейтън крачеше неспокоен из преддверието в дома на сегашната любовница на брат си, съпруга на някакъв адвокат, който два пъти годишно ходеше в Мадрид заради артрита си, оставяйки жена си да запълва свободното си време с пазаруване и въргаляне по пода и в леглото на херцог Солтърдън, ако той я вредеше сред другите си половин дузина метреси.

Очевидно Диренда Еди-Коя-Си бе най-удобна за целите на Трей в момента, тъй като къщата й беше на един час път от Лондон. Херцогът на Солтърдън се беше стаил в това очевидно разкошно леговище, обявявайки, че напуска Лондон, за да си отпочине в чужбина. Това знаеше и херцогинята.

След закъснение от тридесет минути, през които Клейтън мислено репетираше как да каже на брат си да върви по дяволите и да му признае, че е компрометирал бъдещата му жена (да не говорим, че се е влюбил в нея), херцогът слезе. Беше с разчорлена коса и разгърден. Чу се пиянски женски глас и някаква мръсна забележка.

Щом видя брат си в подножието на стълбището с изражение, което явно издаваше чувствата му в момента, херцогът спря и повдигна тъмните си вежди.

— Значи се върнахте — обяви той с дяволита усмивка, която разкри белите му зъби. — И то толкова бързо.

— Да. Върнах се.

Солтърдън взе последните стъпала по две наведнъж, скочи на пода и плесна здраво брат си по рамото.

— Същински дявол сте, Клей. Не ми казвайте, че всичко е завършило успешно.

— Да.

— Чудесно! — Поглеждайки нагоре по стълбите, където привлекателна едрогърда блондинка, наметната с прозрачна копринена роба, се навеждаше през балюстрадата, разкривайки обилното си деколте, той каза: — Ще говорим в приемната!

Тогава изникна някакъв слуга с безизразно лице.

— Донеси на Негова Светлост едно бренди. Изглежда има нужда да се подкрепи.

— Не искам бренди.

— Добре, тогава едно порто…

— Никакво порто, Боже опази!

— Какво, по дяволите, искаш тогава?

— Да се махна веднага оттук — изръмжа Клейтън, мина покрай брат си и влезе в приемната.

Трей го последва и затвори вратата. Облегна се на нея със скръстени на гърдите ръце и загледа как Клей снове нервно.

— Е, казвайте! Как я намерихте? Такава, каквато ви я описах ли?

— Не. Ти я изкара почти безмозъчно същество, което отчаяно иска да се омъжи за първия срещнат, проявил поне мъничко интерес. Но това е друга тема. След като бях принуден да мамя твърде много, за да спечеля благоразположението й, и обърках целия й живот, накрая я убедих да се омъжи за мен… т.е. за вас.

Клейтън настръхнал застана до студеното огнище и опря лакът на мрамора. Прокара пръсти през косата си. Но избягваше погледа на брат си.

— Къде е тя сега?

— Настаних я във вашия апартамент в Мейфеър. Смятах, че непосредствената близост на Хайд парк ще намали малко нервността й. Май изобщо не беше подготвена за Лондон.

Трей се засмя.

— Знаете ли, че изглеждате твърде елегантен в моите дрехи. Отиват ви. Защо от време на време не опитате да инвестирате в някой и друг добре скроен парцал. Може би тогава ще привлечете жени, по-високопоставени от разните млекарки и кръчмарки. Но от друга страна, струва ми се, че фермерите нямат особено богат избор.

— Това ли наричате „по-високопоставена жена“? — Клейтън посочи вратата. После съблече редингота на брат си и го хвърли към него. — Облечете се, за Бога. Изглеждате отвратително.

Трей се изсмя, улови сакото и го запрати обратно към Клейтън.

— Задръжте го. Ще имате нужда от него известно време.

— Не — Клейтън поклати глава. — Аз бях дотук. Сторих всичко, което ме помолихте.

— Достатъчно ли е влюбена в мене?

Клейтън отиде до прозореца и загледа градината, оградена с жив плет от къпини и глог. Разпръснатите тук-там цветя образуваха ярки петна и нарушаваха монотонността на зелената морава.

— Зададох ви въпрос — рече Трей и застана зад брат си.

— Да — отговори той по-спокойно.

— И как извършихте този подвиг? Хайде, хайде, не бъдете срамежлив. Трябва да зная всичко, за да вляза успешно в ролята си.

— Аз просто…

— Разбира се, изработили сте си някакъв план, след като сте я видели.

— Не. Всичко се случи толкова…

— Естествено? Браво, момче! Очевидно сте я убедили, че наистина се възхищавате от нейните особености и твърде уникалния й вид…

— Тя наистина е уникална.

— Как мислите ще реагира баба?

— Изтръпвам, като си представя.

Трей се отдръпна.

— Трябва да я видя колкото може по-скоро. Започни подготовката на церемонията — да не е твърде шумна. Избери някое селце далеч от Лондон, така че цялата тая дандания да не се разчуе много. Баба ще бъде, разбира се, съгласна. Не би желала приятелите й да знаят твърде много за девойчето…

— Казва се Миракъл — Клейтън се обърна към брат си.

Двамата се вгледаха един в друг.

— Добре ми е известно името на младата дама, Клей. Няма нужда да ми го напомняте.

— Двадесетгодишна е, а се държи, като че ли е на десет. Говори на животните…

— А те отговарят ли й?

— Да.

Трей отново се засмя. Отпусна се на един стол и протегна дългите си крака. Двете горни копчета на панталона му бяха разкопчани. През разтворената риза се виждаха твърдите му гърди. Зачака.

— Тя се чувства… като изгубена — продължи Клейтън. — Без дом и семейство. Всъщност сигурен съм, че вие го знаете. Хищниците умеят да надушват слабостта у своята жертва. Тя отчаяно се страхува да не бъде изоставена пак. Но ми има доверие… т.е. на вас. На херцога. Тя ми повярва — на вас, когато аз — вие, я уверихте, че никога няма да я изоставите.

Солтърдън смръщи вежди и се нацупи.

— Напълно съм убеден, че лондонското общество ще разбие сърцето й, да не говорим за духа й. Колкото по-скоро я отведете, толкова по-добре.

— Ами децата? — запита Трей. — Достатъчно ли е здрава, за да ме снабди с няколко?

— Мислех, че ви интересува само едно.

— Един син, разбира се. Обаче първото за проклетия може да се пръкне женско. Ще трябва настоятелно да опитваме, докато произведем едно-две мъжки.

— И какво ще стане с нея, когато престанеш да я оплождаш?

— Когато му дойде времето, тогава ще решаваме, скъпи ми братко.

Клейтън пое дълбоко дъх и го задържа, докато главата му се размъти.

— Чудя се дали бихме били други, ако родителите ни не бяха загинали — каза той.

— Мили Боже, днес сме сантиментални! А би трябвало да е ден за празнуване, милорд Бейсингсток. Най-сетне реших да се оженя. Ще дам на нашата намусена херцогиня точно онова, което иска — наследник на херцогството. Твоя работа е обаче да се погрижиш нашето малко мишле да остане достатъчно доволно и добре скрито, докато дойде време да я покажем. Разбира се, ще отскачам при нея, за да се опознаем. Просто не върви да се ожениш за напълно непознато момиче, нали? Току виж нищо не излязло от първата брачна нощ. Не си ли съгласен?

Клейтън не каза нищо. Само стоеше пред брат си със стиснати юмруци. Гняв и объркване го заливаха.

— Нещо друго? — попита херцогът с толкова язвително изкривена уста, че на Клей се дощя да му разбие зъбите, но само поклати отрицателно глава и напусна стаята, тръшкайки вратата след себе си.