Катрин Сътклиф
Чародей (14)

Глава 13

„Не знаех да уважавам, докато не се научих да обичам.“

Хенри Уорд Бичър

— Мъжете са странни. Съвсем объркващи. Душат около полите на жената с апетита на изгладняла хрътка, но когато го задоволят, изпадат в летаргия и безразличие. Чудя се дали наистина знаят какво е това да обичаш. С цялото си тяло и душа. До болка. Не си ли съгласен, Чък? Дали мисли за мен, когато се разхожда някъде сам? Можеше да ме покани да го придружа, нали? Вместо да се измъква посред бял ден.

Шопарът Чък размърда червената си зурла и изгрухтя за още царевица. Миракъл не забелязваше нищо. Беше твърде заета да се взира в заоблените хълмове.

— А денят е тъй хубав — отбеляза тя тихо. — Ден за пикник. Ден за бране на цветя. Ден да се шляеш ръка за ръка с любимия…

Глупаво момиче. Какво ли се е размечтала? Трябва да се леят свещи. Да се вари сапун. Да се тупат килимите. Да се събират яйцата. Къде ли е Агата?

— Мира!

Разсипа ведрото с царевицата. Чък се спусна към нея с потрепваща опашчица. Намръщена, Миракъл грабна ведрото и тръгна надолу по пътеката към кокошарника.

— Мира! — извика отново Джон.

Тя забърза. Полите й докосваха цветята. Благоуханието им се носеше във въздуха.

— Ще трябва да поговорите с мене рано или късно — добави Джон, накуцвайки след нея. — Живеем в една и съща къща, както знаете.

— Престанете да ми го напомняте, мистър Хойт. — Отвори със замах вратата на курника и влезе толкова бързо, че изненаданите кокошки се разхвърчаха из въздуха. Дъжд от пера се изсипа върху раменете й. Тя ги изтръска с ръка и се насили да се съсредоточи върху подредените в редица сандъчета със слама. Едва когато птиците се успокоиха, Джони я извика отново.

— Ако сте знаели, че аз пиша проклетите писма, защо не казахте нищо досега?

Миракъл пъхна ръце в джоба за яйца на престилката и се загледа втренчено в празния полог на Агата. Очите й запламтяха. Чудеше се дали това е, защото е принудена да се изправи лице срещу лице с истината: единственият й приятел я бе излъгал. Или защото мъжът, който бе успял да спечели сърцето й, изведнъж започна да я избягва, сякаш е чумава.

— Махайте се!

— Нямаше ли да ви боли повече, ако не получавахте никаква вест през последните проклети десет години? Защо не се отказвате, момиче? Оставете я на мира.

Тя подсмъркна и издуха едно перце от носа си.

— Не виждам Агата. Знаете ли нещо по въпроса?

Мълчание. После някакво мънкане за скитници и лисици.

— Дявол ви взел, Джони! Заклали сте я, нали? Всеки път, когато се ядосате, една от моите питомки изчезва. Агата беше…

— Проклета напаст! Кълвеше ми тестисите всеки път, когато се приближавах на метър от нея. По дяволите! Не съм дошъл тук, за да спорим за побъркани кокошки, които мразят мъжете.

— Може би Агата е имала право — измърмори Миракъл и излезе от курника.

Джон я изгледа с такова отчаяние, че тя усети как гневът й се изпарява. По друго време скръбта щеше да я сломи, да я накара да се почувства напълно изоставена и неутешима.

— Едно нещо ми кажете — помоли го тя, — всички писма ли бяха от вас? И първите ли?

Джон отвори уста и я затвори, без да промълви дума.

— Няма значение. — Тя го заобиколи и пое по пътеката към замъка.

— Ще имате ли урок с Напитов?

— Можеш да кажеш на Исмаил, че няма да яздя Нап тази сутрин.

 

 

Леенето на свещи не вървеше. Толкова листенца от ароматни цветя пусна в сапунената каша, а тя продължаваше да мирише на свинска мас. Хлябът прегоря. Откри, че един от любимите й зайци бе избягал от клетката и излапал зелката, предназначена за вечеря.

Не можеше да се съсредоточи. Улавяше се непрекъснато, че се взира в пространството, а умът й се лута между Солтърдън и майка й.

Нима той ще се окаже още един лорд Кавендиш — съблазнител на невинни, негодник с неотразим чар и красива външност, който прелъстява, а после, принуден да се ожени заради детето, изоставя наивната си съпруга в някакъв си окаян стар замък, възможно най-далеч от семейството си и обществото. Историята й беше позната. Джони отдавна бе признал целият провал на този брак. Но това стана преди няколко години, когато тя все още боготвореше паметта на починалия си баща. Миракъл предполагаше, че Джони е доловил колко непоносимо й тежи отсъствието на Лорейна — един далечен призрак, който не напускаше съзнанието й. Поне беше честен.

Тя бродеше из замъка по стаите, в които не бе влизала от години. Тази беше любимата на майка й. Приличаше на пещера. Някога беше главната зала. Високите тавани и каменните стени предлагаха на Лорейна идеален декор за нейната музика. С часове Миракъл бе седяла тук, на малка възглавница на пода. Лорейна не позволяваше никакви други мебели. Момиченцето слушаше как майката свири на пиано. Печалните звуци се отразяваха в стария камък и излъскания махагонов под. С красивото си бяло лице, повдигнато към тавана и с разкошната червена коса, пръсната по раменете, Лорейна бе най-прекрасната жена, която Миракъл можеше да си представи. Всяка нощ тя се молеше да стане поне наполовина толкова прекрасна, добра и всеопрощаваща…

Безмълвното след заминаването на майка й пиано, все още стоеше в центъра на залата, покрито с прашно сукно, а в далечния ъгъл, близо до прозореца с изглед към морето, имаше детска възглавничка.

Миракъл се извърна и излезе от стаята, хлопвайки силно вратата зад себе си. Забърза по коридора. Мина покрай заключени врати, там бяха затворени детските й спомени, които тя отказваше да пусне на свобода. Вървеше все по-бързо и по-бързо, бягайки от тишината и празнотата.

Странно защо само преди няколко дни не усещаше тази тишина и празнота? И всичко заради него. Защото той бе заел значително място в нейните дни и нощи. Тя не искаше да се влюбва в него. Всички, които някога беше обикнала, я изоставиха. Любовта беше празнота, самота, ценно богатство, което веднъж загубено, оставяше неизличима рана в сърцето.

Исмаил изтича от палатката си, когато тя влезе в двора. Миракъл обаче не му обърна внимание, а тръгна направо към Напитов, който изцвили тихо при появата й. Яхна го. Заби пети в хълбоците му. След минути вече летяха по плажа. Стоманеносребърната му грива шибаше лицето й, ноздрите му се издуваха, дъхът му свистеше. Вълните се пръскаха от краката му. Кацналите по брега чайки се разхвърчаха.

Тя се оглеждаше навсякъде за Солтърдън, без да я е грижа, че селяните се спират и наблюдават лудото й препускане. Вече я мислеха за луда, какво значение имаше, че ще разберат за конете й. Солтърдън вече ги бе открил. Тайната бе разбулена.

По здрач пристигнаха при хълма на Света Катерина.

Солтърдън стоеше върху скалите навътре в морето, с гръб към нея. Водата се пенеше около каменните блокове в краката му. Тя си отдъхна. Сърцето й запрепуска в очакване.

Хлъзна се от коня и се затича по опасната пътека, скачайки от камък на камък, от скала на скала. Морските пръски мокреха роклята й.

— Здравейте — извика тя, но той не се обърна. Може би вятърът отнасяше гласа й. — Здравейте! — извика още по-силно, слагайки ръце като фуния около устата си.

Той само помръдна глава, но не се обърна. Пелерината се вееше около краката му.

Дишайки тежко, Миракъл застана пред него усмихната. Но той с нищо не показа, че я забелязва. Само се взираше напред с каменно студени очи. Лицето му сивееше като скалите наоколо. Отчуждеността му й подейства като плесница. Пред нея отново беше мъжът, когото спаси — студен, далечен, отблъскващ.

— Аз… се изплаших — с усилие рече тя, — защото се забавихте с часове. Бенджамин каза, че не ви е виждал. Уплаших се да не ви се е случило нещо.

Най-сетне очите му срещнаха нейните. Усмивка изви ъгълчетата на устата му, докато се вглеждаше в лицето й.

— Не — гласът му звучеше уморено, — никакво нещастие, Мери Майн. Или поне не толкова явно, че да се види с очи. — Поемайки дълбоко дъх, той пак се извърна към морето. — Забелязвате ли? Заобиколен съм от вода: пред мен, до мен, а скоро и зад мен. Тя мокри ботушите ми, и все пак…

— Вие сте на остров, сър.

— Мисля за вас.

— Вместо за смъртта.

Той се изсмя горчиво.

— Днес това означава едно и също.

— Не ви разбирам.

— Съвсем естествено е. Не очаквам да ме разберете.

Солтърдън се обърна и пое към плажа, оставяйки Миракъл да се взира след него. Тя забързано го последва. Настигна го при плитчината. Сключи ръце около кръста му и се притисна в гърба му.

— Защо сте толкова леден, сър? Защо ме избягвате? Какво лошо сторих?

— Пуснете ме — рече той сподавено.

Със здраво стиснати очи тя се притисна още по-силно към него и извика:

— Няма! Не искайте това от мен. Какво друго престъпление съм извършила, освен че ви обикнах?

Тишина.

— Обичате ли ме, Мери Майн?

При тези думи тя го пусна, отстъпи колебливо назад, докато Клейтън бавно се обърна с лице към нея. Цялата трепереше.

— Обичате ли ме, Мери Майн?

Тя се хвърли в прегръдките му, обви шията му и зацелува солената кожа по извивката на твърдата неизбръсната брада. Той остана неподвижен и напрегнат. Пренебрегна устните й и желанието да го трогне. Дори когато тя прекара ръка надолу към издутината на панталоните му, той не стори нищо.

Падайки на колене, Миракъл се захвана с непослушните копчета на брича.

Той улови китките й. Тя се бореше. Клейтън я изправи. Пръстите му се впиха в ръцете й. Завлече я в параклиса и я тласна към стената.

— Това ли е любовта за вас, Мери? — скърцаше той със зъби. Дръпна нагоре полата й, плъзна ръце под задничето й, между бедрата, разтвори краката й и я повдигна точно срещу фреската на Богородица. Влезе в нея, като затвори очи и извърна глава. Не спираше да се движи и с всеки тласък я блъскаше към стената. Това й причиняваше болка. Тя едва можеше да се залови за раменете и косата му. Напразно се опитваше и да увие краката си около пулсиращите му бедра.

В края на възбудата той се отдръпна от нея, стигна до оргазъм и семето му се изля върху корема и бедрата й. След това внезапно я пусна и отстъпи назад.

Миракъл се свлече на земята. Лежеше потресена върху мокрия пясък. Не можеше да се помръдне. Гледаше втренчено пламналото му лице, докато той оправяше панталона си.

— Това ли е любовта за вас, Мери? Защото, ако е това, можете да го получите от всеки похотлив моряк, във всяко пристанище на тази или която и да било страна.

Завъртя се на пети и напусна параклиса. Миракъл гледаше подире му. Изправи се с мъка. После се затича след него.

— Копеле! — изкрещя тя. — Гадно животно! Иска ми се да ви бях оставила да се удавите!

Той продължи с наведена главна. Вятърът издуваше пелерината му.

— Презирам ви! Чухте ли ме? Отговорете, по дяволите!

Той спря и бавно се обърна. Залязващото зад него слънце го превърна в черен, непреклонен силует на фона на хоризонта.

— Не е вярно — долетя хладният му глас. — И двамата го знаем. Вие трябва да решите, Мери Майн. Утре заминавам за Лондон. С или без вас.

Тя поклати глава, сплете ръце и тръгна предпазливо към него.

— Бихме могли да останем тук. Да живеем в Кависбрук…

— Да не мислите, че никога не ми е хрумвало? През последните двадесет и четири часа съм си представял как се отказвам от семейство, приятели, дом, богатство, с една дума — от всичко. И че идвам тук, за да остана до края на живота си с вас. Само с вас. Но аз се нуждая от хора, Миракъл. Имам нужда да се заловя за някаква нишка здрав разум в твоя безумен свят. Имам и известни задължения. Дългове, които съм принуден да изплатя. Не мога да позволя на чувствата да препречват пътя ми.

— Така значи. Или се омъжвам за вас, или никога вече няма да ви видя.

Той не възрази. Само се обърна и продължи към плитчината и залязващото слънце, без да обръща внимание на прилива, заливащ краката му.

 

 

Миракъл откри Джон при Исмаил, седнал по турски върху възглавницата. Аромат на силно кафе и смирна се носеше из въздуха.

Исмаил веднага скочи, за да се погрижи за Напитов, да избърше внимателно запотеното му тяло, да го разтрие с кърпа, да му приготви голямо ведро с топла ярма, да го нахрани.

Жребецът изцвили тихо към Миракъл, преди да се подчини на коняря си. Тя проследи как двамата потъват в мрака, после примигна, за да скрие сълзите си, и се обърна.

— Мира — извика Джон.

— Не желая да разговаряме!

— Но ние винаги сме разговаряли, Мира.

— Тогава мислех, че сте ми приятел.

— Бях и съм.

Спирайки крачките си, загледана във вратата, тя стисна юмруци и заяви:

— Той заминава. Утре. Настоява да избера: Кависбрук или него. Или заминавам с него, или никога вече няма да го видя.

В продължение на един безкраен миг Джон не каза нищо. Само тропотът на далечни коне нарушаваше тишината. Откакто ги бе намерила на брега, те бяха станали неделима част от нейния свят. Запълваха една празнота. Будеше се сутрин, нетърпелива да яхне Напитов. Мирисът на коне, приятелското изцвилване, с което я посрещаха, придаваха някакво вълшебство на дните й.

— Аз… не мога да замина — заяви тя, мразейки чувството, което се прокрадваше в гърдите й.

— Защо? — запита тежко Джон.

Тя се обърна с лице към него. Изглеждаше й толкова дребен, седнал на земята край огъня. Беше протегнал ранения си крак до бастуна, който момичето собственоръчно бе издялало.

— Това е моят дом, сър. Всичко, което някога съм познавала. Нито веднъж през моите двадесет години не съм напускала този остров. Какво ще правя там? Как ще живея? Не, няма да замина. Дори и заради него.

— Обичате ли го?

Тя сведе очи. Отказа да се бори с напиращите сълзи и ги остави да се стичат по бузите.

— Да. Но тук има толкова неща, които също обичам.

— Няма по-важен избор от този, който прави една девойка, когато реши да се омъжи. Тя поема нов живот, изгражда със съпруга си нов дом. И някой ден ще окуражава собствените си деца да излетят от гнездото. Такъв е природният закон, Мира.

— Но кой ще се грижи за вас, Джон? Кой ще ви приготвя храна? Ще кърпи дрехите ви? Ще лее свещи и ще вари сапун? А и конете — кой ще ги обича? Какво ще стане с тях, когато вас няма да ви има? Ами зайците и кокошките? А прасетата? Страхувам се, че всички ще станат на гювеч, преди още да съм стигнала Лондон.

— Бихте ли се съгласили да прекарате целия си живот в баене над жълъдите по луна, с надеждата, че Книгата на Серидвен ще пусне в скута ви някой местен овчар за съпруг? Най-сетне имате възможността да откриете щастието си. Използвайте я, Мира!

Почти гневно тя поклати глава и тръгна да си върви.

— Къде се затичахте пък сега? — прогърмя Джон. — Отново в проклетия фар, нали? Както правеше майка ви. Да стоите на платформата и да гледате морето, отдавайки се на фантазиите си.

— Не желая да обсъждам постъпките на мама…

— Време е да го направим, Мира — каза той с дрезгав глас, тъй остро, че Миракъл се спря.

Джон се мъчеше да се изправи. Тя го виждаше как се обляга тежко на бастуна. Чу стърженето на дървения му крак по земята и почукването на тояжката.

— Мисля, че причината да не искате да заминете няма нищо общо с предаността ви към тая къща-мавзолей или към животните. Вие все още я чакате. Лорейна. След толкова години все още се надявате, че тя ще се завърне. Вие сте точно като нея, знаете ли. Вярвате в невъзможното. Тя цели десет проклети години чака твоя негодник-баща да дойде и да я отведе. Но той не го направи. И никога нямаше да го направи, защото… Вие знаете защо.

Тя запуши уши, притисна ги до болка.

— Защото, по дяволите, той вече имаше съпруга и семейство, Мира.

Тя не вдигаше поглед от земята. Джон се приближи.

— На твоята благословена майка й бяха потребни десет години, за да открие истината. Но все пак я научи. След едно от редките посещения на Кавендиш, тя го проследила до Лондон. Представете си учудването й, когато открила още една лейди Кавендиш…

— Не ви вярвам!

— Тогава майка ви не се срещнала с него лично. Била е достатъчно разсъдлива… При това е трябвало да мисли и за вас.

Миракъл тръгна към вратата. Джон я задържа.

— Най-сетне тя му писа…

— Лъжете, Джон!

— Каза му какво е узнала. Поиска да се срещне с него тук, в Кависбрук. Заплаши го, че ако не дойде, ще разкрие пред цяла Англия, че е двуженец. И естествено той дойде. Помните ли онази нощ, Мира?

Тя поклати неистово глава.

— Вие присъствахте почти през цялото време. Намерих ви да стоите в коридора. Малкото ви личице бе побеляло и обляно в сълзи. Тогава бяхте съвсем мъничка. Слабичка. С големи и тъй тъжни очи, че сърцето ми плачеше, като ги гледах. Майка ви и Кавендиш излязоха разгневени от стаята. Не ни забелязаха. Но ние стояхме там. Аз ви държах в прегръдките си и се опитвах да предпазя очите и ушите ви от грозотата.

— Спрете! Моля ви, спрете! — Миракъл заплака. Почувства се отново онова дете, което виждаше как се карат и унищожават взаимно хората, които обичаше най-силно.

— Кавендиш напусна дома. Майка ви го последва. Нощта беше истински ад. Светкавиците и гръмотевиците не спираха. Вятърът виеше като куче и яростно забиваше дъжда в лицата ни. Тръгнах след майка ви. Знаех, че единственото нещо, което би върнало Лорейна, бяхте вие. Най-сетне ги намерих при Света Катерина. Но беше късно. Лорейна лежеше мъртва в подножието на Ъндърклиф, а Кавендиш стоеше под дъжда като каменна статуя. Лицето му представляваше маска на ужас. Каза, че било нещастен случай, че Лорейна се била подхлъзнала. Имах желание да го убия с голи ръце и щях да го направя, ако не бяхте вие, детето, което чакаше самотно в Кависбрук. Разреших на онова копеле да се пръждоса, но при едно условие, Мира. Че няма да прекъсне финансовата помощ, която оказваше на вас и майка ви през последните десет години. И той го изпълняваше. Поне известно време. После парите престанаха да идват. Но аз вече бях уморен от лъжите, уморен да поддържам с лъжи вярата ви, че този човек ви обича. Затова ви казах, че е умрял.

Миракъл се обърна към Джон. Лицето му беше пепелявосиво и измъчено. Не смееше да я погледне в очите.

— Погребах Лорейна в подножието на Ъндърклиф — гласът му дрезгавееше. — Тя никога няма да се върне, Мира. Престанете да мечтаете и да вярвате в чудеса.

— Лъжи! Има ли още нещо, което да ми признаете?

Най сетне Джон я погледна в очите.

— Сторих само онова, което намирах за най-добро. Вие бяхте смисълът на моя живот, Мира. Обичах ви тъй предано и дълбоко… както обичах майка ви… Но стига вече! Искам да замина, Мира. Надалеч. Искам да имам свой личен живот през малкото години, които ми остават. А това никога няма да стане, ако вие не заминете оттук, ако не се омъжите.

— Признавате, че съм ви в тежест. Че съм ви провалила живота. Че искате да замина…

Никакъв отговор.

Миракъл се обърна и се отдалечи. Тръгна без посока из къщата — коридор след коридор, докато се озова отново в стаята с пианото. Отметна сукното и след кратко колебание седна на прашното столче, затвори очи, прокара пръсти по клавишите и започна леко да докосва слоновата кост. В залата прозвуча простичката мелодия, на която някога я бе научила майка й.

Тогава седяха заедно на пейката. Хладните ръце на Лорейна лежаха върху нейните. Заедно изтръгваха музиката. Когато най-накрая го изсвири добре, майка й я награди с прегръдка и целувка.

— Мери — извика я Солтърдън от вратата.

Тя вдигна очи, погледна високата фигура, отново постла сукното върху пианото и се изправи.

Клейтън се приближи до единствената свещ. Лицето му изглеждаше измъчено.

— Сър, обмислих вашето предложение и…

— И?

— Ще тръгна с вас утре, ако желаете.

— Да. Това е най-голямото ми желание — отговори той с плътен глас и разтвори обятия.

След кратко колебание Миракъл се отпусна в тях, зарови лице на гърдите му и силно се притисна.