Катрин Сътклиф
Чародей (1)

Пролог

Бракът и любовта нямат нищо общо. Женим се, за да създадем семейство и създаваме семейства, за да образуваме общество. Обществото не може без семейство. Ако обществото е верига, то всяко семейство е брънка от тази верига. За да можем да споим тези брънки, винаги търсим метали от един и същи вид. Когато се женим, трябва да съчетаем същите условности. Трябва да съчетаем богатства, да обединим раси и да се стремим към един общ интерес, а той е — богатство и деца.

„Бабешки съвет“ — Ги дьо Мопасан

Бейсингстоук Хол, Солсбъри, Англия, 1800

Женитби! Каква неотменна традиция! Каква помпозност! Какво събитие! Каква ужасна скука.

Овдовялата херцогиня Солтърдън наблюдаваше трескавите приготовления на стотината прислужници, които подреждаха около масите за банкета плюшените столове. Саксиите с цъфнали цветя вече ограждаха покритата с червен килим пътека, която водеше към мраморния фонтан с конете. Той сега беше пресушен, но скоро от него щеше да рукне шампанско — предостатъчно, за да напие петстотинте гости, които беше поканила.

Херцогинята въздъхна, обърна се към огромния салон и зорко се огледа. До ушите й достигнаха приглушените гласове на внуците й от съседния апартамент. Засега й се струваше, че звучат дружелюбно — като на братя. Трей — най-големият й внук и следователно наследник на херцогството след отдавнашната трагична смърт на баща им — щеше да предложи на Клейтън — по-младия брат — нещо за пиене, малко енфие и една-две шеги, преди да заговорят делово. Представяше си ги — нейните любими деца, които обожаваше от мига, в който за пръв път си бяха поели дъх, само на минути един след друг, преди тридесет години.

Кой би могъл да се досети в този искрящ пролетен ден, че майка им ще роди еднояйчни близнаци?

— Хвала на бога, че ни дари с две прекрасни момченца! — беше възкликнал херцогът (син на херцогинята), а после здраво ги беше разглезил.

Кой би могъл да си представи, че тези две прекрасни момченца с ангелски лица, искрящи сиви очи и усмивки, които можеха и желязо да разтопят, щяха да се превърнат в такива нехранимайковци!

Кой би могъл да си помисли, че тя — херцогиня Солтърдън, на шестдесет години вече с нетърпение очакваща да се оттегли в провинцията или да почива в мир (ако бог реши, че й е време да си върви) — изведнъж ще се окаже натоварена със задачата да отгледа „арогантните зверчета,“ както ги наричаха многобройните им детегледачки и гувернантки през бурните години на юношеството, след преждевременната смърт на техните родители.

Херцогинята подсмъркна и поднесе парфюмираната кърпичка с монограм към носа си, леко килна глава назад и по-внимателно се заслуша в приглушения разговор през стената, а после вдигна вежди въпросително. Внезапно беше настъпила дълбока тишина. Значи всеки момент, помисли си тя и се приближи до един прозорец, за да вижда по-добре какво става в оранжерията, която приличаше на миниатюрна готическа катедрала с масивни колони и изящни витрини.

Гостите бяха започнали да пристигат още преди часове — жените със сатенени рокли с висока талия и големи деколтета, а мъжете с бели чорапи и чаши пунш в ръка, несъмнено очакващи развръзката на тази работа. Херцогинята, която вече беше осемдесетгодишна и беше прекарала целия си живот под аристократичния и надут поглед на собственото си семейство и връстници, знаеше много добре какво обсъждаше заинтригуваната групичка.

Булката не била от потекло — нямала родословие, а това, ако трябва да се вярва на слуховете, я превръщало в безименна, а не само в безпарична невеста.

Бъдещата булка обаче беше много красива — това никой не можеше да отрече. Нека си подрънкват бижутата, нека си развяват портфейлите — и с всичките си пари не можеха да купят красотата и добротата й. Момичето, с неземната си външност и изключителна способност да гледа на света без злоба, можеше да разтопи и най-закоравелите сърца и най-тесногръдите виждания. Херцогиня Солтърдън, добре известна с непоколебимостта си, можеше да го гарантира, а като се има предвид възрастта й, човек би си помислил, че е научила всичко, което трябва да се знае за живота и хората, за любовта, смъртта, гнева и предателството. И макар да я смятаха за корава и студена, с неогъваем като мачта гръбнак, през последните няколко седмици тя се беше научила да отстъпва, дори да плаче.

Дали не се превръщаше в сантиментална и изкуфяла старица? Как иначе би предприела такава стъпка?! Може би от възрастта? Та тя загърбваше логиката! Желязната й воля омекваше като желе! Студенината й се разливаше в топла локва задоволство! Може би беше типично за бабите?

Желанието да види внуците си щастливи, преди да умре…

Не че много се тревожеше. Трей — първородният син, който получаваше титлата на баща си, можеше да постигне всичко, което искаше, и вече го беше постигал няколко пъти. Само да не бяха лошите инвестиции, комарът и отрепките, които се навъртаха около него и все чакаха да им подхвърли по нещо като глутница чакали.

Тя обичаше Трей. А и как можеше да не го обича? Вярно че малко насила приемаше хедонистичния му начин на живот, но не можеше да не вини за това родителите му, а до известна степен и себе си — в ролята си на наследник на херцогството, той никога не бе изпитвал и миг несигурност за бъдещето си, докато Клейтън…

Херцогинята се приближи до един стол и се отпусна на него. Седеше изправено, подпряла обсипаните си с пръстени ръце на облегалките, а погледът й бе впит в масления портрет на стената — Клейтън Хоторн.

Клейтън беше и винаги щеше да си остане неин любимец. Тя много отдавна беше разбрала разликата между момчетата. Дори когато родителите им още не я разбираха. Докато майката и бащата обсипваха по-големия си син с всичко, Клейтън се бе задоволил със свой вариант на оцеляване. Той бе роден с нещо, което положението на Трей, богатството и сигурността не можеха да му купят — чест, самоуважение и амбиция. Много, много амбиция.

Клейтън се беше утвърдил като един от най-богатите мъже в Англия. Беше натрупал достатъчно земя и имения, за да изхранва и подслони цели пет графства. Имаше ум, който жадуваше за знания, и сърце, с което боготвореше и най-низшите създания. Трей копнееше за порочното и покварено общество, а Клейтън го отбягваше. Вместо това той предпочиташе да отдава малкото си свободно време на природата. Жадуваше за слънцето, опияняваше го ароматът на пръст. Изобщо. Клейтън Уайът Бишъп Хоторн, лорд Бейсингстоук, водеше много по-различен живот. Именно в това се коренеше проблемът.

Не съществуваше жена в Англия, която не би припаднала само от мисълта за женитба с малко странния млад лорд. Мнозина бяха кроили най-различни планове да го спечелят, но никоя не бе успяла. Не че нямаше изгори и любовници, но все за кратко. В мига, в който погледът им се премрежваше от мисълта за женитба, той любезно се сбогуваше и поемаше по пътя си. Когато херцогинята за кой ли път го викаше да го смъмри с въпроса какво точно възнамерява да прави, за да гарантира продължението на рода Хоторн, той отклоняваше отговора с типичното арогантно свиване на раменете и дяволита усмивка: „Уверявам те, бабо, можеш да бъдеш сигурна, че далеч не си губя времето по отношение на приятното задължение за продължаването на рода. Що се отнася до отказа ми засега да се женя, отново ще ти кажа това, което много пъти съм ти казвал — все още не съм срещнал жена, която не е предсказуема, скучна, суетна, глупава и алчна хитруша с характер на мекотело. Никога не бих допуснал някаква хиена, лакома за бонбони и парижки шивачи, да се ползва от моя успех.“ После добавяше с подчертан поклон, едновременно нахален и почтителен: „Не възнамерявам да се хващам за която и да е, скъпа, така че не си прави труда да се преструваш, че си с болно сърце. Здрава си като кон и несъмнено ще надживееш всички ни, за голям ужас на Трей. Ако толкова ти се иска да видиш някой от нас женен, преди да умреш, то в такъв случай трябва да насочиш интереса си към него. В края на краищата той е първородният — херцог Солтърдън. Аз, скъпа, съм един прост фермер.“ Фермер — как ли пък не!

Чу се как се отворя врата. Тя настръхна и яростно се хвана за стола. Вратата се блъсна и стъклата се раздрънчаха. Херцогинята обърна глава и се загледа през прозореца — единият от внуците й гневно прекосяваше моравата, разпръсквайки слуги и пауни с бурния си марш към отдалечените конюшни. Гостите тихичко се питаха дали това избухване не е знак за задаващи се скандали.

— Идиоти — възнегодува тихичко херцогинята и се зачуди кой ли всъщност от внуците й прекосяваше моравата с прилепнала от вятъра бяла риза и развети къдрици. Можеше да е само Клейтън. Трей никога не би се появил пред отбраното общество облечен толкова безобразно.

Чу как тихо се отваря и затваря врата. После отекнаха стъпки и след малко в полезрението й попадна някакъв мъж. Висок, елегантен, с най-хубавия си черен редингот херцог Солтърдън беше изумително красив, арогантен и надут — благородно отражение на разгневения самец. През годините, докато отглеждаше неразличимата двойка, херцогинята често размишляваше над идеята, че ако всеки от братята бе наследил няколко положителни черти на другия, от тях биха излезли идеалните джентълмени… съвсем прилични хора… типични аристократи.

Солтърдън се приближи до прозореца и подобно на херцогинята проследи как брат му прекосява градините.

— Опасявам се, че го позасегнах — каза той и пъхна ръце в джобовете на черния си панталон.

— Изненадан ли си?

— Реших, че ще го приеме по-леко.

— А ти би ли го приел така?

Най-после херцогът се обърна с лице към нея. Очите му, както винаги, имаха стоманен отблясък, дори и когато леко се подсмихваше.

— Той направо ме извика на дуел. Поиска да се срещнем призори, за да можел най-после да ме откаже от „гадните ми навици.“ Казах му да си намери секундант.

— Фукльо! — Херцогинята барабанеше с пръсти по стола. — Ще се ожени за нея, разбира се. Няма причина да не го направи.

— Разбира се, че има. Само за да ти се противопостави. Клей толкова се гордее, че успява да избегне явните ти опити да го манипулираш — признавам си, много по-добре от мен — иначе сега да не съм в това положение. Сигурен съм, че се чувства като попарен, защото най-после успя да го изиграеш.

Херцогинята отново насочи поглед към портрета на стената и присви устни.

Солтърдън се приближи до нея, наведе се, облегна се на стола и й зашепна:

— Скъпа моя бабо, и двамата знаем, че Клей много го бива да си връща…

— Той я обича! — изсъска херцогинята.

— Но какъв по-добър начин да те разгневи от това да те изложи пред гостите, които без съмнение очакват небето да се отвори и да се стовари върху твоята красива, благородна и опърничава глава.

Херцогинята отново се взря във внука си и високомерно повдигна вежди.

— Трябва да разговаряш внимателно, Ваша милост. Само един замах на писалката ми и отново можеш да се окажеш без пукната пара.

Последва по една кисела усмивка, след което Солтърдън се приближи до шкафа с напитките, за да си налее нещо за пийване.

— Ще се реши — замислено каза той. — Ще излезе голям глупак, ако не го направи. Пък и девойчето наистина е… забележително.

— Да не би да долавям някакъв скрит копнеж в гласа ти?

— Може би.

Херцогинята му хвърли поглед през рамо. Той го улови.

— Отново в очите ти проблясва нещо потайно, бабо — отбеляза Солтърдън и остави питието. — Нещо не ми харесва това.

— Ако Клейтън, това глупаво момче, не се реши да го направи…

— Да не би да искаш да кажеш…

— Няма по-мъдро решение.

— С изключение на нейното. В момента, в който се усъмни…

— Ще бъде прекалено късно. Вече ще се е омъжила за херцог Солтърдън. На коя ли жена няма да й хареса идеята да стане херцогиня? И да наследи всичко, което притежавам?

— Ти очевидно не познаваш лейди Кавендиш толкова добре, колкото си мислиш.

— Тя е жена, нали? Под цялата тази непроницаема фасада се крие лисица, която с не по-малко настървение очаква да изпита облагите и удобствата на живота, отколкото всеки друг. Освен това пребогато ще те възнаградя за усилията ти.

— Пребогато?

Тя кимна.

— Не знаех, че за теб е толкова важно да имаш внуци.

— Ще подрусам детето на коляно, преди да умра. Искам да го гушкам. Да го глезя. Да изпълнявам всяко негово желание.

За миг сивите очи на Солтърдън весело проблеснаха. Той отметна назад красивата си глава и се засмя.

— Скъпа моя бабо, нас ти никога не си гушкала, нито пък си удовлетворявала капризите ни. Всъщност, ако изобщо някога ни е било предлагано нещо различно от строгото следване на аристократичните норми, може би в крайна сметка от нас щяха да излязат едни съвсем нормални хора.

— Причините, поради които искам да поглезя внуците, почти не могат да се разгадаят, мое нахално и безобразно дете. Аз просто желая да ги отгледам така, че ти, в ролята си на техен родител, да бъдеш принуден да се справяш с тяхното неподчинение, както аз трябваше да се справям с вашето през последните двадесет години. Я ми кажи как би се чувствал, ако се ожениш за момичето?

Солтърдън се загледа в чашата си с порто, а по устните му играеше усмивка.

— Така си и помислих — заяви херцогинята. Стана от стола, оправи кадифените ръкави на туниката си и се потупа по навитата на тила плитка побеляла коса. — Сватбата ще се състои след три дни, независимо дали има, или няма…

— Булка — задъхано и неочаквано довърши някой от вратата.

И херцогинята, и херцогът рязко се обърнаха към човека, който бе нарушил спокойствието им. На прага стоеше Клейтън Хоторн, разкрачен и с ръце на кръста. Фината му риза от индийски памук беше разкопчана и се виждаха почернелите му гърди, а по раменете и по гъстата му тъмна коса се беше посипало сено. Дишаше тежко. Загорелите му страни бяха поруменели. Наблюдаваше и двамата с изпепеляващ поглед.

— Къде е тя? — попита той заплашително. — Какво направихте с нея? Ако това е поредният ви опит да ме манипулирате… — С поглед, прикован в херцогинята, той решително прекоси стаята. Тя заотстъпва назад, докато опря в една маса, след което бе принудена да отстоява собствената си територия с вирване на брадичката и предизвикателен поглед. — Вече си й казала — процеди той през зъби. — Дърта вещица… Иска ми се да те удуша. Имаш ли представа какво си направила? Тя си тръгна! Няма я! Несъмнено се е върнала в проклетата къща, където я открих, и то само защото ти не пропусна да си навреш носа в тая работа. Разбираш ли какво направи? Тя никога няма да ми прости. Никога няма да ми се довери! И аз не я виня…

— Ти нали ще я последваш — спокойно отбеляза херцогът.

— О, да — каза Хоторн, който все още гневно бе впил поглед в баба си. — Тръгвам каквото и да става.