Кет Мартин
Капитанът и дивата котка (8)

8

— Трябва да ме придружиш на сушата, Натан, чуваш ли, трябва! Ако не дойдеш, ще тръгна сама.

— Намерението ти е опасно, Глори. Капитанът каза да останеш на борда.

— Капитанът може да си говори, каквото си ще. Вече ми омръзна да се подчинявам на капризите му. Нима не искаш да разгледаме селището? Нали много обичаш приключенията?

— Откога си толкова жадна за вълнения? — попита Натан и Глори неохотно се възхити на безпогрешния му инстинкт.

Тя не искаше приключение. Искаше да се изкъпе като нормален човек, но главно да види със собствените си очи уличницата на капитана — жената, която той бе предпочел пред нея.

— Ще ме придружиш ли, или не? — попита решително тя.

— Няма. Това е заповед на капитана.

— Добре. Тогава ще отида сама. — Тя вирна брадичка и го стрелна с гневен поглед.

— Готова си да тръгнеш сама, нали? — Тя отвори уста да потвърди, но Натан я пресече: — Разбрах. Нямам друг изход, освен да дойда с теб. Никога досега не съм отказвал да изпълня желанието ти. Защо да го правя сега?

Глори се усмихна тържествуващо.

— Щом Джошуа се прибере в кабината си, ще се срещнем на носа.

Натан въздъхна примирено, кимна и изчезна в мрака. Джошуа Пинтасъл се върна при Глори.

— Знаете ли, Джош, много съм уморена — заговори сладко тя. — Ще ми се разсърдите ли, ако си легна рано?

Момъкът кимна разочаровано.

— Не, разбира се, че няма да ви се разсърдя. Макар че бях много щастлив от възможността да прекарам вечерта с вас. — Когато разбра, че няма да смекчи сърцето й, той я отведе до стълбичката, спусна се пръв и спря пред кабината й. Глори го дари с ангелска усмивка, прибра се и заключи вратата. Като чу, че Джошуа влезе в кабината си, тя се обърна към куката, на която Розабел беше окачила роклите си. Две бяха разширени, за да прикрият бременността й, но последната, крещящо творение от оранжев и бял сатен с колосани бели поли, чакаше деня, когато Розабел щеше да бъде достатъчно стройна, за да я облече.

Глори свали елегантната си черна рокля и се напъха в пъстрите одежди на Розабел. Роклята се оказа твърде малка, корсажът стегна гърдите й и ги изду над деколтето, а под полите се виждаха почти целите й глезени. Глори преглътна тежко. Знаеше как изглежда и трябваше да положи доста усилия, за да не се откаже от рискования си план. Спусна русата си коса, среса я и посегна към палтото си. Щеше да се увие в широката наметка, а роклята, която се подаваше навън, щеше да показва на минувачите, че имат насреща си обикновено момиче. Доволна от плана си, тя отказа да се замисли за възможните нежелани последствия.

Изкатери се по стълбичката на палубата, огледа се, но след като мина няколко крачки, бе спряна от мъжки глас.

— Добър вечер, мис — обади се момъкът, който беше на вахта при котвата, едър младеж с непокорна кестенява коса. Глори се уви по-плътно в наметката и се помоли постът да не забележи странното й облекло.

— Добър вечер. — Сърцето й се качи в гърлото. Какъв лош късмет! След като морякът я бе видял, нямаше друг изход — той трябваше да й помогне или тя трябваше да се откаже от плана си. Той беше на пост и сигурно нямаше да напусне палубата до разсъмване.

— Казвам се Глори — продължи тя и затрепка с гъстите си мигли. — А вие?

Мъжът се усмихна широко и Глори откри в устата му две дупки, макар че не беше по-възрастен от двадесет години.

— Казвам се Рипли. Рипли Стърнс.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мистър Стърнс. — Тя протегна стройната си ръка и морякът я улови със страхопочитание. — Знаете ли, мистър Стърнс — продължи тя и направи многозначителна пауза — ще позволите ли да ви наричам Рипли?

Мъжът кимна безмълвно.

— Чувствам се някак глупаво, Рипли. Почти не ви познавам, а се налага да ви помоля за услуга.

— Услуга ли? — погледна я поласкано той.

— Да. Трябва да отида на сушата.

Морякът веднага промени лице, скова се, дружелюбието му се изпари в миг.

— Капитан Блекуел заповяда никой да не слиза от кораба.

— Знам, но трябва да разберете, че той няма представа за положението.

— Какво се е случило?

— Ами, Розабел забрави лекарството си за… за деликатното положение, в което се намира, ако разбирате какво искам да кажа… а то ще й трябва. Слугата ми и аз ще й го отнесем и веднага ще се върнем. Капитанът изобщо няма да узнае, че сме били на сушата.

Мъжът я погледна скептично.

— Това е против изричната заповед на капитана, мадам. Не мога да ви помогна. Не мога да ви позволя да слезете от борда.

— Наричайте ме Глори — помоли сладко тя.

Морякът преглътна мъчително.

— Глори — повтори той. Думата прозвуча като нежна въздишка.

— Ще се върнем след час или най-много след два. Мистър Пинтасъл вече спи. Никой няма да знае освен аз и вие. — Тя докосна ръката му, положи хладните си пръсти върху зачервената кожа. — Моля ви, Рипли — прибави тихо тя.

— Не може ли слугата ви да отиде сам?

— Боя се, че не е особено разсъдлив… за съжаление не мога да го изразя другояче… разбирате ли, Натан няма достатъчно ум в главата си, за да я намери. Освен това става дума за женска работа, която мога да свърша само аз.

Морякът се изчерви. Огледа тъмната палуба и установи, че е пуста. Само звездите блестяха над тях. Меката лунна светлина милваше свежите бузи на Глори.

— Да вярвам ли, че ще се върнете скоро? — попита разколебано той.

— Естествено.

— Не би трябвало да го правя. — Момъкът поклати рошавата си глава, но Глори разбра, че е спечелила.

— Благодаря, Рипли — прошепна с нежна усмивка тя.

В същия момент на палубата се появи Натан. Като видя моряка, той се поколеба за миг, после се приближи към тях.

— Да побързаме — рече сърдито Глори. — Мистър Стърнс беше така добър да ни пусне на сушата.

Натан кимна мълчаливо и Глори улови разбиращия му поглед. Брат й не изглеждаше изненадан, че тя е успяла да убеди нещастния младеж да престъпи капитанската заповед.

С помощта на моряка, придружена от безброй предупреждения да побързат, Глори се прехвърли през релинга и слезе по въжената стълбичка. Натан вече я чакаше в малката лодка. Когато лодката се отдели от корпуса на кораба, Глори махна благодарно на моряка и се отпусна на пейката. Макар че вечерта беше влажна и топла, тя се уви по-плътно в наметката.

Щом стигнаха до брега, Натан изтегли лодката на пясъка и я върза за един бор.

— Побързай, Натан — прошепна тя. — Розабел и мадам Лафарж отдавна вече са в кръчмата. — Тя погледна с копнеж към мътните светлинки, които падаха от прозорците.

— Сигурна ли си, че не искаш само да надникнеш през прозореца?

— Може би наистина е по-добре да го направя. Така ще се убедя, че са вътре. — Тя се запита дали и капитан Блекуел беше там — или вече се забавляваше с любовницата си.

 

 

Никълъс Блекуел хвърли и последната си карта. Асо пика. Тази нощ започваше да му харесва — независимо от факта, че Джинджър беше отишла в съседното градче, за да посети болен клиент. Приятелката й Нина го бе уверила, че Джинджър ще се върне скоро и бе добавила, че с удоволствие ще замести приятелката си, в случай че тя не се върне. Засега Никълъс се задоволяваше да играе карти с моряци от „Флийт Лейди“. Шхуната пътуваше с товар хавански пури, ръжено уиски и дивечово месо към Чарлстън.

— По всичко личи, че пак спечелих — рече Никълъс. Моряците проследиха с мрачни лица как противникът им прибра залозите. В ниската кръчма беше задушно. Черен дим се издигаше на гъсти облаци към тавана. Масите бяха малки и зле осветени. В единия ъгъл трима пияни матроси ревяха с пълно гърло неприлични песни, докато приятелите им се забавляваха да щипят келнерките по задниците и да посягат към гърдите им.

— Вие май никога не губите, капитане — проговори с лек укор Мак и поклати глава. — Затова тази нощ няма да седна срещу вас.

Никълъс се усмихна развеселено. Харесваше му да печели. Докато печелеше, щеше да чака Джинджър. Но си знаеше, че няма да издържи дълго. Нали беше слязъл на сушата, за да се наслади на женска компания, а нощта напредваше. Той хвърли бърз поглед към дребната фигурка на Нина и се възхити на гъстата й червена грива. Това момиче му харесваше все повече.

 

 

— Ще минем отзад — предложи Глори, когато стигнаха до кръчмата. По пътя насам бяха срещнали само двама пияни моряци, които ги огледаха небрежно и продължиха да се клатушкат по улицата.

— Не ми харесва какво правиш, Глори. Не знам защо допуснах да ме убедиш, че трябва да те придружа.

— Вероятно защото си си казал, че не е зле да добия представа как живеят обикновените хора.

Натан избухна в тих смях.

— Да, може би си права. Идеята не е съвсем лоша. Въпреки това смятам…

— Я виж ти! Приятел, ела да видиш какво имаме тук! — Дребен мъж с тесни рамене и отвратителен лондонски жаргон излезе иззад ъгъла на кръчмата.

Глори направи крачка назад и се опита да се скрие в диплите на наметката. Когато направи още две крачки назад, се удари в дебелия корем на друг, по-висок мъж, който беше заел позиция зад нея. Той свали качулката от главата й и разкри разпуснатата руса коса.

— В името на корабния таласъм! — прошепна изумено мършавият и дойде по-близо.

— Абсолютно си прав, Смити — потвърди дебелият. Диалектът му издаде, че идва от низините. — Струваше си да дойдем в тази кръчма.

— Много се радвам, приятелю — засмя се англичанинът. — Никога не бях виждал такава красавица.

Натан подръпна сестра си за ръкава.

— Да се махаме оттук, мис Глори — прошепна той, използвайки широкия южняшки акцент. Тя се извърна и направи крачка към него, но дебелият моряк я стисна за рамото.

— Момичето няма да отиде никъде, момко — проговори предупредително той. — Първо трябва да си свърши работата. Ние със Смити носим в джобовете си три месечни заплати, затова ще си позволим най-доброто парче месо в целия Булс Хед Бай. По всичко личи, че го намерихме.

Натан се изправи в целия си ръст. Сега не беше време да играе ролята на страхлив роб.

— Махнете се оттук, господа. Оставете ни на мира. — Той дръпна Глори към себе си, но дебелият матрос я държеше здраво за рамото и я потегли в противоположна посока.

— Как смееш да се намесваш! И какъв негър си ти, щом говориш като бял?

Натан замахна срещу него и улучи дебелата му брадичка. Глори едва потисна писъка си. Изтръгна се от хватката на моряка и се втурна да бяга, но вторият я сграбчи за талията и я привлече в костеливите си ръце. От сянката излязоха още двама мъже с извадени пистолети и се промъкнаха изотзад към Натан. Преди Глори да е успяла да го предупреди, единият замахна и удари брат й с дръжката на пистолета. Черепът му изтрещя оглушително.

Натан се свлече в праха.

Глори изпищя с все сила и успя да се освободи от хватката на дребния мъж с лондонски акцент.

Едрият матрос я залови, завъртя я в кръг и тя загуби почва под краката си.

— Не се съпротивлявай, сладурче. Негърчето ти ще се оправи. Щом свършим с теб, ще си го вземеш и ще се приберете.

Той се ухили алчно и в гърлото на Глори се надигна гадене. Тя се опита да изпищи, но той притисна широката си ръка върху устата й.

— Не смей да викаш, защото ще се разсърдя!

Глори си заповяда да остане спокойна.

Едрият матрос отвърза наметката й и я хвърли настрана. Очите му се разшириха от изненада. Отдавна не беше виждал толкова пищни форми.

— Ела и виж това, Смити — извика дрезгаво той. На челото му избиха капчици пот. — Тази сладка госпожичка има крака оттук до ада, и обратно.

Англичанинът вдигна полите й и се възхити на красиво оформените прасци, подчертани от черните копринени чорапи на Розабел.

Ще ми се веднага да я просна на земята, но в стаята ми има мек дюшек — проговори глухо той.

— Знаеш ли откога не съм бил с жена — обади се с изтънял от вълнение глас един от двамата мъже в сянката. — Но и аз гласувам да я вземем в стаята.

Отговори му одобрителен рев. Дебелият моряк я хвана през кръста и я метна като чувал на рамо. Плесна я шумно по задника, изсмя се доволно и я понесе към улицата.

Побесняла от гняв, Глори го заудря по гърба и раменете, но без полза. Единственият й шанс беше да изчака, докато влязат в кръчмата. Там щеше да се разпищи и да се моли някой от мъжете от „Блек Спайдър“ да я познае и да й се притече на помощ. Може би Мак беше там. Или дори — Господ да я пази — Никълъс. По-добре да защитава добродетелта си със собствени сили, отколкото да срещне Никълъс Блекуел при такива унизителни обстоятелства.

След повторно пляскане по задника и оглушителни смехове Глори опита със силата на убеждението.

— Моля ви, господа — заговори с треперещ глас тя. — Знам, че ме смятате за дама на нощта, но ви уверявам, че грешите. Това е едно голямо недоразумение. Ако ме пуснете, ще се погрижа простъпката ви да няма неприятни последствия.

— Какво иска да каже тя, Смити? Какви са тези… последствия?

— Нямам представа — отвърна англичанинът. — Но щом легне по гръб, ще престане да мрънка.

Мъжете отново се изсмяха и Глори побесня още повече. Тъй като висеше с главата надолу, кръвта пулсираше болезнено в слепоочията й и вече й се виеше свят. Може би трябваше отново да изпищи? Не, по-добре да си мълчи. В кръчмата имаше по-големи шансове. Розабел и мадам Лафарж със сигурност бяха вътре. Дано и Мак да беше там!

— Свали момичето, приятел — проговори дълбок мъжки глас. Глори вдигна рязко глава и откри Джаго Дод, застанал пред вратата на кръчмата.

— Слава богу — прошепна с пресекващ глас тя. — Моля ви, господа, мистър Дод ще ви обясни ситуацията.

— Ама това момиче не може ли да си държи езика зад зъбите? — попита раздразнено един от моряците.

— Дръж се настрана, приятелче — проговори предупредително англичанинът. — Ще я имаш, като свършим с нея.

— Казах да свалите дамата на земята.

— Дама ли? Не ме карай да се смея. — Едрият матрос се запъти към вратата на таверната и Глори забеляза блясък на метал в ръката на англичанина.

— Джаго, внимавай! — изпищя тя и зарита с крака с последна надежда да се освободи. — Той има нож!

— Млъкни най-после! — изрева дебелият и отново я цапна по задника. Глори се опита да се надигне на рамото му, за да види какво става. Тримата моряци бяха обкръжили Джаго и всеки от тях стискаше нож. Джаго също беше извадил моряшкия си нож с криво острие. Божичко, помисли си съкрушено Глори, и вината за всичко това е моя. Ако нещо се случи с Джаго, никога няма да си го простя.

Никълъс плъзна ръка по стройната талия на Нина.

— Да вървим, скъпа. Достатъчно дълго чаках.

Тя му се усмихна прелъстително и зелените й очи светнаха с очакване.

— Джинджър често ми разказва за теб. Затова няма да кажа, че съжалявам за закъснението й. Напротив, радвам се, че мога да я заместя.

Никълъс се усмихна хладно.

— Само се погрижи после да не съжалявам, че не я изчаках. — Той я поведе към стълбата, която водеше към стаите на проститутките на горния етаж, но на половината път вниманието му бе отклонено от шумната сцена, която се разиграваше зад гърба му. Няколко мъже се втурнаха към вратата.

Никълъс сграбчи за рамото едноокия моряк, изостанал зад другарите си.

— Какво става навън?

— Джаго Дод се заяжда с хората от „Флийт Лейди“ и са извадили ножове. Доколкото разбрах, скарали се за някаква нова женска.

Никълъс се вцепени. Беше наел Джаго на Барбадос. Предупреждаваха го, че е негодник и обича да се бие, но тъй като по-голямата част от екипажа боледуваше от малария, наложи се да наеме всички мъже, които му предложиха. Досега Джаго не му беше създавал ядове. Но не го познаваше достатъчно, за да му има доверие. Все пак той беше един от неговите хора и не можеше да го изостави в такава ситуация.

— Почакай ме — каза той на Нина. — Ей сега ще се върна.

Никълъс се втурна към вратата, без да знае какво го очаква навън. Първо забеляза Джаго Дод, заобиколен от шумно подвикващи мъже. Насреща му бяха застанали трима въоръжени матроси и дебнеха всяко негово движение. Джаго беше ранен на няколко места, ризата му беше окървавена, но още се държеше.

Никълъс веднага прецени положението. Направи две крачки напред и в този миг откри привлекателно женско задниче, покрито от дантелени поли, и два дълги, добре оформени, крака в черни копринени чорапи. Когато дебелият матрос, метнал момичето през рамо, се обърна настрана, Никълъс спря да диша. Сребърни кичури светлоруса коса висяха чак до земята. Млечнобяла гръд издуваше тесен корсаж от оранжев сатен и заплашваше да изскочи навън.

— Никълъс! — изпищя Глори и опря ръце в гърба на похитителя си, за да вижда по-добре. — Слава богу, че дойдохте! Трябва да помогнете на мистър Дод!

Ако не беше толкова смаян — и толкова бесен, — капитанът щеше да се изсмее: банда пияни моряци се биеха кой да я вземе пръв, а разглезената, невъзпитана и преоблечена като уличница Глория Самърфийлд търсеше помощ за най-големия побойник!

— Ще видя какво мога да направя. — Никълъс вдигна крак и улучи китката на най-близкия нападател. Ножът полетя към земята. Добре премереният удар на дясната ръка улучи втория матрос право в брадичката. Джаго пъхна ножа си в канията, нахвърли се върху третия нападател и започна да го обработва с юмруци.

Тъй като съотношението на силите стана неблагоприятно за приятелите му, дебелият матрос свали Глори на земята и се хвърли в битката. Първият му удар улучи стомаха на Никълъс и капитанът се преви от болка. Но се съвзе бързо и тресна с такава сила брадичката на дебелака, че го прати на земята. Дод биеше противника си с такова ожесточение, че той падна на колене. Никълъс се ухили на Джаго и се завъртя на другата страна. Сбиването започваше да му харесва.

Последва прецизна комбинация от леви и десни удари, които запратиха мършавия матрос към близкото дърво. Никълъс се обърна светкавично и следващият му удар разби носа на непознат противник. Кръвта му опръска бялата ленена риза на капитана. Глори закърши ръце, сините й очи се разшириха от страх. Този път имаш всички основания да се страхуваш, малката — помисли си мрачно капитанът — но от мен, не от моряците, които се биеха за теб!

Още няколко удара и битката свърши. Четиримата моряци от „Флийт Лейди“ лежаха в праха. Никълъс и Джаго Дод стояха над тях с разкрачени крака и стиснати юмруци и чакаха дали ще се появи подкрепление. Никой не посмя да се намеси.

Никълъс пое дълбоко дъх, за да се успокои, и подаде ръка на Джаго.

— Радвам се, че пътувате с мен, мистър Дод. От днес нататък ставате постоянен член на екипажа ми.

Джаго се ухили, набразденото с белези лице се набръчка.

— Тъй вярно, капитане. — Десницата му стисна ръката на капитана с такава сила, че костите изпращяха.

Никълъс се обърна към Глори, която не смееше да го погледне.

— Наред ли е всичко? — попита кратко той. Едва сега имаше време да се погрижи за нея.

— Д-да — заекна тя и се разтрепери. Пълните гърди заплашваха да спукат тясното деколте. Блестящата коса висеше на копринени кичури около лицето.

Никълъс я бе виждал в траурни рокли, в модни тоалети, в дълбоко изрязани вечерни рокли, но никога не беше помислял, че под скъпите материи се крие такава езическа красота. Сърцето му се блъскаше в ребрата с дива сила, кръвта му кипеше. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не я просне на земята още тук, пред кръчмата, както се готвеха да сторят моряците.

— Как стигнахте дотук? — попита строго той. Гласът му прозвуча по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Това момиче го подлудяваше. Правеше го слаб и безволев. Мисълта го разгневи още повече. Той я стисна за рамото и я разтърси грубо. — Искам да знам как слязохте на сушата.

— Майчице! — прошепна стреснато тя. — Натан! — Откъсна се от него и се втурна като безумна по прашната улица. Светлата коса се развяваше зад нея. Зави зад ъгъла и отдалече забеляза брат си, който се надигна, олюлявайки се, и се хвана с две ръце за главата.

— Натан! — изплака тя, дотича до него и го прегърна. — Добре ли си?

Момъкът простена.

— Главата ми бучи, виждам те двойна, но мисля, че ще се оправя. А ти добре ли си, Глори?

— Разбира се, че съм добре. — Тя го смушка леко в ребрата, за да му напомни да се държи като роб, защото капитан Блекуел наближаваше.

Никълъс застана до нея, каза на Натан да се наведе и прегледа внимателно главата му.

— Напипах доста голяма цицина. Твърде вероятно е да е получил и леко мозъчно сътресение, но мисля, че скоро ще се оправи.

— Слава богу!

Никълъс се обърна и я дръпна след себе си.

— Искам да знам как стигнахте дотук. И не се опитвайте да ме лъжете. Трябва да чуя истината.

Глори преглътна тежко.

— Аз… аз… — Изражението на капитана ставаше все по-мрачно и тя разбра, че не можеше да го излъже. — Казах на моряка при котвата, че трябва на всяка цена да се срещна с Розабел. Убедих го да ни позволи да вземем лодката.

— Имате ли представа какво сте направили?

Глори изпъна гръб и вирна брадичка.

— Нищо лошо. Слязох на сушата точно като вас. Нищо повече.

— Не сте права — отговори със заплашително тих глас той. — Накарахте един от моряците да престъпи изричната заповед на капитана си. Сега трябва да го накажа. Заради вас. Ще накажа и слугата ви.

— Какво? — изкрещя Глори. — Но те не са виновни! Аз исках да сляза на сушата и ги убедих да ми помогнат. Не можете да ги обвинявате!

Никълъс не отговори. Отведе я мълчаливо до малката лодка и я предаде на Джаго, който й помогна да заеме място на пейката. Двамата мъже заработиха усилено с греблата. Никой не говореше. Ръцете на Глори трепереха така силно, че трябваше да ги скрие в гънките на полата. Никълъс иска само да ме уплаши, повтаряше си тя. Щом се качим на борда, ще се успокои. Трябва да прояви разум и да забрави случилото се. Трябва да прости на нещастния моряк и на Натан.

— Никълъс, моля ви — прошепна тя веднага щом се изкачи на палубата.

— Джаго, отведете дамата в кабината й. Заключете вратата. Щом Розабел се върне, кажете й да се премести при мадам Лафарж.

Джаго кимна.

— Щом свършите с нея, отведете слугата в ареста. Ще остане там до края на плаването.

— Не! — изпищя Глори. — Нямате право да го затваряте. Идеята беше моя. Аз му заповядах да ме следва.

— Мистър Дод!

— Тъй вярно, капитане. — Джаго я хвана през кръста и я поведе към кабината. Отвори й вратата и я побутна навътре. Движенията му бяха меки, но енергични и решителни.

— Съжалявам, мис Глори. Трябва да разберете. Капитан Блекуел няма избор. Целият екипаж знае, че ви е заповядал да останете на борда. Специално каза на вахтения и на слугата ви да внимават за вас. Думата му е закон. Трябва да държи на своето, иначе мъжете ще престанат да работят за него. Вие не му оставихте избор.

— О, боже! — прошепна отчаяно Глори. Очите й се напълниха със сълзи. — Не исках да стане така…

— Капитанът знае. И той като вас не обича наказанията, но няма как. — Джаго затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.

Без да свали ужасната оранжева рокля, тя се отпусна в койката на Розабел и захълца сърцераздирателно. Не искаше други да страдат заради нея. Заради безумното й желание да прекара нощта на сушата Натан щеше да остане в ареста до края на плаването, а бедният Рипли щеше да получи тежко наказание. И всичко това само защото тя бе твърдо решена да наложи волята си. Никълъс беше напълно прав: тя беше разглезена и своенравна. Сълзите отново потекоха. Буцата в гърлото щеше да я удуши.

Имаше чувството, че се е мятала цели часове в леглото, преди най-сетне да заспи. Когато се събуди, всяка част от тялото й тежеше като олово и я болеше. Тя стана и си заповяда да измие лицето си и да се среши. След това свали оранжевата рокля, изтърси я и я окачи грижливо на куката. Облече бяла памучна нощница и отново си легна.

Не бива да губя надежда, каза си сърдито тя. Утре ще опитам да смекча сърцето му. Но като си припомни студеното, кораво лице на капитана, отново й се дощя да заплаче.