Кет Мартин
Капитанът и дивата котка (9)

9

Глори се събуди рано сутринта. Когато стана, усети колко бе изтощена и се разтревожи от състоянието си. Корабът скърцаше и се люлееше, въздухът беше горещ и влажен, нощницата беше залепнала за тялото й. Отново бяха на път. Тя въздъхна и закопня за чистия въздух на палубата. След като се изми, облече една от черните си рокли, но се задоволи само с най-тънката фуста, защото горещината беше ужасна. Тъкмо когато се зае да прибере косата си, на вратата се почука.

Корабният готвач съобщи, че й носи закуската и Глори побърза да му отвори. Със сведен поглед той внесе в стаята табла с топли курабийки и кафе. Тази сутрин влачеше краката си повече от обикновено, чертите му бяха разкривени от болка.

— Добро утро, мис Глори — проговори едва чуто той.

— Добро утро, Смути — отговори унило тя. Когато той остави таблата и се обърна да си върви, тя улови грубата му ръка. — Смути, трябва непременно да говоря с капитан Блекуел. Мислиш ли, че бих могла…

Шумно изплющяване прекъсна думите й. При второто очите й се разшириха от ужас и сърцето й спря да бие.

— Какво става горе, Смути?

— Нищо, за което си заслужава да се тревожите, мис. Така трябва да бъде.

Последва трето изплющяване.

— Кажи ми, моля те!

— Момъкът престъпи заповедта на капитана и трябва да получи наказанието си.

Глори не дочака да чуе останалото. Мина като вихър покрай посивелия готвач и се изкатери по стълбичката. Изскочи на палубата и видя, че целият екипаж се е събрал пред голямата мачта. Младият матрос беше привързан за дебелото дърво, гърбът му беше разголен и вече прорязан от три кървави ивици. Макдугъл стоеше зад него и тъкмо вдигаше плетения кожен камшик за нов удар.

— Велики боже! — Глори затича с развени поли към Никълъс, който стоеше срещу екипажа със сковано в ледена маска лице. Очите й бяха пълни със сълзи и тя не виждаше къде стъпва; спъна се, но продължи да тича. Мрачното лице на капитана потъмня още повече.

— Върнете се в кабината си — заповяда грубо той.

— Моля ви, капитане! — изплака Глори. — Моля ви, не го наказвайте! Грешката беше моя, само моя!

— Мистър Пинтасъл! — извика Никълъс. — Придружете мис Самърфийлд до кабината й. Погрижете се да не я напуска повече. Щом свърша тук, ще дойда да поговоря с нея.

— Никълъс, моля ви! — изпищя Глори. — Не бива да правите това!

Джош плъзна ръка под лакътя й.

— Моля ви, мис Самърфийлд — проговори тихо той. — Защо усложнявате положението?

Глори го погледна унищожително. Камшикът изплющя отново. Тя беше готова да изтича при Мак и да го помоли за милост, но сякаш бе отгатнал мислите й, пред нея застана Джаго Дод. Тялото му образува преграда, която не й позволяваше да вижда грозната сцена и в същото време й пречеше да се намеси.

— Вървете с него, мис — проговори предупредително Джаго и тя разбра, че ако откаже, ще я метне на рамото си и ще я отнесе под палубата.

Кимна мълчаливо и се запъти към стълбичката. Джошуа Пинтасъл я последва колебливо. Отвори й вратата към капитанската каюта, но не я последва вътре. Остана в коридора да я пази.

След минути плющенето на камшика престана и Глори затвори очи. Слава богу, мъчението беше свършило. Кършейки нервно ръце, тя застана пред писалището на Никълъс и зачака появяването му. Не й се наложи да чака дълго.

Капитанът влезе в каютата и направи няколко крачки към нея. Сивите очи искряха от гняв.

— За втори път пренебрегнахте изричната ми заповед пред очите на целия екипаж — изрева той. — Няма да търпя повече своеволията ви!

Гневът му разпали в гърдите й дива ярост.

— Нямахте право да подложите бедния моряк на бичуване. Трябваше да накажете мен. Аз не се подчиних на глупавите ви заповеди!

Тя издържа на погледа му. Русата коса беше разрошена и падаше на едри кичури покрай лицето, също като миналата нощ. Никълъс я измерваше с мрачен поглед и трудно сдържан гняв.

— Имах пълното право. Аз съм господар на този кораб. Длъжен съм да се погрижа „Блек Спайдър“ да стигне бързо и сигурно до целта. За тази цел имам нужда от екипаж, който да ми се подчинява. Постът не изпълни заповедта ми. Заради вас. Нямах друг избор, освен да го накажа.

Долната й устна потрепери и Никълъс разбра, че тя страда. Но сърцето му остана затворено.

— Мен трябваше да накажете — възрази отново тя. — Не Натан и не бедния матрос. Аз не изпълних заповедта ви.

— По изключение този път имате право, мис Самърфийлд — отговори студено Никълъс. — За съжаление сте жена. Не мога да ви бичувам публично.

— Няма разлика. И не това е важното. Колко удара получи момъкът?

— Десет — отговори тихо той.

— Значи и аз заслужавам точно толкова.

Никълъс я огледа изпитателно. Видът й издаваше упоритост, но тя не можеше да скрие угризенията на съвестта и потребността да изкупи вината си. Заедно с гнева, че го бе изложила пред очите на екипажа, това му даде необходимия подтик.

— До писалището ми има кожена показалка. Донесете ми я.

В първия момент Глори го погледна несигурно. После се изправи, вирна брадичка и отиде да донесе тънката кожена пръчка. Подаде му я с треперещи пръсти и Никълъс се разколеба — но само за миг.

— Обърнете се и сложете ръце на писалището.

Тя направи, както й беше заповядано. Капитанът вдигна пръчката над главата й и я плесна силно по задните части. Глори дори не потръпна. Той си заповяда да мисли за моряка, който бе получил десет удара с бич, и отново замахна с пръчката. Три. Четири. Пет. Ръката му трепереше толкова силно, че при шестия удар едва не изпусна пръчката. Чу стона й и захвърли оръжието на изкуплението, сякаш кожата беше изгорила ръката му.

— Стига толкова — изсъска той и я прегърна. — Предостатъчно!

— О, Никълъс, толкова съжалявам! — Горещите сълзи, които се стичаха по бузите й, напоиха тънката ленена риза и той я притисна още по-силно до гърдите си.

— Всичко свърши, мила — прошепна нежно той. — Ти плати за грешката си, както платиха и другите. Каквото и да се е случило, то свърши; вече не бива да се чувстваш виновна.

Тя обви ръце около врата му и се вкопчи в него.

— Не исках да навредя никому.

— Знам, мила, знам. — Той приглади сребърнорусите кичури, целуна челото, очите и слепоочията й. — Знам. — Когато тя вдигна обляното си в сълзи лице, за да го погледне, той я целуна по устните, отначало меко и нежно, за да потуши болката. Искаше му се всичко това да не се беше случило, искаше да я държи вечно в обятията си. Тя отвори уста, за да пропусне езика му, и внезапно Никълъс забрави горещите им спорове, забрави всичко, освен желанието си да я има. Тя беше всичко за него. Той простена тихо и задълбочи целувката. Устата й беше толкова сладка, устните замайващо топли и пълни. Той взе лицето й между ръцете си, изтри последните сълзи и отново усети завладяващото желание да я закриля.

Устата му помилва стройната шия, той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото си. Полегна до нея и езикът му остави огнена диря по кожата й. Ръцете му се плъзнаха по корсажа, обхванаха гърдите и почнаха да възбуждат зърната през тежката коприна на роклята. Много му се искаше да разкъса роклята, но устоя на желанието си и започна внимателно да разкопчава ситните копченца на гърба.

Глори беше там, където през цялото време беше искала да бъде — в силните обятия на Никълъс. Никога не беше изпитвала толкова силни чувства, парещо желание и неустоима жажда да бъде близо до друг човек, до мъж. Искаше Никълъс да я милва, искаше да усети ръцете му по най-чувствителните, най-интимните места на тялото си. Устните му бяха като наркотик, който й отне дъха и я направи безволна и жадна.

Никълъс впи устни в свивката на шията й и Глори се притисна към него. Макар че се наслаждаваше на докосванията му, вътрешно се чувстваше несигурна. Държеше се като похотлива жена, копнееше за милувките му, искаше все повече. Ръцете му се заеха с копчетата на роклята и единственото й желание беше той да побърза, за да не остане нищо, което да ги разделя. Чуваше гласа на майка си: „Мръсно, отвратително.“ Не, беше чудесно. Най-прекрасното нещо на света.

Когато устните му отново завладяха нейните и езикът му нахлу навътре, Глори простена тихо от наслада. Разкопча ризата му, помилва гърдите му, подръпна гъстите косъмчета и прокара връхчетата на пръстите си по набъбналите зърна. Никълъс простена и това я възбуди още повече. Когато корсажът й се отвори, тя не се засрами от голотата на гърдите си. Никълъс ги обхвана с ръце и започна да милва зърната. Покри ги с топли, чувствени целувки, вкуси ги с език, докато по кожата й пролазиха сладостни тръпки. Но и това не й беше достатъчно. Не можеше да понесе мисълта, че той ще се отдръпне. Заля я вълна от любов, граничеща с лудост, и тя се помоли и той да изпитва същото.

Корабът се полюляваше и проскърцваше в ритъма на движенията им. Никълъс вдигна полите й и обхвана твърдото дупе, за да я притисне още по-силно до себе си. Тя усети как възбуденият му член се отри в слабините й и се запита какво ли ще е да го почувства в себе си.

Тъй като не бе забравил, че кожата й е разранена, движенията му станаха по-меки, но и кратката болка беше достатъчна, да я отрезви. Отново си припомни как я бе целувал миналия път — бруталния урок, който получи, — и в душата й се надигнаха съмнения. Ами ако това беше само продължение на наказанието? Ами ако той беше решил да й демонстрира властта си с действия, не само с думи? Тя усети как той отвори панталона си и изхълца задавено.

Щом чу хълцането, Никълъс спря и я погледна.

— Не се страхувай, мила. Няма да ти причиня болка.

— О, Никълъс — прошепна с пресекващ глас тя, — ако това е още един от твоите уроци, никога няма да ти простя.

Страхът й го накара да спре.

Истината го заля като вълна ледена морска вода. Изведнъж осъзна къде се намираше — и какво всъщност правеше. Простена задавено, претърколи се настрана и зарови пръсти в гъстата си черна коса.

Глори седна до него, без да смее да го погледне в очите. Притисна роклята към гърдите си, поглади зачервените си бузи, попипа устните, подути от целувките му. Бледорусата коса падаше на меки вълни по раменете.

Никълъс задиша дълбоко, за да се успокои, обърна лицето й към своето и я принуди да го погледне.

— Пожелах те от първия миг, в който те видях. Опитах се да стоя далече от теб, но вече не мога. Има само едно нещо, на което искам да те науча — на любов.

— О, Никълъс… — Тя обви с ръце шията му и той я притисна към себе си. После отново впи устни в нейните и я зацелува жадно. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се отдели от нея.

— Толкова силно искам да те любя, тук и сега. Но моряците са отвън и са убедени, че те измъчвам. — Устата му се изкриви в една от редките искрени усмивки. — Ако не изляза скоро, сигурно ще избухне бунт. — Гласът му звучеше гърлено, дъхът му излизаше равномерно. Глори беше щастлива, че може да го докосва така.

Тя отговори на усмивката му. Господи, колко обичаше меката светлина в сивите очи, която правеше лицето му младо, почти момчешко. Сърцето й преливаше от любов към него. Любов. Не можеше да го отрече. Тя обичаше Никълъс Блекуел. Отново се помоли на небето и той да изпитва същото към нея.

Шумно чукане по вратата на кабината накара Никълъс да скочи. Стегна набързо панталона си и закопча ризата. Докато вървеше към вратата, хвърли изпитателен поглед към Глори, която трескаво закопчаваше роклята си.

— Кой е? — попита строго капитанът.

— Аз съм, Мак. Моряците са загрижени за мис Глори. Искат да се убедят, че не сте й сторили зло.

Никълъс се усмихна разкаяно и намигна на Глори.

— Ще излезе след пет минути. Нищо не съм й направил. — За съжаление, добави наум той. Всъщност пострадалият беше той. Усещаше мъчително парене в слабините и беше сигурен, че то няма да престане скоро. Въздъхна примирено и се върна при Глори, която беше преметнала косата си през рамо и чакаше той да закопчее роклята й на гърба. Простият жест на доверие го трогна дълбоко.

Припомни си Нина, жената, която снощи се готвеше да заведе в леглото си. Макар да не си признаваше, беше радостен, че се върнаха на кораба. Не искаше Нина. Не искаше и Джинджър. Искаше Глория Самърфийлд — и никоя друга не можеше да я замени. Е, все някак щеше да успокои съвестта си. По дяволите, ако не можеше другояче, щеше да я направи своя съпруга. При тази мисъл стомахът му се сви. Когато закопча и последното копче, целуна стройния й бял тил. Тя се обърна към него със загрижено лице.

— Какво има? — попита той.

— Аз… питах се… Никога досега — не знам какво ми става.

— Как се чувстваш?

— И аз не знам. Някак си нервна. Или нещо подобно. Иска ми се отново да ме целунеш.

Никълъс се ухили зарадвано.

— Много се радвам, че се чувстваш така, скъпа. Но щом спим заедно, всичко ще се оправи. Тогава ще се чувстваш отлично, обещавам ти.

— Искаш да спя с теб? — Сърцето й заби като лудо. Дали беше решил да се ожени за нея?

— Естествено, сладката ми, това е продължението на днешната ни близост.

Глори преглътна тежко.

— Разбирам. — А тя бе помислила, че естественото продължение на днешната сцена е предложение за женитба.

Никълъс я целуна по върха на носа.

— Сега е най-добре да излезеш. Не ти ли казах, че моряците са готови да вдигнат бунт?

Лицето й пламна и тя кимна. Той сложи ръка на тила й и я привлече към себе си за последна целувка. После приглади роклята й, почака я да се овладее и я съпроводи до вратата.

По късно през деня хвърлиха котва пред Кейп Феър и Джаго Дод и един едър, мършав матрос изпратиха мадам Лафарж и Розабел на сушата. Глори, която се беше привързала към двете жени въпреки съмнителната им професия, ги прегърна на сбогуване.

— Надявам се да си намерите добро място — каза тя на Розабел. — И да целунете бебето от мен.

— Обещавам — засмя се Розабел. — Ако някога имате нужда от приятелки, знаете къде да ни намерите.

Глори й подари яркожълтия си шал с красиви шарки.

— Мислете за мен, когато го носите — помоли тя. — И двете ще ми липсвате.

Розабел се разплака от умиление и прегърна новата си приятелка.

Мадам Лафарж получи от Глори кристално шишенце със скъп френски парфюм, купен специално за пътуването.

— Благодаря ти, миличка. Никога няма да те забравя. Надявам се, докато стигнете в Ню Йорк, да завладееш сърцето на капитана. — Тя се изсмя гръмко, намигна на Глори и се удари по дебелите бедра.

Глори си пожела предсказанието да се изпълни.

— Желая ти добър път, госпожичке. Можеш да ни пишеш, но ние с Рози не знаем да четем, тъй че няма да ти отговорим.

Глори само кимна. Прегърна за последен път дебелата жена, после двете се прехвърлиха през релинга и слязоха в малката лодка, която трябваше да ги отведе на сушата. И едрата мадам Лафарж, и бременната Розабел трябваше да положат доста усилия, докато се настанят в лодката, но най-после успяха и Джаго хвана греблата. Глори ги проследи с поглед, докато се скриха зад хълма.

— Какво ще стане сега с тях, Никълъс? — попита страхливо тя.

— За Розабел има кой да се погрижи. В Кейп имам приятели, млада двойка без деца. Те очакват с нетърпение Розабел. Ще я гледат, докато роди бебето, а после ще работи за тях. Ще бъдат много щастливи да имат бебе вкъщи.

— А мадам Лафарж?

— Ще се занимава с онова, което я прави щастлива — както винаги.

Глори вдигна очи и му се усмихна. Погледите им се срещнаха. Той я гледаше различно, както в нощта, след като спасиха негърчето; като че искаше да й каже нещо, но не намираше правилните думи. Очевидно искаше да я закриля. Тя се усмихна доволно, зарадвана от този обрат на събитията.

Вечерта Никълъс отново не дойде на вечеря.

 

 

— Добро утро, капитане — поздрави сковано Глори, когато се срещнаха на следващата сутрин. Той стоеше до релинга и изглеждаше зашеметяващо в тесния черен панталон и обичайната снежнобяла риза. Взираше се към морето, сякаш размишляваше над важен проблем. Когато се обърна към нея и я дари с топла усмивка, гневът й се стопи.

— Добро утро, мила. Добре ли спа?

Думите му звучаха почти интимно и бузите й пламнаха.

— Да, благодаря. — Излъга го. Цяла нощ беше бесняла от гняв, че я е оставил да вечеря сама. — Защо не дойде да вечеряме заедно?

— Трябваше да размисля.

— Да размислиш? — повтори недоверчиво тя.

— Да.

— Разбирам.

— Наистина ли? — попита той.

— Всъщност това не ме засяга.

— Напротив. Реших, че бихме могли да поговорим сериозно днес след вечеря.

Пулсът й се ускори. Никълъс Блекуел беше единственият мъж, който я караше да се чувства несигурна и плаха и в същото време жена до крайчеца на пръстите.

— Добре, щом искаш — отговори тихо тя.

— Боя се, че имам много работа и няма да се видим по-рано. — Той сведе поглед към пристегнатите й гърди.

Глори усети горещината в погледа му и се смути още повече — а в стомаха й сякаш зейна дупка. Но не биваше да забравя защо всъщност бе потърсила капитана. В момента не беше способна да мисли за друго освен за вчерашните целувки и за силните ръце върху гърдите си. Преглътна тежко, обърна се към морето, после смело се изправи срещу него.

— Мога ли да видя слугата си? — попита тя, преди да се е отдалечил.

— Джошуа ще те заведе. — Никълъс се усмихна топло и се отдалечи без повече думи. Първият подофицер се появи само след минута.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда, Глори — каза й той, докато вървяха към кърмовата палуба. — Почти всички моряци са прекарвали по няколко дни в ареста. Освен това ще стигнем в Ню Йорк преди по-малко от седмица.

Затворът се оказа тъмна стаичка зад товарното помещение. Тежката дъбова врата имаше голям отвор с решетка; помещението беше осветено от лампа с рибено масло. Глори видя, че Натан седи на дървения нар и изпита дълбоко съчувствие.

— Може ли да вляза? Бих искала да поговоря насаме с него.

— Разбира се. — Джошуа отключи вратата и я пропусна да влезе. — След няколко минути ще дойда да ви взема.

— Благодаря, Джош.

Глори изчака стъпките на подофицера да заглъхнат и се хвърли в протегнатите ръце на брат си.

— О, Натан, толкова съжалявам! Никога не бих те убедила да ме заведеш на сушата, ако знаех какво ще се случи.

— Спокойно, Глори. Не е чак толкова лошо. Капитанът лично дойде да се осведоми добре ли се чувствам. Донесе ми карти и малко кълчища, за да се упражнявам да плета въжета. За съжаление не знае, че мога да чета.

— Ще мине цяла седмица, докато стигнем в Ню Йорк. Ще се опитам да го убедя да те освободи.

— По-добре не се опитвай, Глори. Ако реши, че си прекалено загрижена за слугата си, може да заподозре нещо. В никакъв случай не бива да узнае истината.

Глори го прегърна устремно.

— Вероятно си прав. Исках само да знаеш, че се разкайвам за стореното.

— Щом пристигнем в Ню Йорк, всичко ще се оправи.

Глори кимна.

— Обичам те, Натан.

— И аз те обичам, Глори. Смути скоро ще ми донесе яденето. Даже ме предизвика да поиграем на карти. Ако загубя, ще му платя чашка ром.

Глори чу дрънчене на ключове и разбра, че Джошуа Пинтасъл се връща. Целуна Натан по бузата и излезе от килията.

Никълъс Блекуел стоеше в мрачния трюм и стискаше юмруци. Какъв глупак! Бе проследил как Глори излезе от килията под ръка с Джош. После застана зад решетката на вратата и дълго гледа едрия, красив негър, който обикаляше с големи крачки затвора си. Защо не се сети веднага? Този мъж не беше работник на полето. Не беше и домашен слуга. Докато разговаряше с Глори, произношението му издаде, че е добре възпитан и е получил солидно образование — и на всичкото отгоре беше дяволски красив!

Никълъс закипя от гняв. Тази малка змия отново бе успяла да го измами. Още от самото начало подозираше, че е замислила нещо, но никога не би предположил, че е избягала с красивия си тъмнокож любовник. Всъщност какво значение имаше цветът на кожата? Мъжете, с които общуваше Никълъс, идваха от всички краища на света; сред тях бяха представени всички раси, религии и цветове. Две години беше издържал една прекрасна мулатка от Ню Орлеанс, не само страстна любовница, но и много образована и интелигентна. Очарователна, културна — също като този Натан.

Тук не ставаше въпрос за предразсъдъци.

Глория Самърфийлд го правеше на глупак. Тя го използваше, за да иде на Север — и не се свенеше от нищо, за да постигне целта си, даже се преструваше, че изгаря от страст по него. А през цялото това време обичаше друг мъж. Никълъс затвори очи, заслепен от дивия си гняв. Защо беше такъв глупак? Защо повярва, че Глори е нещо особено? Тя беше жена, нищо повече. А всички жени бяха еднакви. Като майка му. Като Лавиния Бонд и другите, с които се беше любил. Глория Самърфийлд се бе промъкнала в сърцето му и му се надсмиваше.

Един ден ще й отмъстя жестоко, закле се Никълъс. Ще умра, но ще й отмъстя.

Капитанът нямаше време да обмисля плановете си за отмъщение. Морето се развълнува. Задуха северен вятър, който изду платната и заплаши да разкъса въжетата. Небето се помрачи. Идеше буря.

— Мистър Пинтасъл — извика капитанът, — навийте още две платна! Вържете двойно марсовото платно! — Така площта на платната щеше да намалее с една трета.

— Тъй вярно, капитане. — Джошуа се втурна да изпълни заповедта. Вятърът се засилваше.

— Очаква ни дяволски силна буря, капитане — намеси се Макдугъл. — Познавам бурите, нали знаеш. Ти също си преживял немалко бурни нощи. Но по тези ширини идват толкова бързо, че нямаш време да скриеш глава между раменете. И са толкова силни, че направо разкъсват корабите.

Никълъс помнеше добре последната буря, която бе преживял по тези места. Пътуваше със „Старк Уинд“ с курс към Бахамите. Пред Гранд Гей корабът се счупи на две. Само половината моряци останаха живи. Златната обица, която понякога слагаше на ухото си, беше знак, че е преживял корабокрушение. Мисълта, че може да го преживее повторно, беше повече от неприятна.

— Никълъс? — Кристалният глас на Глори го стресна.

— Веднага слез в кабината си. Палубата не е сигурна в това време.

Вятърът развя полите й и разроши русите коси. Лицето й изглеждаше уморено и хлътнало.

— Боя се, че не съм добре, капитане. Мога ли да остана на палубата само за минута?

Никълъс беше готов да каже не. Искаше тя да страда, но видът й го разколеба.

— Остани до кормилото и гледай да не се пречкаш. Но не повече от няколко минути. Ако морето се разсърди, вълните ще почнат да заливат палубата.

Глори кимна. След малко се почувства по-добре и изложи лицето си на вятъра. Никога не беше виждала буря в океана. Корабът пропадаше в дълбоки ями, после се издигаше на белите гребени с височина на хълмове. Облаците се движеха с невероятна бързина и с всеки момент надвисваха по-ниско.

Джаго Дод стоеше на кормилото.

— Морето стана много бурно, мис. Най-добре е да си слезете.

Глори кимна послушно. Първо щеше да изчака Никълъс.

Той се появи едва след четвърт час.

— Мислех, че отдавна си долу.

— Тъкмо тръгвах.

— Аз ще поема кормилото, Джаго. Изпратете дамата до кабината й.

— Тъй вярно, капитане. — Джаго улови ръката й.

Глори погледна през рамо към Никълъс, надявайки се да я дари с окуражаваща усмивка, но той упорито гледаше напред.

— Дали ще се справим? — попита плахо тя, докато вървеше по тъмния коридор.

— Трудно ми е да кажа. Бурята се надигна внезапно, което е необичайно за това време на годината. Нещо не е наред. Капитанът го усети, екипажът също. Имаме добър капитан, и това е най-важното. Ако някой може да спаси „Блек Спайдър“, това е само той.

— Значи наистина сме в опасност?

— Още не, но по всичко личи, че бурята ще бъде страшна.

— Благодаря, че бяхте честен с мен, Джаго.

— Никога не съм могъл да лъжа, мис Глори. Но не искам да се тревожите излишно. „Спайдър“ е стабилно корито, а капитанът е дяволски добър моряк. Съветвам ви да вържете здраво всички предмети в кабината и да се помолите на всемогъщия да не ни забрави в морето.

— Обещавам ви, Джаго — усмихна се Глори. — А вие ще внимавате за Никълъс, нали?

— Той ми помогна, нали така? Джаго Дод никога не забравя такива неща. Постоянно ще го наблюдавам.

— Още веднъж ви благодаря, Джаго. — Глори влезе в кабината си и започна да събира вещите си.