Кет Мартин
Капитанът и дивата котка (14)

14

Глори не излезе от кабината си през целия ден. Джош й донесе табла с ядене, надвечер отново намина да я види. Тя му благодари с топла усмивка и обясни, че има нужда от дълга почивка, за да се възстанови от преживяното на острова.

Когато се свечери, тревогата й нарасна. Дали Никълъс щеше да дойде пак? Откъде можеше да знае какво е намислил? Тя вече не означаваше нищо за него. Мъжът, който снощи нахлу в кабината й, беше чужденец, изпълнен със злоба и презрение. Кой знае какво можеше да й стори…

Тя вече не беше в състояние да чете мислите му и очакваше само най-лошото. Въображението й рисуваше страшни картини. Погледът й беше неотстъпно устремен към вратата, тялото й трепереше като в треска. Опита се да поправи още една рокля, но ръцете не я слушаха и иглата непрестанно падаше от скованите й пръсти.

Не можеше да го допусне отново до себе си. Обзета от внезапна решителност, тя завлече тежкото писалище до вратата. Трябваше да напрегне всичките си сили, но когато се справи успешно, въздъхна облекчено.

В шкафа намери само една копринена нощница. Би предпочела нещо по-просто, но трябваше да се задоволи с това, което й се предлагаше. Навлече я през глава и отново се запита на кого е принадлежала. Сигурно Никълъс беше любил другата жена тук, в това удобно легло. Дали и на нея беше шепнал същите страстни думи, които пареха сърцето й?

Тя се излегна в широката койка, но не можа да заспи. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше пред себе си Никълъс и чудния остров, където бе познала любовта. Едрият мускулест мъж се смееше и сиянието в очите му беше доказателство за искрена любов. Докато живееха на острова, тя беше убедена, че е обичана Споменът стегна гърлото й. Чувстваше се толкова самотна. Непрестанно се мяташе, без да може да се успокои.

„И ти започна да говориш като Лавиния… като Лавиния… като Лавиния.“ Думите отекваха в главата й като злобно ехо. Тя затвори очи и се опита да прогони жестокия глас. Всеки шум в коридора късаше нервите й. Когато бравата изскърца, скочи от леглото като опарена.

Никълъс вдигна резето и вратата се удари оглушително в писалището. Тихият сардоничен мъжки смях проникна през открехнатата врата. В първия момент Глори не можа да разбере откъде идват глухите удари, но когато писалището се раздвижи, тя разбра, че капитанът натиска с рамо тежката врата.

Решена на всичко, тя скочи от леглото и се хвана с две ръце за писалището, за да го задържи.

— Върви си, Никълъс. Остави ме на мира.

— Махни се от вратата, Глори — заповяда той. — Ще вляза и ти не можеш да ми попречиш. Ако трябва, ще събера целия екипаж, за да счупим вратата.

Глори изохка уплашено и отстъпи назад. Никълъс се засили и успя да избута писалището и да влезе в стаята. Решителността й се възвърна и тя вирна брадичка. Очите й се напълниха със сълзи, но тя си заповяда да не плаче пред него.

— Не мога да те спра, капитане. Аз съм само жена. Ако си решил да се наложиш, не мога да ти попреча.

Никълъс я погледна пронизващо.

— Искаш да ми докажеш, че мога да те взема против волята ти, така ли, сладката ми? Не ми се вярва, че ще се справиш.

Глори не се помръдна. Никълъс пристъпи по-близо и погълна с жаден поглед пълните гърди под тънката коприна на нощницата. Още една крачка, и той взе лицето й в двете си ръце. Устните му се плъзнаха непоносимо бавно по нейните и нежната целувка запали огън в тялото й. Все пак Глори успя да се пребори с първата вълна на желанието. В никакъв случай не биваше да реагира.

Никълъс не се трогна от безучастието й. Глори затвори очи. Отново се видя на брега; мъжът, който я целуваше, беше Никълъс. Нейният Никълъс. Мъжът, когото обичаше. Ръцете, които държаха лицето й, бяха нежни и добри, ръце, които познаваха всяка частица от тялото й. Ръце, които се грижеха за нея, закриляха я, спасиха живота й.

Когато езикът му заигра в ухото й, тя потисна с мъка сладостния си стон. Той зацелува нежната й шия и бавно смъкна нощницата от раменете й. Сведе глава, за да вземе в устата си коравото връхче на гърдата й и тя се притисна до него, неспособна да се сдържа повече. Пръстите и се заровиха в гъстата черна коса на тила му. Не забеляза, че се е разплакала, докато Никълъс вдигна глава и я погледна.

В първия момент тя не го позна, толкова затворено беше лицето му. Той изтри с трепереща ръка сълзите й и внимателно я вдигна на ръце. Русата й коса увисна почти до пода, докато я носеше с дълги крачки към леглото. Остави я за миг сама, за да се съблече, и се върна до нея.

— Ти си прекрасна — произнесе дрезгаво той. — Дали някога ще мога да те забравя?

Тя мислеше за същото. Устните й оформиха името му. Толкова те обичам, помисли тя. Повтори много пъти думите, но не посмя да ги изрече гласно.

Макар че се любиха страстно, сякаш за последен път, той беше изпълнен с нежност, също като на острова. Тя усещаше с каква любов я милваха устните му, с каква отдаденост се потапяше в тялото й. Нямаше значение какво ги чака утре; нейният Никълъс се бе върнал, макар и само за няколко скъпоценни часа. Дори да беше само за тази нощ, мъжът, когото обичаше, беше до нея и я любеше с цялата си страст. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, докосваха, галеха, разпалваха ново и ново желание. Сърцето й преливаше от любов. Как щеше да живее без него? Той беше нейният живот.

Глори го гледаше ненаситно и се питаше за какво ли мисли в момента. Дали и той щеше да усеща болезнено липсата й? Защо толкова много искаше да я унищожи? Когато се отпуснаха изтощени, той я притегли в обятията си, както правеше на острова. Остана до нея дори когато тя се престори на заспала. Целуваше русата коса и нежно милваше лицето и. Макар и изтощена, тя си забрани да спи, за да се наслади на всяка секунда от близостта им. Усещаше, че тези скъпоценни часове няма да се повторят.

Веднъж през дългата нощ тя повярва, че той е заспал, отвори очи и видя, че е буден и я гледа. Очите му бяха пълни с тъга. Сега щяха да се любят за последен път.

Сякаш бе прочел мислите й, Никълъс я целуна страстно. Тя се обърна към него и прошепна името му. Той я целуна отново и вложи в целувката цялата любов, която изпитваше. Сърцето й се разкъсваше от болка и любов. Тя отговори на целувката му, вкопчи се в него и си пожела слънцето никога да не изгрее. Помоли се океанът да погълне кораба и да сложи край на мъченията й.

Любиха се още веднъж и най-после заспаха изтощени. Когато Глори се събуди, леглото до нея беше празно.

През следващите две нощи Никълъс не дойде в кабината й. Глори го видя отново едва когато корабът влезе в пристанището на Ню Йорк. Небето беше забулено със сиви облаци. Тя излезе на палубата, увита в леко, обточено с кожи, палто над копринената рокля. Духаше силен вятър и колосаните поли се развяваха около краката й. Беше дошъл мигът да се сбогува с приятелите си.

— Довиждане, Джаго.

— Вие сте прекрасна дама, мис Глори. Гордея се, че се запознах с вас.

— Благодаря ти, Джаго. За всичко.

— Ако имате нужда от мен — каза Джошуа Пинтасъл, — веднага ще се отзова. Знаете къде да ме потърсите.

— Много ви благодаря, Джошуа. — Тя го целуна по бузата. — Никога няма да ви забравя.

Подофицерът понечи да каже още нещо, но се отказа. Обърна се и се отдалечи с приведени рамене. Глори го проследи с поглед и откри Никълъс, застанал до релинга. След като даде няколко резки заповеди, той се обърна към нея; макар че не я виждаше, тя усети остра болка. Ала дори когато я забеляза, капитанът не се помръдна от мястото си. Пронизващият му поглед беше впит в нея, сякаш искаше да запомни всяка подробност.

Сърцето й се сви. Болката беше толкова силна, че едва не загуби съзнание. Тя преглътна няколко пъти, отиде до отсрещния релинг и се хвана за гладкото дърво. Над главата й кръжаха и крякаха чайки, по доковете на Саут стрийт цареше оживление, но тя не виждаше и не чуваше нищо. От очите й капеха сълзи. Глори се упрекна сърдито и побърза да ги изтрие. Никой не биваше да види, че плаче.

Никълъс застана до нея, но тя не го погледна. Боеше се от онова, което щеше да открие в лицето му. Дали погледът му беше пълен с презрение — или с любов, за която тя копнееше с цялата сила на сърцето си? Макар че стоеше до нея, тя вече усещаше болезнено липсата му, сякаш бе слязла на сушата сама.

Ще заповядам да доведат Натан — проговори сухо той. Гласът му прозвуча измъчено. — Можеш да слезеш от борда, когато пожелаеш. Мак ще те придружи, където отиваш.

— Леля ми живее в Ню Йорк — отговори овладяно тя. — Името й е Флорънс Самърфийлд Стейси. Сестрата на баща ми. Живее в близост до батареята.

Глори избягваше да го погледне. Двамата бяха споделяли живота си в продължение на няколко седмици, а сега стояха един до друг като непознати. Всъщност ние знаем толкова малко един за друг, каза си с болка тя. На острова бяха само двамата; не беше нужно да говорят за други хора, за да запълнят живота си.

Никълъс помълча, сякаш търсеше подходящите думи.

— Щом натоварим кораба, ще потегля за Барбадос.

— Какво? — Глори затвори очи. Само да не припадна, повтаряше си отчаяно тя. Дано не беше чул треперенето на гласа й. Трябваше да си заповяда да вдигне глава към него, защото не можеше да си тръгне, без да е видяла за последен път очите му.

— Да — отговори глухо той, без да отмества поглед от морето. — Ще поработя известно време в Карибието. Времето там е много по-хубаво. — Очите му бяха празни, сякаш се беше постарал да изличи от тях всяко чувство, устата беше скована в тънка, строга линия. На лицето му беше изписана непозната досега тъга.

— Ще ти изпратя обратно тези дрехи — проговори тихо тя.

— Приеми ги като подарък.

— Сбогом, капитане — прошепна тя, защото нейният Никълъс вече не съществуваше. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Обърна се рязко, прихвана розовите поли и се запъти към Мак, който я очакваше. Джошуа Пинтасъл изкачи стълбичката към предната палуба, следван от Натан, който изобщо не изглеждаше изтощен. Той примигна няколко пъти срещу яркото слънце и й се усмихна. Глори се хвърли в прегръдката му.

— Милата ми… — Натан я притисна до гърдите си.

— Добре ли си? — попита с треперещ глас тя.

— Нищо ми няма. — Той хвърли бърз поглед към капитана. — Но ти не изглеждаш добре. Да не си болна?

— Само съм малко уморена — отговори тихо тя и се насили да се усмихне.

— Какво стана междувременно? Надявам се, че капитанът е поискал ръката ти?

Глори си припомни, че Никълъс се славеше като умел дуелист с пистолет и ножове и си представи как Натан щеше да го предизвика на двубой.

— Да — излъга смело тя. — Но аз отказах.

— Какво? Сигурна ли си? Не помисли ли, че ще има скандал?

— Какво ме интересува скандалът!

— Татко щеше да те принуди да се омъжиш.

— Не мога да се омъжа за този човек, Натан. Това е най-важното, нали?

— За мен най-важното е да си щастлива, Глори.

— Онова, което ти стори, беше достатъчна причина да откажа предложението му — отговори сковано тя.

— Няколко дни в затвора са малка цена за цял живот свобода. — Меките кафяви очи я огледаха изпитателно. — Какво стана на острова? Нали знаеш, може да има… усложнения.

Глори се изчерви до корените на косата.

— Аз съм виновна за всичко. Можех да му откажа. А що се отнася до… усложненията… можем само да се надяваме, че ще си ги спестя.

— Наистина ли си твърдо решена да останеш неомъжена?

— Натан, моля те. Крайно време е да тръгваме. — Тя изправи рамене, прихвана полите си и се запъти към гредата, където Мак я очакваше търпеливо. Лицето му изразяваше дълбока тъга. Глори се опита да изглежда по-уверена и вирна брадичка. В никакъв случай няма да се обърна, каза си, докато вървеше по гредата към сушата. Няма да позволя на Никълъс Блекуел да тържествува.

Тя улови ръката на Мак и закрачи напред към оживената Саут стрийт. Ала когато завиха към Уол стрийт, не можа да се удържи и хвърли последен поглед към „Блек Уич“. Никълъс стоеше до релинга, беше вдигнал единия си крак на гредата и се държеше здраво за вантите. Вятърът издуваше ръкавите на бялата ленена риза. Даже от това разстояние тя различи гъстите черни косъмчета на гърдите му. Видя, че гледа след нея и се запита за какво ли мисли. Защо не можеше да я обича? Господи, как копнееше за любовта му!

Знаеше, че всъщност трябва да го мрази, но изпитваше само любов. И болка. Непобедима, потискаща, мъчителна болка. Никога не я беше боляло така. А тъгата беше дори по-дълбока, отколкото след смъртта на баща й. Как щеше да живее оттук нататък? Имаше ли смисъл да продължи да живее? Боейки се, че краката й ще омекнат, тя се хвана по-здраво за Мак и двамата продължиха напред по оживените улици.

Минаваха между каруци и талиги, коне и пешеходци. Един търговец стоеше сред купчина бъчви, вързопи и пакети пред малък ресторант и се опитваше да надвика множеството с напевните си призиви. В близката сграда, обясни й Мак, била борсата, там се сключвали договори за товарни кораби и се застраховали товарите.

Глори слушаше с половин ухо обясненията му. Едва се крепеше на краката си. Тъй като не носеха куфари и къщата на леля й беше само на няколко преки, бяха решили да идат пеша. Тя се възползва от случая, за да подреди мислите си. Лелята не я очакваше, но старата дама напускаше града твърде рядко и със сигурност щеше да си бъде у дома. Двете се виждаха рядко, но Глори винаги беше обичала леля Фло. Обичаше я дори повече, отколкото родната си майка. Може би защото и баща й я обичаше с цялото си сърце.

За последен път Глори видя крехката, болнава стара дама на погребението, но тогава беше толкова объркана, че не намери време да си поговори с нея. Леля Фло я разбра и не се опита да й се натрапи. Глори беше сигурна, че тя ще прояви разбиране към бягството им от плантацията и Ще се постарае да помогне на Натан.

Най-после стигнаха до голямата тухлена къща. Натан почука с тежкото месингово чукче по резбованата дървена врата. Появи се дребен, мършав портиер с тясно лице.

— Моля, съобщете на мисис Стейси, че племенницата й е пристигнала и желае да я види — изрече на един дъх Глори.

Без да се усмихне, портиерът я въведе в приемния салон. Помещението беше обзаведено в популярния федералистки стил, с висок таван, украсено с много резба, и няколко врати, които не водеха за никъде, но му придаваха известна симетрия.

— Време е да вдигна котва, момиче — каза Мак. — Ще се справите ли без мен?

Глори кимна смело на загрижения шотландец.

— Чувствам се отлично, благодаря, Мак.

— Защо ли не ви вярвам? — Мак сведе поглед към върховете на ботушите си, които изглеждаха износени и мръсни на фона на блестящия паркет. — Момчето се държи като идиот. Никога не съм го виждал такъв. Много съжалявам, че не се получи.

— Благодаря ти за съчувствието, Мак. — Тя го целуна по грапавата буза, той я помилва и изчезна от салона, преди да се появи леля й.

— Глори? Велики боже? Какво търсиш в Ню Йорк? — Добродушните сини очи на старата дама, същите като очите на брат й, засияха от радост. — И Натан е с теб! — Тя го прегърна сърдечно. — И майка ти ли е тук? — Тя се огледа, но отговорът на Глори я накара да спре насред движението.

— Трябва да ни помогнеш, лельо Фло. Натан ще се върне в училището си, но ни трябва подслон… поне докато намеря пощенски кораб, с който да се върна на юг.

Глори пламенно се надяваше, че лелята ще ги приюти в дома си поне за няколко седмици. Трябваше й време, преди да се върне в Самърфийлд Мейнър. Време, за да си изясни какво чувства и как ще живее оттук нататък.

— Боя се, че историята е дълга.

— Имам предостатъчно време. Джереми ще ви покаже къде да се настаните. Първо се освежете и си починете, след това ще поговорим. Разбира се, можете да останете, колкото желаете.

Глори прегърна с обич леля си. Притисна се до меките й гърди и очите й отново се напълниха със сълзи. Пребори се с напора да заплаче и последва дребния портиер по стълбата.

Флоранс Стейси проследи племенницата си със загрижен поглед. Едва бе познала момичето в салона. Твърде късата рокля, приведените рамене, празното тъжно лице. Веднага разбра, че се е случило нещо страшно, Флоранс пое дълбоко дъх. Всички роднини, попаднали в затруднено положение, търсеха помощта й. Тя се радваше, че й се доверяват и с готовност им помагаше.

Глори изкачи стъпалата с безкрайна умора, сякаш имаше олово в краката си. Флоранс въздъхна съчувствено. Обичаше момичето като собствена дъщеря, още повече че съдбата не я беше дарила с деца. Трябваше непременно да разбере какво се е случило.

Вечерта Глори разказа на леля си какво беше сторила майка й на Натан и как двамата бяха напуснали Чарлстън с „Блек Спайдър“. Разказа за страшната буря и как капитан Блекуел й спаси живота. Разказа историята си колкото можеше по-делово и безлично, премълча за ареста на Натан и спести всичко, случило се на острова между нея и Никълъс.

Натан разбра, че старата дама искаше да поговори насаме с Глори, затова веднага след вечеря се извини с умора и се прибра в стаята си.

— Хайде да седнем в дневната — предложи Флоранс. — И да изпием по чашка хубаво шери.

— Чудесна идея — съгласи се Глори.

Когато се настаниха на удобния диван в стила кралица Ан, Флоранс реши да говори направо.

— Ти ми разказа за случилото се през последните седмици. То не е толкова страшно. Ще заменим загубените дрехи. Ще изпратим Натан в училището, а аз ще пиша на майка ти. Надявам се да я вразумя. Може би ще успея да я склоня да освободи Натан, както искаше баща ти. Дотогава ще останеш при мен. Имам чувството, че още не смееш да се върнеш вкъщи.

— Права си, лельо Фло. Нямам сили да се изправя срещу мама. Преживях толкова много, че… — Тя отпи голяма глътка шери и сведе поглед. Течността опари гърлото й и очите й се напълниха със сълзи.

— Вярно е, преживяла си много. Но разказът ти не обяснява защо си толкова тъжна и отчаяна. Няма ли да ми се довериш?

Глори вдигна рязко глава и погледна в доброто лице на леля си.

— Толкова ли ми личи?

— Да, миличка. За съжаление.

Глори отпи още една глътка шери, приглади розовата рокля, предоставена й от Никълъс, и се облегна назад.

— Мъжът, който ми спаси живота — капитан Блекуел… Попаднахме на необитаем остров и почти три седмици живяхме заедно. Влюбих се в него. — Тя прокара пръсти по ръба на кристалната чашка и за момент отново видя Никълъс, какъвто беше на острова: красив, усмихнат, изпълнен с любов. Усмихна се с копнеж. — Истината е, че се влюбих в него още при първата ни среща. Това стана на бала за деветнадесетия ми рожден ден. Той беше надменен, нагъл, рязък — и безкрайно чаровен. Омая всички жени. Естествено аз бях решена да не го харесвам. Беше приятел на татко и съм почти убедена, че татко искаше да се омъжа за него. — Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си. — Когато се спасихме, бях твърдо убедена, че ще се оженим.

— И защо не го направихте? — попита тихо леля Фло и помилва ръката й.

— Той не ме иска. Вероятно се е възползвал от благоприятния случай с корабокрушението, за да се позабавлява с мен, преди да се върне в цивилизацията. Не знам. Не съм сигурна. Времето, което прекарахме на острова, беше като прекрасен сън. Той се грижеше за мен, закриляше ме. Бях убедена, че изпитва същото като мен. — Глори вдигна глава и по бузите й потекоха сълзи. — Усмихваше се, научи ме да плувам, грижеше се за мен, когато ме убоде медуза, и… о, лельо Фло, обичах го с цялото си сърце! — Глори не можа да продължи. Прегърна леля си и заплака горчиво. Стройното й тяло се разтърси от ридания.

— Милото ми дете! Бедното ми момиче! — Флоранс я притисна до гърдите си, помилва я по косата и я окуражи да се наплаче на воля. Глори и сама разбираше, че вече не е в състояние да спре сълзите си. Леля й я залюля като бебе в ръцете си и зачака потокът да пресекне.

— Можеш да останеш, колкото искаш. Винаги съм искала дете, но небето не ме удостои с тази милост. Ти си ми като дъщеря. — Тя помилва бузите на племенницата си, опитвайки се да намери думи, които да намалят болката й. — Не мога да понеса мисълта, че си била така жестоко наранена. Но съм уверена, че този мъж има добро сърце, иначе нямаше да се влюбиш в него. Един ден ще преодолееш болката и ще намериш друг, когото да обичаш. Дотогава ще бъда до теб и ще те подкрепям.

Глори изтри сълзите си. Погледна в тясното, осеяно с бръчки, лице на леля си и проговори едва чуто:

— Не знам дали ще се справя, лельо. О, защо не загинах, когато корабът потъна!

— Никога не казвай това, Глори, никога, чуваш ли! Животът ни е даден от Господа и трябва да го живеем.

Глори прехапа треперещите си устни.

— Права си, мила лельо.

— Добре. Хайде, време е да си легнеш.

Глори кимна и позволи на старата дама да я отведе в стаята й. Щом разгледаха спалнята — просторно помещение с широко легло и светлосини завеси на прозорците, — леля й помогна да се съблече, заповяда й да изпие чашата с топло мляко, донесена от Джереми, настани я в леглото и я зави. Остана до нея, докато Глори най-после заспа. Но сънят й беше неспокоен. Все й се явяваше Никълъс — ту нежен и мил, ту гневен и суров. Когато се събуди, беше като разбита.

През следващите седмици Глори имаше чувството, че живее като в мъгла. Натан се върна в училището си, а леля й сдържа дадените обещания. Накупи й нови рокли и я дари с толкова любов и разбиране, сякаш й беше родна майка. Но това не й беше достатъчно. Мислите й бяха постоянно при Никълъс. В началото си припомняше хубавите неща: как той се грижеше за нея и я закриляше, как се любеха, какви чувства ги вълнуваха. Припомняше си как той се смееше и как слънцето танцуваше в къдравата черна коса. Или как плуваше в прибоя и водата се стичаше по широкия гръден кош, как блестяха мокрите косъмчета на гърдите му. Боже, колко й липсваше!

О, Никълъс, плачеше безмълвно тя, как можах да се излъжа така в теб? Как можах да се влюбя в теб, макар че ти не ме обичаш? Тя се питаше къде е той сега, какво прави в момента, представяше си го как стои с разкрачени крака и с издувана от вятъра риза на палубата и устоява на люлеенето и клатушкането на кораба.

Ала приятните спомени я караха да се чувства още по-зле, затова си заповяда да ги забрави. Започна все по-често да си припомня нощта, когато едва не я изнасили, страшните думи, които хвърли в лицето й. Припомни си колко зле се отнасяше към нея в първите дни след корабокрушението. Извика в паметта си всичките му капризи. Припомни си арогантността и страшното предателство.

С помощта на леля си Глори се опита да започне нов живот. Но сърцето й беше другаде. Тъй като нямаше желание да посещава дамски сбирки и балове, тя забеляза чак след няколко седмици, че са престанали да получават покани. Никой не ги посещаваше, дори най-близките приятелки на Флоранс. Едва когато подслуша разговора на слугите под стълбата, й стана ясно, че е отхвърлена от обществото.

— Разправят, че била лесна плячка. — Глори позна кресливия глас на чистачката. — Спала в неговата кабина. Тази жена няма и капка приличие.

Глори се залови за парапета. Коленете й омекнаха, сърцето й се свидна топка.

— Морето ги изхвърлило на един пуст остров и там спали в колиба с едно легло — допълни друг женски глас. — Гиси Симпсън ми разказа цялата история.

— Знаете ли, че хората са й сложили прякор? — попита чистачката и Глори захапа до кръв долната си устна. — Наричат я „капитанската уличница“.

— Няма значение как я наричат хората — намеси се Джереми Уигинс. — Мис Самърфийлд е добро момиче. Отнася се към нас дружелюбно и с уважение. Капитанът е виновен за всичко. Той е негодник и женкар. Очевидно се е възползвал от престоя на острова, за да й отнеме невинността. Надявам се един ден да го накажат, както заслужава.

Стомахът на Глори се сви, коленете й затрепериха така силно, че едва не падна. Седна на стъпалото и продължи да слуша.

— Напълно си прав, Джереми — подкрепи го Флори Уитман, икономката на леля й. — Този тип заслужава камшик.

Божичко, как можа да стигне дотам? Защо Никълъс й причини всичко това? Сигурно е знаел какво я очаква. Или я беше изложил съзнателно на присмеха на обществото, или изобщо не се интересуваше от нея.

Глори примигна, за да прогони напиращите сълзи. Служителите на леля й бяха лоялни и това я трогна. Изведнъж изпита привързаност към Джереми Уигинс — и за първи път усети омраза към Никълъс Блекуел.

— Ти знаеш какво говорят хората за мен, нали? — попита тя леля си на вечеря. — Затова престана да излизаш. Заради мен.

— Не е чак толкова лошо. Не се притеснявай за тези надути сноби. Накараха ме да избирам между тях и теб и аз избрах теб, това е всичко. Щом племенницата ми не е достатъчно добра за тях, значи аз също не съм.

Глори падна на мекия кадифен диван.

— Откъде са узнали?

Флоранс седна до нея.

— Не знам точно. Всички вестници писаха за корабокрушението. Един журналист разпитал моряците от екипажа и те му разказали подробности. Не му е било трудно да открие, че си прекарала три седмици сама с капитана. Твоят Никълъс има жалка слава в града, мога да те уверя в това.

Глори изпита нарастващ гняв.

— Никълъс Блекуел е негодник и женкар. Бях глупачка да повярвам, че се е влюбил в мен. Вече съм убедена, че се е възползвал от наивността ми. За съжаление го разбрах твърде късно.

— На всичкото отгоре вече се знае, че Натан ти е брат — добави с тъжно лице лелята. — Очевидно си го представила на някого на улицата.

— О, да, на мисис Уентуърт, в деня след пристигането ни. Не желая повече да лъжа. Аз се гордея с Натан и никога вече няма да отрека роднинството ни.

Флоранс помилва ръката й.

— Клюките ще заглъхнат — опита се да я утеши тя. — Винаги става така. Името Самърфийлд има тежест. Докато се върнеш у дома, всичко ще е забравено.

— Боя се, че не е толкова лесно.

— О! И защо не?

Когато Глори не отговори, лелята пое шумно въздух.

— Мили боже! Нима искаш да кажеш, че си…

— Да, лельо, бременна съм.

Само след месец двете жени потеглиха за Бостън. Глори постепенно се разширяваше в талията. Първо имаше чувството, че Никълъс й е изиграл последния си подъл номер. Но когато минаха няколко седмици и детето се раздвижи в нея, враждебността й се изпари. Това беше нейно дете. То беше само жертва на жестоката игра, която Никълъс играеше с майка му. Можеше да мрази само един човек — Никълъс. Той беше разрушил живота й.

Флоранс имаше красива къща в Бостън. Починалият й съпруг Леонард я беше наследил от родителите си, които бяха немци. Той обичаше старата тухлена сграда и сърцето не й позволи да я продаде дори след смъртта му. Сега се радваше, че я бе запазила.

— Ще ти дадем ново име. Ще разправяме, че си млада вдовица, а мъжът ти е загинал при ловна злополука. Тъй като имаш лек южняшки акцент, ще кажем, че си моята племенница от Савана — и това е много близо до истината. Ти си мисис…

— Хатерас — допълни с мрачен хумор Глори. — Изглежда ми повече от подходящо, тъй като именно оттам започна нещастието ми.

— Здравей, мис Глория Хатерас! — Флоранс целуна племенницата си и й се усмихна окуражително.

Глори започна да харесва Бостън, макар че времето беше доста по-хладно. Дните бяха свежи и ясни, есенният въздух я съживи. Скоро стана още по-студено, но настроението й се подобряваше с всеки ден. Чакаше дете и му се радваше.

Разтревожи я единствено предупреждението на лекаря: „Бебето не лежи добре — обясни й той. — Очевидно няма добра опора. Трябва много да почивате и да бъдете предпазлива. Здравето ви също е нестабилно. От днес нататък ще се храните три пъти дневно и ще спите колкото се може повече.“

Глори се вслуша в препоръките му. Леля Фло беше постоянно до нея, всеотдайна като майка.

Първите седмици бяха най-лошите. Всяка сутрин й прилошаваше, беше бледа и болнава, загуби доста килограми. Най-после сутрешното гадене престана, но все още не се чувстваше достатъчно силна и бодра.

Глори седеше в дневната, облечена в удобна памучна рокля, и се упражняваше да плете на една кука, изкуство, което беше овладяла малко преди бягството си. На улицата играеха деца. В мраморната камина пращеше буен огън.

— Здравей, мила. — Леля й влезе в дневната под ръка с едър кестеняв мъж, облечен в елегантен тъмносив сюртук, бургундско-червена жилетка и морскосин панталон.

— Глори, скъпа, това е Джордж Макмилън, добър приятел на чичо ти Леонард.

Джордж Макмилън изглеждаше към средата на тридесетте. Няколкото сиви косъма в косата го правеха да изглежда по-изискан, но съвсем не възрастен. Беше строен, с добре тренирано тяло и изглеждаше почти красив. Усмивката му беше топла и дружелюбна и за първи път от седмици Глори усети, че интересът й се събужда.

— Много се радвам да се запозная с вас, мистър Макмилън.

Той поднесе ръката й към устните си и Глори се усмихна поласкано на галантния жест. Колко време беше минало, откакто се отнасяха към нея като към дама? Май наистина й беше липсвало.

— Моля ви — продължи Макмилън с дълбок, топъл глас, — ще се чувствам почетен, ако ме наричате Джордж.

Тримата прекараха няколко часа заедно и разговаряха за всичко, като се започне с времето и се свърши с политиката. Тъй като имаше много свободно време, Глори четеше „Бостън Трансскрипт“ и „Либерейтър“ от кора до кора. Вторият вестник се застъпваше решително за освобождаването на робите.

Докато живееше в Самърфийлд Мейнър, тя се интересуваше главно от новите си рокли и от предстоящите балове, но след онова, което бе преживяла, се замисли сериозно над живота.

Отношението към робите я вълнуваше най-силно. Четеше с интерес за групата на Лойд Гарисън и Фредерик Дъглас, наречена „подземна железница“. Тази група помагаше на избягали роби да стигнат в Северните щати и да започнат нов живот.

Както се оказа, Джордж Макмилън също беше яростен противник на робството.

— Ще се радвам, ако вземете участие в следващата ни сбирка, мисис Хатерас. Ще се състои в църквата на Парк стрийт. Днес не е много модно да се помага на избягали роби. Не знам дали ще имате тази смелост, но хора като вас са ни много необходими. Особено от Южните щати. Щастлив съм да узная, че не всички южняци одобряват отживяла институция, каквато е робството.

Джордж започна да ги посещава често. Двамата участваха заедно в няколко сбирки, докато тялото на Глори наедря и вече не беше прилично да излиза на улицата. Обществото не одобряваше появата на бременна жена на публично място, а Глори беше решена да остане незабелязана — за да не настрои и бостънци срещу себе си, както беше станало преди време в Ню Йорк.

Макар че лекарят й беше наредил да почива, тя обичаше да обикаля улиците на града с каретата на леля си. Тухлената къща се намираше на Бейкън стрийт, недалече от Комън стрийт. Кочияшът получаваше нареждане да мине покрай Кингс Чапъл, по Тремънт стрийт, а после да завие на запад в посока Чарлс Ривър. Само веднъж отидоха на пристанището. Високите, полюляващи се от лекия бриз, мачти на шхуните и пощенските кораби събудиха болезнени спомени, които се беше постарала да погребе дълбоко в сърцето си. Отново видя Никълъс, който крачеше по палубата или стоеше зад кормилото, как претърсваше хоризонта за признаци на буря или устояваше на силното люлеене и поривите на вятъра.

Отново се запита къде е той сега и с какво се занимава, дали мисли за нея и усеща ли болезнено липсата й. Само този път даде воля на чувствата си, макар че Никълъс Блекуел й липсваше във всяка минута от живота й. Сърцето й копнееше за него; тялото й жадуваше за милувките му.

Едновременно с това омразата й растеше. С всеки ден, с всяка минута го мразеше повече, по-силно. Понякога се чувстваше като замаяна. И ожесточена. И напълно празна. Пламенно се надяваше, че щом роди детето си, всичко ще тръгне на добре.