Айрис Йохансен
Мургавият ездач (5)

Глава 4

— Касандра!

Тя се препъна, а сърцето й спря да бие, изпълнено с ужас. Към нея, по пътеката, идеше мъж.

— Не!

Баща й се спря пред нея.

— Добре ли си, Касандра? Лакоа ми каза, че си паднала горе, в планината.

— Само си ударих главата. — Тя хвърли поглед през рамо към къщата. — Не трябваше да идваш тук.

— Ти си се ударила — каза той простичко. — Нима можех да не дойда?

— Англичаните са тук.

— Знам.

Тя го дръпна в храстите, които растяха от двете страни на пътеката.

— Трябва да заминеш. Върни се в селото.

— Не мога да направя това — каза той тихо. — Не мога да се крия повече. Единайсет години, прекарани в страх и криене, са достатъчни. Аз съм страхливец.

— Не, не си. Не е страхливец онзи, който се мъчи да избяга от някакъв луд, който иска да го убие.

— Той не е луд. Той просто търси справедливост. — Погледна към къщата. — Много ли ме мрази той, Касандра?

Тя потрепери, като си спомни леденостудения поглед на Данемон.

— Не трябва да оставаш тук.

Той се усмихна.

— Толкова много ли ме мрази?

Тя го хвана за ръката и го поведе през храстите към пътя.

— Мисля, че трябва да напуснем острова. И без това исках да замина за Мауи и да остана по-дълго време, за да потърся кобила за Капу. А и ти сигурно си отегчен от рисуването на вулкана. Може да заминеш първи и да намериш място, където да живеем.

— Имаш предвид място, където да се скрием?

— Само за малко. Когато Данемон замине, ще се върнем тук.

— Ти вярваш, че той ще се откаже? Какво те кара да мислиш, че няма да ни последва?

Тя знаеше, както и баща й, че той ще ги последва.

— Ами, има и други острови.

— Не и за мен.

Когато стигнаха пътя, той се спря и се обърна с лице към нея.

— Прекара ли много време с момчето?

Тя се намръщи.

— Момчето?

— Данемон. — Той сви рамене. — Грешка на езика. Аз все още си го спомням като момче. Трудно ми е да проумея, че сега той е мъж. Но дори когато беше момче, той беше страшен. Същият ли е и сега?

Тя самата не би могла да измисли по-точно описание на Данемон.

— Да.

— А справедлив ли е? Би ли казала, че е справедлив?

— Не и след като иска да те убие.

— А в нещата, които не са свързани с мен?

— Да, предполагам, че да — нетърпеливо рече тя. — Защо ми задаваш тези въпроси?

— Защото искам да съм сигурен, че ти и Лани ще бъдете в безопасност, когато се върна във Франция. Справедлив човек не би си отмъстил на невинните.

Тя застина.

— Франция?

— От другата страна на острова е спрял американски кораб, който ще отплава за Бостън в полунощ. Кралят ми запази място и ми даде пари, за да стигна от Бостън до Париж. Той също така ми обеща, че ще се погрижи за всичките ви нужди, докато се върна. — Тъжно добави: — Изглежда, той се радва да се отърве от мен. Моето заминаване ще разреши дипломатическите му проблеми.

Тя не чу нищо повече от първите няколко изречения.

— Защо отиваш във Франция?

— Раул Камбре е там. Трябва да го намеря. Трябва да знам…

— Какво?

— Предполагам, че съм бил голям глупак. Докато чаках в селото, дълго размишлявах. Мислех, че Раул е мой приятел, но ако беше така, за Данемон щеше да бъде невъзможно да ме намери. Прикрих следите си в Марсилия много внимателно.

— Мислиш, че Камбре те е предал?

— Не знам. Трябва да разбера. Само Раул знаеше, че заминавам за Таити. — Той се намръщи. — Не, не е истина. Той може да е казал на Жак-Луи Давид.

— Кой е той?

— Художник… — Тонът му показваше, че е разсеян. — Да, може и да е казал на Давид. Те бяха близки приятели.

— Какво значение има това сега? Всичко е останало в миналото.

— Не и за мен. — Той пак погледна към къщата. — Не и за него.

— Тогава, трябва да забравиш за Камбре и да мислиш само за това, как да се скриеш от Данемон.

— Уморен съм от криенето. — Той отново обърна лицето си към нея. — Уморен съм и от това, че карам и теб да се криеш. Ти трябва да се върнеш в Париж, да ходиш на балове, да бъдеш обкръжена от млади мъже, които да те ухажват.

— Аз не се крия. Обичам това място. Няма да знам как да се държа на баловете.

— Точно така. — Той докосна бузата й. — Бедна, малка моя, страхувам се, че съм ти причинил голямо зло. Клара е права, този живот не е за теб.

Защо той говореше за балове, когато имаше толкова неотложни неща, които трябваше да решат?

— Отиди до Мауи — каза тя отчаяно. — Няма нужда да търсиш този Камбре.

— Напротив, необходимо е. Това може да спаси живота ми. Ако Камбре ме е използвал за своя собствена изгода, аз не бих имал угризения да го предам на Данемон — и додаде полугласно: — Макар че, само Господ знае дали един живот би му бил достатъчен след онова, което се случи в Данжо.

— За какво говориш?

Той поклати глава.

— Няма време. Трябва да вървя. Иначе капитанът ще отплава без мен.

— Почакай! — Тя го сграбчи за ръката. — Какво можеш да направиш, дори и да намериш Камбре?

— Казах ти: ще го предам на Данемон.

— Луд ли си? Той няма покорно да чака англичанинът да го убие. — Потрепери, като си спомни очите на Камбре, очите на влечуго. — Ще се опита да те нарани.

— Може би. А може би и той се е уморил от играта на криеница — наведе се и я целуна по челото. — Пази се, Касандра. Грижи се и за Лани.

— Ако заминеш, ще дойда с теб.

— За да ме защитаваш от Раул? — Той поклати глава. — Не и този път.

— Но ти ще имаш нужда от мен.

— Прекалено е опасно. Раул е умен. Аз дори не съм знаел колко е умен. Не се и съмнявам, че си е възвърнал всичката изгубена власт с връщането на Наполеон на престола.

— Още една причина да дойда с теб. — Тя се обърна към къщата. — Чакай ме тук. Ще изтичам само да кажа на Лани и…

— Не, Касандра.

Тонът му беше спокоен, но показваше, че решението му е окончателно.

— Ако ме оставиш тук, ще те последвам на кораба — извика тя след него.

— Ще кажа на капитана да не те допуска на борда.

Той тръгна, но обърна глава през рамо и лицето му се озари от нежна прощална усмивка.

— Не се тревожи, малка моя. Нищо няма да ми се случи. Ще се върна още преди да си осъзнала, че ме няма.

— Татко!

Той не се обърна вече.

Ръцете й се свиха в юмруци, докато го гледаше как се отдалечава от нея. Защо не искаше да я послуша? Никога преди не го беше виждала така изпълнен с решимост. Винаги беше успявала да му повлияе, когато въпросът беше важен. А ето сега, когато може би ставаше въпрос за живот и смърт, той беше взел твърдо решение. Трябваше ли тя да го последва на кораба? Не, щеше да бъде загуба на време.

Но тя не можеше просто така да го остави да се изправи сам срещу онази змия. Баща й беше мечтател, а мечтателите лесно стават жертва на измама. Ловецът лесно можеше да се превърне в плячка.

Когато той се скри от очите й, тя бавно затътри крака по пътеката към къщата. Не можеше да го пусне сам да се срещне с опасността, но не можеше и да го спре. Не и този път. Междувременно трябваше да се погрижи Данемон да не попречи на заминаването на баща й. Камбре беше далечна заплаха, англичанинът беше близка и надвиснала опасност.

Лани седеше на верандата. Изправи се на крака, като видя Каси.

— Какво не е наред? Защо си тук?

— Срещнах татко на пътеката.

Тя хвърли изпълнен с тревога поглед на англичаните. Лани ги беше завила с одеяла и беше сложила възглавници под главите им. Не изглеждаха зле. Бяха мирно заспали.

— Добре ли са? Лауданумът не беше…

— Не е бил в голяма доза — увери я Лани. — Сънят им не е дълбок. Аз дори се тревожех, че ще се събудят, преди да се върнеш и ще те последват до селото.

— Наистина ли? — Тя смръщи вежди. — Не бива да ги пускаме да заминават, преди да е настанало утрото. Татко ще отплава в полунощ.

Лани не изглеждаше изненадана.

— Значи си права, ние трябва да се погрижим той да стане недосегаем за тях.

Изведнъж Каси осъзна, че може би Лани е наранена от това, че баща й е бил толкова близо и не е направил опит дори да поговори с нея.

— Той много бързаше. Ще се върне веднага щом това стане възможно. Трябва да намери мъжа, който…

— Шшт — усмихна се Лани. — Не трябва да извиняваш Шарл пред мен. Знам, че той няма да ме изостави. Той е добър човек и е загрижен за моето щастие.

Каси почувства облекчение. Разбира се, че той няма да изостави Лани. Досега не беше осъзнала колко много са я разтревожили думите на Данемон за отношението на баща й към Лани. При подобни обстоятелства, тя не би била така толерантна като Лани.

— Уредил е крал Камехамеха да се грижи за нас.

— Което няма да бъде необходимо — доста остро каза Лани. — Нали?

Тя поклати глава.

— Но той не иска да замина с него, а Франция е далеко. Ще му бъде трудно.

— Ние ще намерим друг начин. — Лани тръгна към вратата. — Ще ида да кажа на старата, че англичаните са заспали на открито и не трябва да ги безпокои. Цяло щастие е, че тя не иска да влиза в пререкания с тях. Вероятно ще ми се подчини. Ще се върна скоро и ще се редуваме да ги следим.

— Не, аз ще ги наблюдавам. Ти остани вътре и се постарай да държиш Клара на разстояние от верандата.

Данемон внезапно се размърда.

Каси изтръпна от тревога, но той не отвори очи. Слава на Бога Тя още не беше готова да му се противопостави.

— Лани, дали ще можеш да намериш някакво въже в конюшнята?

Лани кимна.

— Добра идея. Ще се опитам да се промъкна край охраната, която сега е в градината.

След като Лани тръгна, Каси бавно се отпусна на тапицирания стол и се взря в лицето на Данемон. Дори докато спеше, той изглеждаше много опасен. А какво ли щеше да бъде, ако беше буден?

Но за това щеше да се тревожи по-късно. Точно сега имаше други грижи. Подпря глава на облегалката на стола и се опита да се отпусне. Оставаше й още малко време, докато се събудят англичаните и тя щеше да го използва. Щеше да търси решение на проблема, пред който бяха изправени.

 

 

В последвалите часове на три пъти се размърда. При всеки един от тези случаи Каси изпитваше огромно напрежение, но се отпускаше отново, като видеше, че той продължава да спи. Беше вече близо три часът сутринта, когато те най-после отвориха очи. Тя сдържа дъха си. Сънливостта беше изчезнала веднага от лицата и на двамата.

— Боже мой, ти си ме отровила.

— Не съм — бързо каза тя. — Само те приспах.

— Само?

— Беше необходимо.

— Сигурен съм, че Лукреция Борджия е произнесла същите думи, след като е използвала отровния пръстен.

Лукреция. Ето какво е имал предвид, като е произнесъл това име.

— Лани каза, че съществувало съмнение дали Лукреция Борджия въобще е използвала отрова. А аз със сигурност не съм. Аз сложих само няколко капки лауданум в крема, за да ви приспя.

— Лауданум? Той може да бъде опасна отрова. Откъде знаеше каква доза е безопасна?

Тя изправи рамене, готова за битка.

— Не знаех Но внимавах.

— Трябва да приема, че съм късметлия, след като въобще съм се събудил — каза той меко, но гласът му криеше заплаха. Погледна към все още спящия Брадфорд и попита:

— Той жив ли е?

— Разбира се, че е. Ще се събуди скоро.

— По-добре ще е за теб, ако се събуди. Или и ти ще заспиш като него.

Мили Боже, той беше ядосан. Гласът му беше тих, почти копринен, лицето му беше безизразно, но под това привидно спокойствие тя долавяше леденостуден гняв.

— Заплахите няма да ти помогнат. Не се страхувам от теб.

— А трябва. Ако познаваше моята… Какво, по дяволите? — Беше започнал да се изправя и беше открил, че крайниците му са завързани. — Завързала си ме!

Той не можеше повече да контролира гнева си и тя се опита да потисне страха, който я завладяваше.

— Да, завързах китките и глезените ти — и весело добави: — Сега си като прасенце, което се готвят да пекат на шиш.

Той престана да се съпротивлява.

— Или за ножа на убиеца? Кога очакваш баща си, мадам Борджия?

— Аз не… — Тя прекъсна отговора по средата и дълбоко си пое дъх. — Баща ми никога не би убил безпомощен човек.

— Да, също като дъщеря му, която се възползва от възможността да отрови невинен човек.

— А ти би ли стоял спокойно, докато някой залага капан на човека, когото обичаш? Няма ли да се опиташ да го спреш?

— Бих се опитал да намеря… — Той уморено поклати глава. — Не, предполагам, че щях да направя същото.

Неговата искреност проби защитната й броня и част от гнева й се изпари.

— Много внимавах с лауданума — несигурно рече тя.

— Каква утеха! — Устните му се изкривиха. — Ти не ми отговори. Кога очакваш баща си?

— Не го очаквам. Вече се видях с него. — Тя направи пауза. — А и той вече не е на острова.

— И очакваш да ти повярвам?

— Не, ти сигурно ще отидеш при Камехамеха, ще разпитваш островитяните и ще загубиш много време. Но това няма да ти помогне много. Камехамеха иска баща ми да бъде в безопасност и е уредил заминаването му.

Той я изучаваше.

— Господи, вярвам, че казваш истината. Сега, защо ми казваш, че той вече не е тук? Щеше да му осигуриш преднина, ако първо претърсех острова, а после се отправех към другите острови.

— Защото не искам той да има голяма преднина.

На лицето му се изписа силна изненада.

— Би ли ми обяснила?

— Исках от него да отиде на остров Мауи, но той не пожела. Отплава за Бостън в полунощ. Оттам ще замине за Франция.

— Наистина — прошепна той. — И защо ще направи това?

— Раул Камбре.

Чертите на лицето му се изостриха.

— А, да, всичко си идва на мястото. Отишъл е да търси помощ от другия конспиратор.

— Той не е такъв човек — каза тя гневно. — И не отиде да търси помощ. Отиде да провери дали е преценил Камбре погрешно. Иска да знае дали…

Престана да говори, като видя скептичното изражение на лицето му. Не би могла да го убеди в нещо, в което той отказваше да повярва.

— Какво значение има защо е заминал? Теб не те интересува.

— Но ме интересува къде се крие той. Къде във Франция?

— Не знам.

— Но имаш някаква представа.

— Може би. — От онази отдавнашна среща с Камбре й беше останал слаб спомен и оскъдна информация. И само едно име — Жак-Луи Давид. Тя дори не беше сигурна, че художникът е още жив. И добави: — А може би не.

— И сега вечният въпрос. Защо въобще ми казваш тези неща? Защо?

— Защото не искам да губиш времето си тук. Искам по-бързо да заминем за Франция.

Известно време той не проговори, а после каза:

— Ние?

Тя си пое дълбоко дъх и после бързо каза:

— Ще замина с теб.

Лицето му остана безизразно.

— Нима имам интерес да те вземам със себе си?

Тя знаеше, че той ще зададе този въпрос и беше подготвена.

— По същата причина ти ме държа като заложничка тук. Ще бъда заложница, която ще доведе баща ми при теб.

— Боже мой, колко удобна си станала. Искаш да бъдеш примамката, която ще бъде заложена в капана?

— Не, ще избягам при първа възможност. Просто ти казвам какви предимства би имал, ако ме вземеш със себе си. Но не съм казала, че предимството ще ти бъде дадено доброволно.

Той изглеждаше силно изненадан. Лека усмивка изкриви устните му.

— Разбирам. Искаш да ме използваш и после да избягаш.

Тя кимна.

— Малко кораби спират тук и могат да минат месеци, преди да успея да последвам баща си във Франция.

— И защо искаш да го последваш?

— Не искам да пострада. Нямам доверие на Камбре.

— Нито пък аз.

— Разбира се, че нямаш.

— Искаш да го отървеш и от двама ни — поклати глава. — Няма да успееш.

— Ще успея.

— Да ти позволя да опиташ? — Той наклони глава, като че ли обмисляше предложението й. — Развържи ме и ще обсъдим предложението ти.

Тя поклати глава.

— Защо не? — кротко попита той. — Ако баща ти наистина е напуснал острова, ти няма от какво да се страхуваш.

— Не и до зазоряване. Искам да бъда сигурна, че той е далече и едва тогава да те пусна.

Отговорът, очевидно, не му хареса.

— Никак не ми харесва да бъда овързан така — каза той през стиснати зъби. — Не обичам да се чувствам безпомощен.

И сама можеше да види това. Мъж с неговата власт сигурно не обичаше да го лишават от нея. Но яростта на отговора му я уплаши. Той като че ли мразеше въжетата повече и от наркотика.

— Когато се зазори.

— Не, за Бога. Сега. Аз няма да… — Като видя решителността, изписана на лицето й, той не се доизказа.

— Мога да извикам охраната от градината.

— А аз мога да сложа възглавницата върху лицето ти и да задуша всеки звук. — И после тя отчаяно добави: — Не бих искала да го правя, но щом ме предизвикваш…

— Изглежда, аз съм пълен негодяй. Първо те карам да ме тровиш, а сега — да ме задушаваш.

— Няма да задушавам теб, а само звуците, които би могъл да издадеш. И не съм те отровила… Но да, ти си негодник.

— Наистина мога да бъда — облегна се на възглавницата. — Нямаш представа какъв негодник мога да бъда. Но вярвам, че ще имаш възможност да научиш.

Сърцето й прескочи един удар.

— Значи ще ме вземеш със себе си?

— О, да. — Очите му безразсъдно проблеснаха на лунната светлина. — Ако Девил е на път за Франция, определено имам нужда от заложница.

— Казах ти истината.

— А може би искаш да ме заблудиш, докато той избяга, както направи в планината.

Тя примирено въздъхна.

— Ще загубиш време да разпитваш островитяните.

— Извини подозрителната ми натура, но бих проявил глупост, ако се доверя на жена, която веднъж ме е заблудила, направила е опит да ме отрови и е заплашила да ме удуши.

Тя се намръщи.

— Предполагам, че си прав.

Той изненадано я погледна, а после започна да се смее.

— Предполагаш? — Погледна към завързаните си ръце и крака и усмивката му изчезна. — Ще запомня това, така да знаеш. Аз съм мъж, който вярва в отмъщението.

Тя навлажни устни.

— Щях да съм глупачка, ако досега не го бях разбрала и сама.

— Ще седя тук и ще гледам тези въжета… — Вдигна очи към лицето й. — И ще мисля за всички начини, по които един мъж може да направи една жена безпомощна. Няма да пропусна нито един. А знам много, Каси. Да спомена ли само няколко?

Тя почувства как руменината изгаря бузите й.

— Не.

— Предпочиташ да бъдеш изненадана?

Тя не отговори.

— Няма да проявиш мъдрост, ако тръгнеш с мен. Нямам намерение да се отнасям към теб с уважение. Разбираш ли?

— Нямам избор. Трябва да тръгна с теб.

— Разбираш ли? — настоя той.

— Не съм глупава. Искаш да кажеш, че ще блудстваш с мен.

— При първа възможност.

— Защото искаш да ме накажеш.

— Отчасти. — Погледът му обходи лицето й, а после и гърдите й. — И отчасти защото, откакто те видях на брега, все си мисля за това, че ще ме обгръщаш доста плътно.

Тя почувства как се свиха коремните й мускули. Като че ли онемя за миг. Той пак погледна въжетата, които стягаха китките му.

— Ако сега ме развържеш, ще ти бъде по-лесно, когато потеглим заедно. Въжетата ме ядосват и аз ще ги запомня, Каси. — Вдигна очи и нежно каза: — Ще запомня колко безпомощен съм се чувствал, ще запомня разочарованието и гнева си. Повярвай ми, ти не искаш това.

— То няма да се случи. Аз няма да ти позволя… — Тя срещна очите му и поклати глава. — И няма да смъкна въжетата. Не и докато не настъпи утрото.

— Както искаш. — Той затвори очи. — Но вярвам, че ще съжаляваш.

Мълчание. Никакъв звук, освен песента на нощните птици. Изглеждаше невъзможно, но й се стори, че той е задрямал за момент. Как можеше той да се отпусне, след като тя беше така напрегната, та й се струваше, че ще се пръсне на парчета с поемането на всяка глътка въздух?

— Не си заслужава, така да знаеш.

Тя подскочи. Погледът й обходи лицето му. Клепачите му се бяха повдигнали и разкриваха студените му очи. Колко глупаво от нейна страна — да повярва, че е заспал. Той само се беше опитал да потисне разочарованието и да събере сили за още една битка. Грубо добави:

— Той е страхливец и убиец. Забрави го. Остани тук, в този тропически рай и отглеждай проклетите си коне.

— Той не може да убие.

— Не и със собствената си ръка Както казах, баща ти е страхливец. Юда. Колко сребърника получи той. Каси?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Имам предвид онова, което се случи в Данжо. Какво друго бих могъл да имам предвид? Защо той… — Като видя изражението на лицето й, той се отказа да продължи. — Боже мой, ти не знаеш! Той не ти е казал.

— Сигурна съм, че е нямало какво да ми разкаже.

— Господи, не ти е казал! — Той се засмя недоверчиво. — Остави те да рискуваш живота си в планината, а не си е направил труда да ти каже.

— Щеше да ми каже — защити го тя, — но нямаше време.

— Четиринайсет години.

— Искаше да остави всичко, което се е случило във Франция, зад гърба си. — И бързо добави: — Но не защото е направил нещо лошо.

— Ти сама не си вярваш.

„Волята божия.“

Опита се да изтрие от паметта си бащините думи. Не вярваше, че той е способен да извърши истински грях.

— Не е възможно. Той е мил и нежен.

— Юда.

— Не!

— Видях го. — Гласът му беше безмилостен. — Знам го.

— Грешиш.

— Как можеш да съдиш, след като не знаеш нищо за Данжо? Да ти разкажа ли?

— Няма да ти повярвам. Всичко ще бъде лъжи.

— Аз никога не лъжа. — Той се усмихна криво. — И, за разлика от твоя мил татко, мисля, че трябва да познаваш мъжа, когото така предано защитаваш.

„Справедлив човек ли е той?“ — беше попитал баща й.

Тя беше отговорила утвърдително, но сега не искаше да признае честността на Данемон, защото тя беше придружена от безмилостна решителност.

— Страхуваш ли се да чуеш истината? — присмя й се той.

— Онова, което ти наричаш истина.

— Тогава отсъди сама.

Очите му не се откъсваха от нейните, а думите се ронеха от устата му — безмилостни, но правдиви.

— В Данжо беше домът на братовчеда на баща ми, Пол Бразиер, господар на Таласар и неговата съпруга, Габриела. По време на онази лудост, когато на всеки ъгъл падаха заклани аристократи, той вярваше, че това ще се случи и с него. Искаше да остане в земите, където се беше родил и се надяваше, че лудостта ще приключи, без да се е докоснала до него. Преди две години жена му го беше дарила с рожба и настояваше, че детето е невръстно и няма да издържи едно дълго пътуване. Баща ми реши да отиде във Франция и да ги убеди да избягат в Англия, преди да е станало късно. Пристигнахме в Данжо в същата нощ, в която съседното имение беше опожарено и изравнено със земята, а господарите му — оковани във вериги и отведени в Париж, където да бъдат екзекутирани.

Усмихна се сардонично и продължи:

— Това беше достатъчно, за да отрезви братовчеда Пол. Той се съгласи на бягство и позволи на баща ми да се погрижи за транспорта. Преди да напусне Англия, баща ми беше взел известни предохранителни мерки. Беше се сдобил с името и адреса на един френски художник, който преди година беше помогнал на друго семейство да избяга. Шарл Девил. Изпрати да го повикат. Междувременно ние се скрихме в една тайна стаичка в подземната тъмница на замъка. Девил дойде. Обеща да ни помогне и да задвижи плана за бягство. Баща ми беше уредил някакъв кораб, който трябваше да хвърли котва в близкото заливче. Ние трябваше обаче да стигнем до него. Минаха две седмици, докато Девил изфабрикува нужните документи. Два дена ни трябваха, за да подкупим крайбрежната охрана. Вече бяхме готови за отпътуване.

Направи пауза. И добави:

— Спомням си, че погледнах назад от прозорчето на каретата и ми се стори, че Девил е много мрачен. Помислих, че това е просто загриженост. Защото баща ти беше очарователен човек. Нито един от нас не го заподозря в предателство. Никой не се досети, че е негодник.

— Той не е негодник.

— Не е ли? Не би могла да убедиш в това братовчед ми и неговата съпруга, които паднаха на колене пред гилотината. Каретата беше спряна на не повече от двайсет мили от замъка от агенти на Комитета за обществена безопасност. Войниците знаеха доста точно кой е в каретата. Братовчед ми и неговата съпруга бяха отведени като затворници в Париж, като по време на цялото пътуване бяха строго охранявани. Войниците щяха веднага да убият детето, но баща ми се намеси. За нас те имаха други инструкции, които не включваха незабавното ни унищожение и на него му беше разрешено да вземе детето със себе си.

— Сигурна съм, че те не биха убили едно невинно дете.

— Така ли мислиш? През онези дни не беше нещо необикновено да използват аристократите за храна на животните.

Тя потръпна ужасена. Тогава беше много малка и не схващаше каква трагедия се разиграва около нея. Беше чувала само историите, които Клара й разказваше и които разкриваха нейното мрачно неодобрение. Те обаче не й се струваха истински, приличаха й на лоши сънища А сега историите от миналото оживяваха и ставаха съвсем реални.

— Баща ми не е имал нищо общо с тяхното залавяне.

— Юда — твърдо повтори той. — Когато аз и баща ми бяхме върнати обратно в замъка, Девил беше в двора му и разговаряше с един мъж, който очевидно беше член на отряда войници.

— Значи и той е бил един от затворниците.

— Той пребледня, когато видя колко втренчено го гледам. Бързо отстъпи, възседна коня си и напусна двора на замъка. Свободен — добави той горчиво. — И вероятно доста по-богат отпреди.

— Това сигурно си има своето обяснение — прошепна тя.

— Аз ти давам обяснението. Но ти отказваш да го приемеш.

Тя поклати глава.

— Не може да бъде. Сигурно има и друг отговор. Кой беше мъжът, който е разговарял с него?

— Раул Камбре.

— И той беше един от войниците?

— Не, по-късно открих, че е бил само прикрепен към Комитета по обществена безопасност и е бил натоварен със задачата да преследва враговете на държавата. Връзката му с Комитета беше доста слаба. Той избягваше да привлича вниманието на обществеността. Събираше аристократите от техните имения и ги изпращаше на гилотината. Носеше се по гребена на вълните докато е възможно, а после се скриваше. След обезглавяването на Робеспиер, когато дойде краят на ужаса, той просто изчезна. — Той срещна погледа й и добави: — Също като баща ти.

— Продължавам да твърдя, че той въобще не е като баща ми.

Изведнъж тя разбра, че трепери, че цялата се тресе. Обгърна тялото си с ръце, за да не види той.

— Щом непременно искаш да убиеш някого, убий Камбре. Очевидно е, че той е виновен.

— Нима другите са били по-виновни от Юда?

Тя си пое дълбоко дъх и несигурно каза:

— Съжалявам, че твоите братовчеди са били убити, но аз…

— Не бяха само братовчедите ми. Баща ми беше заклан.

— Но ти каза, че войниците са имали нареждане да не го нараняват — каза тя, шокирана.

— Баща ми беше много безразсъден човек и имаше нахалството да заговори Камбре с по-малко уважение, отколкото той мислеше, че заслужава. Раул Камбре издаде нареждането да завлекат баща ми в гората и да го насекат на парчета. Аз видях как го направиха.

— Моля те! — Тя затвори очи, за да прогони образите. — Не искам да слушам повече.

— Нямам намерение да ти разказвам всички кървави подробности. Мисля, че вече чу достатъчно.

— Повече от достатъчно.

Ясните, студени думи на Данемон още звънтяха в ушите й. Бяха я разтърсили по-силно, отколкото би го направил и най-прочувственият разказ.

— Все още ли мислиш, че лъжа? — попита той.

Тя се насили да отвори очи и да го погледне в лицето.

— Мисля, че ти вярваш, че говориш истината.

— Господи — той разгневено се втренчи в нея, — никога ли не се предаваш?

— Понякога истината не е чиста и ясна — каза тя, изпълнена с отчаяние. — Ти нямаш доказателства.

— Видях Шарл Девил.

— А аз вярвам в него — прошепна тя. — А и дори да не вярвах, той ми е баща. Не мога да те оставя да го убиеш. Всичко онова трябва да е било някаква грешка. Всеки греши. Трябва да им простим.

— Не бива да се правят грешки от такава величина. — Устните му бяха здраво стиснати. — Не прощавам грешките, докато за тях не се плати.

— Не прощаваш дори грешките на баща си?

Той изненадано я погледна.

— Моят баща?

— Ти каза, че тогава си бил само едно малко момче. Какво право е имал той да те постави в опасност, да те заведе в страна, където знае, че царят размирици?

— Аз исках да отида.

— И това е било грешка. Можело е да те убият и грешката щеше да бъде негова. Той е бил глупак.

— Сега не говорим за баща ми.

— Аз въобще няма да говоря повече. — Облегна се и се опита да възвърне самообладанието си. — Няма смисъл. Не можем да постигнем съгласие.

Той замълча за малко, а после грубо каза:

— Права си. Още когато подхванах разказа, знаех, че ти няма да промениш мнението си. Защо, по дяволите, трябва да се опитвам да те спасявам, когато ти самата не искаш да се спасиш? Уверявам те, че това не е в характера ми. Винаги съм приемал онова, което съдбата ми донесе. И сега предусещам този особен деликатес — той се усмихна цинично. — На всяка цена ела с мен. Търсенето беше дълго и уморително и аз трябва да получа наградата си. Така е правилно.

 

 

Лани излезе на верандата почти веднага след като слънцето изгря. Каси въздъхна облекчено. Добре беше да има съюзник около себе си. Данемон не беше проговорил повече, но тя усещаше гнева и напрежението му, макар да лежеше на няколко метра от него.

— Добро утро. — Данемон студено поздрави Лани. — Мога ли да приема, че и ти си замесена във всичко това?

— Толкова дълбоко, колкото Каси позволява. Тя не ми каза нито дума за лауданума.

Лани отиде до Брадфорд, отметна главата му назад и се взря в лицето му.

— Очаквах вече да е буден. Сигурно е от брендито…

— Буден съм — прошепна Брадфорд. — Но се страхувам да отворя очите си. Усещам главата си като разбит кокосов орех. — Той предпазливо отвори едното си око. Беше кръвясало. — А, струва си болката, щом като те виждам. Твоето лице наистина е като лицето на ангел.

— Твоето мнение няма никакво значение. Ти със сигурност не си се срещал с нито едно от небесните същества.

Брадфорд потрепери.

— Жестока си… — Той озадачено се намръщи. — Като че ли нещо ме възпира. Ти ли го направи?

— Вярвам, че можем да обвиним мадмоазел Девил — каза Джеърд. — А също така и лауданума.

— Лауданум. Нищо чудно, че главата ми пулсира така.

— Сигурен съм, че тази сутрин се чувстваш малко по-зле от обикновено. — Лани се обърна към Каси. — Време е да ги развържем. Клара скоро ще се събуди.

Каси нетърпеливо кимна. Слава богу, че тази нощ най-после беше свършила.

— Да, сега вече е безопасно.

— Грешиш — меко възрази Данемон. — Никога не си била в по-голяма опасност.

Като избягваше погледа му, тя се наведе и взе ножа, които беше поставила под стола си. Първо преряза въжетата на Брадфорд.

— Благодаря — учтиво каза той. — Макар да се съмнявам, че тези извънредни мерки са били необходими в моя случай. Аз не съм войнствен човек.

— Не си струва усилието? — попита го Лани.

Той лъчезарно й се усмихна.

— Точно така. Колко е приятно е да бъдеш разбран.

Каси се стегна, преди да се доближи до Данемон. Той мълчаливо й протегна ръцете си. Тя се поколеба за миг. Той вече не изглеждаше напрегнат, беше почти отпуснат. Слабото му тяло беше грациозно, крайниците бяха отпуснати свободно, но той все пак излъчваше опасност. Почувства се така, като че ли щеше да освободи завързана пантера.

Той повдигна вежди:

— Е?

Трябваше да го направи. Тя разряза въжето, което стягаше китките му, после отметна одеялото и преряза онова, с което беше завързала глезените му. И бързо отскочи назад.

— Не се страхувай — присмя й се той и се изправи на крака. — Аз съм търпелив човек. Мога да чакам. Хайде, Брадфорд. Да се връщаме на кораба.

— Сега? — залита го той, докато се опитваше да се надигне от креслото. — Малко съм объркан. Пропуснал ли съм нещо?

Ще ти обясня, докато вървим по брега. — Джеърд се спря в началото на стълбите и погледна назад, към Каси. — Ще ми трябва един ден да се уверя дали казваш истината. Охраната ще остане тук през това време. — Той направи кисела физиономия и додаде: — Не че досега ми бяха много полезни. Със същия успех можеше и да не са тук.

— Не бива да пилееш времето си — нетърпеливо рече Каси. — Можем да заминем веднага.

— Ако реша, че не се опитваш отново да ме заблудиш, ще заминем довечера. Ще изпратя съобщение до охраната да опаковат нещата ти и по залез слънце да те доведат на брега.

Каси чу как Лани рязко си пое дъх, но не отдели поглед от Данемон.

— Не бива да се тревожиш. Ще бъда там.

— Това не би ми създало никакви проблеми. — Той се усмихна саркастично. — Оценявам твоята нетърпеливост, но има изисквания за това, как да се отнасяме със заложниците. Страхувам се, че охраната е наложителна.

Той слезе по стъпалата, последван от Брадфорд. Тя и Лани гледаха след тях, докато се скриха от погледа им.

— Какво е това? — Лани попита Каси.

— Трябва да замина с тях. Няма кой друг да ме отведе оттук — отговори Каси. — Не точно това искам, но поне в същата част на света, в която е и татко. Ще трябва да намеря начин да избягам от тях, щом стигнем във Франция.

— Винаги има подходящи начини. Ще ги намерим.

Каси не я погледна. Не искаше Лани да знае какво облекчение е почувствала при тези думи, които разкриваха топлото отношение на Лани към нея. Преди това се беше чувствала самотна и изпитваше страх.

— Няма нужда да идваш с мен — неуверено рече тя. — Не бих те молила за това.

— Добре. Тогава да не губим време в празни приказки, а да опаковаме нещата си и да изслушаме проклятията на Клара. Шарл ми остави малко повече от сто лири за спешни нужди. Не са много, но ще ни бъдат от полза. — Лани тръгна към вратата. — Предполагам, че разполагаме с още четвърт час преди събуждането на Клара. Нека се възползваме от него.