Айрис Йохансен
Мургавият ездач (14)

Глава 13

— Будна ли си? — прошепна Лани от прага.

— Да.

Каси се обърна о лице към вратата. Лани все още беше с балната си рокля. Сигурно току-що бяха пристигнали.

— Тъкмо си легнах. Ще стана.

— Не, ще говорим утре сутринта. Ще остана само минута.

Лани леко влезе в стаята, остави свещника на масата до леглото и седна в края на леглото.

— Просто искам да знам как успя да го направиш.

— Заплаших я, че ще умре от смъртта на капитан Кук.

Лани отметна глава назад и звънко се засмя.

— И тя ти повярва?

— Жозет ми каза, че тя е страхлива. Бях ядосана. Ти също щеше да ми повярваш.

Усмивката все още беше на устните на Лани.

— Може би. — Тя се наведе и целуна Каси по челото. — Не биваше да го правиш, но съм ти благодарна. Хубаво е да имаш приятелка, която те обича.

Тя взе свещника и тръгна към вратата.

— Лека нощ, Каноа. Приятни сънища.

Джеърд беше казал, че този път е действала Каноа, а сега и Лани се обръщаше към нея с хавайското й име. Може би беше доста по-войнствена, отколкото мислеше самата тя. Лани се спря на прага и я погледна.

— Наистина ли я заплаши с Каланиопу?

— Изглеждаше ми съвсем подходяща заплаха.

— О, да, извънредно подходяща.

Лани излезе с усмивка на уста.

 

 

Брадфорд отлепи гръб от стената.

— Разбра ли как нашата тигрица е накарала онази кучка да се извини?

— Само я е заплашила — усмихна се Лани. — Но заплахата е била извънредно жестока. — Тя продължи да върви по коридора. — Какво правиш тук? Мислех, че вече си, си легнал.

— Не можех да си легна, преди да се уверя, че всичко с теб е наред. Знаех, че първо ще отидеш при Каси. — Той изравни крачката си с нейната. — Ще те придружа до стаята ти.

— Не е необходимо Знам пътя.

Той каза с изненадваща жар:

— За Бога, позволи ми да направя нещо за теб!

Тя го погледна силно изненадана. Никога не беше виждала сдържания, присмехулен Брадфорд така ядосан. Той вървеше до нея, а дланите му ту се свиваха в юмруци, ту се отпускаха.

— И не ме гледай така, като че ли в желанието ми да те защитя има нещо нередно! Иска ми се здравата да те разтърся.

— Не виждам как можеш да имаш две толкова противоречиви желания.

— Не и когато човек е така неудовлетворен, както съм аз в момента. Знаеш ли как завиждах на Каси тази вечер? Стоях там и гледах как тя те защитава, без дори да знам каква е била обидата. Тя не ми позволи да узная. Ти нямаше да ми позволиш да ти помогна. Ти никога не ми разрешаваш да се доближа достатъчно до…

— Аз нямам нужда от защита — прекъсна го тя. — Щеше да бъде по-добре, ако Каси също беше оставила нещата такива, каквито бяха Може би е навредила на Жозет.

— А това, че те нараниха, няма никакво значение, така ли?

— Тези хора не могат да ме наранят, ако аз не им позволя.

— Но те те нараниха. Видях те. Разбрах по лицето ти.

— Значи, си сбъркал. — Бяха стигнали до вратата й и тя здраво сграбчи бравата. — Ти не ме познаваш достатъчно добре, за да можеш да четеш по лицето ми.

— Достатъчно добре те познавам!

Той сложи ръцете си на раменете й и я обърна с лице към себе си Очите му гневно просветваха.

— Познавам те по-добре от всички на този свят. Познавам твоята гордост и твоето великодушие, твоята интелигентност и твоята упоритост. Знам, че можеш да преминеш през пламъците на ада заради някого, когото обичаш и искам да бъда един от тези хора. Искам го толкова силно, че желанието ми причинява болка.

Устата му хищно завладя нейната.

Чувственост и страст я обгърнаха отвсякъде, отнеха дъха й и по тялото й плъзна топлина. Действието му беше толкова неочаквано, че тя нямаше време да издигне преграда между себе си и него. Устата й инстинктивно се отвори и езикът му навлезе в нея. Гърдите й се надигаха и опираха в широкия му гръден кош. Тя почувства между краката си познатата топлина и неизменния копнеж.

Той вдигна глава и дрезгаво каза:

— Виждаш ли, можем да имаме всичко това. Ти имаш нужда от мен.

Замаяна, тя вдигна очи към него. В този момент той излъчваше само мъжественост и чувственост, и тя беше така безпомощна, както когато беше още младо момиче и се целуваше за първи път. По лицето му се четеше триумф. Ръцете й го погалиха по врата, а главата й с готовност се наклони назад.

„Да, ела при мен. Нека тялото ми пее. Нека се съединим в танца на…“

— Не!

Тя се отскубна от него и отстъпи назад толкова бързо, че се блъсна във вратата. Потрепери, когато осъзна, че без малко не беше отстъпила.

— Не отказвай. Ти имаш нужда от мен.

Тя си пое дъх, за да се успокои, но не успя.

— Нямам нужда от теб. — Трябваше на всяка цена да издигне преграда между тях. — Просто имам нужда от мъж.

Грубите му черти се изкривиха от болка, но той се насили да се усмихне.

— Тогава вземи мен. Аз съм на твое разположение.

Тя поклати глава.

— Това не би се харесало на Шарл.

— Няма защо да му казваш. — Усмивката му стана присмехулна. — Виждаш ли колко ниско съм паднал? Ще бъда доволен да те споделя с него. Ще те взема, независимо по какъв начин ще се добера до теб. В каква жалка твар съм се превърнал.

Заболя я от горчивината в гласа му.

— Не, ти не си за съжаление. Ти си прекрасен мъж. — Тя направи пауза, а после каза, като изговаряше думите много бързо: — Дори на света да не съществуваше Шарл, не виждаш ли, че между нас нищо не би се получило? Ти беше там онази нощ. Твоите приятели ме мислят за дивачка. Те никога няма да ме приемат.

— Тогава те няма да бъдат повече мои приятели.

— Аз не харесвам твоята страна.

— Тогава ще отида където ти пожелаеш.

Тя поклати отчаяно глава.

— Ще съжаляваш, ако се ожениш за мен.

— Нека го направим, а после ще видим. Отиди си вземи пелерината и тръгваме за Гретна Грийн. До сутринта вече ще сме женени. — Момчешката му усмивка издаваше нетърпение. — Нека ти покажа колко силно мога да обичам, Лани. Ще се грижа за теб, ще задоволявам тялото ти. Не те моля за нищо друго, само ми разреши да те обичам.

Тя затвори очи. Можеше да си представи какво би било да си позволи да бъде обичана от Брадфорд. Страстен, топъл и все пак криещ доста предизвикателства. Той щеше да я пази и да я цени. Не беше познала досега такава любов. През целия си живот тя беше тази, която даваше. Колко прекрасен би бил животът…

Когато разбра накъде я водят мислите й, тя отвори очи. Не можеше да повярва, че е била толкова силно изкушена. Честта и предаността й забраняваха дори да обмисля молбата на Брадфорд.

— Невъзможно. — Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи. Тя му обърна гръб и отново хвана бравата. — И преди ти казах, че дори не бива да слушам думите ти. Обичам само Шарл.

— Не, не го обичаш — каза той през зъби. — Може и да се интересуваш от съдбата на Девил, но, за Бога, ти се интересуваш и от мен. Всеки ден твоите чувства стават по-силни. След месец просто няма да знаеш какво да правиш без мен.

Тя бързо влезе в стаята и тръшна вратата.

Нещо я стягаше в гърдите. Не можеше да диша, без да подсмърча. Последните няколко минути бяха много по-напрегнати от часовете, прекарани в Каръдайн Хол. Господи, не искаше да наранява Брадфорд. Най-малко би искала да му причини мъка и разочарование. Би дала всичко, за да го избегне.

„Би дала всичко…“

Опасна мисъл. Страшна истина.

Тя отиде с несигурна крачка до леглото и седна. Чувстваше се разнебитена, изтощена, като че ли беше на хиляда години.

„Всеки ден чувствата ти към мен стават все по-силни.“

Ако е истина, значи на това трябва да бъде сложен край. А тя имаше ужасяващото чувство, че беше истина.

 

 

Когато на другия ден Каси влезе в конюшнята, Жозет стоеше до яслата на Капу и го милваше по муцуната. Момичето се обърна към Каси с победоносна усмивка.

— Оседлах го за теб. Той започва да ме харесва. Трябва му още малко време и ще мога да го яздя. Ако ми разрешиш, разбира се.

Може би не разполагаха с толкова време, помисли си Каси с болка в сърцето. Скоро щяха да се случат събития, които щяха да я отведат далеко от замъка и то завинаги. Завладя я силна, много силна мъка. Разбира се, че трябваше да изпитва тъга. Жозет се беше превърнала в нейна приятелка, а винаги е тъжно да напуснеш приятел. И каза импулсивно:

— Искаш ли да го пояздиш днес?

Лицето на Жозет грейна от радост.

— Може ли? Мислиш, че е готов за това?

— Можем да опитаме. Ще остана до главата му, докато се качиш, в случай че реши да прави номера.

— Знаеш, че това ще ми хареса, нали? Искам да го яздя още от онази първа нощ, в която го видях. — Част от радостта й се стопи. — Сигурна ли си? Ти не позволяваш на никого да го язди. Дори на Джеърд.

— Значи е време да се поотърся от егоизма си. — Тя отвори вратата на яслата. — Лани казва, че да направиш подарък означава да получиш по-голям в бъдеще. В това вярват всички на острова, но на мен ми е трудно да повярвам, когато се стигне до Капу. Но не съм напълно лишена от великодушие… Имам причини да внимавам. Капу наистина е опасен. Изведи го навън.

Жозет сграбчи юздите.

— Ела, момче — помоли го тя. — Ще бъда много добра с теб.

Тя го поведе към онази врата в оградата, която водеше към пасището. Изведнъж Каси видя, че яслата на Моргана е празна.

— Къде е Моргана?

— Сигурно Джеърд я е извел навън. Нямаше я, когато влязох тук.

— Ще поемем по пътеката през гората.

Джеърд винаги яздеше по пътеката, която се виеше край скалите. Ако те навлезеха в гората, нямаше да го срещне.

— Ще отида да взема някои неща. Не се опитвай да се качваш на гърба на Капу, докато не се върна.

— Ти не искаш да видиш Джеърд, нали? — Каси утвърдително кимна. — Беше ли много ядосан снощи?

— Не беше особено доволен, но беше изненадващо справедлив.

— Джеърд винаги е справедлив.

— Той обвинява себе си. Казва, че не е преценил правилно лейди Каръдайн.

— Какъв късмет имаме. Страхувах се, че ще ме накара да се извиня на Горгоната.

— И няма да те изпрати обратно в училището.

— Наистина ли? — Очите й възбудено горяха. — Мога да остана тук?

— Вероятно.

Тя пусна юздите на Капу, хвърли се към Каси и двете започнаха да подскачат и да се въртят в кръг.

— Още когато те видях, усетих, че ще се случат хубави неща.

— И затова ли ме събори на земята? — попита Каси сухо.

Жозет махна с ръка.

— Е, това беше грешка, но не голяма.

— Голяма беше, защото много ме заболя. — Тя направи пауза. — Джеърд каза, че няма да позволи да бъдеш наранена по някакъв начин заради онова, което направих снощи. Надявам се думите му да са истина. Не можех да оставя Лани…

— Тихо, знам. Ти ме предупреди, че това може да се случи. Аз бих направила същото. — Изведнъж стана сериозна. — Не мога да убедя Джеърд, че за мене тези хора не са от значение. Ще умра, ако трябва само да сервирам чай и да чакам някой джентълмен да ми предложи брак. Искам повече от живота.

— И какво искаш? — попита я Каси мило.

— Искам да се грижа за стотици коне. Искам да преживея големи приключения. Искам да видя твоя остров. Искам да отида в Седикхан и да си намеря свои собствени Капу и Моргана. Искам да правя всичко, да опитам всичко, да помириша всичко. Искам да…

— Чакай! — Усмихната, Каси протегна ръка, за да я накара да замълчи. — Мисля, че е по-добре да сложиш някакви граници на желанията си. Цял живот няма да ти стигне да направиш всичко това.

— Ще успея! — Тя се усмихна. — Виж ме, днес ще яздя Капу!

Беше толкова млада и изпълнена с живот и мечти. Каси имаше само една мечта, която би направила живота много по-прост. Жозет щеше да й липсва.

— Да, днес ще яздиш Капу — каза тя нежно. — Хайде, хвани отново юздите, преди да е решил да се втурне нанякъде.

 

 

— Каси! — Джеърд блъскаше силно по вратата. — Пусни ме да вляза!

Каси тъкмо събличаше роклята си. Беше прекъсната по средата от ударите по вратата. Нямаше намерение да го пусне в спалнята си. Още от предишната вечер го избягваше напълно съзнателно. Дори не беше отишла да вечеря.

— Не искам да те виждам. Отивай да си лягаш.

— Отвори вратата.

— Не съм облечена.

— Тогава се облечи! — Той натисна по-силно и отвори вратата.

Беше без жакет, а ризата му не беше закопчана догоре. Косата му беше рошава Усмихваше се дръзко. Видът му й напомняше за онази нощ на кораба, когато имаше буря и той беше отишъл при нея, за да й помогне да обуздаят Капу. Тогава изпита облекчение при появата му, но тази вечер — не.

— Не съм те поканила да идваш в спалнята ми.

— Но не си необлечена. Какво разочарование.

— Казах ти истината. Тъкмо се събличах. Тъкмо започвах да разкопчавам роклята си.

— Значи ще трябва да ти помогна отново да я закопчееш.

Той я обърна с гръб към себе си, пръстите му бяха сръчни и бързо закопчаваха копчетата. Тя стоеше объркана. Не беше очаквала помощ при обличането на дрехите си.

— Готово. — Той я потупа отзад, грабна пелерината й от стола до леглото и я хвана за ръката. — Хайде, идвай.

— Не искам да…

Но той вече я беше извел от стаята и я буташе по коридора към стълбището.

— Къде отиваме?

— Да поправим едно зло. — Той отново се усмихна дръзко. — И да прочистим пътя.

— Говориш глупости. Искам да се върна в стаята си.

Той не отговори.

— Кажи ми какво става!

Джеърд беше отворил входната врата и сега я буташе надолу по няколкото стъпала, които водеха към двора.

— Къде отиваме?

— В конюшнята.

Изведнъж я обзе паника.

— Да не е станало нещо с Капу?

— Не. Всъщност на Капу и на теб ще се случи нещо много хубаво. — Той пусна ръката й и я загърна в пелерината. — Хайде, ще престанеш ли да спориш и най-после да дойдеш с мен.

Тя се колебаеше, но бавно тръгна да пресича двора.

— Не виждам по каква причина е необходимо да отидем в конюшнята посред нощ.

— Нощта ми се струва по-подходяща. През деня прекалено много хора се навъртат насам.

Объркването й нарастваше.

— По-подходяща?

— Е, реших, че ти ще си помислиш така. Лично аз не бих възразил, ако имаше зрители. — Отвори вратата на конюшнята. — Но ти мислиш за този кон като за човек.

— Не е човек, но има душа. — Вървяха към яслата на Капу. — Ако отиваме да яздим, трябваше да ме оставиш да се преоблека.

— Не отиваме на езда. — Спряха пред яслата на Капу и Джеърд го помилва по муцуната. — Но той отива на разходка. Изведи го от яслата и го заведи до южната ливада.

Тя се намръщи.

— Защо?

Той срещна погледа й.

— Защото Моргана го чака там.

Тя замръзна на мястото си.

— Какво говориш?

— Моргана е в брачния си период.

— Искаш жребче от Капу?

— И аз искам да спечеля нещо от всичко това.

— Ще имаш прекалено много — Моргана и жребчето на Капу.

Той поклати глава.

— Ще взема жребчето. Моргана ще бъде твоя веднага след като роди.

Шокирана, тя го погледна недоверчиво.

— Какво!

— Поправка на стореното зло — простичко каза той. — Нали това искаш най-много на света? Сбъдването на твоята мечта: кобила, достойна за Капу?

— Да — прошепна тя. — О, да.

— Тогава Моргана е твоя.

Тя все още не можеше да повярва.

— Наистина ли?

— Аз не лъжа. Каси — Той стисна здраво устни. — И не се опитвам да те измамя, за да взема жребчето на Капу.

Тя дори не се беше сетила за тази възможност.

— Знам, че не би го направил. Просто е… Дори не съм сънувала… — Моргана беше изключително скъп кон и подаръкът му беше повече от щедър. — Сигурен ли си?

— Обезщетение — отново каза той. — Ти не си единствената, която вярва, че греховете трябва да бъдат изкупени. Ще трябва да намеря друг начин, по който да обезщетя Лани, но знам, че този подарък вероятно ще задоволи теб. — Направи крачка назад и й отвори вратата на конюшнята. — Заведи го при нея.

Тя просто стоеше там и го гледаше втренчено. Спомни си думите на Жозет.

„Понякога прави прекрасни неща и тогава забравяш всичко останало.“

Той й се усмихна.

— Никога не съм си представял, че ще те видя неспособна да говориш.

— Не знам… Прекалено е… — Тя преглътна, защото гърлото й беше пресъхнало, и хвана юздите на Капу. — Идваш ли?

— Не бих го пропуснал. — Той я последва и двамата минаха край празната ясла на Моргана. — Ако си спомняш, аз живо се интересувам от резултата.

Моргана беше в далечния край на пасището. Лунната светлина разкриваше красивите извивки на нейното тяло. Каси почувства истинска радост. Нейната мечта, нейният кон. Моргана щеше да бъде нейна.

Капу я подуши отдалеч и ушите му се изпънаха.

Тя тихичко се засмя, защото разбра, че Капу се наслаждава на миризмата, която издава кобилата. Каси махна оглавника на коня.

— Отвори вратата.

Джеърд отвори вратата и отстъпи назад. Капу се спусна към пасището. Моргана застина на място, но само за миг. После се втурна в обратната посока.

— Ти не си я спънал — каза Каси.

Беше обичайно да се спъва кобилата, за да може конят по-лесно да се качи върху нея.

— Не обичам въжетата — каза Джеърд. — Както, може би, си спомняш. Капу ще трябва да се потруди за удоволствието си.

Изглежда, Моргана споделяше неговото мнение. Тя тича из пасището цели десет минути, а Капу я следваше по петите. Тя не му позволи да се приближи много. Когато тази игра й омръзна, започна друга. Приближаваше се към него и го дразнеше, а когато той се опиташе да я наближи, тя махаше презрително с опашка и го избягваше. Джеърд се засмя и поклати глава.

— Бедният Капу!

Наистина беше смешно. Капу беше напълно объркан, достойнството му беше наранено. Той беше съвсем безпомощен. А после изведнъж всичко се промени. Моргана спря и се обърна с лице към Капу.

— Тя е готова — прошепна Джеърд.

Каси беше обзета от напрежение. Гледаше как двата коня стоят един срещу друг. Нещо ставаше между тях, нещо едновременно загадъчно и примитивно. Общуване, древно като света, красиво, тайнствено и загадъчно.

Всичко загадъчно изчезна още при следващото поемане на дъх. Капу се изправи на задни крака и триумфално изцвили. Моргана се обърна и се придвижи към него.

Каси чу тихото възклицание на Джеърд. Нейното гърло беше пресъхнало и тя дори не можеше да говори. Като че ли всичко друго беше изчезнало в нощта и бяха останали само двата коня на ливадата.

Не, Джеърд беше там, но по някакъв начин той се беше превърнал в част от всичко това.

Капу се качи върху Моргана. Мили Боже, как тези нежни крака удържаха теглото му?! Тя стоеше твърдо и спокойно, докато той влизаше в нея. Груба, стремителна сила. Жребец и кобила, танцуващи танца на живота.

По тялото на Каси преминаха тръпки. Тя изпитваше непоносима горещина. Да, познаваше този примитивен танц на кръвта. Искаше го.

Ръката на Джеърд докосна нейната, подпряна на оградата. Тя потрепери, но не отдели поглед от конете на ливадата. Зъбите на Капу потъваха във врата на Моргана. Тя не чувстваше болка, Каси знаеше това. В този момент не се усеща нищо друго, освен желанието, освен нуждата да бъде запълнена празнината, освен горещия похитител, който е допуснат в тялото. Тя стискаше перилата на оградата толкова здраво, че нарани дланите си.

— Каси! — повика я Джеърд с дрезгав глас.

Тя се обърна и го погледна. Кахуна. Страст. Жребец. Затвори очи, но усещаше миризмата на тялото му. Изстена, когато ръцете му обхванаха гърдите й, които веднага настръхнаха в отговор на докосването. Клепачите й рязко се вдигнаха нагоре. Ноздрите му бяха широко отворени и жадно поемаха въздух. Той дишаше тежко.

— Господи, не казвай „не“.

Не? Тя не можеше да му откаже. Беше безпомощна също като Моргана. Поклати глава.

— Благодаря на Бога.

Той я взе на ръце и я понесе.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— Не тук — отговори той, също шепнешком. — Не мисля, че ние бихме обърнали внимание на онова, което ни заобикаля, но не искам да замръзнеш. — Яслата на Моргана е най-наблизо…

Меко сено под нея… Джеърд над нея… ръцете му бясно разкъсваха роклята й. Тя му помагаше, пръстите й трепереха, цялото й тяло трепереше от силното желание.

Лежеше гола на леглото от слама. Джеърд разтваряше бедрата й, пръстите му опипваха, търсеха.

Не, това не беше правилно…

Тя го отблъсна и застана на колене и лакти. Той веднага разбра.

— Като Моргана? — прошепна той. — Както искаш… Влезе в нея. Каси очакваше усещането да бъде като онова, което беше изпитала онази нощ в каютата, но то не беше. Не беше като нищо познато, беше различно от всичко досега. Тя стенеше и правеше движения назад, за да го поеме. Ръцете му обгръщаха гърдите й, докато той влизаше в нея силно, все по-силно…

Той диво стенеше, дишането му беше бързо и дълбоко. Внезапно се отдръпна и я обърна по гръб. Тя го погледна. Беше замаяна, виеше й се свят.

— Защо…

— Защото не си кобила, по дяволите. — Той се задъхваше. Влезе отново в нея. — Ти си жена. И си моя… — Влизаше все по-надълбоко, все по-силно… — Моя!

Тя прехапа долната си устна, но не усети болка. Не усещаше нищо, освен него. Не искаше нищо, само него. Завинаги…

Оргазъм. Този път различен. Облекчение, тръпки, които нямаха край…

Той извика и се изви в дъга, когато достигна края. Тя видя как измъченото и напрегнато изражение бавно изчезва от лицето му. Погледна към нея и погледите им се срещнаха.

Загадка. Живот. Съдба. Колко странно, че този миг на откровение беше дошъл след акта, а не преди него, както беше с Моргана и Капу…

— Каси… — Нотка на почуда, на объркване.

— Не.

Тя не искаше той да говори. Придърпа го към себе си и го прегърна, докато отшумяваха и последните тръпки на страстта. Тя му беше дала това удоволствие. Разкъсваше се от неописуема радост, толкова силна, че дори плътското облекчение бледнееше пред нея. Той беше неин, както Капу беше неин, както Лани беше нейна.

Не, повече. Много повече. Истината се вряза в съзнанието й и я върна към действителността.

Мили Боже, как се беше стигнало дотук?

Лежеше изненадана, вцепенена, неспособна да повярва, че проумява това едва сега. Не беше внимавала достатъчно и Джеърд, господарят на подземното царство, се беше слял с Джеърд, господаря на дневната светлина. И сега тя нямаше да може да ги раздели.

— Не съм го планирал. — Гласът му беше приглушен от косата й. — Не исках да се случи по този начин. Исках Моргана да бъде подарък.

— Сигурна съм, че не си — каза тя унило.

Вече го познаваше толкова добре. Познаваше чувството му за хумор и нетърпението му, страстта му и чувствеността му, нежността му към Жозет и Брадфорд. Познаваше силното му чувство за справедливост и решителността му, която граничеше с безразсъдство. С цялото си сърце желаеше да знае за него по-малко.

— Грешката не беше твоя.

Да, грешката беше нейна. Беше направила непростимото. Той вдигна глава и погледна дълбоко в очите й.

— Какво не е наред?

Тя поклати глава, но не отговори.

Той тихичко изруга, отмести се от нея и оправи дрехите си.

— Ти го искаше, по дяволите! Аз не съм те изнасилил.

— Не си.

Тя седна и отметна косите, които покриваха очите й.

— Тогава защо се държиш така, като че ли съм?

— Искам да се прибера в стаята си. — Тя не го погледна, докато оправяше дрехите си. — Капу и Моргана ще бъдат ли добре навън, на пасището?

— Да. Ще ги оставим заедно цяла нощ. Ще се съешат няколко пъти до сутринта.

— И ти ще имаш твоето жребче. — Тя се изправи и изтупа сламата от полата си. — Всичко се развива така, както го искаше.

— Не, по дяволите. — Той също се изправи. — Кажи ми какво има!

— Нищо. — Гласът й беше неуверен. — Благодарна съм ти за великодушието, с което ми даваш Моргана. Много мило от твоя страна.

— Мило? Сигурно си болна. Никога преди не си ме смятала за мил.

— Можеш да бъдеш мил.

Мил и безмилостен. Нежен и дяволски чувствен. Мрак и светлина. Сълзите изпълваха очите й, трябваше да се махне от него.

— Лека нощ…

Обърна се и се спусна към вратата. Той я настигна на двора и я завъртя рязко с лице към себе си.

— Говори ми — процеди той през зъби. — За Бога, кажи ми какво…

Не довърши, защото видя, че по бузите й се стичат сълзи.

— Трябва да се върна в стаята си. — Тя опита да се отскубне от хватката му. — Трябва…

— Не и докато… Добре, на всичко съм съгласен, само, за Бога, престани да плачеш. — Пусна я и направи крачка назад. — Но не всичко е приключено. Утре ще ми кажеш защо си разтревожена.

Никога нямаше да му каже.

Обърна се и се затича през двора. Чувстваше озадачения му поглед, но бързо изтича по стъпалата, а после и през коридора. Никога няма да извърши това последно предателство.

Никога, никога няма да каже на Джеърд, че го обича.

 

 

— Каси?

Жозет стоеше в подножието на стълбите, облечена в нощница и наметнала отгоре домашна роба, босонога. Очите й бяха широко отворени и издаваха силната й тревога.

— Ти плачеш. Какво ти направи той?

Тя избърса мокрите си бузи с опакото на дланта си.

— Какво правиш тук?

— Чух ви, когато с Джеърд спорехте в коридора. Тревожех се… Не можах да заспя. — Тя поклати глава. — Ти каза, че той не е ядосан.

— Не беше. — Каси тръгна по стъпалата. — Отиди да си легнеш.

Жозет я последва.

— Тогава защо плачеш? Ти никога не плачеш.

— Понякога плача.

— Защо?

Сълзите не искаха да престанат. Изглежда и въпросите на Жозет нямаше да престанат. Изведнъж Каси избухна.

— Това си е моя грижа. Остави ме на мира!

После, като видя изненадата на Жозет, тя беше обзета от разкаяние.

— Не е… Всичко е… Дойде ми прекалено много.

— Джеърд ли е виновен? Искаш ли да говоря с него?

— Не! — Опита се да се успокои и да не говори така остро. — Всичко е наред. Джеърд не ме е наранил. Всъщност той беше много мил. Подари ми Моргана.

— Трябва да си луда от радост — прошепна Жозет.

Тя поклати глава.

— Той ще вземе жребчето на Моргана и Капу. Така че, както виждаш, всичко е наред.

— Тогава защо плачеш?

— Защото не мога… Защото е време да напусна Морланд. Не мога да остана тук повече.

Думите й изненадаха и самата нея. Но след като веднъж ги произнесе, тя разбра, че това е единственият възможен отговор на любовта й към Джеърд. Ако не го напуснеше сега, никога нямаше да може да го направи.

— Не! — извика Жозет, разочарована. — Защо трябва да заминаваш? Всичко е наред сега, всичко е прекрасно. Аз не трябва да се връщам в училището, а и Джеърд ти е дал Моргана. Ще си прекарваме чудесно.

— Жозет, мястото ми не е тук. Забрави ли за баща ми?

Жозет замълча за миг.

— Бих искала и ти да можеш да го забравиш.

Когато Каси отвори уста да възрази, тя протегна ръка и продължи.

— Знам, че не можеш. — Тя поклати глава. — Джеърд няма да ти разреши да заминеш.

Каси се насили да се усмихне.

— Значи ще трябва да замина, без той да знае за това, нали?

— Имаш ли пари?

— Около стотина лири, които баща ми остави на мен и на Лани.

— И Лани ли ще замине с теб? — Жозет сама отговори на въпроса си. — Разбира се, че ще дойде с теб. — Гласът й се изпълни с тъга. — Така свикнах с вас двете. Ще ми липсвате…

— И ти ще ни липсваш.

— Наистина ли?

Каси закима.

— Наистина. Но трябва да замина.

— Трудно е да се влезе във френските пристанища. Малко са корабите, които с готовност поемат риска. — Жозет се намръщи. — А и как ще успеете да уредите заминаването си? Съмнявам се, че ще можете да напуснете дори Морланд без разрешението на Джеърд.

Каси загрижено поклати глава. И без това й беше трудно да свикне с мисълта, че обича Джеърд. Нямаше да може да се справи с нищо друго.

— Ще мисля за това по-късно. А сега ще си легна. — Тя отново тръгна по стълбите. — Ти също трябва да си легнеш.

— Ами паспорти? — Жозет я последва. — Мисля, че трябва да останете тук.

Каси поклати глава.

— В такъв случай и аз трябва да дойда с вас.

— Какво!

Каси се обърна и я погледна изненадано.

— Е, аз ще мога да ви прекарам през Ламанша в моята лодка. Ако не влезем в някое голямо пристанище, няма да ви се наложи да си вадите паспорти веднага.

— Ще направиш това за нас?

Жозет се усмихна.

— Вие имате нужда от мен. Аз съм бягала много пъти и имам богат опит. Бягам поне два пъти годишно, откакто Джеърд ме изпрати в Каръдайн Хол. Да не мислиш, че ми е било много лесно да се измъквам от надзора на Горгоната?

— Каръдайн Хол не е Морланд — Първата искра надежда се беше стопила. — Не мога да ти позволя да направиш това за нас.

Жозет започна да я увещава.

— Аз съм много добър моряк. Няма да бъде чак толкова опасно да ви заведа до някой пуст бряг в близост до някое малко селце и да се върна.

— Джеърд ще ти бъде много ядосан.

— Не за дълго. Освен това с готовност ще се изправя срещу гнева на Джеърд. Но не мога да се тревожа непрекъснато за вашата безопасност.

Предложението силно я изкушаваше. То беше разрешение на повечето от пречките, които щяха да срещнат.

— Ще помисля.

Жозет бързо кимна.

— Ще видиш, че моето предложение е най-доброто. — Тръгна към крилото, в което се намираше нейната стая. Хвърли на Каси дяволит поглед през рамо. — А междувременно ще започна да правя планове. Трябва да се обмисли всичко, ако искаш бягството да е успешно.

Мъката и разочарованието на Жозет отстъпиха място на радостно очакване. Каси искаше и нейните чувства да се сменят толкова бързо. Струваше й се, че е ограбена и изоставена, целият свят й се виждаше тъмен и мрачен. Искаше да изтича при Лани и да чуе от нейните уста, че всичко ще бъде наред.

Но този път не можеше да изтича при Лани. Беше влязла в територия, която беше забранена за нея. Как можеше Лани да разбере любовта й към човека, който беше смъртен враг на баща й? Как самата тя можеше да проумее това? Тя беше лишена дори от утехата да знае, че любовта й е споделена. Той я желаеше, но страстта и плътското желание не са любов. Той изпитваше омраза към баща й от много години и беше лудост да се надява, че той ще я обикне някога. Не, горчивината беше прекалено силна, водите — прекалено дълбоки.

Мили Боже, сълзите отново напираха в очите й. Трябва да престане с това глупаво подсмърчане. Нямаше какво да се направи, освен да се довърши започнатото. Трябва да спаси баща си и да се върне у дома.

Трябва да уреди живота си и да бъде щастлива далеч от Джеърд, почти на цял свят разстояние…