Хедър Греъм
Предателката (6)

6

Повикан обратно във Вашингтон, за да се запише в армията на Потомак, генерал лейтенант Ангъс Магий се прибра вкъщи уморен, мръсен и с натежало сърце.

Бунтовниците адски затрудниха положението, а Стоунуол Джаксън, който бе в долината Шенъндо, предизвика такава суматоха, че дори Линкълн не смееше да напусне Вашингтон без охрана. Войските на Макдауъл трябваше много да внимават с генерал Маклелън, който междувременно повика подкрепление, за да атакува южняците край Ричмънд. Ангъс трябваше да осигури още войници за Маклелън. Но ако Вашингтон паднеше, всичко бе загубено.

Не че имаше значение къде щеше да се запише. При всяка битка той сякаш се изправяше срещу стар приятел. Някой, с когото се бяха сражавали в Мексико, или младеж, на когото бе преподавал в Уест Пойнт. След всяко сражение или засада помощниците му го поздравяваха и му носеха списък на убитите от Севера и Юга; имена на хора, които му бяха еднакво близки и скъпи без значение от коя страна на фронта бяха попаднали.

Радваше се, че се прибира у дома. Надяваше се, че самонадеяната му дъщеря се е наситила да гледа ранени и болни на Сейнт Огъстин и ще си е вкъщи. В края на краищата не бе одобрил заминаването й. Е, ако я нямаше, сигурно бе оставила дълго успокояващо писмо, помисли си той. Тя го обича, и той знае това. Той е военен, за когото е чест и гордост да служи на отечеството си. Ако трябва да пожертва живота си в битка, би го направил от чувство за дълг, но за единственото си дете би умрял с радост и без колебание.

Слезе от коня — красиво животно, наречено просто Кон — бе изгубил твърде много коне в сраженията, за да се привърже към някой от тях.

Грейсън Биърс, неговият личен слуга, забърза надолу по стълбите, за да го поздрави. Той беше свободен негър с посивяла коса точно като на генерала и с кости, изкривени от ревматизма. Грейсън се усмихна широко и на фона на абаносовата му кожа блеснаха чисто бели зъби. Също като останалите от семейството и слугата бе записан в армията от дълго време.

— Генерале! Толкова се зарадвах, когато получих писмото ви. Хубаво е, че сте си у дома жив и в добро здраве.

— Абсолютно, Грейсън, макар и малко уморен — отвърна Ангъс. — А сега, кажи ми, върна ли се дъщеря ми от онази безразсъдна екскурзия, която така упорито си бе наумила да направи?

— Не, сър — отговори Грейсън и сякаш му стана неудобно.

— Има ли писмо за мен?

Грейсън се поколеба и Ангъс смръщи чело. Посивелите му вежди се събраха в застрашителна линия, накарала не един млад офицер да потрепери от страх.

— Какво има, Грейсън?

Слугата издаде продължителен глух стон и сведе поглед. През това време дойде конярчето, за да отведе коня.

— Ами, един от младежите, лейтенант Анди Бордън, пристигна, зачислен на Сейнт Огъстин. Беше много разстроен сметна, че трябва да знаете: мис Риса е убедила някакъв млад цивилен да я отведе на юг.

— На юг? На юг от Флорида? — едва изрече Ангъс, силно объркан.

— Да, сър, на юг от полуострова. Изглежда, че е изчезнала посред нощ, търсейки жената на майор Иън Макензи по някаква неизвестна причина.

Ангъс усети странна задушаваща болка и притисна ръка към гърдите си.

— Е, сър, сигурен съм, че мис Риса е добре. От това, което съм чувал, знам, че мисис Макензи притежава голяма къща някъде на острова. Нищо лошо няма да се случи на мис Риса. Само дето още не сме получили известие от нея, но знаете колко бавно пристигат писмата.

Ангъс усети как нещо стисна сърцето му като в обръч. Лицето му стана мъртвешки бледо и Грейсън го хвана под ръка, дълбоко загрижен за своя господар.

— Генерале, нека ви заведа до къщата.

Припомняйки си своя офицерски чин, Ангъс преглътна тежко и заповяда на болката да изчезне. Значи Риса бе отплавала на юг по крайбрежието на Флорида. Какво ли се бе случило с неговата уравновесена, надарена с висока интелигентност дъщеря? Защо ли бе поела такъв огромен риск?

Ангъс възвърна самообладание и въздъхна дълбоко. Страхът все още сковаваше сърцето му, но все пак беше офицер от армията на Съединените американски щати! Раздразнителен по характер, Ангъс бе уважаван и високо ценен както от приятели и съратници, така и от най-лютите си врагове. Оставаше спокоен по време на вражески атаки, които биха хвърлили в паника всеки друг на негово място. Преди не бе забелязвал колко е уязвим, колко лесно можеше да бъде наранен.

Не от врага, а от страх за единствената си дъщеря.

— Значи е някъде дълбоко във вражеската територия — каза той рязко. — По дяволите! Там е пълно с безразсъдни, дръзки и опасни мъже, борещи се да пробият федералната блокада. Събрала се е с измета на обществото: гмуркачи на потънали кораби, пирати, индианци, всякакви негодяи!

— Мис Риса винаги е била благоразумна — отвърна на свой ред Грейсън, докато влизаха в къщата. — Седнете тук долу, сър, събуйте си ботушите. Ще ви донеса бренди и пура, и тогава ще измислите какво наказание ще й наложите. Е, когато ви се отдаде случай. Знаете, че има достатъчно ум в главата си.

— Инатлива е като муле! — изсумтя Ангъс.

— Вярно е, сър — съгласи се Грейсън.

— Ако някой й е посегнал, горчиво ще съжалява.

— Да, сър, така е — измърмори Грейсън, докато сръчно наливаше бренди от една гарафа.

Ангъс кимна разсеяно, поемайки чашата с бренди. Бяха в красивия салон в градската къща на генерала.

— Ще я съдера от бой.

— Да, сър.

— Само някой да я доближи, дори косъм да падне от главата й, ще го убия. Помогни ми, боже! Грейсън, ще го убия!

— Да, сър — повтори слугата.

— Ех, да беше се омъжила за Иън! Вярвах, че това ще стане, нали, Грейсън?

Погледна своя слуга и приятел с тъжни очи.

— Бях почти сигурен. И изведнъж Иън се ожени за някакво младо момиче от родния си щат, най-добрата й приятелка. Риса дори стана кръстница на детето на бившия си годеник.

— Е, генерале, сигурно е с приятели някъде на юг. Събрали са се с Макензи и е щастлива като птичка.

— Искрено се надявам да е така, Грейсън — отвърна Ангъс, въздишайки дълбоко.

По дяволите! Защо тогава имаше такова странно лошо предчувствие?

Все пак бяха във война.

Дори като малка Риса никога не се бе предавала.

 

 

Утрин… бе близо до един Макензи. Толкова близо, че можеше да разгледа скулите и гърдите му през разтворената яка на бялата му риза. Те бяха покрити с гъсти тъмни косми, а кожата под тях имаше лек червеникав оттенък.

Риса се чувстваше също толкова уморена, както и предната нощ. Едва успяваше да помръдне. Откакто я закопча за себе си, тя много се страхуваше от него. Джером също беше уморен. Беше угасил лампите, а после легна заедно с нея в леглото.

Да спи!

Заедно с него на тясното легло, стараейки се да не го докосва, тя дишаше едва-едва.

Секундите се нижеха като часове. Струваше й се, че е прекарала цялата нощ с широко отворени очи, като зяпаше в тавана и го усещаше с цялото си същество да спи непробудно до нея.

Сега, когато отвори очи, отдръпвайки се на разстояние от него, осъзнавайки спокойния му сън и силата на мускулите му, вече не бе толкова сигурна, че е будувала през цялата нощ. Но ако беше спала, сигурно е било за малко. Чувстваше се отмаляла.

Очите му бяха затворени. Риса наблюдаваше ритмичното повдигане и отпускане на гърдите му. Изучаваше чертите на лицето му, което й се стори изключително красиво и толкова подобно на лицето на Иън…

Можеше ли наистина да си представи Иън? Да, висок, с тъмна кожа и много хубав, принципен и верен на рода си, благороден. А тук бе братовчед му. Предателят. Бронзова мускулеста плът, контрастираща с бялата риза. Силни и интригуващи черти. И коса с цвят на огън. А очите…

Сини. Взиращи се в нея.

Риса извърна поглед и преглътна. Почувства се виновна за това, че го оглеждаше, но после се ядоса на себе си заради безсмисленото чувство на вина. Бяха си разменили ролите.

— Добре ли спа? — запита я той раздразнено.

— Не съм мигнала, скапан бунтовник такъв!

Внезапната му усмивка я смая.

Хубава усмивка… въпреки че странните проблясъци в очите му я объркаха. Стори й се, че в насмешливия му поглед се четеше много повече забавление, отколкото злоба. Осъзна, че е бил буден от известно време, знаейки, че тя го наблюдава.

Пое дълбоко въздух, изнервена от разсъбличащия му поглед.

— Може ли да ме пуснеш? Искам да се поразтъпча и да…

— Върви.

Тя се намръщи.

— Но…

Той вдигна ръка и Риса видя, че не е закопчан за нея. Явно, докато уж не беше мигнала цяла нощ, Джером се бе освободил от гривната на белезниците.

Изруга, скачайки от леглото, и неволно го удари по главата със стоманената гривна, висяща от китката й.

Заслужи си го, помисли си тя. Не се обърна, а отиде до легена, наля малко вода от каната и започна да търка лицето си с ръце.

— Хм, изглежда, че си поспала малко — каза той и Риса почти подскочи, чувайки гласа му точно зад себе си.

Обърна се и се озова лице в лице с него. Джером й подаде кърпа. В очите му все още искряха весели пламъчета.

— Очевидно си поспала доста добре, макар и само няколко часа, явно моята компания ти е била много по-приятна, отколкото смеех да се надявам. Снощи имах среща, която се проточи с часове. Ето защо трябваше да се разделим, въпреки че бях много загрижен за теб.

Тя разгневено посегна да го цапардоса с белезниците по слепоочието, за да го обезвреди за известно време. Но той предугади намерението й и бе достатъчно бърз. Хвана я за китката и изви ръката й. Тялото й се завъртя и тя се озова с гръб към него. Сега вече бе почти сигурна, че ще я удари, но само чу щракване на ключ и осъзна, че той я бе освободил. Отдръпна се от него, страхувайки се да го погледне.

— Съжалявам, че трябва да те напусна — каза той учтиво, — но имам работа за вършене. Хората ми смятат, че си много по-опасна от който и да е въоръжен мъж, по-скоро биха се изправили срещу дулото на противник, отколкото да те охраняват. Уви, все някой трябва да го направи. Джеремая ще бъде тук, за да изпълнява всички твои желания. Но няма да те пази сам.

Обърна се и закрачи към вратата. Сигурно отиваше да се сражава, помисли си тя. Дали щеше да се забави? Къде ли бе тръгнал? Защо не я вземаше със себе си?

Джером вече бе на прага.

— Чакай!

Спря се.

— Къде отиваш?

Той учудено повдигна вежди.

— Мис Магий, вие сте от Съюза, а аз от Конфедерацията. Следователно сте мой враг. Измъкна достатъчно информация, и то без моя помощ. Смятам, че веднага би хукнала при Дейвис в Ричмънд, за да го разпиташ за стратегията на Юга, но аз не възнамерявам да ти кажа нито дума повече.

— Капитане, много сте забавен. Не ви питам за вашите военни планове, просто искам да знам дали…

— О, ще се върна за вас — увери я той.

— Кога?

— Когато свърши битката.

— Ами ако ви убият?

— Тогава хората ми ще се погрижат да се върнете на север.

— Ами ако убият всички ваши хора?

— Ами, в такъв случай съм дал инструкции да ви застигне дълга и мъчителна смърт: ще ви провесят надолу с главата, ще ви одерат жива и ще ви изкормят, все такива работи.

Риса зяпна от учудване.

Джером въздъхна дълбоко с нетърпение.

— Ще ти осигуря превоз от тук до Сейнт Огъстин, мис Магий. Какво искаш още? — попита той.

Разбира се, тя се почувства като пълна идиотка и не каза нищо.

— Нямаше нужда да се тревожите — й каза Джером.

— Не се тревожа.

— Чудесно. Нямам намерение да умирам — допълни той, изкривявайки устни в половинчата усмивка.

Поклони се ниско, при което върху очите му падна гъста къдрица кестенява коса. Отмести я и тръгна към вратата, но се спря отново, този път намръщен.

— Защо още носиш старите бричове на Джеремая? Осигурих ти чисто нови дрехи.

— Дори не бих си помислила да взема нещо от Конфедерацията.

— Но те не бяха от Конфедерацията, а от мен. И въпреки че не ми се иска да се хваля, ние от рода Макензи сме доста заможни.

— Не бих взела нещо от теб — повтори тя.

— Е, както искаш. Приятен ден, мис Магий.

Излезе от стаята, оставяйки я да се взира след него, разкъсвана от гневно разочарование.

Беше ужасно да те довлекат насила на кораб на Конфедерацията.

Но по-лошо бе да те оставят сам.

Тя забърза към вратата и я отвори. Спря се, защото на прага стоеше мъж. Имаше индианска кръв — може би испанец или французин: във всеки случай имаше тъмна кожа, беше висок поне метър и осемдесет и тежеше над сто килограма. Целият беше мускули. Усмихна й се.

— Нуждаете ли се от нещо, генералска дъще? — попита той със силен акцент.

— Къде е капитан Макензи?

— Той замина. Джеремая ще ви донесе закуска и книги.

Избута я от прага, сякаш тя бе дете или малко кученце. Не й остана друго, освен да се върне в стаята и да се хвърли на леглото.

Очертаваше се дълъг ден.

 

 

Точно в единайсет часа предиобед битката започна. Предната нощ Джером заедно с капитана на „Монмарт“, Менкин, обходиха маршрута, за да изчислят възможно най-точно часа и мястото на нападението на „Непобедимия“. Заключиха, че корабът на Съединените американски щати ще атакува „Монмарт“ от ранни зори до късно сутринта, като предположенията на двамата капитани се оказаха изключително точно.

Джером бе разположил „Лейди Варина“ на известно разстояние зад „Монмарт“, така че големият кораб да е в неговото полезрение. Когато „Непобедимият“ се появи на хоризонта, готов да атакува, „Лейди Варина“ ускори ход, разцепвайки вълните пред себе си. Нямаха избор и трябваше да позволят на „Непобедимият“ да изстреля няколко залпа, но все пак имаха късмет. Първият изстрел едва не улучи борда, вторият отиде твърде далеч, а третият можеше да бъде точен, фатален, но такъв не последва.

През това време „Лейди Варина“ успя да изстреля залп, който се вряза в главния корпус на „Непобедимия“. Вторият изстрел избухна и докато моряците се щураха нагоре-надолу като обезумели, залпът проби кърмата. Бе ясно, че вражеският кораб потъва още преди „Монмарт“ да е нанесъл смъртоносния удар в носовата част на „Непобедимият“.

Джером бе адски доволен. Дори не бяха обгорели от барута. Нямаше изгледи за ръкопашен бой — екипажът на „Непобедимият“ се предаде. Както моряците, така и всички останали боеприпаси и провизии бяха пренесени на „Монмарт“.

„Непобедимият“ не оправда името си — постигна го бавна, нелепа смърт и той потъваше бавно, сякаш през цялото време се бореше достойно за живота си. Застанал на носа на „Монмарт“, Джером държеше шомпола на пушката си и с искрено съжаление наблюдаваше потопения съд. Беше красив кораб.

— Добра работа — каза доволно Менкин.

— Може ли въобще да се каже, че е добра? — отвърна замислено Джером.

Битката бе продължила кратко. Беше едва ранен следобед и слънцето се устреми към хоризонта. Морето и небето бяха приказни, макар ослепителната им красота да се помрачаваше от стенанията на ранените, налягали по палубата в очакване да дойде техният ред. Двамата бунтовнически хирурзи от „Монмарт“ и „Лейди Варина“ трябваше да пристигнат всеки момент — един от двамата убити на „Непобедимият“ се оказа лекарят, загинал на място, след като една греда от корпуса бе счупила черепа му.

— Капитане — рече Менкин с укор в гласа, — добра работа свършихме. Вместо янките да ни превземат, ние го сторихме. Всяка от нашите победи ни приближава все повече към края на бойните действия. Колкото повече кораби пленим, колкото повече жертви има, толкова по-голям ще е натискът на северните ни съседи върху правителството да ни признаят за свободна държава. Не разполагаме нито с производствени възможности, нито с достатъчно хора, за да докараме до гладна смърт обикновените граждани от Севера.

Менкин имаше право, и Джером го знаеше. Но той беше капитан, а не строител на кораби. Не беше способен да тъжи за загубата на прекрасния параход. За разлика от Менкин Джером изпитваше слабо задоволство от постигнатата победа. В сърцето му се бе загнездила тъпа болка.

— Да, капитане, истина е — съгласи се Джером. — Ако ме извините, ще отида да проверя с какво мога да помогна на хирурзите.

— О, брат ви практикува медицина в Южна Каролина, нали? Ако не се лъжа, майка ви имаше роднини по тези места.

— Майка ми наследи къща с плантация в покрайнините на Чарлстън, а брат ми работи в армията на генерал Лий.

— А братовчед ви не е ли също лекар?

— Да. В полята по течението на Сейнт Джоунс, мистър.

Менкин погледна към водата.

— Значи сте роднина на Иън Макензи — каза капитанът на „Монмарт“ с неприязън.

— Да, и той ми е братовчед.

— Предател!

— Много южняци предпочетоха да се бият за Севера, особено ако са били военни.

Менкин изсумтя.

— Истината е, че той е от Флорида, южняк, и, господи, не би трябвало да се сражава срещу собствения си щат! Помнете ми думата — ще си плати за предателството! Само да ми падне!

— Истината, капитан Менкин, често е въпрос на гледна точка. Честно казано, сър, и президентът на Съединените американски щати, и нашият Джеферсън Дейвис са родом от Кентъки. Линкълн би трябвало да живее като прокълнат до края на дните си, тъй като роднините на съпругата му също са южняци. Представям си как самият Джеферсън Дейвис оплаква много от старите си приятели от парламента и армията, станали жертви на южняшките куршуми.

— Млади човече, ами ако се случи да срещнете братовчед си в битка?

— Сър, горещо се моля да не ми се наложи. А сега, ако ме извините…

Менкин не каза нищо повече. Силуетът му се открояваше на фона на падащия здрач. Джером го остави, щастлив, че е управлявал собствения си кораб, и още повече, че началниците му позволиха това. Въпреки прозорливостта си Менкин беше странен човек. От него лъхаше студенина и недружелюбност.

На Джером му се искаше дяволски много да повярва, че са напълно прави, но трябваше да признае, че никоя от воюващите страни не бе абсолютно права.

В което явно не вярваше и бог.

Тръгна по палубата, за да намери Дейвид Стюарт. Когато зашиха ранените и се погрижиха за тях по възможно най-добрия начин, Дейвид заедно с Джером и останалите трябваше да се върнат на „Лейди Варина“. След крушението на „Непобедимият“ Джером сметна, че най-добре ще е да поемат курс, следвайки „Монмарт“, докато наближат пристанище Чарлстън. Беше твърдо решен да превземе всеки съюзнически кораб, дръзнал да спре „Монмарт“. Не го измъчваха никакви скрупули — това бе най-логичният план за действие. Пътуването до Чарлстън щеше да отнеме много време, а на Джером не му се искаше да отсъства дълго. Бе оставил Риса Магий в Насау, а ако последва „Монмарт“, щеше да мине цяла седмица, преди да се върне за нея. Тази мисъл наистина го изнервяше. Риса можеше да очарова всекиго. Без значение дали щяха да я охраняват Големия Тим или Джими, тя бе хитра, ловка и решителна. При все това Джером си обеща да я остави в някое безопасно пристанище. За него това беше въпрос на гордост, чест и принципи.

Разбира се, също така искаше да й докаже, че не е по-умна от него. Не можеше да си обясни вътрешния конфликт, назряващ в душата му всеки път, когато си спомнеше за тази жена. Не я обвиняваше за опитите й да избяга — на нейно място и той би се борил. Може би винеше себе си. Предишната нощ тя се мъчеше да стои колкото се може по-далеч, закопчана за него в тясното легло. Усети, когато умората я надви, и с голямо учудване разбра, че е спала през цялото време, докато той подготвяше днешната атака с Менкин на долния етаж. Когато се върна в стаята, тя се раздвижи и той тихичко легна до нея.

Все още не се бе събудила. Беше се обърнала към него, премятайки своя слаб, обут в панталон, крак, върху бедрото му, а ръката си на гърдите му. Дори бе отпуснала глава на рамото му. Сякаш във вените му пламна огън. По едно време се размърда, сгуши се по-близо до него, въздъхна и почти го прегърна. Стори му се, че веднъж даже отвори очи. И все пак…

Стаята бе тъмна. А ако тя сънуваше, то със сигурност виждаше в съня си братовчед му. Колко странно. Десетки пъти бе стоял с жена в тъмното — една квартеронка в Ню Орлиънс, богата разведена жена в Чарлстън, дъщерята на кръчмаря в Кий Уест. В тъмното… те всички си приличаха.

Като младеж, още ненавършил двайсет, се бе влюбил в дъщерята на един млад ирландски авантюрист, дошъл да си изкарва прехраната с вадене на потънали кораби заедно със зет си Лоурънс, починал преди година. Мери беше с две години по-млада, с абаносовочерна коса, блестяща в син оттенък като гарваново крило. Очите й горяха със сребърен пламък. Обичаше морето, дивия тучен рай на Юга; обичаше да правят любов на пясъка. Нямаше предразсъдъци и не искаше друг свят освен неговия.

Но нито медицинските познания на майка му, нито лекарските грижи, ни любов, ни чудо успяха да я спасят, когато се разболя от малария. Умря в ръцете му, а брат й я последва след няколко дни. И двамата бяха погребани в семейната му гробница. Не успя да се ожени за нея, макар да възнамеряваше да го направи. Току-що му бе казала, че очаква дете, но не доживя да го износи. Напускайки го, тя отнесе частица от душата му със себе си, и още нещо.

Смъртта, както бе казал баща му, е част от живота. А в живота има много по-лоши неща от смъртта. Знаеше, че първата съпруга на баща му, майката на Дженифър, Наоми, също бе починала млада и че баща му бе загубил и дете заедно с нея. Затова съчувствието му бе искрено. Въпреки това Джеймс го бе научил, че животът трябва да се изживее, и той живееше и все пак не предлагаше лесно любовта си. Бе предпазлив по природа, но си оставаше земен човек. Но в тъмното беше лесно да замениш една жена с друга. Не можеше да спре да се чуди дали и генералската дъщеря не бе почувствала същото предната нощ в съня си. Мъжете също си приличаха в мрака.

И все пак защо, за бога, трябваше да се измъчва, представяйки си, че тя сънува Иън? От друга страна, той наистина я чувстваше по-различна от всяка друга жена в тъмното. Висока, слаба, гъвкава, с изящни форми и същевременно щедро надарена…

— Моля, сър, вода, морфин…

Мислите му бяха внезапно прекъснати, когато един моряк, легнал на земята, сграбчи крачола на панталона му. Видя кофата с вода на няколко крачки встрани. Донесе един черпак и повдигна главата на моряка, за да може да пийне. Джером огледа палубата — цялата бе осеяна с ранени. Някои лежаха, други се бяха подпрели на перилата. Дейвид Стюарт беше зает на импровизираната операционна маса близо до кърмата. Ампутираше нечий крак. Асистираха му мускулести моряци.

Слава богу, че имаха морфин.

Хирургът на „Монмарт“ се занимаваше с едно момче, ранено в корема. Джером погледна младия янки, който се бе надигнал за няколко капки вода.

— Къде си ранен?

Устните на младия човек потрепериха.

— В крака. Не ги оставяйте да го отрежат, моля ви, сър. Не им позволявайте! Знам, че сте бунтовник. Би трябвало да искате всички да сме мъртви. По-добре да бях умрял.

— Синко, ти няма да умреш. Животът е в сърцето, в душата — каза Джером строго.

Остави черпака на мястото му. Момчето беше младо, наистина младо. Имаше светлоруса коса, небесносини очи; но брадата му още не бяха наболи косми. Вероятно бе излъгал за възрастта си, за да постъпи на служба в армията. Беше най-много на шестнайсет.

Джером разряза крачола на панталона му. Внимателно провери дали костта не е счупена, но тя дори не бе засегната. В мускула бе заседнало парченце шрапнел. Джером отново огледа кораба. Дейвид беше зает. Лекарят на „Монмарт“ все още се опитваше да спаси живота на един моряк, чийто корем кървеше обилно. Джером се поколеба, и отново сведе поглед към момчето.

— Можеш ли да се удържиш да не крещиш няколко минути?

Младият моряк опита да се размърда. Едва не припадна от усилието.

— Сър… какво…

— Не съм хирург, но съм прекарал доста време с лекари. Ще извадя този куршум и внимавай какво ще ти кажа. Накарай ги да те изправят и да почистват раната с прясна морска вода всеки ден. Трябва да бъде морска и прясна! Ясно ли ти е?

Младежът кимна. Джером посегна към канията на кръста си, откъдето извади малкото ножче. Помисли си, че сърцето на младежа ще спре всеки момент, но после раненият янки реши, че иска да живее цял или да умре.

— Добре. Давайте, сър.

— Дръж се — предупреди го Джером.

И младият моряк го направи. Не издаде нито звук. Припадна веднага щом Джером заби ножа в прасеца му. Раната започна да кърви още по-ожесточено. По лицето на капитана изби студена пот. После парчето шрапнел се плъзна в ръката му, цялата обляна в кръв. Той бързо спря кръвотечението, като с една ръка придържаше раната, а с другата разкъса ризата си, за да направи превръзка.

— Капитан Макензи, сър. Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

Джером се обърна. Беше един от офицерите на „Монмарт“.

— Бих искал кофа студена вода.

— Да, сър!

Джером почувства леко облекчение, като видя, че е спрял кръвта. Офицерът се върна с водата. Джером проми раната, като се увери, че е оголил мястото и че няма никакви следи от плат близо до нея. Помоли офицера да му помогне за компреса от водорасли. После двамата отидоха да видят дали могат да направят нещо за другите, които чакаха.

По-късно, с чаша ром в ръце, Джером гледаше как Дейвид Стюарт зашива дълга нащърбена рана на ръката на един янки. Дейвид го погледна, повдигайки вежди.

— Добре — промълви той. — Казах ти. Твоята нежна малка затворничка зашива раните по-добре, признавам си. Само дето не е с нас в момента.

Джером сви рамене. Изпи рома си, чудейки се защо се тревожи, че нея я няма. Нещо го човъркаше отвътре — някаква натрапчива идея. Затвори очи и я видя. Видя блясъка на дългата й кестенява коса, красивите искри в погледа й, съвършената порцеланова нежност на лицето й, чувствеността, бликаща от дяволски съвършените й форми, когато вървеше, жестикулираше или просто се движеше.

— Ако си готов, нека да се връщаме на нашия кораб — каза той на Дейвид и отмина.

„Проклета да е. Колкото по-бързо я върнеше при янките, толкова по-добре.“