Хедър Греъм
Бегълката (14)

12

Много скоро Тара установи, че Симарон приличаше на добре охранявана крепост. Въоръжени мъже обикаляха границите на имота ден и нощ. На четвъртата нощ след заминаването на Джарет тя заспа без страх, защото знаеше, че има кой да я защитава.

След трите нощи, прекарани в бдение, беше толкова изтощена, че лошите сънища не посмяха да я навестят.

Джийвс я разведе из цялата къща и тя се възхити на елегантното, подбрано с много вкус обзавеждане. Спалнята на Джарет, при пристигането й типично мъжка, се променяше бързо и скоро стана и нейно царство. До приборите му за бръснете бяха поставени нейните тоалетни принадлежности. Джийвс й донесе красиво въртящо се огледало в стил „кралица Ан“ и подходяща тоалетна масичка.

Всички помещения бяха наредени с много вкус — едната гостна стая с френски антики от седемнадесети век, другата в стил „Тюдор“ с огромно легло, украсено с балдахин от тъмно дърво. Библиотеката и кабинетът бяха спартански обзаведени с тежки мебели от Нова Англия.

Тара и Джийвс обикаляха неуморно къщата и той й показваше и най-дребните детайли. Възхищението й нарастваше с всеки ден. Само едно откритие я обезпокои.

Един следобед Джийвс я отведе в малката библиотека на първия етаж. Между двата прозореца висеше голяма картина, която изобразяваше млада жена с жълта рокля с дълбоко деколте и красив ешарп. Полуобърната към зрителя, тя стоеше величествено изправена край масичка с цветя. Имаше бадемовидни кафяви очи и коса с цвят на махагон, вдигната в красива фризура, която подчертаваше лебедовата извивка на шията. На устните й играеше загадъчна усмивка.

Тара се взираше замислено в картината. Сърцето й натежа от болка. Това беше истинската господарка на Симарон — Лайза. Ако можеше да се вярва на портрета, тя е била извънредно красива — жизнена и едновременно с това нежна, съвършената съпруга за Джарет, която беше създала тази къща заедно с него.

Тази жена е мъртва, напомни си Тара и се засрами от ревността си. Как можеше да потиска чувствата си, като знаеше, че Лайза означаваше толкова много за Джарет? Тя беше споделяла мислите му, владееше сърцето и душата му. Тя беше много повече от нея…

От този ден нататък Тара започна да ходи често в малката библиотека, тласкана от някаква неведома сила, за да гледа портрета.

Докато се занимаваше с домакинството, тя често се питаше дали и Лайза би постъпила като нея в една или друга ситуация. Колко сапун и свещи са се произвеждали тогава, колко месо е било опушвано или сушено?

Никой не искаше да отговаря на въпросите й. Когато попита Джийвс как е умряла Лайза, той въздъхна дълбоко и отговори, че е редно мистър Джарет да й разкаже сам за случилото се. Кота не знаеше нищо, а Хати само въртеше очи и обясняваше, че ако каже дори една думичка, мистър Макензи ще я скалпира.

Една вечер Тара повика надзирателя Рютгер и го помоли да й разкаже как върви работата на полето. Но това беше само претекст. Той прие поканата й за вечеря в трапезарията и съобщи, че един търговец прекъснал за малко пътуването си по реката, за да му каже, че Тампа не е била нападната — още не. За Лайза не знаеше нищо — или беше много добър артист. Тара направи няколко опита да изтръгне истината от устата му, но той се измъкваше много умело.

Най-после Джийвс задоволи поне част от любопитството й. Един следобед я завари в малката библиотека пред портрета и й предложи да я заведе на гроба на Лайза. Тара се съгласи, макар че се чувстваше ужасно неловко. Джийвс й показа горичката, която започваше след последната пристройка и сред която беше гробището.

Над един от гробовете, изкусно издялан каменен саркофаг, се издигаше статуя на ангел с разперени крила. „Тук почива тялото на Лайза Мари Макензи, — гласеше надписът, — родена през 1806 година в Сейнт Огъстин, напуснала земния рай на 18 януари 1833 и отнесена от ангелите на небето. Любима съпруга на Джарет Макензи и господарка на Симарон, оплакана от всички, тя ще живее вечно в сърцата ни.“

Тези думи не казваха почти нищо. Тара се обърна, за да попита Джийвс, но той се бе оттеглил дискретно. Тя реши да разгледа и другите гробове и зачете надписите. На един камък беше написано само „Беглец“. До него почиваше Мери Лейд, родена през 1811 година в Дъблин, починала през 1831 година в плантацията Симарон, Флорида, заедно с мъртвороденото си дете. „От прах си и на прах ще станеш. Бог ще благослови децата си.“

Бедната Мери Лейд, помисли си Тара. Бедната Лайза. И двете бяха починали съвсем млади.

Внезапно над гробището повя студен вятър. Оставаше й само още един гроб, който се намираше зад този на Лайза и беше засенчен от каменния ангел. Красивата скулптура, която беше издигната над малкия саркофаг, представляваше Дева Мария с детето Исус на ръце. Надписът се състоеше от две думи: „Малката дъщеря“.

Тара се намръщи объркано. Дъщерята на Джарет и Лайза?

Вятърът се засили и издуха увехналите листа от пътеката. Слънцето се приближаваше към хоризонта. Тара се огледа, обзета от безименен страх. Въоръжените мъже, които редовно патрулираха около къщата, бяха изчезнали.

Тя се втурна забързано към портата на гробището, където в сянката дебнеха невидими очи. Нещо я дръпна за полата и тя изпадна в паника. Сигурно духът на Лайза се беше върнал, за да й заяви, че няма работа в Симарон! Оказа се, че полата й се е закачила за една от розетките от ковано желязо, които красяха портата. Тара дръпна полата си и забави крачка, за да влезе в къщата спокойно и с достойнство. Ала зъбите й не преставаха да тракат.

Тя се скри в библиотеката и си наля чаша уиски, което опари гърлото й, но постигна желаното въздействие. След няколко минути се почувства малко по-спокойна — и невероятно глупава. Обходи няколко пъти просторното помещение и накрая стигна до убеждението, че е крайно време да узнае онова, което искаше да знае.

Каза на Хати, че ще вечеря в стаята си и я помоли да й приготви една табла. Джийвс й донесе вечерята и тя му благодари, че й е показал гробището, но не зададе нито един въпрос. Вместо това неколкократно повтори колко добре се управлява плантацията.

— За съжаление не съм видяла почти нищо от земите на Джарет, а и не съм съвсем сигурна къде точно се намира Симарон. — Тя седна на края на леглото и нарисува с пръст приблизителните очертания на полуострова. — Покажете ми къде се намираме, Джийвс!

Мъжът се приближи до нея.

— Това са блатата и езерата на Флорида, мадам. Тук е Джаксънвил, южно от него е Сейнт Огъстин, от другата страна на острова е Пенсакола, в средата е столицата Талахаси, западно от нея е Тампа. Тук минава реката, а тук сме ние. Зад нас се простира индианската територия. Цялата тази област принадлежи на мастър Джарет. А оттук започват земите на мистър Трейт…

Тара го слушаше внимателно, прикривайки усмивката си. Значи Робърт живееше малко по-надолу по течението на потока, който минаваше през моравата и се вливаше в реката. Още на следващата сутрин щеше да отиде при него.

 

 

Тази вечер Джийвс не си легна. Настани се в библиотеката на господаря си, в едно от дълбоките плюшени кресла, и започна да разглежда лавиците с книги. Произведенията на класиците, романи, семейни дневници, медицински книги за лечебните билки и домашните средства, подвързани копия на картините на Одбън, книги за флората и фауната на Флорида, за отровните змии и опасните растения, военни трудове, между тях и един с посвещение от Джаксън…

Джийвс винаги се интересуваше какво четат хората около него. Мистър Трейт притежаваше огромна библиотека, която много се харесваше на иконома. Той обичаше много и двамата джентълмени.

Джийвс беше дошъл на света като свободен човек, но с родителите му беше друго. Бащата, който се казваше Йона, принадлежеше на един фермер от Джорджия, който беше получил от испанците парче земя извън Сейнт Огъстин. Там Йона се запозна с бъдещата си жена Мария, красива метиска с негърска кръв. Двамата не останаха дълго заедно, но по това време беше създаден Джийвс.

Робите се разбунтуваха и за да избегне трудностите, фермерът реши да продаде по-силните си работници. Бащата на Джийвс избяга и се присъедини към една банда от негри и семиноли. Фермерът се страхуваше, че Йона ще се върне за жена си и ще вдигне на въстание останалите му роби. Тъй като беше почтен, умен мъж, той предложи на Мария да й даде под аренда малко парче земя и да я омъжи официално за Йона. Двамата получиха свободата си още преди раждането на Джийвс. Те дължаха много на фермера и му се отплатиха с упорита работа на полето.

Като порасна, Джийвс реши да замине на Север. В Батън Руж се беше научил да чете и пише от една френска проститутка и сега реши да използва наученото. Умееше да имитира съвършено различните акценти и скоро откри, че британският акцент му помага да си намери интересна работа. Скоро получи добро място в Бостън и остана там известно време. След това се върна вкъщи.

В Сейнт Огъстин узна, че родителите му работят за един бивш войник, който е решил да започне нов живот в джунглите на Флорида. Така Джийвс срещна Джарет Макензи, който притежаваше много земя и искаше да я превърне в цветуща плантация.

Един месец след завръщането на Джийвс почина майка му. След няколко дни, в една мека вечер, баща му се настани удобно в люлеещия се стол на верандата и изведнъж заяви на сина си, че Мария се е появила на другия бряг на реката и го вика. След това затвори очи и изпусна последния си дъх.

Джийвс погреба родителите си на негърското гробище извън Сейнт Огъстин. Даже свободните негри нямаха право да погребват мъртвите си в осветените гробища на белите. Джарет Макензи пренебрегваше тези правила. В неговото гробище почиваше един от чичовците на втората му майка. Ала Мария и Йона бяха заслужили свободата си в Сейнт Огъстин и Джийвс сметна, че е по-добре да ги погребе там.

След като изпълни последния си дълг, той се върна в Симарон. Джарет беше назначил за надзирател един немец на име Рютгер. Плодородните земи трябваше да бъдат разчистени и разорани. Построиха кей, а скоро след него и къщата. Джийвс пое службата на иконом. Той обичаше с цялото си сърце младия си господар и красивата му жена. Ценеше високо възгледите на Джарет, който не притежаваше роби и не преценяваше хората според цвета на кожата им. Джийвс се чувстваше много добре в Симарон и дори не помисляше да напусне мастър Джарет, камо ли пък след смъртта на мисис Лайза. Тежката загуба тласна Джарет в най-дълбоко отчаяние. Все пак той беше твърде млад и жизнен, за да последва жена си в смъртта, както беше направил Йона. А и много хора се нуждаеха от него. Джарет изпълняваше дълга си, както и преди — и страдаше мълчаливо.

Джийвс си представи втората мисис Макензи и на лицето му изгря усмивка. Тази красива млада жена беше донесла нов живот в замрялата къща.

Такава тайнствена жена… Само да можеше да разбере откъде е дошла! Той разпознаваше безпогрешно акцентите, но нейният му създаваше трудности.

Джийвс харесваше новата си господарка. Тя се интересуваше от хората, с които живееше, беше тактична и внимателна и притежаваше вътрешна сила, която щеше да й помогне да преодолее страха си от дивата земя на Флорида. Или да предприеме опит за бягство…

Когато отиде да й занесе вечерята, Джарет забеляза странния израз в очите й и подуши опасността. Затова реши да се откаже от съня и да стои на стража. Ала Тара не излезе от стаята си и той започна да се чувства като глупак. Защо й беше да бяга посред нощ? Въпреки това реши да остане в библиотеката и да чака.

Един часът.

Джийвс задряма и главата му се отпусна на облегалката на креслото. По едно време някой го разтърси здраво, той скочи и се огледа сънено. Пред него стоеше Рютгер, немският му приятел, и сините му очи святкаха развеселено.

— Стани и иди да си легнеш. Разбрах, че искаш да попречиш на мисис Макензи да избяга. Само ако можеше да се чуеш как хъркаше! Ако беше решила да избяга, изобщо нямаше да я чуеш.

Джийвс го изгледа възмутено.

— Аз никога не хъркам!

— Тогава някой е решил да изсече гората зад къщата. Хайде, иди да си легнеш, а аз ще внимавам новата господарка да не ни напусне.

Джийвс се надигна, раздвижи скованите си крайници и се запъти бавно към вратата на библиотеката.

— Гледай да не заспиш — проговори предупредително той.

Рютгер се изсмя кратко и си наля чаша уиски.

— Да не се казвам Джийвс!

Едрият мъж излезе в коридора и поклати глава. Защо беше решил, че мисис Макензи има желание да избяга? Та тя обичаше мъжа си. Той въздъхна и си разтри тила. Е, вероятно се беше излъгал и това го радваше. Изкачи стълбата с тежки, уморени крачки. Мастър Джарет трябваше да се върне колкото се може по-скоро, за да го освободи от тези тежки задължения.

 

 

Досега Тампа беше останала пощадена от индианските нападения. Джаред разбра това, когато наближи града заедно с Патърсънови. Джим Патърсън водеше със себе си жена си Джил, сестра й Мариан, младия си брат Джи Пи и седемте деца — Пади, Джейн, Ан-Мари, Майкъл, Сет и най-малките, двете близначета Калеб и Джошуа.

Джарет щеше да стигне в Тампа само два дни след тръгването си от Симарон, ако не придружаваше керван, който се състоеше от две покрити коли, три крави, четири кози и безброй крякащи пилета. Те напредваха твърде бавно по лошите пътища във вътрешността на страната, където почти нямаше мостове през реките и потоците. Джарет обичаше Патърсънови и не им се сърдеше, че отнемат толкова много от скъпоценното му време. А така му се искаше да бъде при жена си. При Тара, която не преставаше да го изправя пред загадки… Е, най-после беше разбрал, че тя има брат на име Уилям, а скоро щеше да узнае и други важни неща.

— О, Джарет, най-после стигнахме! — извика зарадвано Джил. Тя вървеше пред първата кола и от време на време изплющяваше с камшика си, за да накара воловете да побързат.

Патърсънови бяха решили да напуснат дома си, макар че досега никой, който живееше близо до Симарон, не беше нападнат. Ала след убийството на Уили Томпсън, майор Дейд и войниците му индианците нападнаха няколко плантации със захарна тръстика в северната част на страната. Само някои от собствениците успяха да се изплъзнат от лапите на смъртта. Къщите им бяха опожарени, полята опустошени. Други паднаха в плен на индианците. А в пепелта на руините останаха да лежат безброй трупове.

Джил огледа щастливо къщите на Тампа, пушека, който се издигаше от комините, постовете, които обикаляха улиците.

— Господи, справихме се! — засмя се тя и се обърна към Джарет, който седеше на гърба на Шърлимейн. Красивата четиридесетгодишна жена живееше вече двадесет години в новата земя, беше отгледала седем деца и лицето й показваше следите на един изпълнен с трудности живот. Въпреки това изглеждаше много привлекателна.

Тя беше най-добрата приятелка на Лайза, макар че двете жени произхождаха от различни класи. Все пак те имаха много общи неща, обичаха приключенията, съпрузите си, бяха намерили нова родина в тази прекрасна девствена страна. Бащата на Лайза, герой от освободителната война, а по-късно уважаван политик, беше осигурил на единствената си дъщеря целия възможен лукс. Джил беше сираче, израснало в една плантация в Джорджия, което беше събирало памука на собственика заедно с робите.

Подобно на Джарет, Патърсънови не притежаваха роби. В тяхната ферма работеха черни, бели и индианци. Те бяха избягали един след друг пред лицето на страшната катастрофа и накрая Джил беше решила, че и семейството трябва да потърси защита в града.

— Наистина пристигнахме — потвърди с усмивка Джарет. Джим излезе напред и застана до жена си — едър, малко безличен мъж с весели очи, белязан от упорития труд на полето, стар и верен приятел.

— Много сме ти благодарни, Джарет — проговори с дълбока въздишка той, прегърна жена си и се загледа към града. — Без теб нямаше да се справим.

Джарет вдигна рамене.

— Може би не беше нужно да бягате. Никога не сте имали проблеми с индианците.

— Това е вярно, но през последните седмици имах чувството, че непрекъснато ни наблюдават. Следяха ни и сега, по време на пътуването. Не искам да мисля какво щеше да стане, ако не беше тръгнал с нас.

— Сигурен съм, че не ви е заплашвала опасност.

— Нима мислиш, че брат ти е изпратил хората си да ни пазят?

Джарет кимна уверено.

— Остава ни последната част от пътя. Вероятно мисис Конъли ни е приготвила нещо вкусно. Омръзнаха ми мършавите зайци, които убивах по пътя.

— А бисквитите й са много по-вкусни от коравите сладки на мама! — прозвуча детски вик от първата кола.

Джарет се обърна и направи строга физиономия. Петгодишният Калеб, мършаво момченце със светлите очи, платиненорусата коса и непоколебимия борчески дух на майка си, се хилеше дръзко.

— Не смей да обиждаш сладкишите ми, момченце! — извика сърдито Джил, макар че очите й се усмихваха. Изведнъж Джарет бе обзет от завист и смутено сведе глава. Джим и Джил работеха усилено, но имаха здрави, весели деца, на които можеха да се радват.

Близнаците бяха любимците на Джарет — може би защото малката му дъщеря щеше да бъде на една възраст с тях, ако беше оцеляла. Той беше копнял за дете, но тъгата по Лайза беше заглушила всички останали чувства.

— Съжалявам, че те откъснахме от младата ти жена, Джарет — отбеляза меко Джил, която го наблюдаваше внимателно. — Сигурно й е било много мъчно.

— Ще ви оставя в града и ще се върна.

— Хайде, да тръгваме! — намеси се енергично Джим. — Джарет ще си почине при мисис Конъли и ще препусне обратно.

Този път Джим пое първата кола, а Джил се върна при втората. Джарет остана последен, за да се вслуша в шумовете на гората. Наоколо цареше пълна тишина. Очевидно индианците бяха изчезнали. Джим беше отгатнал правилно — семинолите ги ескортираха по целия път.

Макар че гореше от нетърпение да се върне вкъщи, Джарет реши да посети брат си и семейството му. Симарон беше пощаден не само заради доброто име на Белия тигър, но и заради Джеймс.

Капитан Аргоси препусна насреща им начело на група ездачи. Войниците помогнаха на Патърсънови да разтоварят багажа. След това всички членове на семейството се настаниха удобно в кръчмата на мисис Конъли, която им беше приготвила не само чудесно ядене, но и гореща баня.

Джарет покани приятеля си Тайлър на отделна маса, за да научи новините. Капитанът беше убеден, че войната е неизбежна. Генерал Клинч, който се опитвал да изгони семинолите на запад, непрекъснато влизал в битки. Южно от Джаксънвил индианците нападнали една ферма, убили собственика, скалпирали жена му и я оставили да лежи в собствената си кръв, защото помислили, че е мъртва. Ала тя оцеляла и описала във всички подробности нападателите. Ожесточението и омразата се разпространявали по-бързо от заразните болести.

— Може би трябва да поговориш с Джеймс. — Тайлър взе една горяща главня от камината, за да запали лулата си. — Скоро ще има само бели, които първо ще стрелят, а после ще задават въпроси.

— Джеймс не е убил никого — отговори възбудено Джарет. — Но и не осъжда воините, които не знаят милост, след като са били изгонени от земите си.

Тайлър дъвчеше угрижено края на лулата си.

— Белите искат да живеят тук без индианци. Това е толкова просто.

— Някои от тях няма да си тръгнат никога, Тайлър. Знаеш, че могат да се скрият в блатата и никой няма да ги намери.

— Президентът Джаксън е твърдо решен да ги пресели на запад.

— Тогава трябва да се подготви за дълга и изтощителна война.

— Нали ще предупредиш Джеймс? — Джарет кимна и капитанът стана от стола си. Обърна се към приятеля си и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти, че доведе Патърсънови в Тампа. Знам, че не ти беше лесно да оставиш младата си съпруга.

— Скоро ще си бъда отново вкъщи.

— Моите сержанти са омагьосани от мисис Макензи. Изобщо, всички в града смятат, че си се оженил за принцеса от приказките. Ако има нужда от нещо, трябва само да ми кажеш.

— Изчезвай оттук, Тайлър, преди да съм почнал да се питам какви са намеренията ти.

Капитанът се засмя и вдигна ръце.

— Отивам си, отивам си! — Той отдаде чест и излезе от кръчмата. Джарет отпи голяма глътка уиски. После се облегна назад и уморено затвори очи. През последните нощи почти не беше спал, за да се ослушва за подозрителни шумове. А когато най-после заспиваше, в съня му идваше Тара. Красивото лице, златнорусата коса и сияещите сини очи не му даваха мира.

Странно, но в сънищата му Тара винаги бягаше. Той тичаше след нея и напразно се опитваше да я догони. Накрая тя изчезваше в сенките на непознати опасности.

Джарет вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. Трябваше да поспи няколко часа, а на разсъмване да потегли към къщи. Изкачи бавно стълбите до малката си стая. Реши да се окъпе и веднага да си легне. Отпусна се в горещата вода и блажено затвори очи. След минута усети, че не е сам и вдигна глава. Пред него стоеше Шейла. Лицето й грееше в предизвикателна усмивка.

— Какво искаш? — въздъхна уморено мъжът.

— О, Джарет, вече не съм дете.

Той я харесваше, но винаги се държеше по-далече от нея. Тя беше твърде млада за него, освен това беше прилепчива като репей.

— А аз съм женен мъж.

Младата жена поклати презрително глава.

— Не съм казала, че трябва да се ожениш за мен. Искам само да те направя щастлив.

— Ей сега ще изпадна в екстаз — промърмори иронично той.

Шейла се нацупи и коленичи до ваната. Носеше само тънка бяла нощница, през която блестеше тъмната й кожа. Ясно личаха тъмночервените зърна на гърдите й. Не, тя наистина не беше дете, а предизвикателна, чувствена жена. Дългите й мигли трепкаха.

— Новата мисис Макензи ти създава само тревоги. Тя е бяла като мрамор, студена като мрамор и не те обича. Тя ти е жена и трябва да изпълняваш задълженията си към нея. Но с мен ще преживееш небесни наслади.

Джарет се усмихна и помилва гъстата й коса.

— Шейла, тя е красива като мрамора, но не е студена, а е изпълнена с огъня на страстта.

Младото момиче скочи на крака и очите му пламнаха.

— Страхотно! Но когато те измами, спомни си, че аз съм жената, която те желае истински! — Тя го изгледа унищожително и изскочи от стаята.

Водата изстиваше. „Тя не те обича!“ Шейла беше убедена в това и вероятно беше права. Докато пътуваше към дома си, Джарет беше прекарал немалко самотни нощи. Може би трябваше да приеме предложението на Шейла.

Не, той не я желаеше. Само една-единствена жена можеше да събуди страстта му. Скоро щеше да я държи отново в обятията си. Той излезе от ваната, изсуши се и падна изтощено в мекото легло.

На разсъмване яхна коня си и излезе от града, забравил плана си да посети Джеймс и семейството му. Лошите сънища не преставаха да го измъчват. Първо трябваше да се увери, че с Тара не се е случило нищо лошо.

 

 

За щастие тя се беше сприятелила с Питър и на сутринта го помоли да й оседлае кон, за да се поразходи. Момчето й избра красива сива кобила на име Селин.

Тара се уви в широка топла наметка, защото се боеше, че времето ще се промени. После отиде в кухнята, за да си вземе нещо за ядене — сушено говеждо, сирене и бисквити. Не забрави и бутилка с вода.

Когато се качи на седлото, тя се престори, че не забелязва стражите. Отначало слезе към кея, после описа широка дъга към къщата и повтори тази маневра още един път. Щом се увери, че е приспала недоверието им, тръгна по една от горските пътеки зад голямата, добре поддържана морава. Познаваше целта си, тъй като Джийвс й бе показал къде се намира плантацията на Робърт. Щеше да пристигне там след по-малко от час.

Тя умееше да се ориентира в непозната обстановка, освен това беше отлична ездачка. За съжаление още след няколко минути пътят изчезна под дебел килим от борови иглици, а и теренът се промени. Кобилата се препъваше и няколко пъти затъна в лепкавата тиня.

Най-после Тара спря коня си и се опита да запази спокойствие. Щеше да се върне по пътя, по който беше дошла. Посещението при Робърт, който можеше да й даде отговор на измъчващите я въпроси, трябваше да се отложи за друг ден.

Тя обърна кобилата, приведе се, за да не се блъсне в ниските клони на дърветата, и тръгна обратно. За съжаление не беше сигурна, че посоката е правилна.

Някакво внезапно движение я уплаши до смърт и тя извика. Само след секунда въздъхна облекчено, защото наблизо излетя голяма бяла птица. Тара познаваше жеравите и неволно се възхити на величествения размах на крилата й. В потока имаше и други птици, дребни бели рибари, които се разхождаха гордо.

Щом в гората живееха жерави и рибари, значи се срещаха и животни, които се хранеха с тях — алигатори. А и още по-страшни твари — индианци.

 

 

Тара смушка кобилата си и едва не се строполи на земята, когато едното й копито затъна в тинята. Сега не биваше да изпада в паника.

— Трябва да излезем оттук, Селин! — проговори окуражително тя и потупа по врата кобилата, която успя да се освободи от тинята, макар и с мъка. След малко вече препускаше по твърда земя.

Тара беше готова да се поздрави, че е намерила верния път, но изведнъж дъхът й спря и тя се вкопчи в юздите на кобилата си. Не беше чула нищичко и въпреки това изведнъж се оказа обкръжена.

Точно пред нея стоеше едър индианец с медноцветно лице и катраненочерна коса, облечен в кървавочервен панталон и светла памучна риза. На шията му висяха сребърни верижки. На главата си имаше украса от пера, а меките кожени ботуши му позволяваха да стъпва безшумно. Около талията му беше увит пъстър шал, в който беше затъкната кама. На пищяла му висеше ножница с дълъг нож, а в ръката си стискаше пушка.

Индианецът вдигна ръка и от близките дървета наскачаха неколцина воини — някои облечени като водача си, други с голи гърди, изрисувани в ярки цветове.

Тара изпищя. Индианците закрачиха бавно към нея и когато се приближиха, тя започна да рита с крака. Улучи първия воин по брадичката и се смая от попадението си. Той политна назад и тя реши да се възползва от моментното си преимущество. Притисна колене в слабините на кобилата и Селин се вдигна на задните си крака с шумно пъхтене. Тара се задържа на седлото и кобилата полетя напред.

За съжаление индианците бяха твърде много. Десетина ръце се вкопчиха в гривата на животното, в сбруята. Въпреки отчаяната си съпротива, Тара беше свалена от седлото и хвърлена на земята. Обзета от дива паника, тя крещеше, риташе и удряше. Един индианец хвана ръцете й, друг седна на хълбоците й.

В гората отекна изстрел и всички замръзнаха на местата си. Двамата индианци освободиха пленницата си.

Тара скочи на крака и видя, че е дошъл още един индианец. Възседнал красив кафяв кон, той носеше тъмносин панталон, високи до коленете ботуши от сърнешка кожа и пъстра риза. Тара погледна лицето му и бе обхваната от странна неловкост. Стори й се познат. Може би го беше видяла в някой от кошмарите си? Той я измери с внимателен поглед и тя можа да види учудващо сините му очи. Във вените му със сигурност течеше бяла кръв. Но това нямаше значение. Тя щеше да намери смъртта си в тази недостъпна джунгла. Защо не се удави в мръсните води на Мисисипи? Защо не избра примката на палача?

Вместо това реши да се бори и да избяга от преследвачите си — за да намери спасение в ръцете на Джарет. Каква измамна надежда.

Тя погледна високомерно индианеца и вирна решително брадичка. Нямаше да му позволи да я убие, да я скалпира или обезобрази. Щеше да се съпротивлява до последен дъх.

— Мръсно копеле! — изкрещя гневно тя и се хвърли върху индианеца с такава сила, че той падна от коня. Бърза като светкавица, Тара скочи отгоре му. Юмруците й забарабаниха по гърдите му.

Гневният му вик отекна болезнено в ушите й. Мъжът я сграбчи за раменете и я обърна така, че тя се озова под него. Тя погледна отново в странните му очи и се изуми от правилните, горди черти. Мъжът скочи на крака и й подаде ръка, но Тара не обърна внимание на жеста му. Острият му глас произнесе неразбираема заповед, той хвана ръката й и я дръпна да стане.

Побесняла от гняв, Тара се изплю в лицето му. Този път мъжът побледня от яд, изруга на странния си език и отново посегна към нея. Тя изпищя и се опита да се отбранява, но без успех. Той я вдигна високо във въздуха, метна я на рамото си и възседна едрия си жребец. После препусна в бърз галоп към вътрешността на гората.