Хедър Греъм
Бунтарката (7)

6

— Алена, знаех си, че ще дойдеш! — извика й Питър О’Нийл, като се приближаваше към нея.

— О’Нийл! — Тишината на нощта внезапно бе нарушена от дълбокия тътен на друг глас.

Питър замръзна на мястото си и пребледня като мъртвец.

Алена също се смрази, тя искаше да избяга от неговата стая, от Симарон, от него. Бе свикнала да се скита където си иска вкъщи, най-близките й съседи нямаше да й сторят зло. Тя бе съвсем сигурна, че Иън Макензи е потънал в дълбок сън от бутилката си с уиски; беше го видяла с брат му и братовчедите му в далечния край на ливадата и се бе молила да се случи точно това. Изобщо не й бе хрумвало, че Питър О’Нийл може да е тук.

Но той беше. И тя знаеше точно на какво прилича това. Питър, в този шубрак. Да я чака.

Усети, че се тресе вътрешно от смътен страх, различен от всичко, което бе изпитвала по-рано. Иън бе вперил поглед в Питър, а Питър отвръщаше на погледа му. Питър носеше сабя. Той я извади от ножницата й и накара сърцето на Алена да прескочи няколко удара. Но после хвърли сабята на земята.

— Макензи, не искам да се пролива кръв. Не съм въоръжен! — извика внезапно Питър.

Иън Макензи ловко свали кавалерийската си сабя.

— Без проливане на кръв — съгласи се Иън, но тонът му бе смразяващ, а сините му очи изглеждаха като направени от обсидиан. Но още докато говореше, пътеката зад тях внезапно оживя от звука на чупещи се клонки и приближаващи стъпки.

Джулиън, Джером и Брент изникнаха в гъсталака и се спряха точно зад Иън.

— Исусе! — прошепна Джулиън, като огледа сцената. Алена усети, че Джером и Брент са я зяпнали. Никой не заговори. Тя знаеше какво има в очите им: ярост от измяната й. Те бяха нейни приятели, по-големите братя на Сидни, почти като нейни родни братя.

Но те бяха от рода Макензи. Погледът в очите им беше безмилостен. Иън Макензи се бе оженил за нея. А тя му се отплащаше по този начин.

— Е — каза Питър, като събра малко смелост, — каква сцена само! Великите и силни Макензи! Белите момчета и мелезите — неудържими таланти с пушки, юмруци и ножове, и всичките наредени пред мен — той вдигна ръце. — Ако смятате, че може да ме убиете в гората и да се отървете безнаказано, защото сте Макензи, най-добре ще е да размислите. Чичо ми е щатски сенатор. Ще ви избесят до един.

— Никой няма да те убива, О’Нийл — рече Иън с дълбок и тих глас. — Не сега. Но ако пак те хвана близо до жена ми, ще те смажа.

Питър сви рамене. След това се запъти да си тръгне от поляната, далеч от рода Макензи. Но се спря до Иън.

— Макензи, може да се окаже доста трудна задача да удържиш жена си далеч от мен — подразни го той и направи грешката да бутне Иън доста силно.

— Моля ви… — обади се Алена.

Твърде късно.

Иън се нахвърли върху Питър. Двамата се вкопчиха един в друг на земята за част от секундата. Иън бе върху Питър. Нямаше борба. Питър не можа да нанесе нито един свестен удар. Иън хвана челюстта му. Питър извика.

— Стига, престани, моля те! — извика Алена, като се втурна напред и се чудеше дали ще може някак да осуети убийство, ако се хвърли между двамата. Но пък Иън можеше с радост да убие и нея.

Тя изобщо не стигна до борещите се. Брент я улови.

— Те ще се оправят, Алена — рече й той меко.

Докато Иън вдигна юмрук, за да нанесе нов удар, Джулиън и Джером застанаха зад него, братовчед му го хвана за ръката, а брат му го задърпа за гърба.

— Иън, не си струва, той не заслужава! — изсъска Джером.

Двамата успяха да измъкнат Иън от врага му. Джулиън коленичи до Питър.

— Изгубил е съзнание, но нищо му няма. За щастие, Иън, не си му разбил челюстта.

Брент пусна Алена и пристъпи напред, за да се наведе над О’Нийл.

— Да го върнем в Симарон — рече Джулиън. Двамата с Брент хванаха Питър и тръгнаха по пътеката към къщата.

Иън не помръдна. Той само стоеше там с тъмна коса, паднала над тъмносините му очи, а чертите му бяха свъсени толкова мрачно, сякаш бе издялан от камък.

— Е? — промълви той тихо.

— Не е това, което изглежда…

— Нима?

— Нямах представа, че той ще е тук.

— Просто усети непреодолимо желание да отидеш до вира, да се съблечеш и пак да поплуваш? — сарказмът в гласа му режеше като нож.

— Не, просто усетих непреодолимо желание да избягам от къщата ти, от теб, от стаята ти…

— Толкова ли ти е омразна къщата ми? — попита любезно той с ръце, скръстени пред гърдите си, докато запристъпва към нея. — А аз си мислех, че е доста хубаво място и много си харесвам стаята.

Тя се обърна към него, за да не й погоди някой номер, докато обикаляше край нея.

— Мразя къщата ти и стаята ти — прошепна тя. — Аз…

— Но ти нямаше среща с О’Нийл?

— Не.

— Е, добре, да кажем, че е вярно. Не ти ли хрумва, че да бягаш гола наоколо е опасно? — попита той гневно.

— Не съм гола…

— Гола днес следобед, полугола сега, мисис Макензи!

— Не! — извика тя. — Не, не съм в опасност от теб или от който и да било. Аз не съм слабо и хленчещо създание, готово да се превърне в жертва. Мога да се защитавам…

— Можеш да се защитаваш ли?

— Аз се справям отлично със сабя.

— Е, не забелязах да си взела сабя със себе си — изкоментира той сухо, — но като оставим това настрана, наистина ли се справяш толкова добре, че да можеш да се защитаваш от всички евентуални нападатели?

— Взимала съм уроци няколко години. Днес следобед надвих един кавалерист доста леко — уведоми го тя неловко. Той отново я обикаляше. Алена трябваше да се върти, за да не остава с гръб към него.

— Добре тогава. Пробвай с мен — рече той. Погледът му стана като оникс. Твърд, непоклатим. Брутален.

— Да пробвам? Искаш да…

Той се наведе към земята, извади сабята от ножницата й и я хвърли към нея. Сабята се заби в песъчливата пръст и Алена я изгледа, преди да се обърне към него.

— Вдигни я — заповяда й той. — Сабята ми е хубава. Тази на Питър е глупаво контешко оръжие, но аз ще я взема и ще ти дам предимство.

— Не ми давай нищо — предупреди го тя, като се чудеше каква глупост я подтиква сега. Знаеше, че той е страшно вбесен. И въпреки това изглеждаше студен като лед. Пълният му контрол го правеше още по-опасен.

— Вдигни сабята, бий се с мен.

— За какво? — прошепна тя.

Мрачна, дразнеща усмивка заигра на устните му. Тя усети как дъхът й секва, понеже разрошената му коса бе паднала връз челото и дразнещата извивка на устата му бе странно чувствена на фона на изсечените му като скала красиви черти.

Той държеше в ръка сабята на Питър. Подхвърли я във въздуха и направи подигравателен поклон към нея.

— Можеш да се защитаваш. Нали така каза, когато те предупредих за опасностите от безразсъдството ти. Бий се за честта си. Ако ме победиш, можеш да си тръгнеш. Върни се на острова си с баща ти. Ако загубиш, мадам, честта ти е моя.

— Честта ми никога няма да е твоя!

— Ако можеш да се защитаваш така, както твърдиш, никой мъж не може да ти я отнеме, прав ли съм?

— Мога да се защитавам!

— Споразумяхме ли се за условията?

— Не сме…

— Да, споразумяхме се. Това е коренът на спора, понеже ако аз бях непознат с лоши намерения и си бях наумил да отнема целомъдрието ти, просто щях да взема това, което искам, ако спечеля.

— Никой не може да вземе нищо от мен.

— Така твърдиш ти. Тогава бий се с мен.

— Аз наистина ще спечеля!

— Грабвай сабята, девойче. Защитавай се. Покажи ми колко си непогрешима. И че не бива да се притеснявам, че среднощните ти разходки полуоблечена ще посрамят брака ни. Сабята! Вземи я! — изрева й той.

Убедена, че ще бъде прободена на място, ако не го стори, Алена бързо се наведе за сабята, отскочи назад и се приготви да посрещне Иън.

— Ти си глупак — извика тя. — Знам как да използвам това и ако ти…

Внезапното му движение накара стоманеното му острие да се сблъска с нейното. Силата на удара бе зашеметяваща, но тя продължи да държи здраво собственото си оръжие. Като вдигна полата на нощницата с лявата си ръка, за да не се спъне в нея, тя реши, че трябва да започне атака, преди силата на ударите му да отслабят ръката й. Спусна се като светкавица и агресивно се нахвърли върху него със серия от бързи удар, сякаш танцуваше по меката земя. Иън отстъпи и за момент тя усети триумф. След това осъзна, че той отстъпва само за да й позволи да изразходи енергията си, докато той отбиваше всеки удар. Тя го бе принудила да отстъпи цели двайсетина стъпки, когато сабята му внезапно започна да се извива в серия от дъги, които тя едва успя да парира.

Бе принудена да отстъпи двайсетте стъпки, които бе спечелила.

И двамата се спряха да си поемат дъх.

Той направи внезапно движение под лунната светлина с острието си — за част от секундата тя си помисли, че то ще й коства живота, понеже стоманеното му острие мина на косъм от гърдите й.

Не бе ранена. Вместо това деликатните дантелени връзки на роклята й бяха срязани.

Знаеше, че не бива да се ядосва. Сега се нуждаеше от бистра глава. Но бе бясна. Отново започна да го напада с бърза серия от удари. Бе толкова увлечена в яростта си, че щеше да пореже прасците му, ако той не бе отскочил достатъчно бързо от нападението й върху падналия дънер точно зад него. Като не искаше да изгуби предимството си, тя незабавно го атакува, решена да го повали на земята, където да опре върха на сабята в гърлото му и да приключи въпроса.

Дънерът се разклати, той изгуби равновесие и падна по гръб. Тя скочи върху разпилените парчета дърво, уверена в победата си, но точно като стигна до него, той направи невероятен скок и се изправи на крака, удряйки сабята й с безмилостен удар, който щеше да счупи ръката й, ако инстинктивно не бе пуснала вибриращата дръжка.

Алена се вгледа в дълбокото, проклето синьо на очите му. Канеше се да направи отчаян скок към сабята си. Неговата внезапно се заби в земята пред нея и острието потъна в земята по начин, който я накара да замръзне на място.

Тя остана съвсем неподвижна, когато той стигна до нея и измъкна оръжието си от земята. Вдигна отново сабята към нея и подпря края й под брадичката й.

— Мадам, предавате ли се?

Тя отказа да отговори, после остро си пое въздух при внезапното проблясване на оръжието му. Ала острието не докосна плътта й. Само повдигна плата от дясното й рамо. Тя усети как меката й ефирна дреха се свлича от дясната й страна… Наложи си да не мърда. Второ проблясване на сабята му вдигна нощницата от лявото й рамо. Със срязани дантелени връзки цялата копринена роба се свлече в краката й и тя стоеше гола на лунната светлина, извърната с лице към него.

Той я изгледа отгоре до долу. Оценяваше я, а погледът му бе изумително безстрастен. Наведе се над дръжката на сабята си.

— Победена си.

— Победена ли, — никога, Иън. Ти само изби сабята ми.

— Победена си и трябва да разбереш, че можеш да бъдеш победена. Ако ще се дуелираш, трябва да изпълняваш уговорките. А, да, уговорките. Мисля, че трябваше да ме прелъстиш.

Бризът стана много студен, тя гореше насреща му. Спомни си усещането за ръцете му, устните му…

— Да те прелъстя ли? За това не сме се уговаряли!

Той се ухили на тревогата й.

Тя навлажни устни.

— По-скоро ще умра, отколкото да се опитам да те прелъстя, Иън Макензи — рече тя, без да обръща внимание на обстоятелствата. Стоеше пред него гола и най-вероятно той бе убеден, че е успяла някак да си уреди среща с Питър. Може би щеше да е най-добре да обуздае гнева си и да се уповава на нещо друго освен яростта, която толкова лесно предизвикваше в него. Тя смекчи тона си:

— Изобщо не се държиш като джентълмен.

— Нима, скъпа ми съпруго? — тъмните му вежди подскочиха. — Е, запомни: ако ти се държеше като дама, сега нямаше да стоим тук. Хмм, нека помисля за момент… Не. Не, истина е. Все още не съм те виждал да се държиш като дама.

— Трябва да ти ударят няколко камшика, Макензи — сряза го тя. Така й се щеше да замахне към него. Чувстваше се толкова абсурдно изложена на показ, гола и облъхвана от вятъра, опитваше се да не помръдва и да не трепери, да охлади горещината, която пламтеше в нея толкова бурно. Няма да се остави да бъде засрамена, и въпреки това се тресеше…

Чакаща…

Докосването му.

— На мен ли трябва да ми ударят няколко камшика? За какво? — попита той любезно.

— За престъпно гаднярство! А сега наистина е много късно. Трябва да се връщаме в къщата — отвърна му тя бързо. Протегна ръка към дрехата си. Върхът на сабята му се заби в плата и го прикова към земята. Тя бавно вдигна поглед към твърдата синя тъмнина на очите му.

— Не мисля, че е така — рече той. — Ти обичаш да си гола край вода и мразиш къщата и стаята ми. Така че ще си стоим тук.

Тя не можеше да говори, не можеше да помръдне и внезапно изпита силен страх от намеренията му, при все че трепереше от огъня и очакването. Не можеше да понася това повече. Реши да остави роклята си и просто да бяга, но в мига, в който скочи на крака, той я хвана за ръката, завъртя я и я повали. Тя падна по гръб на хладната земя, задъхана, вперила поглед в очите му.

Палецът му се придвижи по меката линия на бузата й.

— Аз спечелих, ти загуби.

— Когато се биеш, за да спасиш честта си, сър, биеш се докрай.

— Но ти се предаде.

— Не съм, ти само отне оръжието ми.

— Понякога е най-мъдро да приемеш поражението.

— Отказвам да бъда победена.

— Добре тогава, приеми го по следния начин: пленените в бой трябва да приемат условията на победителя.

Тя започна да спори, но от устните й не излезе нито дума, защото устата му се впи в нейната с настойчивост, която едновременно я разяри и възбуди. Натискът на тялото му я притисна към земята. Тя ясно усети грубата вълна на униформата му върху плътта си и мекия сладникав мускусен аромат на тревата под нея. Но повече от всичко усещаше горещия огън на устата му, бурната настойчивост на езика му, който нападаше и милваше, брутален, чувствен, престъпен, ласкателен, отново галещ…

След това ръката му обгърна гърдата й с палец върху зърното. Тя се извиваше от заплашителния пламък, който сякаш минаваше като стрела през нея, изгаряйки я в точките, където той я докосва. Устата му покри тялото й с топлина; докосването на гърдите й я изгаряше и навлизаше като спирала някъде дълбоко в нея.

Тя се бореше да си поеме дъх и впи пръсти в косата му, когато устата му остави нейната, за да засмуче зърното й там, където го бе възбуждал палецът. Опита се да протестира, но умът й не я слушаше и тя продължи единствено да възкликва, да се извива и да се гърчи, като дърпаше гъстата му черна коса, осъзнала с изненада, че дори това докосване с върха на пръстите й се струваше странно чувствено. Ръката му се плъзна бавно по тялото й, помилва заобления хълбок. Пъхна се между двамата, а после между краката й. Натискът на палеца му се плъзна интимно надолу през триъгълника от руси косми, като я разкъсваше и галеше най-чувствените и интимни женски части.

Тя се напрегна като лък, а в гърлото й се оформи вик. Устата му се впи в нейната с плашеща жар и страст. Тя осъзна, че не е започнала да оценява силата му до този момент, когато лежеше заклещена под него, осъзна, че всяко негово движение не е водено единствено от страст.

Притисна дланите си срещу твърдите му гърди, но тежестта му бе толкова голяма, че той дори не почувства съпротивата й. А тя не можеше и да извика, понеже целувката му поглъщаше думите й. Тя отново се заизвива, пламтяща, изгаряща от чувственост, и въпреки това — диво решена да избяга от заплашителния натиск на тялото му. Коленете й бяха разделени от внезапно ловко движение. Гърдите и краката му оставаха покрити с вълна, а хълбоците му бяха голи. Тя усети ръката и члена му да се търкат в нея. Почувства силна тръпка да полазва през тялото й. Той проникна в нея с един единствен гладък тласък, който бе толкова режещ, че веднага разби всички бариери. Алена изобщо не извика, защото не можеше. Неволно очите й се напълниха със сълзи. Стисна клепки и изви глава настрана, докато устните му най-накрая се откъснаха от нейните. Усети, че я гледа и едновременно почувства силно парене там, където краката й се събираха. Страстно се помоли да има силата да го отхвърли от себе си. Щеше й се една гигантска птица да се спусне от небето и да го откъсне от нея — и може би същевременно да го разкъса на малки парченца. Тя го чакаше да се извини.

Той не го стори. Стоеше неподвижен и я гледаше.

Започна да се отдръпва.

Само за да потъне отново в нея. Тя яростно прехапа долната си устна, после усети ръцете му да притеглят лицето й напред. Отвори очи и срещна неговите. Още докато викаше прегракнала: „Не!“, тя се почувства някак скована от кобалтовия огън в погледа му и изопнатото напрежение на лицето му. Тя се опита да разтвори устните си, за да заговори. Но устата му отново се впи в нейната. Все така настоятелна…

Ласкаеща. Влажно топла.

Топлината на устата му сякаш бавно разпалваше паренето между бедрата й. Топлината остана, агонията започна да стихва. Тя се озова в обятията му, а ръцете му се спускаха по гърба й, галеха задника й, притегляха я по-близо до растящия бесен пулс на тласъците му в нея. Пръстите й се впиха в раменете му, а ноктите й се забиваха. Болката избледня до притъпено пулсиране. Щипенето бе отчасти мъка, отчасти удоволствие. Тя се молеше да спре, но в нея бе започнало нещо друго. Нещо, от което се нуждаеше, нещо, което бе друг вид болка. Тя мразеше докосването му, милувката му, и все пак…

Жадуваше за нея. Бе искала да избяга от нея. Сега се гърчеше и извиваше, за да я почувства, да чувства как я обзема растящата сладост.

Той сякаш бе обхванат от дива енергия, после един силен тласък го вкара толкова дълбоко в нея, че тя се разтърси от силата му. После още веднъж… и живакът на оргазма му отново я изпълни с течност, горящ огън. И почти едновременно с това той отдръпна тялото си от нея, обу униформените си панталони и легна, загледан в небето.

Разбира се, като съзряваща млада жена, тя си имаше фантазии за мъжете и жените. И любовта. И естествено те бяха свързани с Питър О’Нийл. Но никога не бяха стигали много по-далеч от красиви представи за Питър на колене, да иска ръката й, да става, за да улови устните й в блажена целувка, докато слънцето грее и птиците пеят мелодично.

Въображението й никога не бе рисувала точно тази картина — тя лежи гола в гората, а косата й е оплетена в трева и листа.

И все пак тя лежеше абсолютно неподвижна за момент, с усещане за болка и унижение, и внезапно, когато топлината на тялото му изчезна, почувства хлад.

След това дълбокият глас на Иън наруши тишината, която се бе спуснала над нощта, като започна да размишлява замислено:

— Значи не беше спала с него… все още.

Тя се претърколи и го фрасна силно в корема. Трябваше да се измъкне от него. Иън нямаше възможност да стегне мускулите си. Той изруга, скочи на крака, но закъсня със секунда, и тя се втурна край него, за да се хвърли във вира, изгаряща от желание да облекчи болката в тялото и душата си.

Нощем изворната вода ставаше дяволски студена. Алена изплува на повърхността с тракащи зъби, бояща се да не би той да е скочил след нея. Не беше. Стоеше до края на вира и я гледаше, хванал роклята й в ръце.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той ядно.

— Плувам… къпя се!

— Излез.

— Махни се.

— Излез! Вече е много късно. И ако си мислиш, че ще те оставя тук, Алена, значи си луда. Излизай веднага.

— Не още. Аз…

— Всичката вода на света няма да отмие днешния ден. Излизай веднага.

Тя замръзваше, затова реши да се подчини. Трепереща, излезе на известно разстояние от него само за да осъзнае, че той държи дрехите й. Заусуква косата си, изцеждайки водата от нея, докато той нетърпеливо се приближи.

— Ще ти помогна да се облечеш.

— Не ми трябва помощта ти.

— Изглежда нямаш нужда от някой, за да те съблича.

— Макензи, ще намеря начин да те надвия! Казвам ти, не ми трябва помощ.

— Но ти имаш нужда от нея.

Тя можеше или да приеме помощта му или да изгуби дрехите си, както изглежда. Той й помогна. Връзките на прозрачната й роба бяха срязани; естествено робата се отвори. Тя я събра с ръце, като се изви от него и се опита отново да избяга. Но той отново я спря, хващайки я здраво за ръката.

— Алена, къде си мислиш, че отиваш?

Тя застана вироглаво неподвижна, загледана в него, а после клепките й се спуснаха.

— Обратно в омразната ми къща и омразната ми стая? — попита я той меко. Хвана брадичката й и я повдигна така, че очите им се срещнаха. Гласът му стана по-рязък. — Алена, какво си мислеше? Ние се оженихме днес. Не беше това, което искаше ти, не беше и това, което исках аз. Направихме това, което е необходимо. Но вече е свършено и ако ти не го разбираш, предупреждавам те, че аз не съм човек, който любезно ще се откаже да спи с жената, за която се е оженил.

— Да, наистина, ти ми направи голяма услуга, като се ожени за мен! — извика тя. — Другите почтени мъже не биха се оженили за дивата дъщеря на ботаника, но ти си великият Иън Макензи и действително знаеш дълга си!

— Направих нужното — рече той с присвити очи. — Но каквото и да кажеш, този брак бе наложен и на двама ни. Проклет да съм, ако се откажа от малкото удоволствия, които може да ми донесе.

— Малкото удоволствия… О! — На нея отново й се прищя да го удари, но той бе подготвен за яростна атака от нейна страна точно сега. Тя се извърна и искаше да се затича към къщата пред него само за да има няколко минути почивка.

Ръката му бе върху нейната.

Проклетата му ръка. Която я върна обратно с внезапна, дива сила.

— Връщаме се заедно, мисис Макензи.

— Не, Иън, аз просто…

Въпреки протеста й, той я вдигна на ръце и закрачи по осветената от луната горска пътека.

— Връщаме се заедно, точно като всяка женена двойка.

Тя вдигна поглед към мрачната физиономия на лицето му.

— Ние наистина сме точно като всяка нормална двойка — изфуча тя. — Съпругът изпива една бутилка уиски с добрите си приятели, а после обезчестява жена си. Нима това не е обичайно?

Тя с изненада забеляза, че на лицето му се появи изкривена усмивка.

— Колко хубаво. Не си бях представяла нищо толкова чаровно и домашно, като стояхме пред преподобния Дауд днес следобед.

Тя тихо изруга от нетърпение. Ръцете му се обвиха около нея и тя осъзна, че той се е спрял в края на моравата и гледа към къщата.

— Значи мразиш Симарон — рече той. — Колко жалко, любов моя, че мразиш дома си.

Ако не бе толкова затънала в собствените си терзания, щеше да му отговори, че по-рано е излъгала, че обича Симарон. Къщата бе красива, въплъщение на изяществото.

Но Алена бе наранена.

— Това е твоят дом, не моят.

— Нима? — попита той.

— Моят дом е в залива.

— Сега твоят дом е там, където реша аз — заяви й той рязко, като отново тръгна. Спря се отново и тя осъзна, че те са точно под балкона, водещ към стаята му.

— Може би в бъдеще ще трябва да е нещо без решетки за рози — промърмори той и тръгна.

— Къде отиваш? — попита тя.

— През главната врата. Това е домът ми.

— Ами ако…

— Ако някой ни види ли? Ами ние се държим като типични младоженци. Аз съм се напил с уиски с приятелите ми и съм те обезчестил до вира. А сега… — той се спря й сви рамене.

— Сега какво? — попита тя загрижено.

— Мисля, че в опитите си да бъда добър съпруг ще трябва да изпия още уиски, за съжаление сам. Всичките ми добри приятели изглежда най-накрая са отишли да си легнат. Така че да видим… аз се наливам с уиски и после… — в кобалтовите му очи се появи твърд дяволски блясък, като я погледна. — А после ще обезчестя бедната ми, потъпкана съпруга — този път вътре в къщата. Независимо дали презираш Симарон и стаята ми, мисис Макензи, изглежда че леглото ми е съдено да стане място, което ще трябва да се научиш да обичаш.

— Иън, моля те…

— Какво?

Погледът му, остър като висулка, падна върху нея. Тя се опита да заговори.

— Трябва да остана сама… Аз… ти… — заекна тя.

Странно чувство на топлина премина през нея и тя не можа да продължи. Той влезе в стаята през предната врата, но не срещнаха никой нито в антрето, нито докато я носеше на ръце по стълбите към втория етаж. През отворената врата на балкона се процеждаше лунна светлина. В огнището още пукаха въглени срещу хладния въздух на пролетната нощ. Стаята бе осветена от смесица от жълтеникавата лунна светлина и червения отблясък на огъня. Бе много красива стая. Но мъжка. Неговата стая.

Мили боже, тя искаше да избяга. Да разбере какво се е случило, без да усеща ръцете му да я заграждат като в затвор. Без звука на гласа му да нахлува в нея. Без докосването му…

— Макензи, пусни ме. Веднага.

Тя заговори отчаяно, но това прозвуча като вик, когато той послушно я пусна. Пусна я върху удобното му легло.

Тя виждаше ясно чертите му, въпреки бледата светлина. По лицето му премина сянка. Тя знаеше, че я гледа и е обзет от гневна напрегнатост, причинена вероятно от звука на гласа й. Той сви ръцете си в юмруци отстрани и въпреки волята си, тя леко възкликна и се дръпна от него.

Алена преглътна с мъка, като се опита да остане абсолютно неподвижна с мисълта, че той ще посегне отново със сила и ще я доближи до себе си.

Но той не го направи.

Не я докосна.

Само я изгледа още малко. И тя бе разтревожена от нещо, което прозвуча като презрително сумтене.

След това, за нейна изненада, той се обърна и се отдалечи. Вратата се затвори.