Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 112гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Бунтарката

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1999

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от bisyto)

ПРОЛОГ

Май 1862

Нощта бе страховита.

Нещо повече. Нощта изглеждаше варварска в тази странна пустош, където всеки полъх на вятъра и най-малкото набраздяване на водата можеше да означава дебнещото, прикрито движение на смъртоносен хищник.

В човешки или друг образ.

Кръглата месечина се носеше по коприненото черно небе, хвърляйки пъстър отблясък с цвят на слонова кост върху пейзажа. Но тази нощ имаше облаци — пухкави, бухлати чудовища, които летяха невидими, докато закриха луната и хвърлиха земята и морето в толкова непрогледна тъма, сякаш беше абаносова бездна.

Нощта бе тъмна, но не и безшумна. На лунна светлина цвърченето на щурците, крясъкът на нощния бухал, леките набраздявания на водата изглеждаха естествени. Но когато луната се затули зад облак, сред новопостъпилите войници в съюзническата рота, известни като Мъжете на Пантерата, ужасът от битките не можеше да е по-голям от ужаса, събуден от една нощ в южна Флорида.

Не и за водача им.

Той можеше да се движи незабележимо сред опасни тъмни гори, населени с влечуги и призрачни крясъци. На това място, където боровете се срещаха с мангрови дървета и хълмовете докосваха морето, той можеше да се движи с лекотата и грацията на бързите, дебнещи пантери, които се криеха в странната полутропическа гора и от които той и хората му бяха получили прозвището си.

Говореше се, че ходел безшумно по меката земя, че виждал в непрогледния мрак. Познаваше смъртоносните блатни твари, хълмовете сред мочурищата и морето, но не се страхуваше от тях. Водеше хората си през пътеки, които повечето хора нямаше да забележат и следваше тези пътеки до места, където никой нормален човек не би дръзнал да стъпи. Можеше да се движи през дивия пейзаж и да се слее с него. Тих, пъргав, потаен, той често стряскаше хората си с неочакваните си появи и изчезвания. Подобно на пантера, той винаги се движеше тихо и предпазливо, вечно нащрек.

Дебнещ.

Тази вечер бяха оставили конете си на миля и половина зад себе си на един висок хълм сред блатата и той ги бе повел пеша към този тесен морски залив, далеч от цивилизацията. Бяха даже по на юг от старото военно укрепление Форт Далас от семинолската война[1], макар и да бе уверил хората си, че все още са в областта, наречена Дейд Каунти на името на убития във Втората семинолска война командир.

Познаваше добре тази земя.

Говореха, че макар и да не бил индианец, той имал роднини сред семинолите и изучил блатата и морето наоколо досущ като червенокож. Говореше се също, че бил сроден с пантерите и алигаторите, така че можел да бяга из полутропическата джунгла като котка и да си пробива път през слабо солените води като огромен гущер. На пръв поглед майорът като нищо можеше да е отраснал сред индианците, понеже косата му, дълга до раменете, бе черна като абанос, а високото му стройно тяло бе мускулесто и с бронзов загар като на всеки див индианец. Очите му засилваха илюзията, защото макар и да бяха сини, бяха тъмни като кобалт и понякога изглеждаха черни като преизподня и точно толкова опасни.

Хубаво беше, че е опасен.

Защото водеше войниците си на опасни места.

И сега, в тъмнината, войниците на майор Иън Макензи чакаха. Чакаха и наблюдаваха — или поне слухтяха, когато облаците дотолкова закриха луната, че наблюдението стана невъзможно. Бяха чакали няколко часа във влажния, гъмжащ от насекоми залив на югоизточния бряг на Флорида, тъй като имаше възможност да хванат Мокасина — един от най-прочутите бунтовнически шпиони, работещи по крайбрежието на Флорида.

Крайбрежие, което криеше капани.

Крайбрежие, което повечето съюзнически войски презираха.

За повечето хора да ги пратят във Флорида бе равносилно на изпращане в ада, дори преди да са влезли в битка и да са извадили оръжие. Самият полуостров бе ничия земя — нито бунтовниците можеха да я задържат, нито съюзниците да я завземат. Безкрайни мили крайбрежна ивица правеха съюзническата блокада немислима. Джаксънвил вече няколко пъти бе попадал в ръцете и на двете сили. Сейнт Августин бе превземан от силите на Севера и все още бе под властта на федералните. Флорида бе третият щат, който се отцепи от Съюза. Конфедератите там бяха безрезервно предани на голямата си „южна кауза“, макар че във Флорида имаше и много мощни сили, които бяха просъюзнически. Въпреки че бунтовническите войски, събрани във Флорида, най-често ги викаха извън щата, за да се включат в тежките боеве във Вирджиния, Тенеси и други части на Юга, полуостров Флорида бе страшно важен за войната. Флорида осигуряваше голяма част от телешкото месо и солта, които изхранваха войските на Юга.

Ето защо за Съюза бе важно да владее този пъкъл и хората, които се грижеха хранителни доставки да влизат и излизат от него.

Следователно Мокасина трябваше да бъде заловен. Откакто преди няколко седмици бяха обесили съюзници, заподозрени в шпионаж в северната част на щата, майорът бе решил, че именно той и хората му трябва да заловят това шило в торбата им.

От известно време Мокасина се бе превърнал в напаст за Съюза. Много пъти, когато съюзнически кораби се бяха опитали да спрат бегълци през блокадата, бунтовническите капитани знаеха за федералните кораби предварително — и ги чакаше подкрепление, дебнещо в съседния залив, зад следващата дюна. Кораби, пренасящи оръжие, пробиваха блокадата и стигаха бунтовническите войски през заливите на Флорида.

На майор Макензи му бе дадена пълна свобода да унищожи дейността на всички шпиони, подлеци и предатели на Съюза, както счете за необходимо. Това не беше обикновена задача и той не бе длъжен да се кланя на обичайните власти.

Това не бе обичайно място, нито той и хората му можеха да водят войната по обичайния начин. А и майорът не бе същия след това обесване. Никога не бе приемал, че военните трябва да са законът. Ако Федералните започнеха да взимат закона в собствените си ръце твърде често, щяха да се превърнат в хищници и целият смисъл от войната щеше да се загуби, тъй като вече нямаше да се бият за обединението на страната, за дом, слава и чест, а самите те нямаше да са нищо повече от убийци.

— Кораб! За бога, майоре, прав бяхте! — прошепна старият Сам Джоунс в нощта.

— Мирувайте, момчета, не можем да нападнем кораб точно сега — предупреди ги майорът. Не можеше да се определи откъде иде гласът му. — Искаме хората, които ще слязат на земята, господа. — Той замълча само за миг, а после дълбокият му мек глас сякаш зазвъня от плам. — Тук сме, за да заловим Мокасина.

 

 

Шпионинът се вгледа в бързо приближаващата се брегова линия. „Почти стигнахме!“ помисли си Мокасина и се зарадва, тъй като войната бе уморително усилие, напоследък по-изтощително от всякога и често шпионинът съжаляваше, че изобщо, в пристъп на лоялност, е станал Мокасина и се е впуснал в тази толкова опасна игра.

Въпреки това болката тормозеше шпионина. И напоследък към нея твърде често се прибавяше и страх.

Мокасина от доста време си мислеше, че може би е дошло време да се свие на кълбо като питон — и да се откаже. До този момент всичко сторено бе добро. Спасен бе животът на бунтовници. Цялата информация на шпионина бе точна и движенията му бяха добре премислени.

Но времената се меняха. Може би щеше да е възможно да се плъзне във водата и да изчезне в легендите и историята. И отново да има личен живот.

В малкия залив, точно преди да заседнат на сушата, корабът спря бавно и гладко.

— Спуснете лодката! — заповяда капитанът. Бе добър, суров старец, който бе кръстосвал моретата преди войната, а после Каузата бе вдъхновила всеки способен човек, който имаше дори само една гребна лодка да се опита да надхитри съюзническите сили и да пробие блокадата. Мокасина бе плавал с този капитан и преди. Бяха близки, добри приятели. Никой от тях не се стремеше да натрупа богатства от войната. Макар че главната контрабандна стока на шпионина обикновено бе хинин, етер, хлороформ или лауданум[2] и главната цел бе да се спаси животът на хора, шпионинът бе причинил сериозни неприятности и го съзнаваше. Знаеше и за съюзническите афиши, налепени по всяко пристанище на янките, които съобщаваха, че Мокасина е много по-смъртоносен от змия и трябваше да бъде заловен, жив или мъртъв, застрелян или обесен без милост.

Тази вечер шпионинът носеше тъмна широкопола шапка, която скриваше лицето му и голямо, загръщащо го отвсякъде палто с широки рамене и многобройни джобове. Джобовете бяха пълни с кореспонденция, злато, твърда американска валута и лауданум. Палтото бе толкова тежко, че шпионинът лесно можеше да се удави, ако паднеше зад борда.

Но тази вечер нещата трябваше да минат гладко.

Това бе ничия земя до дома на шпионина. Вперил остър поглед в сушата, Мокасина не виждаше нищо тревожно. В едно внезапно проблясване на жълта лунна светлина обходи брега с очи. Нищо. Нищо… освен…

— Чакайте! — рече Мокасина и капитанът, крито тъкмо щеше да нареди на един от хората си да откара шпионина с лодката, се спря.

— Да не видя нещо? — попита капитанът, като се намръщи и се опита да се взре в нощта.

Да, нещо. Нещо се бе раздвижило в сенките. Внезапно Мокасина се изпълни с ужас. Две червени светлини сякаш се взряха в него сред дърветата. Мокасина усети как го обхваща паниката, но сетне отново задиша по-леко, като едва не се засмя с глас от облекчение.

— Какво? — попита нетърпеливо капитанът.

— Сърничка — отвърна шпионинът.

— А… сърна. Сигурен ли си?

— Да.

— Дженкинс, закарай Мокасина до брега — заповяда капитанът на един от младите си моряци.

— Слушам, сър! — рече Дженкинс, отдавайки чест.

Капитанът се обърна към Мокасина:

— Внимавай. Моля те.

— Ще внимавам, сър.

— Помни, твоят живот е много по-ценен от товара ти, независимо каква е стойността му. Никой не може да те замени. Запомни това.

— Добре. А сега трябва да тръгвам, сър.

Капитанът кимна. Изглеждаше нещастен, сякаш се мъчеше да каже още нещо, но не успяваше да намери думите. Сякаш и той внезапно бе изпълнен със същото това чувство на ужас.

За момент Мокасина усети странен хлад — предвещаващ нещо лошо, също както призрачната нощ със страховитата си жълта лунна светлина.

Мокасина пъргаво прескочи десния борд на кораба и последва Дженкинс по малката въжена стълба до лодката, която чакаше долу. Дженкинс бързо плъзна греблата във водата и лодката се спусна по черното като нощ море. Брегът изникна пред тях още по-близо.

— Спри! — прошепна внезапно Мокасина, обхванат от чувството, че не всичко е наред. Нямаше други проблясвания на очи, станали червени от внезапното отражение на луната, и все пак шпионинът бе уверен, че ги наблюдават. Че нещо ги чака. Тежкото дишане на някоя голяма ужасна твар сякаш отекваше в мрака. Дърветата бяха твърде неподвижни. Нищо не помръдваше, насекомите не бръмчаха.

Дженкинс спря да гребе. Лодката, подхваната от течението, по инерция продължи да се носи напред във водата.

Дърветата оживяха. Луната изчезна, настъпи мрак, но Мокасина чу звуковете, когато от дървета се спуснаха мъже с пушки, насочени към лодката.

— Предайте се без съпротива и животът ви ще бъде пощаден, имате думата ми!

Луната се плъзна иззад облаците. Осем мъже в омразното съюзническо синьо бяха слезли от дърветата. Стояха наредени на морския бряг: четирима на колене, четирима изправени, всички насочили пушките си право към седящите в лодката.

— По дяволите! — изруга Дженкинс. Той дори не погледна към Мокасина, за него бягството бе невъзможно. Сто пъти предпочиташе да посрещне съюзнически куршум, отколкото дори да потопи големия пръст на крака си в тукашните води.

Мокасина не искаше да се предаде. Не можеше да се предаде.

Взря се в Дженкинс едновременно с паника и презрение.

— Предаваме се… — започна Дженкинс.

Ала преди да успее да довърши, Мокасина вече се бе гмурнал дълбоко под водата.

 

 

— По дяволите този нещастник! — изруга Иън и започна да смъква кавалерийския си мундир. — Хора, дръжте пушките си готови за стрелба, хванете бунтовника в лодката и наблюдавайте водата, за да видите когато нашия приятел се покаже от плитчините. Джилби Кларк… — той се поколеба само за миг. Джилби бе новият му човек. Но беше свестен. — Джилби, застани на стотина ярда. Сам, последвай го на петдесет. Не откъсвайте очи от водата!

Той се обърна, втурна се към плитчините, а после скочи и се гмурна в дълбокото до сала. Какъв глупак бе този шпионин — всички те носеха контрабандата в дрехите си. Този идиот щеше да потъне като оловно топче.

Но макар и да се гмуркаше и да се показваше на повърхността около сала отново и отново, не можа да открие и следа от шпионина.

А и тялото му не се носеше на повърхността.

Бе нощ и макар да имаше отлично зрение в тъмното, дори Иън не виждаше почти нищо. И все пак инстинктивно усещаше, че шпионинът не е мъртъв. Шпионинът се бе гмурнал във водата, защото знаеше как да плува и как да се оправя във водата и на брега — дори и в тъмното.

Гмурна се за последен път и се показа ликуващ над водата: държеше тежкото палто на шпионина. Като го повлече със себе си, той заплува към брега.

— Ей там! Там! — чу се внезапен вик.

Иън се затича към брега. По-нагоре виждаше една сянка да се надига над водата. Джилби Кларк също бе видял привидението.

— Стой или ще стрелям! — извика Джилби и вдигна пушката си.

Но Джилби не стреля. Иън застана зад него, изскачайки от тъмнината на нощта. Сложи ръка на пушката на Джилби и я наведе.

— Без стрелба. Аз ще хвана шпионина — рече той и добави тихо: — Жив.

Втурна се покрай Джилби, без да обръща внимание на земята под мазолестите си боси ходила. Чу вик, който трябваше да е последно предупреждение за него, че всичко, от което тайно се бе страхувал в душата си, но не искаше да повярва, бе истина. Не можеше да го осъзнае напълно, толкова бе вглъбен в преследването. На малкото пясъчно пространство между корените на дърветата и брега Иън най-сетне настигна Мокасина. Хвърли се върху шпионина с шеметна скорост и се вкопчи в него с намерение да го повали, да го остави без дъх, преди самият той да бъде намушкан с нож или удушен.

Тежестта на тялото му, набрало инерция, лесно повали шпионина на земята.

Бяха прогизнали с морска вода и пясък. Иън възстанови равновесието си и се отдръпна от тялото под себе си и едновременно с това обърна неприятеля си с лице нагоре. Без да губи нито секунда възседна шпионина.

Мокасина бе прикован на пясъка.

Луната хвърляше силна светлина.

Дори с мократа си коса, оплетена с водорасли и премрежила лицето й, Мокасина бе екзотично красива. Нито нощта, нито водата можеха напълно да скрият проблясващото злато на косата й, а лунната светлина само помагаше да се освети уникалният цвят на очите й, толкова наситено бадемов, че цветът съвсем не бе зелен, нито кафяв, а златен почти като косата й. Миглите и веждите й бяха потъмнели като мед. Лицето й бе изящно, артистично оформено с малък прав нос, елегантни високи скули, волева четвъртита брадичка и красива, щедра уста.

Иън се отдръпна. В ума си бе подозирал това. В сърцето си бе отказвал да го повярва.

Не знаеше какво вижда тя в неговите черти в този момент, но очевидно бе достатъчно, за да се отдръпнат и последните остатъци от цвят от лицето й. И все пак в собственото си изумление тя изглежда почувства моментната му слабост при разкритието й и се възползва докрай от нея, като внезапно отскубна ръка и му нанесе сериозен удар в челюстта.

Наистина умееше да изненадва.

Тя можеше да се движи из бална зала сякаш се носи из въздуха, можеше да се усмихне и да обезоръжи и най-закоравелия войник, да го накара да се почувства, сякаш слънцето внезапно стопля лицето му. Бе миньонче и можеше да изглежда деликатна като най-нежната роза. И въпреки това той знаеше волята и силата в нежното й на вид тяло; просто ги бе забравил в яда и изумлението си.

Ударът й бе силен и добре премерен като на трениран боксьор, достатъчно силен, за да го накара да загуби равновесие и след като го удари, тя се замята и зарита като ранен алигатор, опитвайки се да се освободи от тежестта и хватката му.

Той не можеше да я пусне. Никога не би го сторил.

Мокасина си помисли, че единственото й спасение ще е да се освободи от него. Той знаеше по-добре. Сега единствената й надежда за живот бе да остане негова пленничка. Той бе научил горчивия урок, че не винаги може да спасява бунтовнически шпиони и войници от бесилото. И действително до последния си ден нямаше да забрави болката от вида на човек от собствения му род, висящ на примката на въжето. Сега терзанията живееха в него, воюваха с него. В него се разгаряше кошмар, насън и наяве, от който никога не можеше да се освободи.

Вихърът на емоциите му го завладя с огромна сила. Той хвана китките й и я тръшна отново на пясъка, доволен от силата си, накарала я да извика, когато дъхът й секна. Замряла, тя впери поглед в него — явно мислеше, че той собственоръчно ще я убие още тук, на място.

Това бе най-доброто, за което можеше да се сети.

— Значи ти си Мокасина — рече той и гневът му бе толкова силен, че думите и тялото му се разтърсиха от усилието да останат неподвижни. За да овладее надигащите се чувства, разкъсващи сърцето и душата му. Спомен, страх, ярост, болка.

И желание. Внезапно и диво. Понеже тя си оставаше Алена. Пищна, топла и жива под него. Алена с котешките й очи, усмивката, смеха, характера и… Нейното безразсъдство, преданост. Страстта й…

Към окаяната й кауза.

Думите отново излязоха от устата му в гневен изблик:

— Значи ти си Мокасина, по дяволите! Как смееш?

Тя също се тресеше, на свой ред вперила поглед в него. Заговори през посинелите си устни:

— А ти си Пантерата. Проклетата Пантера. Предател! Боже господи, това тук е Флорида! — извика тя. — Ти си предателят тука. Как смееш?

Когато гласът й утихна, Иън усети меките стъпки на хората си, които ги наобиколиха.

Сам Джоунс, дясната ръка на Иън, спря останалите. Осмината мъже, които бяха яздили с него тази вечер, всички специално подбрани от самия Иън, застинаха мълчаливи и неподвижни като стражи. Чакащи. Щяха да го последват. Каквото и да стореше.

Бяха федерални войници, предани на Съюза. Но преди това бяха предани на Иън. Бяха яздили с него много пъти. Той ги бе научил да оцеляват, опазил ги бе живи.

Само се надяваше да не разберат как трепери смъртоносната Пантера точно сега, как се бои.

За Мокасина.

Понеже знаеше какво може да се случи на шпионите. Самият той бе видял какво може да се случи.

— Майоре — обърна се към него Сам. — Изгубихме бунтовника от лодката. Той се паникьоса и се удави. Влязохме в морето, но не можахме да направим нищо.

Иън вътрешно се намръщи. Война беше. Смъртта бе ежедневие. Въпреки това изгубеният живот никога не преставаше да го ужасява.

— Добре, Сам — каза той и сам се изненада колко тих е гласът му. — Брайън, Реджи, погрижете се за тялото. Връщаме се в базовия лагер. — Той погледна към жената.

Мокасина.

— Не се опитвай отново да ми избягаш.

Светлокафявите й очи бяха впити в неговите.

— Ще ме застреляш ли? — попита го тя и изглежда наистина се нуждаеше от отговор на този въпрос, забеляза той със задоволство.

— Хората ми стават нервни в блатото. Бог е свидетел, че понякога стреляме по всичко.

Това беше лъжа. Хората му бяха превъзходни. При никакви обстоятелства не се паникьосваха и бяха сред най-точните стрелци в Юга.

Той се изправи на крака, а после вдигна и нея. Гледаше мълчаливо, докато мъжете се суетяха около тях.

Той я качи на коня си Пай, арабска смесена порода, отгледан в семейната им плантация. Пай не се страхуваше от змии и блата. Кръстосвал бе полуострова с него доста дълго време. От избухването на войната Пай бе живял в блатата.

Иън възседна коня си зад Мокасина.

Опита се да овладее собственото си треперене, да смири страха и яростта, които го разкъсваха.

Алена бе Мокасина!

Боже, ти, който си на небесата, какво трябваше да стори той сега?

 

 

След половинчасова езда в напрегната тишина стигнаха до малка група колиби, построени на колове, дълбоко в един хълм сред блатата. Колибите бяха почти скрити от масивна стена борове, които свършваха точно пред една полянка.

Като стигнаха до поляната, Алена затрепери. Нощта бе много хладна. Тя бе само по мъжки панталони, памучна риза и високи ботуши.

Бе толкова близо до дома си. Домът, в който бе израснала. Наблизо имаше помощ. Спасение. Но Иън Макензи щеше да умре, но нямаше да даде свой пленник.

Тя щеше да бъде обесена.

Нещо в сърцето й изкрещя, че това не може да се случи. Но каква наивна глупачка се оказа тя, господи! Сега изглеждаше неизбежно, че този ден ще настъпи.

На нея страшно й се щеше той да заповяда на хората си да я мъкнат през блатата пеш. Това щеше да е по-добре, отколкото да язди с него. Почувства яростта и ужаса му от факта, че тя е Мокасина. Това сякаш струеше като огън от него, от ръцете, които държаха поводите на Пай около нея, от мускулестата стена на гърдите му. Тази вечер той бе огън и тя щеше да бъде погълната от него. Хвърлена в бунтовническия ад.

Щом стигнаха до полянката, той бързо скочи от Пай. За миг кобалтовите му очи се спряха върху нея. Син огън. Той се обърна към хората си.

— Погрижете се за затворничката! — заповяда грубо, а после бързо закрачи към една от колибите. Не можеше да понесе да е близо до нея, помисли си тя. Боеше се, че ще я удуши, ще я разкъса с голи ръце.

Какво значение щеше да има това, ако бездруго ще я обесят, запита се тя, усещайки внезапен пристъп на истерия? Бърза смърт от неговата ръка щеше да е за предпочитане.

Но той бе известният майор Иън Макензи. Никога нямаше да се принизи до хладнокръвното убийство на един затворник. Справедливостта — съюзническата справедливост — ще има думата.

Когато Иън си тръгна, тя осъзна, че хората му останаха изненадани колкото самата нея. Но един от тях бързо се зае да действа.

— Казвам се Сам. Само не се опитвайте да избягате, мадам. Пай просто ще ви хвърли, да знаете.

Сам протегна ръка, за да й помогне да слезе. Тя нямаше представа колко е била разтърсена от събитията през нощта, докато не осъзна, че едва стои на краката си. Един друг войник се втурна към нея, за да я подхване. Погледна я със заслепени, тъмнокафяви очи. Колко жалко, че не този войник бе тъмничарят й. Тя щеше да е на свобода, преди да се усети.

— Благодаря — каза му тя много нежно.

Но именно затова я бяха нарекли Мокасина, водната змия. Беше се изплъзвала многократно от хората, изпращани да я заловят.

Тази вечер, обаче, нямаше да избяга. Тъй като в очите на Иън бе осъдена.

— Елате, мадам — рече Сам. — Мисля, че далечната колиба ще е ваша за тази нощ. Джилби, погрижи се за вода за дамата. Брайън, изпрати пазач.

Сам я придружи до колибата и леко я хвана за лакътя, докато й помагаше да се качи по стълбата до пода на платформата. Сам бе вежлив, но непреклонен. Той запали един газов фенер и освети колибата.

— Би трябвало да ви е достатъчно удобно — рече Сам. — Легло и одеяла, чисти чаршафи, с които да се увиете, докато изсъхнат дрехите ви. Боя се, че тук няма нищо друго. Ето един има калъп сапун, а там са каната ви с вода и легенът. Джилби ще донесе вода за миене и пиене. Боя се, че нарът, масата и стола са всичките мебели, които имаме.

На вратата леко се почука. Младият тъмноок войник, очевидно сравнително нов във военната част, се появи с голяма кана сладка вода и изля малко в легена.

— Сам — прошепна той, — това е тя, нали? Наистина ли тя е Мокасина?

Сам слезе по стълбите. Брайън седеше на пост. Сам реши, че ще е най-добре той да заеме тази позиция. Седна и се подпря на една от дебелите борови греди, които държаха колибата високо над земята. Извади джобното си ножче и парче стар дъб, който си дялкаше от доста време.

 

 

Изкушението на Алена да измие солта от лицето си стана нетърпимо. Водата бе толкова вкусна. За миг тя забрави опасността, отпи голяма глътка, после тихо изруга и нетърпеливо изу ботушите си, а сетне смъкна панталона и ризата си. Поля се с водата и дори намокри косата си. После отново се изправи и затрепери. В колибата нямаше огън и макар че нощта в късната пролет бе не по-малко от 20 градуса, можеше да се застуди. Тя намери чистия чаршаф на леглото и се уви в него. Седна с кръстосани крака на леглото. Бяха й оставили вода и лампа. Вероятно много повече, отколкото заслужаваше Мокасина. Поне нямаше да умре окаяна в морска сол.

При тази мисъл внезапен вопъл се откъсна от устните й. Той беше бесен. Но колкото й да бе голяма яростта му, бе я зарязал толкова явно! Можеше никога повече да не го види. Можеше дори да умре, без да има възможност да каже…

Уви чаршафите по-плътно около себе си. Пламтеше вътрешно, изпълнена от страх и ярост. Естествено щеше да поиска милост…

О, боже, не и от него. Нито пък можеше да го придума, да моли, да се спазари. Винаги си бе казвала, че ако я заловят, ще умре с чест. Никога няма да се унижава и да моли…

Но тази вечер щеше да го стори, само за да го докосне. Само че, о, боже…

Тя скочи на крака, объркана и смутена. Трябваше да намери начин за бягство. Не можеше да го моли и примамва, защото той нямаше да повярва на нито една нейна дума. Не можеше да се спазари, защото вече не притежаваше нищо, което той да иска. От устните й отново се изтръгна лек вопъл от надигаща се паника.

След това чу стъпки по стълбата и бързо се извърна. Вратата на колибата се отвори.

И той застана на прага.

Беше се преоблякъл в сухи дрехи. Кожата му изглеждаше с тъмен бронзов загар на светлината на фенера. Очите му съвсем не изглеждаха сини, а по-скоро наситено и пронизващо черни.

— Мокасина — рече той меко. И прибави: — Мътните те взели!

— Не! — чу се тя да вика в отговор. — Да те вземат мътните теб, майор Макензи. Ти предаде щата си, не аз.

— Наистина. Моят щат предаде страната, мадам. Но сега политиката няма значение. И няма значение дали самият господ е на твоя или на моя страна. Това, което има значение е, че ти си заловена от врага, а аз не съм.

Несъзнателно тя си пое дъх бързо и изплашено.

— Да, заловена съм. И така… майор Макензи, какво точно възнамеряваш да правиш с мен? — попита тя с престорена дързост.

Той повдигна извитата си абаносова вежда.

— Какво възнамерявам ли, мадам? Какво прави човек с една смъртоносна змия? Може би трябва да използвам срещу теб всяка жестокост, която такива изнежени парникови красавици като теб приписват на янките. Плячкосване, грабителство, убийство!

— Иън, наистина… — обади се тя.

Ала кобалтовите яростни пламъци останаха в очите му, в напрежението на стройното му, мускулесто и мощно тяло. И той вече се бе запътил към нея.

 

 

Един вик сякаш разкъса сатенената тъмнина на нощта.

Джилби, след като предаде съобщението си и се върна в колибата зад тази на майора, скочи от мястото си на земята до подпорния стълб.

— Чу ли това? — попита той Сам.

— Тя е Мокасина — отвърна му спокоен Сам. Той изобщо не се стресна от пронизителния, ужасен писък. Джилби не разбираше как може да остане равнодушен.

— Сам, това е лошо. Никога не съм виждал капитана толкова ядосан и това е факт — рече Джилби и поклати загрижено глава. — Искам да кажа, естествено, че тя е враг и така нататък, ама… Преди майорът винаги е казвал, че не обесваме кой да е. Винаги е казвал, че той не е съдия и няма да стане предводител на линчуваща тълпа. Но никога не съм го виждал толкова ядосан. Трябва ли да оставим такова младо… младо…

— Хубаво? — предложи Сам, без да вдигне глава.

— Хубаво, мило — ами да, тя е забележително момиче и това си е! Трябва ли да я оставим на майора, когато той е в такова настроение? Той може наистина да я нарани. Изглежда така, сякаш е готов да я убие.

— Няма да я убие — увери го Сам, а думите му бяха меки и успокоителни, докато седеше и дялкаше дръвцето си.

— Как, по дяволите, можеш да си толкова сигурен, Сам? Как може да си толкова непоколебимо уверен?

Сам вдигна поглед към него.

— Още ли не си се досетил, Джилби? Той няма да я убие, щото тя е Алена.

— Алена ли?

— Алена Макензи. По дяволите, Джилби, тя е жена му.

Джилби зяпна, а после положи големи усилия, преди да успее да заговори отново.

— Жена му? Пантерата — женен за Мокасина?

— Ами казват, че всичко в любовта и войната било честно — промърмори Сам. — Може би в тази пословица трябва да се прибави и страстта — добави той сухо. Вдигна поглед към луната, а сетне погледна към колибата над себе си.

Войната беше виновна. Тя бе причинила ужасни неща на всички им. Особено на рода Макензи, на всички в него, дори с прословутата им чест, лоялност, преданост и любов. Братя, които се бяха поддържали в трудни, времена, бяха разделени във възгледите си. Брат срещу брат, баща срещу син.

Съпруг срещу съпруга.

Той усети силна вълна от съчувствие към Иън и южняшката му жена. Алена Макензи още не знаеше какво движи Иън напоследък. Нито защо е толкова безсърдечен сега.

Сам си помисли, че в този момент те двамата може да се чудят точно как и кога са тръгнали по този път, изпълнен с толкова горчивина и гняв.

Любимият ли бе станал враг или врагът бе станал любим?

Всичко бе започнало преди доста време…

Бележки

[1] Семинолски войни — серия от конфликти между 1818–1819 между американските сили под командването на Андрю Джаксън и семинолските индианци, последвана от втора серия между 1835 и 1842, поради отказа на семинолите да се махнат от Флорида и да се преместят в определените за индианците територии. — Б.пр.

[2] Лауданум — опиева тинктура, използвана като болкоуспокоително средство — Б.пр.