Хедър Греъм
Не предавай любовта (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Не ви вярвам нито дума!

Аманда се спусна объркана напред. Разбира се, че от това щеше да излезе опашата лъжа! Тя все още трепереше от изживяното с Робърт, а сега сърцето й затуптя още по-силно. Беше непоносимо след Робърт и баща й да се откаже от нея. Инстинктивно тя направи крачка назад и разтърси глава.

— Вие сте лъжец, сър!

Сребристосините му очи леко се присвиха, тъй като той никак не обичаше да го наричат лъжец.

— Не е вярно, милейди — отвърна той с мек глас и се обърна към Робърт. — Да считам ли, че сте ме разбрали, лорд Тейритън? Като сгоден вече мъж вие трябва да се грижите за годеницата си. Хайде, тръгвайте най-после!

— Аманда! — проплака Робърт отново. — По-късно отново ще обсъдим всичко.

— Никога повече, лорд Тейритън! А аз, глупачката, наистина го обичах! — прошепна Аманда.

— Аманда…

— Лорд Тейритън! — изръмжа Ерик. — Прекалявате!

Сломен, Робърт най-после си тръгна, минавайки мълчаливо покрай Ерик и Аманда. Когато стъпките му заглъхнаха, тя се хвърли ядно върху Кемерън.

— Съжалявам, че бяхте наранена — опита се да смекчи гнева й Ерик. — Годежът на Тейритън се обсъжда вече доста време, но предполагам, че тези слухове не са достигнали чак до Южна Каролина.

— Не съм наранена, лорд Кемерън — излъга Аманда, която не искаше да признае болката и обидата си. Тя нямаше нужда нито от съчувствие, нито от помощ. Най-добре щеше да бъде, ако я оставеха сама. — Вървете си, сър! Вие сте по-отвратителен и от него. Нямате право…

— Аз съм на съвсем друго мнение, лейди Стърлинг — изведнъж гласът му зазвуча хладно и заплашително. — Не исках да ви шпионирам, но когато чух виковете ви, сметнах, че имате нужда от помощ. Или не съм схванал правилно ситуацията и съм ви попречил, вместо да ви спася?

Мина известно време, докато Аманда схване многозначителността на думите му. Разярена, тя отново се опита да се хвърли отгоре му, но той хвана ръцете й и ги изви зад гърба й, така че тя безпомощно притисна тялото си към неговото.

— Предупредих ви! Повече да не сте посмяла да ме удряте!

— Не ми се подигравайте!

— Изобщо не ми е идвало на ум подобно нещо, милейди.

— Пуснете ме!

— Сега разбрахте ли ме?

— Боя се, че никога няма да мога да ви разбера, лорд Кемерън.

— Трябва да се опитате.

— Пуснете ме да си вървя.

— И дума да не става, милейди!

Аманда отметна глава назад и косата й блесна на лунната светлина. Тя с мъка се опитваше да запази самообладание.

— Мислите ли, че горя от желание и вие да ме прегръщате? Или може би трябва да се огледам за още някой спасител?

Ерик се разсмя от сърце и Аманда се сети за забележката на Жьонвиев „Най-привлекателният мъж в колониите.“ В същото време усети силните му ръце, които я притиснаха към мускулестото му тяло. Дишането й се учести.

— Милейди, вие сте си останала толкова смела, колкото бяхте и като дете.

— А вие сте предишният брутален тип. И даже сте станал още по-лош! Днес към всичко това трябва да прибавим и факта, че сте предател!

— Бъдете по-внимателна с подобни твърдения, мадмоазел! Аз не съм предател, а човек със собствени принципи. Нима мога да бъда наречен брутален само защото ви защитавам от нападатели? Трябва ли да стоя бездеен, когато някой се опитва да ми издере очите? Кръв ли ви се ще да се пролее, милейди?

Той продължаваше да й държи ръцете извити зад гърба, а последните думи произнесе толкова близо пред лицето й, че тя усети допира на устните му. Хладният сатен на дрехата му докосна голата й кожа — усещане, което не бе особено приятно за Аманда.

— Тейритън е пълен глупак, щом се е съгласил да размени красавица като вас за пари.

— Нямате право да го съдите.

— Така е. Всъщност той нямаше намерение да ви разменя, а искаше да притежава и двете.

Аманда се опита да ритне Ерик по пищяла, но той само се засмя и я привлече към себе си на пейката.

— Внимателно, милейди! Наистина е доста трудно човек да бъде мил с вас! Непрекъснато искате да ми причините болка.

— Вие ми причинявате болка! — отвърна Аманда, която се чувстваше крайно неудобно в скута му. Тя бе успяла да поразхлаби хватката около ръцете си, но все още бе обездвижена.

— Съжалявам. С удоволствие бих изпълнявал всяко ваше желание.

— Лъжете.

— Никога, милейди!

— Тъй като никога няма да склоня да се омъжа за вас, всяка дискусия оттук нататък е излишна.

— О, милейди! Вашите думи ме правят нещастен! — простена той в театрално отчаяние, въпреки че разговорът явно го забавляваше.

Аманда усети, че ситуацията започва да прилича на случката по време на лова преди години. Той бе големият възрастен човек, а тя малкото дете. Но сега той се допираше до нея по съвсем друг начин. На лунната светлина красивото му лице придобиваше тайнствен вид. Аманда се раздвояваше между любопитството и желанието да избяга колкото може по-бързо. Трепереща, тя се питаше как ли ще се почувства, ако той я целуне така, както бе направил Робърт.

— Казвам ви, пуснете ме! — помоли тя, но реакцията на Ерик бе само още по-широка усмивка и тогава тя разбра, че той чете мислите й. Продължаваше да държи китките й с едната си ръка, а с другата погали страните й.

— Ще викам!

— Нищо не ви спира! — отвърна той предизвикателно.

Но тя не извика, а само леко простена, когато устните му се докоснаха до нейните и горещината на тялото му я обля. Езикът му напираше към устата й и най-после успя да проникне вътре. Аманда улови дъха му и усети уханието на тялото му. После измъкна ръката си от неговата, понечи да го блъсне, но трепереща разбра, че вече не й достигат силите за подобно нещо. Беше в прегръдката му и не й оставаше нищо друго, освен да му предостави устните си. Но колкото повече се наслаждаваше на целувката, толкова несигурността в нея ставаше още по-силна. Сълзи нахлуха в очите й. Аманда почувства инстинктивно, че в тази нощ, която трябваше да бъде най-щастливата в живота й, тя окончателно ще изгуби невинността си. Беше изживяла сгромолясването на една любов, в която до този момент силно вярваше. В същото време уж желаеше да отхвърли друг мъж, а всъщност премираше под ласките му.

Най-сетне, напълно бездиханна и ужасена от себе си, Аманда се изскубна от ръцете на Ерик и трепереща докосна устните си. После скръсти ръце пред гърдите си.

— Престанете! — заповяда тя и скокна от пейката. В този момент тя мразеше едновременно и Робърт, и Ерик. Закле се пред себе си, че никога повече няма да се влюбва. Особено пък в този мъж, който я наблюдаваше със сребристосините си очи и безпомощно, и прекалено сериозно.

— Престанете най-после! Вие с нищо не сте по-добър от него!

— О, напротив — отвърна той меко и също стана. — За разлика от него аз имам намерение да се оженя за вас.

— Да се ожените!

— Да, да се оженя. И това не е чак толкова учудващо, нали!

Тя се направи, че не забелязва подигравателната нотка в гласа му.

— Вие сте авантюрист и даже бунтовник, сър, и поради тази причина аз не бих могла да ви уважавам. Съвсем сигурно е, че няма да се омъжа за вас. В Бостън ви се удаде да ме уплашите и измъчвате, но тук няма да ви позволя! Междувременно узнахте чувствата, които изпитвам към вас и не мога да разбера какво продължава да ви задържа при мен.

— Вашият баща прие предложението ми като нещо съвсем сериозно, а що се отнася до чувствата ми, аз съм очарован от вас! — засмя се Ерик.

Аманда се изчерви и вдигна поглед нагоре към звездното небе.

— Вие действително не сте по-различен от Робърт. Движен сте единствено от сладострастие.

— Това вече го казахте, милейди, и трябва да призная, че до известна степен може би имате право. Сигурно някъде из моите чувства към вас се крие и сладострастие — ухили се той.

Аманда обгърна с ръце тялото си и се отдалечи още с една стъпка. Все още не можеше да повярва, че баща й е дал съгласието си. В края на краищата в момента всички бяха срещу Кемерън. Въпреки че имотите му бяха едни от най-старите и най-богатите, той заставаше на страната на бунтовниците.

— Не ви вярвам, сър. Не, не мога да си представя, че баща ми няма нищо против вас.

— Милейди, аз никога не лъжа! — поучи я той. После се приближи към нея и тя щеше да избяга, обаче усети, че е прикована на място от искрящите му очи. Двойствени чувства я разкъсваха, когато той отново протегна ръката си към нея. Близостта му и мъжкото му излъчване сякаш я задушаваха. Пръстите му леко погалиха страните й.

— Няма да ви насилвам, милейди. Ако вие наистина имате срещу мен сериозни възражения, ще считам случаят за приключен. Само бих искал да размислите още веднъж, преди да решите каквото и да е по, да го наречем, предложението на лорд Тейритън.

Несъзнателно тя вдигна ръка, за да удари Ерик, но Кемерън бързо успя да я улови, преди тя да разбере какво всъщност се случва. Той обаче нежно обърна ръката й и я погали от вътрешната страна. После притисна там устните си. Аманда усети, че се задъхва, а сърцето й се качи в гърлото. Единственото й желание бе да избяга!

— Предупредих ви, милейди!

Аманда разтегли устни в сладка усмивка.

— Може би все пак е по-приемливо да бъдеш любовница на един лоялен към короната гражданин, отколкото съпруга на предател.

— Така ли смятате? Струва ми се, че бъркате основно, лейди Стърлинг. Тейритън е едно дете, което иска да играе в игрите на големите. Той наистина не ви заслужава. Не искам да оспорвам, че ви желае, а може би и ви обича, но той не притежава смелостта да се бори за вас! В края на краищата вие самата ще бъдете разочарована.

— Аха! Означава ли това, че вие никога не бихте могли да ме разочаровате? — попита тя с предизвикателно-саркастичен тон.

Вместо отговор Ерик я сграбчи и целуна. И въпреки че тя се съпротивляваше, блъскайки с юмруци в гърдите му, той не се помръдна ни на милиметър. Устните му жадно се впиха в нейните. Кръвта й кипна, когато неговият език отново проникна в устата й. В този миг тя отхвърли всякаква предпазливост. Треперещото й тяло се притисна към Ерик и тя усети как страстта се разлива от устните й надолу към гърдите и достига чак до корема, така че тя неволно притисна бедрата си едно в друго.

Точно в този момент обаче той я пусна и каза с усмивка:

— Вие трябва да се ожените за мен, милейди, тъй като аз мога да ви обещая, че никога няма да ви разочаровам.

— През целия си живот ще се боря срещу вас!

— Може и така да е, но това не означава, че ще ви разочаровам. А сега, милейди, трябва да ме извините.

Но Аманда непременно искаше последната дума да бъде нейна.

— Вие сте предател, лорд Кемерън! Вие предавате не само краля, но и съсловието си! — каза тя разтреперана.

Ерик се поклони дълбоко:

— Уважавам мнението ви, милейди! Но нямам намерение в момента да споря дълго с вас. — След което той се обърна и изчезна.

Аманда се свлече на пейката и сълзи нахлуха в очите й. Притисна треперещи ръце към лицето си, защото не искаше да плаче. Този мъж бе събудил неподозирани чувства в нея. Ненавиждаше го по същия начин, както го бе ненавиждала и в Бостън. Той бе научил за годежа на Робърт преди нея самата. Всъщност целият свят знаеше новината преди нея. При тази мисъл по лицето й се търколиха първите сълзи. Робърт! Как можа да постъпи така! И защо говореше за страст и любов, когато отдавна е бил сгоден за дукеса Оуенфилд? И освен това да й предлага да стане негова любовница!

Тя изтри ядно сълзите от лицето си и оправи роклята си. Приглади косата си, доколкото това бе възможно, и се подготви вътрешно да изглежда като лъчезарна домакиня, щом отново влезе в залата, да се забавлява, да се смее и танцува, като че ли нищо не се е случило.

— Аманда!

Тя чу далечен вик и веднага скочи на крака.

— Дамиен! — отговори тя радостно и зачака нетърпеливо той да намери пътя до нея. Лабиринтът му бе познат от детските дни също както и на Аманда, така че не мина много време и той застана пред нея.

Тя се хвърли сияеща на врата му.

— Дамиен! Толкова се радвам да те видя! Мислех, че си заедно с брат си от Филаделфия някъде в Бостън или Ню Йорк. Постоянно се страхувах да не би да ти се случи нещо лошо.

Дамиен тръсна глава и секунда по-късно очите му бяха потъмнели.

— Както знаеш, винаги се стремя да избягвам неприятностите — обясни й той и се засмя. — Щом чух за този празник, направих всичко възможно да пристигна колкото може по-бързо тук, тъй като си помислих, че милата ми братовчедка може да има нужда от мен.

Аманда се отдръпна назад и започна да разглежда внимателно хубавия си и елегантен братовчед. Сериозното изражение на лицето му обаче й разкри всичко и тя тежко въздъхна:

— Добре, че го стори! Сигурно вече целият свят е научил за годежа! Трябва да си призная, че съм доста глупава.

Въпреки тези си мисли Аманда успя да запази самообладание и да задържи отново напиращите сълзи.

— Но той изобщо не те заслужава, Аманда! — извика Дамиен спонтанно и сложи ръка на рамото й. После я отведе обратно до пейката и двамата седнаха.

— Може и да е така, но аз го обичах. И какво ще стане сега?

— Забрави го! Ще се появят и други кандидати за ръката ти, които освен всичко друго и ще те обичат.

— Вече получих първото предложение — отвърна Аманда с горчивина в гласа. — Но я няма голямата любов. Изведнъж сякаш от небето тук се появи лорд Кемерън и каза, че е поискал ръката ми от татко.

— Кемерън? — учуди се Дамиен.

— Да, предателят. Толкова много предателства в една единствена нощ! И той каза, че баща ми се е съгласил.

Дамиен скочи от пейката и тръгна възбудено напред-назад. После изведнъж спря пред братовчедка си.

— Ти отлично знаеш, че той е един от най-търсените и желани мъже в тази страна, нали така, Манди? Досега безброй майки са хвърлили напразно въдиците си към него. Всъщност ти би трябвало да се чувстваш извънредно поласкана.

— Изглежда, че той ти харесва! — изфуча Аманда. — Още в Бостън имах усещането, че май сте добри приятели! Но аз съм длъжна да те предупредя, Дамиен. Виж какво става! Би трябвало да знаеш, че този мъж е предател.

Известно време Дамиен гледа замислен към братовчедката си.

— Не, мила Манди, изобщо нямам подобни впечатления.

Аманда скокна учудена и го хвана за рамената.

— Не говориш сериозно! Аз… аз знам, че той е вършил неща, за които по-добре ще е да мълчим. Освен това той се вслушва в думите на фанатици и глупаци!

Дамиен поклати глава и погледна съчувствено към Аманда.

— Не мисля, че тези хора могат да бъдат наречени фанатици и глупаци, Манди. — Но тъй като тя продължи да гледа неразбиращо, той хвана решително ръцете й — Във Филаделфия се срещнах с писателя и издателя Бенджамин Франклин. Аз…

— Бенджамин Франклин, този дето издава „Poor Richard’s Almanac“?

Франклин живееше в Пенсилвания и алманахът му се четеше като библия не само в колониите, но и в Канада.

— Да, точно той! Бенджамин Франклин. Той се радва на голямо уважение и действително е стар и мъдър човек.

— Чух, че е призовавал към протести и въстание.

— Той би ти допаднал, Манди.

— О, Дамиен, плашиш ме, като ми говориш така. С речите си Франклин само ще приближи войната.

— Не, никой няма интерес от война. Но ако ти се случи поне веднъж да чуеш думите на тези мъже, ще разбереш всичко много по-добре.

— Какво трябва да разбера? Ние сме англичани. Естествено, че трябва да плащаме данъци заради присъствието на британски войски. Можеш ли да ми кажеш какво би станало с нас, ако по време на Седемгодишната война не бяхме подпомогнати от славните британски войници? Нашата гражданска защита се състоеше само от тълпа патетични хвалипръцковци. Страхотна защита, нали!

— Не е съвсем така! — протестира Дамиен. — Това, което ни спаси тогава, бе познаването на военната стратегия на индианците. Когато индианците и французите сразиха британските войски, Джордж Вашингтон служеше като доброволец в армията на генерал Бредък. Тогава младият Вашингтон поведе войските към Вирджиния. А поделението на Робърт Роджърс показа толкова добра подготовка и дисциплина, че даже бе включено в редиците на британската армия.

— Но в края на краищата британските подкрепления сложиха край на тази ужасна и кървава война. Бяхме загубени без армията на короната. И ти знаеш това.

Дамиен замълча за известно време.

— През септември във Филаделфия ще се събере Континенталният конгрес, за да изкаже своя протест срещу затварянето на пристанището в Бостън и другите мерки на Англия, взети срещу нас.

— О, не мога повече да слушам войнолюбивите ти думи — въздъхна Аманда.

Дамиен се засмя.

— Когато през 1756 г. избухна Седемгодишната война, ти още не си била родена, скъпа братовчедке. А в края й през 1763 г. все още си била малко момиченце. Можеш ли да ми обясниш откъде знаеш тези мъдрости?

Аманда сведе глава, тъй като в същия миг се сети, че лорд Кемерън я бе срещнал за първи път в края на войната. Тогава лорд Хейстингс бе организирал лова, точно преди подкрепленията от Вирджиния да се впуснат в последната си битка. Лорд Кемерън не бе длъжен да тръгва с тях, тъй като баща му бе убит във войната. Но дядо му го остава да си решава сам? Аманда си спомни колко млад бе тогава Кемерън. Въпреки всичко той гореше от желание да се впусне в битката. А към нея се бе държал изключително грубо.

Аманда леко потрепера. Тя наистина не знаеше много за войната, но бе видял сълзите в очите на жени, изгубили там бащи, съпрузи, синове и любими. Съвсем в началото на войната акадците бяха изтикани от Нова Скотия. Населението от френски произход пък отдавна се бе разположило в английските земи, но по време на войната, тъй като не будеха особено доверие, постепенно, с насилие или не, ги избутваха към крайбрежията на Мейн, Масачузетс и Вирджиния. Някои щастливци успяха да достигнат френската област в Луизиана, но повечето от тях бяха принудени да си търсят нова работа при англичаните или американците. В Стърлинг Хол също работеха няколко акадци, въпреки че бащата на Аманда да ги презираше от цялото си сърце. Аманда обаче съжаляваше нещастните хора и се опитваше, доколкото може, да облекчи теглото им. Даже камериерката й Даниел беше от Акадия. И сега отново ли щеше да се повтори цялата тази мъка, причинена от войната?

— Аз наистина не съм напълно осведомена за всичко, Дамиен, но се боя за теб.

— За Бога, не, няма защо да се безпокоиш! Както знаеш, аз винаги падам на краката си.

— Ще ти припомня думите ти, когато един ден те спипат!

— Никой няма да си го позволи. И на твоя годеник никой нищо няма да му стори.

— Годеник?

— Нали каза, че лорд Кемерън…

— Е поискал ръката ми? Не знам нищо със сигурност. Мога само да кажа, че тук изневиделица се появи лорд Кемерън и поднесе към Робърт и мен изненадващото съобщение, че е говорил с баща ми и той от своя страна не е отклонил желанието му. И после… После каза, че ще се ожени за мен само ако и аз съм съгласна. — След кратка пауза тя продължи — Имаш ли представа защо баща ми въобще е обърнал внимание на подобно предложение? Все пак той е убеден роялист! Може пък да му се е сторило достатъчно сериозно.

— По дяволите!

— Не трябва да използваш такива думи, Дамиен!

— Кой? Аз? Ти ги владееш много по-добре и от мен, Манди. Понякога псуваш като моряк! — изведнъж обаче той стана сериозен. — Всъщност кой познава истински баща ти? Във всеки, случай той никога не ме е харесвал.

Аманда събра вежди. Дамиен говореше истината. Той бе син на най-младия брат на майка й. Баща й винаги го толерираше като член на семейството, но не можеше да се каже, че някога го е харесвал особено много. По-възрастният брат на Дамиен, Майкъл, който се бе преселил във Филаделфия, избягваше посещенията си в Стърлинг Хол, тъй като не обичаше притворството.

— Но татко сигурно те цени все пак — започна Аманда колебливо.

Без да ще, Дамиен почна да откровеничи:

— Не искам да бъда подъл, скъпа братовчедке, но ще ти кажа, че понякога се чудя дали той изобщо те обича. Ах, колко съм нетактичен! А сега, хайде да се връщаме обратно в къщи! Преди малко баща ти търсеше, а аз не желая да бъда изкаран виновен за твоето отсъствие. И освен това…

— Освен това?

— Ти би трябвало да танцуваш и да се забавляваш и изобщо да се държиш така, сякаш това е най-щастливият ти ден.

При мисълта за сцената, която се беше разиграла преди малко, Аманда леко пребледня. Но бързо се съвзе, пооправи набързо косите си и забоде отново гребенчето над ухото си.

— Добре ли съм така, Дамиен?

— Добре ли? Ти си просто неустоима. Целият свят ще падне в краката ти. — При тези думи той я хвана под ръка и я поведе през лабиринта. — Спомняш ли си как играхме тук като деца? Повече от всичко на света обичам това парченце земя.

След като се измъкнаха от лабиринта, те спряха. Лампи осветяваха пътеката и верандата и зад стъклена врата плуваха силуетите на гостите — пъстра смесица от елегантно облечени мъже и прекрасни жени с разкошни фризури и вечерни тоалети според последната мода. Аманда усети съвсем ясно, че се е променила и че е пораснала в тази единствена нощ. Вече не гледаше на живота като на игра, а изискванията й бяха станали по-високи. Изведнъж изтръпна при мисълта за всичко това.

— Всичко ще се промени, нали така, Дамиен?

— Кой може да прозре в бъдещето? — отвърна Дамиен със свиване на рамене. — Хайде! Трябва да влезем възможно най-незабележимо в залата и да се смесим с танцуващите.

Това обаче не беше толкова просто, колкото го рече Дамиен. Още на входа те налетяха на бащата на Аманда.

— Дамиен! — каза строго той. — Искам да говоря с теб. А с теб… — изсъска тихо, на заплашително лорд Стърлинг, докато студените му очи изгледаха Аманда от главата до петите. — С теб ще си приказваме по-късно.

— Ах, лейди Стърлинг!

Аманда чу познатия глас и се извърна. Действително беше лорд Кемерън, който се поклони пред баща й по всички правила на етикецията.

— Жалко, сър, но по всичко личи, че вашата пленителна дъщеря не ме иска. Въпреки това обаче преди няколко минути тя ми обеща един танц.

— Преди няколко минути?

— Да, сър. Мога ли да ви помоля?

Той кимна кратко на лорд Стърлинг, след това хвана ръката на Аманда и поведе момичето към средата на залата, където вече се събираха първите двойки. Той й се усмихваше бодро.

— Танцувайте, лейди Аманда! Знам, че го правите чудесно. Отметнете назад чудесните си коси и ми се усмихнете! И нека целият свят да върви по дяволите! Вече всички си шушукат за скандалното ви поведение. Да изчезнете в лабиринта със сгоден мъж! Трябва да им покажете, че не давате пет пари за приказките им.

— Как изобщо можете да си помислите, че обръщам внимание на подобни глупости? — избухна тя, но неговите ръце вече я бяха обгърнали.

— Предполагам, че вашата гордост стои над всичко.

— Така ли?

— Убеден съм.

— Според вас гордостта ми е толкова голяма, че ми позволява да танцувам с демагог?

— Аз, демагог? Не, милейди, нямам тази част.

— Как можете да отричате, лорд Кемерън? Навсякъде в страната говорят за вас.

— Може и да е така, но още не сте чули най-важните речи, милейди. Те ще развълнуват сърцето ви и ще ви променят. Оръжието и проливането на кръв не може така да промени човека, както думите. За съжаление обаче на мен ми липсва дар слово, за да се възползвам от тази сила.

При тези думи Аманда усети, че кожата й настръхва, ей така, без причина. Може би беше мигновено предчувствие, че един ден тя ще разчита на силата на думите му. Не, тя не би желала за нищо да разчита на него. Той е и си остава предател!

— Вие сте негодник, мерзавец и лъжец.

Усмихнат, той леко се поклони пред нея и в този момент тя видя, че всички ги наблюдават.

— Сериозно ли говорите, милейди? Жалко. А пък аз си мислех, че си подхождаме идеално. Но както ви казах, не съм изгубил надеждата, че един ден ще се съгласите с мен. Разбира се, след като сърцето ви си отдъхне от току-що изживяната болка.

— Сигурно ще успея да преживея разочарованието, но бъдете сигурен, че няма да споделя вашето мнение, милорд.

Тя го гледаше, без да мигне. Танцът им ставаше все по-бурен. Атмосферата помежду им непрекъснато се нагорещяваше, сякаш всеки миг щеше да се разрази страхотна буря. Този мъж действително имаше неимоверно високо мнение за себе си. Но когато Аманда си спомнеше за ласките му и видеше очите му, които не се откъсваха от нея, дъхът й спираше, а сърцето й щеше да се пръсне. Мразеше се за това, че той й въздейства по такъв възбуждащ начин.

— Внимание! Усмихнете се сладко! Лейди Жьонвиев ни гледа.

— Може би ревнува. Не танцувахте ли първо с нея?

— Да, но не съм искал ръката й.

— Аха. Но може би сте й направили други предложения?

— Ревността ли прави прекрасните ви очи толкова зелени, съкровище?

— Не съм ваше съкровище, а очите ми са зелени по рождение.

— Лейди Жьонвиев предпочита тя да прави предложенията — каза тихо Ерик, при което Аманда пожела да го остави на място. Тя знаеше, че двамата са били любовници и продължаваше да се ядосва на себе си, че това никак не й харесва.

— Не ми се танцува повече, Нека да спрем.

— О, не, точно сега започва най-хубавото.

Той я завъртя още по-силно, при което чудесната й коса и роклята й се развяха около тях. Без да я изпусне от ръце, с танцова стъпка той я заведе на верандата, откъдето с един смел скок се озоваха на поляната. Тогава той чу нейния смях. Те продължиха да танцуват на лунна светлина. Аманда отметна назад главата си, а усмивка грееше на устните й. В едно Ерик имаше право: доставяше й удоволствие да предизвиква и да показва на клюкарите, че изобщо не страда, напротив даже — забавлява се. И Ерик не можа да скрие доволството си, когато чу смеха й.

По едно време и двамата се поумориха и спряха насред поляната. Ерик изведнъж стана изключително сериозен и погледна втренчено Аманда.

— Чух нещо, което не ми се нрави, Аманда. Искам само да ви кажа, че винаги съм готов да ви се притека на помощ, ако имате нужда от мен.

— Сигурно е, че няма да имам нужда от вас — заяви тя, въпреки че вече усещаше несигурността в себе си. Въпреки топлия нощен въздух потрепери от студ. При спомена за случилото се тази нощ треперенето й се усили и тя нямаше нищо против да се сгуши в прегръдката му, където можеше да намери топлина и успокоение. Въпреки че думите му звучаха приятелски, Аманда знаеше, че Ерик притежава изключително силна воля и че няма да й бъде лесно да му се налага. Не, тя никога не би дала сърцето и душата си на такъв човек! Но при мисълта за новите чувства, които възникнаха с неговата поява, цялото й тяло се разтреперваше.

— Вие… вие едва ли бихте могли да ме обичате безмерно, тъй като изобщо не ме познавате! — извика тя.

— О, но аз знам твърде много за вас — отвърна той с усмивка. — Освен това не бива да забравяте, че съм сладострастен тип.

— Преследвате ме, защото не съм ви се хвърлила сама на врата, както правят другите дами. Умеете да цените борбата и искате да бъдете признат за победител, преди да сте надвили плячката си. Но с мен няма да имате успех, сър!

— Може и така да е, но мен ме привлича предизвикателството. — Той замълча за известно време и след това подхвърли през рамо: — Наистина много интересна вечер! Вашият току-що отхвърлен любовник вече се утешава, както виждам.

— Моля?

Аманда се обърна и се вкамени, когато откри Робърт и Жьонвиев на верандата. Бяха прегърнати, а гърленият смях на Жьонвиев долиташе в градината. Целувката им бе изключително продължителна.

Аманда не се замисли нито за миг. Тя тутакси обви с ръце Ерик и, вдигайки се на пръсти, притисна тяло до неговото. Едновременно с това впи устни в неговите и зарови пръсти в косата му. И докато докосваше устните му с език, усети, че изведнъж всичко се обърква.

Той отвори уста и ролите се смениха. Тя не просто го прегърна, а направо легна в ръцете му и нозете й изгубиха твърдата почва под себе си. Щом устните им се сляха страстно, на Аманда й се стори, че той в този момент сякаш грабва душата й за себе си и обгаря сърцето й с горещи пламъци. После усети ръката му върху гръдта си.

— О! — простена тя, усещайки, че устните му се отделят от нейните.

Той продължи да я държи в ръцете си. Само устата му се изви в иронична усмивка.

— Отговорих ли по някакъв начин на представите ви, милейди? Струва ми се, че сега вие му отмъщавахте. Горкото момче, изглежда съвсем се е побъркало. Трябва ли сега да ви пусна и с това да прекратя мъките му? Или искате да продължим мъчението? Готов съм на всякакви гадости.

— О! О! Мръсник такъв! — рече разярена Аманда. — Пуснете ме! Веднага!

Ерик изпълни толкова бързо заповедта й, че тя щеше да падне, ако не бе обвила още по-здраво ръце около врата му.

— Лорд Кемерън!

— Да, съкровище мое! Какво има отново? Изглежда, че никога няма да мога да ви угодя.

— Презирам ви!

— Много съм любопитен да узная какви ли ще са целувките ви, когато откриете, че ме обичате!

— Целувки? Ще плюя върху трупа ви, когато ви окачат на бесилката!

— Шт! Той се приближава. Жьонвиев също. А изведнъж и лорд Хейстингс се появи на терасата. Наистина впечатляващо е колко много гости тази вечер имат нужда от свеж въздух! А сега се спуснете съвсем бавно надолу!

Възможно най-незабележимо той я смъкна на земята, но тя все още стоеше съвсем близо до него, въпреки че в поведението им вече не се забелязваше нищо съмнително. Очите на Аманда проблясваха гневно, но тя се владееше, тъй като нямаше никакво желание да налива още масло в огъня на недоволството на баща си, който намираше тазвечерното й поведение за скандално.

— Един ден ще ми платите! — закани се Аманда усмихната.

— Да ви платя? Но защо, милейди? Аз просто исках да ви измъкна от една тежка ситуация. Изглежда, че вие непрекъснато търсите отмъщението. Когато се оженим, ще ви избия тия неща от главата.

— А пък аз сигурно ще се омъжа за вас! — погледна го тя намръщено. — А може би това ще стане малко преди примката да бъде хвърлена на врата ви? Както разбрах, бил сте твърде състоятелен.

— Каня ви най-сърдечно да посетите Кемерън Хол, милейди. Ако някога отидете в Уилямсбърг, непременно трябва да ми дойдете на гости — все едно дали съм там или не. Ще наредя на Матилда да ви посрещне по всяко време. О, вече става сериозно! Баща ви също се появи на терасата и ни гледа.

Ерик вдигна ръка и помаха.

Найджъл Стърлинг, който бе с ръце в джобовете на редингота, тръгна веднага към тях през поляната. Аманда мразеше изпитателния, пресметлив поглед на леденостудените му очи.

— Вие сте бил тук, мой скъпи Ерик!

— Тази нощ просто е невероятно хубава. Вашата прекрасна дъщеря и аз не можахме да й устоим. Простете ми!

— С удоволствие ви прощавам това, че сте млад и възторжен, Кемерън, но другото — напротив, не ви го прощавам — обясни Стърлинг, засмивайки се сърдечно. Но когато погледът му се премести върху Аманда, чертите на лицето му сякаш се вкамениха. — Първите гости вече си тръгват, дъще. Погрижи се за тях и се сбогувайте.

— Разбира се, татко. Извинете ме, лорд Кемерън.

Ерик целуна учтиво ръката й и когато вдигаше глава, чу нейното тихо „Довиждане!“

— Но аз не си тръгвам, във всеки случай не веднага — протестира Ерик и вдигна дръзко едната си вежда.

Аманда се извъртя бързо и изтича към къщата. Малко след нея тръгна и баща й и застана до входната врата. В същото това време Аманда вече се сбогуваше на стълбата с Хардинг и лорд Хейстингс. Даниел донасяше дрехите, а заминаващите си гости благодаряха на Аманда за чудесната вечер. Тя беше сигурна, че веднага щом като обърнат гръб, ще започнат да обсъждат поведението й, но си призна, че й е все едно. Стоеше слънчево усмихната и не позволи на никой да забележи колко зле се чувства всъщност.

Пред Аманда застана мисис Нюмайер и предвзето започна да й благодари за прекрасните ястия. Домакинята развеселено си рече на ум, че за първи път тази вечер вижда въпросната госпожа. После изведнъж пред нея се изправи Робърт и я погледна с поглед, който говореше, че едва ли не той е излъганият. Тъй като сър Найджъл се бе задълбочил в някакъв разговор, Робърт успя да дръпне Аманда настрани.

— Господи, как можахте да сторите такова нещо! — прошепна той разгорещено.

— Какво?

— Видях ви в неговите прегръдки! Това е изключително непочтено!

— Непочтено! Не ме карайте да се смея! Този мъж поиска ръката ми! А вие напротив… вие сте този, който прави неприличните предложения!

— Той никога няма да се ожени за вас! — изръмжа Робърт.

— Така ли?

— В тази игра картите са напълно ясни. Той е безмерно богат. Един ден вие също ще станете богата наследница, но и при най-добро желание няма да достигнете това, което той притежава. Така че неговото предложение просто не е сериозно. В края на краищата вие сте…

— Не съм била достатъчно богата! Ох, оставете ме на мира, Робърт! За разлика от вас на тоя свят има хора, чиято първа мисъл сутрин не винаги е богатството.

Робърт смръщи лице. Изведнъж Аманда съзна какво точно не й допада в Робърт и се учуди на собственото си спокойствие и ведрия си поглед въпреки палещата болка в сърцето.

— Вие никога няма да се омъжите за него. Той е фанатичен патриот.

— Патриот? Сега тази дума има различни значения. Но нека ви успокоя — аз имам намерение да се омъжа за него.

Леко шумолене накара Аманда да се обърне. Точно зад нея беше застанал лорд Кемерън и очите му светеха от удоволствие.

— Лека нощ, мое съкровище! — каза той тихо и я дръпна настрани. — Ще се върна скоро и тогава ще обсъдим намеренията си за сватбата.

Тя с удоволствие би го ритнала по кокалчетата, но не посмя, тъй като Робърт не я изпускаше от очи. Вместо това кротко му отговори:

— Лека нощ. — И след кратка пауза добави — Мое съкровище.

Ерик й се поклони дълбоко, след което размени още няколко думи с баща й. Робърт се извърна ядосано и също напусна къщата. А Аманда трябваше да скрие вълнението си от останалите гости. Последен към нея се приближи Дамиен, който живееше на не повече час път оттам. Аманда го целуна по бузата и изрази съгласието си в най-близко време да го придружи до Уилямсбърг.

— Лека нощ, млади човече!

Аманда наблюдаваше ръкостискането между баща й и Дамиен и трябваше да признае, че братовчед й бе прав. Изглежда баща й действително не го понасяше. Безпомощно сви юмруци и си пожела поне баща й да не гледа Дамиен по този зловещ начин.

Всички вече бяха напуснали къщата. Даниел се приближи до лорд Стърлинг.

— Имате ли още някакво желание, сър?

Лекият френски акцент дразнеше бащата на Аманда и той погледна прислужницата едва ли не враждебно. Въпреки че беше доволен от работата й в къщата и от това как наглежда робите, лорд Стърлинг никога не намираше нито една добра дума за жената. Аманда предполагаше, че тя стои в този дом единствено заради нея. Даниел вече нямаше никакви живи роднини. Съпругът и малката й дъщеричка бяха починали в трюма на кораба, с който бяха докарани от Порт Роял във Вирджиния. По-късно Даниел беше изгубила и брат си.

— Не. Можете да тръгвате — отговори лорд Стърлинг. Студеният му поглед се премести върху дъщерята. — А сега да си поговорим с теб, дъще.

— Заповядайте, татко — каза Аманда леко уплашена.

— Ела при мен!

Тонът му не й харесваше, но тя бе твърде изтощена, за да се съпротивлява. Вместо това го последва безмълвно.

— Да?

Изведнъж тежката му ръка се стовари върху лицето й така, че тя се озова на колене на земята. Викът й от силната болка настигна Даниел, която все още не бе напуснала помещението.

— Не се месете! — извика лорд Стърлинг на прислужницата. — Иначе ще наредя да ви бият с камшик. Изчезвайте най-после!

Даниел се поколеба за миг, но после направи крачка напред.

Аманда се надигна. Главата й бучеше.

— Добре съм, Даниел. Tu рeux t’en aller maintenant^[1] — рече тя с плачевен глас.

Лорд Стърлинг мразеше този език и ядът му нарасна.

— Само да ти дойде още веднъж наум да се противопоставяш на думата ми!

— Моля? — учуди се Аманда.

— Лорд Кемерън сподели, че не е съгласен да се ожени за теб, ако ти не желаеш това. Занапред аз ще взема нещата в свои ръце и ще ти намеря съпруг.

— Не! — извика тя ужасена. — Ти не можеш да ме принудиш да се омъжа за когото и да е! Не го вярвам!

— Лорд Кемерън не те иска вече!

— Но ти не можеш да ме омъжиш ей така!

— Ще се омъжиш за този, когото аз ти посоча! А ако не ме слушаш, ще се запознаеш с камшика. Сега изчезвай от очите ми!

Напук тя остана на мястото си и усети как бузата й се подува, а сълзите пълнят очите й.

— Аз… аз те мразя! — просъска през зъби тя.

За нейно учудване баща й нагло се ухили.

— Можеш да ме мразиш колкото си щеш, щом от това ти става по-добре. Носиш името ми и ще ми се подчиняваш. А сега върви в стаята си!

Аманда хукна нагоре по стълбата и с облекчение блъсна вратата зад себе си. Беше щастлива, че най-после е останала сама, но когато премисли положението си, се тръшна хълцаща на леглото. Какво беше сторила, че така се разбиха мечтите й? Всичкото вълшебство се бе изпарило и тя подозираше, че още по-големи нещастия ще я връхлетят. За кратко време животът й се промени напълно, но сякаш не към добро.